shareit

България е на 54-то място по конкурентоспособност в света

| от chronicle.bg |

България е на 54-то място по конкурентоспособност в света – с една позиция след Румъния. Това показва новият доклад за Глобалния индекс за конкурентоспособност, представен на годишния икономически форум. На първо място в световната класация е Швейцария, следвана от Сингапур, САЩ, Германия и Холандия.

Сред по-големите развиващи се пазари в класацията на по-предни позиции излизат Южна Африка (с ръст до 49-то място) и Китай (стабилно на 28-мо място). С няколко позиции изостава Индонезия (37-мо място) и Бразилия (75-то място).

Голямата изненада е ръстът в класацията на Индия, която се издига с 16 позиции до 55-то място от общо 140 икономики. Въпреки това Индия остава една от най-слабо свързаните държави в света – интересен факт за страна, която е възприемана като IT-сила. По-малко от 1 на всеки петима индийци има достъп до интернет редовно, а по-малко от двама на всеки пет притежават мобилен телефон.

В целия свят се наблюдават притеснителни сигнали за налагане на „нова нормалност“ – потиснат икономически растеж и висока безработица, които застрашават устойчивостта и оставят света уязвим за нов продължителен спад в икономиката.

 
 
Коментарите са изключени

Модни хроники: Защо се поставят копчета на ръкавите на ризата

| от |

В света на модата се крият доста странни и не толкова конвенционални решения, за които човек може да се зачуди. Преди известно време разказахме историята на чоукъра и неговата основна функция. Макар и този атрибут да се обвързва по една или друга причина с най-древната професия на света, някои други легендарни добавки в облеклото също пазят своите пикантни тайни. Мъжкият свят на модата не прави изключения в този случай. Ето защо обръщаме внимание на мъжката риза и всички копчета по нея.

Първата открита риза е ленена и е била носена в Египет. Датира от около 3000 века пр. Хр. и е открита в гробницата на Таркан. Преди XX век, ризата е била известна и използвана предимно за долна дреха и бельо.

В средновековието ризата е била видима само при онези хора с по-скромна професия – овчари и други. Затворниците също трябвало да носят ризи. През XVII век вече разкрива малко повече кожа и това дори се смята за лек еротичен мотив. През XVIII век Йозеф Струт официално заявява, че онези мъже, които отиват в спалнята без риза, нямат никаква култура. Преди XX век ризата се е смятала за облекло на ниската класа и едва по-късно започва да се смята за допълнение на официалното облекло.

Хана Монтежю е друга иноваторка в съвременната история на ризата. Тя решила, че вместо да пере цялата риза, може да сваля само яката, която най-често се цапа и да спести допълнително гладене, препарат за пране, време, но за по-голяма жалост на всички останали и синтезираните аромати. Копчетата датират горе-долу от същия период. Индусите са ги използвали още през 2800-2600 г. пр. Хр. и не трябва да забравяме, че в Древен Рим се използват от 2000-1500 г. пр. Хр.

Индусите използвали миди, за да изградят копчетата, които могат да помогнат за затварянето на една дреха. Макар и първоначалното приложение да е било изцяло като допълнителен орнамент върху облеклото. Едва през XIII век в Германия започват да се използват по предназначение. През XVII век вече са били метални, както най-често ги познаваме. Пруският крал Фридрих II имал много сериозен поглед за своята армия.

Той искал неговите войници да не бъдат само средство за влияние на бойното поле, но също така да имат реноме на бойното поле. Проблемът е, че редовият войник никога не може да бъде особено красив. Първо е напълно нормално да се цапа, кърви и поти, а в следствие на различни фронтови заболявания, няма как да се запази официален етикет. Разбира се, офицерът на фронта има съвсем различна и далеч по-красива визия, но той също влиза в бой, както се досещате. Всяко едно сражение взимало своето и причинявало доста сериозни главоболия на бойците.

gettyimages-3159407-594x594

В края на деня, когато битките приключат, всеки войник е скривал умората и мръсотията, използвайки своите ръкави – понякога на униформата, друг път на палтото. Фридрих дълго размишлявал по този казус и накрая стигнал до най-доброто възможно решение – да зашие ръкави! Пруският владетел обаче имал важна стратегия за копчетата – трябвало да бъдат релефни. По този начин при обичайната армейска практика, войникът ще одере лицето си и ще си причини болка.

Съответни се решават всички проблеми от самото начало. Наполеон също е вярвал, че стилът на войниците му трябва да бъде безупречен, но също така не искал половината да бъдат раздрани покрай лицето. Неговата иновативна идея била малко по-либерална. Той наредил на шивачите да направят ризите с малко по-дълги ръкави и разбира се, да разполагат с копче. Мотивът на тези действия бил обвързан с идеята, че ако има бърсане, ръкавът може да се прегъне и закопчее с копчетата, запазвайки по-чист вид. Впрочем неговите армейци често използвали ръкавите вместо носна кърпичка, което определено не може да се

За съжаление няма особени гаранции, че горната история е истинска, съществуват и други версии, че копчетата и ръкавите са добавени просто като форма за лукс, но имайки предвид произхода на ризата и като цяло разпространението ѝ като всекидневно облекло, можем да бъдем сигурни, че тази одежда пази своите тайни. А и нека бъдем откровени, виждали ли сте дете, което поне веднъж да не е използвало този толкова добре познат навик. Освен поставянето на по-луксозни ръкавели, копчето на ризата може да пази точно тази история.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появяват езиците

| от |

На практика, разбира се, изглежда силно невъзможно да знаем кой е първият език, но това не означава, че лингвистите не са се пробвали да разберат. Пред учените има обаче един основен проблем – те смятат, че езикът вероятно се е появил преди около 100 000-200 000 години. Това е приблизително, когато съвременните хора, Homo sapiens, са се развили със същата структура на черепа – заради което се предполага, че са имали и същата мозъчна функционалност – и с подобна гласова структура като хората днес.

Като изключим нечленоразделните звуци на праисторическия човек, произходът на съвременния език все още е до голяма степен мистерия. Първият език може да е подобен на този, който говорим днес или пък да се е променил толкова много, че да нямат прилика с никой от известните ни езици, а може и изобщо да не включва произнасяне, ами да разчита на жестове или подсвиркване, както е, например, при езика силбо гомеро.

Има няколко критерия, които трябва да изпълнява един език, за да е „първия“. Един от начините, по които хората определят първия известен език, е като поглеждат кой е най-стария писмен език. Той се случва да бъде египетският или шумерският. Има и египетски, и шумерски текстове, датиращи от около 3200 г. пр. н. е. Разбира се, имаше много други езици, които се говорят по това време по целия свят – просто тези две общности изглежда първо са разработили писмен език или поне са написали думите си на материал, който е бил в състояние да устои на неуморните, вечни удари на времето. Тези текстове са най-старите истински писмени доказателства за език и единственото нещо, с което лингвистите разполагат.

Pieter Bruegel the Elder - The Tower of Babel (Vienna) - Google Art Project - edited

Вавилонската кула

Що се отнася до говоримия език, през годините се появяват много, много най-различни теории. Ние ще разгледаме ситуацията с полигенизма и моногенизма – тоест, дали много езици се развиват независимо един от друг в различни части на света едновременно или всички произхождат от един общ протоезик. Има само един първи език, ако вярвате в моногенизма. Но ако вярвате в полигенизма, има много различни „първи езици“, които се развиха по едно и също време.

И двете теории разчитат на много предположения. С моногенизма лингвистите проследяват корените много назад в историята, но нещата бързо стават мъгляви. Има и изследвания, базирани на генетиката; съществува корелация между генетичната диверсификация и диверсификацията на езиците, които се говорят в света. Това би означавало, че когато човешката популация е била още оскъдна, може би е имало само един език. Различните изследвания стигат до различни изводи за това колко надежден е този метод за определяне произхода на езиците, което го прави донякъде противоречив.

Моногенизмът до голяма степен не се счита за валидна теория през 19 и 20 век, когато се развива полигенизма. В езиково отношение полигенезата зависи от идеята, че всички езици се развиват независимо един от друг въз основа на средата и обстоятелствата, в които се намират хората. Моногенизмът твърди, че това е малко вероятно, още повече, че много езици могат да бъдат проследени до други „майчини“ езици.

Това, което лингвистите могат да докажат, е, че по-голямата част от 5000 езика, които се говорят днес на Земята, могат да бъдат групирани в клонове. Така испанските и италианските са групирани заедно с френски и румънски и се наричат ​​“романски езици“. Английският език, заедно с немски и холандски, са „германски езици“. А романските и германските езици заедно с келтския, гръцкия и индийския език (както и други) се наричат с общото название „индоевропейски езици“. Що се отнася до историята, позната ни до момента, индоевропейските езици са най-старото познато семейство от езици, датиращо от около 20-19 век пр. н. е. Някои твърдят, че афроазиатското семейство от езици може да е още по-старо, но най-ранните доказателства в тази посока са едва от 16 век пр. н. е.

Разбира се, има и много други клонове езици: японски, американски, палеосибирски – дълъг списък. Обикновено езиците могат да бъдат проследени до различните им клонове, но големият въпрос е да дали те споделят един общ предшественик, или „ствол“, така да се каже, който би ни дал първия език, или не споделят такова нещо.

Днес езиците се променят и нарастват непрекъснато и това е нещо съвсем нормално, което всички езиковеди могат да потвърдят. С новите думи се появяват непрекъснато, не е трудно да се види как езикът се е променил за никакво време – например, като отидем в някоя антикварна книжарница (и дори на място като битака) можем да намерим книги дори на царски български.

 
 
Коментарите са изключени

Покушението на Папа Йоан Павел II – историята на Мехмет Али Агджа

| от |

На 13 май 1981 г. на площада Св. Петър във Ватикана, папа Йоан Павел II прави обичайната си среща с миряни. Публиката е навсякъде, хората се радват на духовния лидер, а денят е повече от приятен и топъл. Радостта и спокойствието ще бъдат нарушени след няколко минути, когато 4 куршума ще полетят към тялото му. Опитът за покушение е извършен от Мехмет Али Агджа. Доката папата губи сериозно количество кръв, Мехмет се опитва да избяга в тълпата, но е заловен от швейцарската гвардия. Справка в затвора ще покаже, че този човек е роден в Турция и вече има едно убийство зад гърба си. Първата му жертва е журналистът Абди Ипекци. Заловен и изпратен в затвор, убиецът успява да избяга и отново получава задача. Може би най-добрият въпрос, който и до днес не остава с отговор е: кой поръча убийството на папата?

gettyimages-50591155-594x594

Известно време след покушението, Йоан Павел II отива в затвора при своя убиец. Папата води със себе си фотограф и видео оператор, за да може да покаже, че е простил действията на Акджа. Той влиза и Акджа му целува ръка. Двамата сядат на два обикновени пластмасови стола и говорят около 21 минути. Микрофоните не са включени и почти никой не може да чуе какво двамата мъже си говорят. На ставане папата подава малка кутийка – подарък към човека, който се е опитал да го убие. Вътре има броеница от сребро и седеф. Следващият кадър е на човек с ясна несигурност в очите и потенциална възможност за прекарване на живота си зад решетките. През 2000 г. ще бъде освободен и помилван, а именно папата ще бъде в основата на това решение. При завръщането си в Турция влиза, за да излежи старата си присъда. Освободен е за пореден път през 2010 година.

gettyimages-73914462-594x594

За себе си казва, че няма кауза, няма мисия и мотив, той е наемен убиец с доста успешна кариера. Прякорът му е „паякът“. Издирва се все още от Франция, но е посещавал редица затвори, където е имал възможност да обогати знанията си. Всичко започва с кражбите на дребно, включително и пренасянето на нелегални стоки между Турция и България. Твърди, че някога е получил 2-месечно военно обучение в Сирия под шапката на „Популярния фронт за освобождение на Палестина“, чието финансиране идвало от България. До този момент въпросната партия продължава да отрича подобни участия. След убийството на Абди, по нареждане на „Сивите Вълци“ – турска криминална организация, се озовава в затвора. След бягството се крие в България и започва да работи за турската мафия.

В началото на 80-те години започва да пътува из Европа, изпълнявайки различни поръчки, когато е призован за „по-висша цел“. И до днес няма особена информация какво наистина се е случило, различни журналисти и теоритици имат версии и хипотези, но истината остава погребана и най-вероятно ще минат много години, преди да има някаква информация. Следващите редове са практически теории на различни хора, никой не знае кое е истина и кое е лъжа, избирате версията, която ви допада най-много.

Първата е, че нареждането за елеминирането на папата е дошло от КГБ. Натоварените с тази тежка задача са българските тайни служби, които трябва да си партнират с агентите на Източна Германия. Папата става мишена, защото е изразил солидарност и е подкрепял Пражката пролет. За КГБ, папата е човек, който нарушава много сериозно хегемонията в Източна Европа. Проблемът тук е, че самият извършител сменя толкова пъти версията си и говори толкова много лъжи, че не е сигурно дали изобщо има истина в някоя от изброените версии.

Нещо повече, собственият му адвокат е готов да се откаже, след като всеки път излиза ново и ново изказване. Оригиналното му твърдение е, че именно „Популярния фронт за освобождение на Палестина“ е наредил покушението. Тогаващният директор на КГБ – Юри Андропов е убеден, че папа Йоан II е избран с много сериозно съдействие на англо-немско решение. Збигниев Брезински е бил един от хората, които най-ревностно са пазили кандидатурата на папата с полско произход. Имайки предвид, че голяма част от полското общество е с католическо вероизповедание, шансовете за продиктуване на следващ бунт или уронване на престижа на СССР, стават особено големи.

Агджа споделя, че при пребиваването в София е бил рекрутиран от няколко агента и турски мафиоти, които предложили около 3 милиона немски марки за изпълнението. В следствие на показанията, Сергей Антонов е арестуван. Според атентатора, той е агент под прикритие, който работи в Рим за Balkan Air.

След повече от 3 години разследване, Антонов е обявен за невинен и делото приключва. Друго предположение е, че са замесени така наречените Сиви Вълци, които имат тесни връзки с местното КГБ и контролират много добре отработен канал за наркотици, който минава през балканите и продължава към Европа. Въпреки всички конспирации, участието на тази групировка завършва с любезното съдействие на 3 милиона марки, въпросът е кой е щял да ги заплати. През 2002 г. Йоан Павел II пристига в България, отхвърляйки обвиненията срещу страната.

Междувременно Силвио Берлускони и компания продължават да твърдят, че има родно участие в цялата история. След сериозен компютърен анализ на снимките, агенциите твърдят, че  Сергей Антонов също е бил на площада по време на стрелбата. В последната си книга, папата е категоричен, че Агджа не е измислил сам покушението, той е просто изпълнител. Някои интересни източници твърдят, че дори Романо Проди (бивш министър-председател на Италия) е бил  човек на КГБ. На 31 март 2005 г. само два дена преди смъртта на Йоан Павел II, Акджа дава интервю за италианския в-к „La Repubblica“.

Там говори, че работи върху книга относно покушението и напомня на всички, че „дяволът се крие зад стените на Ватикана“. Атентаторът е сигурен, че разкриването на истината вълнува редица политици, които смятат, че информацията ще допринесе за колабирането на Ватикана и събарянето му по модел на Берлинската стена. Акджа задава и още един важен въпрос „Защо ЦРУ, Сисми, Сисде и други разузнавателни агенции не казват истината за случая Орланди?“.

Емануела Орланди изчезва на 22 юни 1983 г. 15-годишното момиче никога не е открито, но по-важното е, че малко след този случай постъпват телефонни обаждания, които настояват за освобождаването на Агджа в замяна на освобождаването на момичето. Вече 36 години никой не знае какво се е случило с нея. Агджа спомена още едно име през 2010 г. кардинал Авгостино Касароли – отговорен за запазването на католическата църква в някогашните съветски страни.

И до днес никой не може да каже с особена сигурност кой е оркестрирал покушението. Всички теории по един или друг начин не са особено подплатени и подкрепени с доказателства. Самият Мехмет Али Агджа е човек с милиони версии и толкова богата фантазия, че никой не може да бъде какво наистина му се върти в главата. През 2013 г. Агджа публикува своята книга с още по-безумно изказване – Аятолах Хомейни (авторът на Иранската революция) е наредил убийството.

Ако послушаме още малко историите на терориста е възможно самите ние да бъдем обвинени, следователно истината ще остане завинаги заровена в архивите на Ватикана, ако изобщо се съхранява. Любопитен факт е, че Акджа приема християнството през 2007 г., докато е в затвора.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Железния Майк ли? В Токио Бъстър схруска Тайсън като суши

| от |

Изминаха 30 години, но за тази сензация в бокса вероятно ще се говори и пише и след още няколко пъти по толкова. „Какво да е толкова сензационно, след като гледахме как пухкавият Анди Руис наби Антъни Джошуа през лятото на 2019-а?“, биха попитали по-младите почитатели на мъжкия спорт. Но, повярвайте, че на 11 февруари 1980 г. в Токио се случи нещо наистина сензационно.

Непобеденият. Непобедимият. Звярът Майк Тайсън преклони глава в битката срещу Джеймс „Бъстър“ Дъглас, който имаше четири поражения в 33 двубоя, преди да излезе на ринга „на заколение“. Букмейкърите приемаха залози на астрономическия коефициент 43 за абсолютния аутсайдер, а и до днес се цитират думите на пратеника на Associated Press Ед Шуилър, който очаква бърз работен ден в зала „Токио Доум“. „Майк ще го унищожи за около 90 секунди“, прогнозира Ед. И едва ли дори допуска колко не е прав. Но кой ли допуска обратното?

Железния е шампион в три версии (WBC, WBA, IBF) и излиза пред японската публика за купон и забавление преди очаквания с огромен интерес сблъсък с Ивендър Холифийлд по-късно същата година.

Тайсън е с баланс от 37 победи в 37 мача и 10-кратен световен шампион при свръхтежките. Истинско явление в спорта и планина за изкачване пред Бъстър.

За да се позабавлява в японската столица пристига и популярният бизнесмен (днес вече с друг статут) Доналд Тръмп, голям приятел на Майк. Той седи до Дон Кинг, импресариото на шампиона, като и двамата са широко усмихнати. Тръмп си е направил мача още по-интересен, като е заложил и немалко пари за победа за неговия човек още в първия рунд.

Целият свят знае как ще завърши този мач – защо да не прибави още някой и друг долар към тлъстата си сметка?

За да е още по-невъзможна мисията на Дъглас, той е в траур. Само 23 дни преди мача губи най-важния човек в живота си – своята майка Лула Пърл. Седмица преди да замине за Токио пък жена му иска развод. Депресията е пълна и в боксовите среди, където тези неща се знаят, има притеснения дали на ринга няма да се случи нещо ужасно и как изобщо Дъглас ще успее да се защити срещу свирепия Тайсън.

В същото време, шампионът живее живот на крал – пари, момичета, партита, авторитетни приятели и слава.

В нощта преди боя Тайсън е преспал с няколко японски красавици в хотелската си стая. Спарингите му са леки, тренировките – нередовни и без необходимия интензитет. Мотивацията му е под въпрос, но щабът му знае, че на ринга Звяра ще се събуди и ще смаже противника.

Но мачът започва и Железния е летаргичен и неузнаваем. Бъстър Дъглас от своя страна се сражава без капка страх и притеснение от репутацията на съперника. Той обикаля около Тайсън и го държи на дистанция, а в края на втория рунд с тежък ъперкът разклаща Майк.

В петия рунд става още по-интересно – нов мощен удар затваря лявото око на Тайсън, а подутината е огромна. И се оказва, че щабът му не е взел дори задължителни аксесоари като пликове с лед. Просто никой не е очаквал, че ще им трябва. Та предишните защити на титлите завършват за по 90-100 секунди, без шампионът да бъде докоснат.

Най-после Майк са разярява. В осмия рунд той за първи път притиска съперника и го сваля на пода с мощни удари. Нокаут. Бъстър изглежда безпомощен, а броенето върви много бавно. Някак си обаче успява да се изправи и удря гонгът. Хората на Майк беснеят срещу рефера, тъй като смятат, че нокаутът е бил достатъчен боят да бъде прекъснат и да бъде присъдена победата на Тайсън.

Следва развръзката – сензационна и внезапна. Шокираща! Майк се опитва да притиска съперника, но отпорът на Бъстър е жесток. След страхотна контра като по учебник и четири тежки удара, Железния е свален на земята. 40 хиляди в „Токио Доум“ и още милиони по телевизията не могат да повярват на очите си. Но най-изненадан от всички е самият Тайсън. Обезобразен, със затворено ляво око и предпазна гума, изплюта някъде на ринга, той няма сили даже да се изправи.

„Мама… Господ да я благослови!“, успява само да каже пред десетките микрофони на ринга новият шампион.

Когато Майс се опомня, отправя гневна тирада към съдията Октавио Мейран. „Този кучи син – започва той. – Нокаутирах го в осмия рунд, но този задник му даде 13 секунди да се изправи. Боят беше мой“, беснее Железния.

Дон Кинг пък използва влиянието си и подава контестация, а WBC и WBA мислят дълго, преди най-накрая да сторят неизбежното и да признаят Бъстър за победител.

„Натрих му муцуната онази нощ, а той хленчеше като бебе в креватчето си. Беше страхотно. Всички викаха името ми. Но трябваше да се боря четири месеца, за да мога да се нарека шампион“, казва Джеймс, чийто успех е помрачен от административните битки след мача в Токио.

През октомври същата година Бъстър Дъглас губи от Ивендър Холифийлд титлите си, след като е нокаутиран в третия рунд. Но е спечелил огромна слава и много фенове след мълнията в Токио.

Боксира само още девет пъти, като е победен и от Лу Саваресе през 1998-а и се отказва малко по-късно. Две години преди това пък поглежда смъртта в очите. Спасен е от Бърза помощ. Така и не излиза категоричната истина, но най-вероятно става въпрос за свръхдоза.

Сега твърди, че е чист. Отдавна е загърбил и дрогата, и пиенето. Отдавна е пропилял и парите, които спечели от бокса. Говорим за милиони. Но пък има живота си. Както и спомена за онази победа в „Токио Доум“, която никой не може да му отнеме.

Бъстър трябваше да е плячка в лапите на Звяра, но вместо това го схруска като суши.

 
 
Коментарите са изключени