shareit

Българската Аляска в началото на пролетта

| от Росица Нийм |

Росица Нийм работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува.   

Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България, заедно със съпруга си Ранулф. Двамата обичат да пътуват до интересни места по света.

В блога на Росица www.primalyum.co.ukможе да намерите интересни рецепти за здравословна храна, както и истории за пътешествия. 

Част от тях публикуваме в Chronicle.bg, преведени на български.

Когато се озовеш заобиколен от красотата на необятното диво, може лесно да се потопиш в него и да забравиш къде се намираш. Обкръжен от синя вода, високи до небето борове и малки купчинки сняг с отпечатъци на животински лапи по тях, може лесно да се заблудиш, че някой те е отвлякъл и оставил в Аляска. А всъщност ти си в Родопите на България.

Бързо хвърлихме дрехите в чантата, стегнахме Фифи (колата) и тръгнахме. От магистралата поехме по пътя през Септември и планината. Дестинацията беше язовир Широка поляна, където имахме резервация за 2 нощи в Романтика Форест. Пътят беше страхотен. Не само че беше безумно красив, но и беше в добро състояние. Малко след като подминахме Голям Беглик, завихме в ляво и поехме към вилата. Фифи успя да се справи с черния път. Всъщност, не беше чак толкова зле. Нямаше големи дупки и бавното каране би подсигурило пристигането до крайната дестинация жив…може би.

Завой след завой потъвахме все по-дълбоко в гората. Малки снежинки падаха по предното стъкло, мъх се криеше под прясната снежна пелена, дървета изтръскваха клоните си, посипвайки далечината със снежен прах… Хипнотизираща гледка. Минахме покрай замръзнала част от язовира и просто трябваше да спрем за бърза снимка. Един дядо, безстрашен пред студа, седеше на малко столче и ловеше риба в дупка в леда.

Отново се почувствах като зрител на алтернативна реалност, която съществува само в този момент – там, под дърветата и свежестта. Пияни с новостта на заобикалящото ни място, продължихме още няколко километра, докато не стигнахме хижата. Малките еко-къщички гледаха към брега на язовира. Ключ ни чакаше на вратата на къщичка номер 2 и камината вътре вече бумтеше с пълна сила.

Това място, с мирис на дърво, огън и с невероятната топлина на къщурката, веднага спечели сърцето ми.

Посрещнаха ни топло и всички бяха много гостоприемни към нас. Храната в ресторанта беше хубава, а обслужването невероятно. Малкият спа център беше очарователен и много добре направен. Отнема им 3 часа да го подготвят, така че го поръчахме и отидохме да изучаваме гората и язовира. Скитахме повече от 2 часа, разхождахме се, тичахме, събирахме камъчета, играехме си и като цяло се превърнахме в децата, които по принцип сме, освободени чрез заобикалящото ни диво. Изведнъж глад ни обзе и бързо бързо се върнахме обратно в къщичката ни.

Една малка (или не толкова малка) чаша винце съпроводено от добра селекция вмирисани сирена – по-добра комбинация от това няма! След това, облечени с бански, изтичахме до горещите помещения на спа центъра. Бяхме единствените там и това май винаги е така. Резервира се за час и този час е само за твоята къщурка. Имаше големичко джакузи, невероятна сауна и много мъглива парна баня. Неописуем релакс!

На следващия ден, след задължителната чаша кафе и закуска, отидохме до Голям Беглик и се разходихме няколко часа. Имаше повече вода там, слънцето грееше, ледът се топеше, Ранулф хвърляше камъчета в езерото, а аз следвах заешките стъпки в снега. Трябва да бъде изживяно, за да се разбере пълнотата на чувствата и емоциите, които ни обзеха там, внезапната свобода на мислите, мигновеното прекратяване на тревогите. След това тръгнахме на кратко пътешествие до Доспат, където се насладихме на още един прекрасен язовир и Ранулф яде най-евтиният и вкусен сандвич, който беше по-голям от главата му… а неговата глава е много голяма.

Завърнахме се в уютната ни къщурка и след чашка винце излязохме на още едно приключение в гората. Следвахме вълча диря за известно време и когато я изгубихме, си избрахме друга пътечка. Когато и тя изчезна, продължихме да вървим, стигнахме до малко поточе и го последвахме надолу. Скачахме от един мъхест камък на друг, внимателно преминавахме под и над клони и паднали дървета, от време на време се подхлъзвахме във водата – нямаше нужда от думи, само усмивки и въздишки пред удивителната красота на природата.

Толкова ни хареса, че пак ще ходим там скоро, за Великден, да изучим гората още по-надълбоко. До тогава!

В галерията можете да разгледате гледки от приключението. 

 
 
Коментарите са изключени