shareit

„Бързи и яростни 7″ ще излезе на екран през април 2015 г.

| от |

Седмият филм от поредицата „Бързи и яростни“, чиято продукция беше спряна след внезапната смърт на актьора Пол Уокър, ще излезе на екран на 10 април 2015 г.

Това съобщи на страницата си във Фейсбук  Вин Дизел. Първоначално компания „Юнивърсъл пикчърс“ предвиждаше „Бързи  и яростни 7″ да излезе на екран на 11 юли 2014 г. Броени дни след внезапната смърт на една от звездите на поредицата, Пол Уокър, който загина в автомобилна катастрофа на 30 ноември тази година, филмовото студио спря продукцията.

Поредицата „Бързи и яростни“ с Вин Дизел и Пол Уокър е реализирала над 2 милиарда долара в международния бокс-офис, припомня агенцията.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Ненчо Палавеев – филантропът на Копривщица

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

В северния му край са разположени градовете Порт Саид и Порт Фуад, а в южния – Суец и Порт Тауфик. Дълъг е 193,30 км., а по средата го дели Голямото горчиво езеро. Водата протича свободно през канала, тъй като той не разполага с шлюзове. Преди неговото построяване, корабите е трябвало да заобикалят Африка, а след появата му се превръща в най-често използвания воден маршрут между Европа и Азия. Той е като Швейцария на каналите, тъй като още от края на XIX в. си спечелва правото през него да преминават търговски и военни кораби, без значение от техния флаг. Суецкият канал е открит през 1869 г., но малцина знаят, че един българин е притежавал част от акциите му.

Това решение може да изглежда далновидно от съвременна гледна точка, но в миналото е било доста рискова и авантюристична инвестиция. Каналът е най-големият строителен обект на своето време и почти цялата му дължина преминава през пустинята. Резултатът обаче е впечатляващ – едно от големите инженерни чудеса на XIX в. Спорен е въпросът колко процента от акциите са били в ръцете на въпросния българин, но най-смелите сведения говорят за близо 10%. Името му е Ненчо Палавеев и той остава известен като един от най-големите дарители в България.

BASA-935K-4-28-16-Nencho_Palaveev_(crop)

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39091925

Историята му започва и завършва в родния град Копривщица. Това главно войнишко селище в Средна гора, е един от най-важните центрове на българската борба за независимост. Тук Левски създава един от първите си революционни комитети и пак тук на 20 април 1876 г. пуква първата пушка на Априлското въстание. Градът е известен със своето богатство, просперитет и видни търговски фамилии като Ослекови, Налбантови, Джамбазови и Маджарови. Сред тях се нарежда и семейство Палавееви. Макар Ненчо да прекарва по-голямата част от живота си далеч от родния край, по-късните му години, както и широката му благотворителна дейност са свързани именно с него.

Съвременниците му го описват като тих и спокоен човек. В чужбина той има по-различна осанка и го описват като самомнителен и недоверчив. Думата „скъперник“ също се прокрадва от време на време, но предвид щедростта му, тя е по-скоро плод на злите езици, тъй като където има успех, там има и завист. За началото на огромното му богатство се носят множество слухове. Спрягат се теории, че е пиратствал или че е продавал бели робини, но тези факти, също не са доказани. Дори, когато издъхва, неговият дух не е оставен на мира. Твърди се, че понякога нощем призракът на Ненчо обикаля калдъръмените улички на Копривщица. Пътят му започва от гробницата му, разположена в по-високата част на града, в църквата „св. Богородица“ и се спуска надолу, бродейки нашир и длъж. Досущ като в някоя английска легенда се твърди, че духът му не може да намери покой, защото не е напълно изпълнена заветната му дума: „Всичко ще остане на ползу роду!

Ненчо Палаеев идва на бял свят през 1859 г. в дома на Дончо и Неша Палавееви. Той има брат – Семко. За майка му почти няма сведения. Баща му е известен търговец и предприемач. Дончо и Иван Маджаров, бащата на бъдещия политик Михаил Маджаров, стават съдружници в „Масърската компания“. Тя се занимава с износ на абаджийска продукция за Южна Македония, Цариград, Александрия и Кайро. Ненчо завършва четирикласното училище в Копривщица и скоро след това се отправя на пътешествие със семейството си до Йерусалим, където става хаджия. През 1871 г. той напуска родното си място и заминава да изучава абаджийство, при баща си в Египет. Руско-турската война (1877-1878) нанася тежък удар върху търговията на Палавееви. Семейният бизнес се разпада. Дончо и Семко се връщат в Копривщица, а Ненчо не се отказва и поема дюкяните в Кайро и Александрия.

Още тогава той доказва своята далновидност и търговски нюх. За да измъкне търговията си от затрудненото положение, Ненчо отваря сладкарница на пристанището в Александрия. Макар и да не продължава образованието си, той лесно учи чужди езици. Говори свободно на арабски, гръцки, турски, френски, руски, вероятно поназнайва и английски. След като стъпва на крака, той разгръща търговията си в Централна и Източна Азия. Търгува c индиго и слонова кост в Индия; с коприна и персийски килими в Дамаск и Багдад; с кехлибар в Русия; с коприна в Сирия; със седеф и икони в Йерусалим и т.н.

След като купува акции от Суецкия канал, Ненчо решава да вложи средства и в недвижимо имущество. Той купува имоти около Кайро и четири конюшни в Александрия. Част от състоянието си той превръща в ценни книжа. С друга част закупува облигации от Египетската земеделска банка и от Египетската национална банка, които се съхраняват в Базел (Швейцария). За да улесни търговските си начинания и да пътува по-свободно, подобно и на други българи търговци през 1914 г. Ненчо Палаеев приема руско гражданство и името – Анести Антонович Жиата. Това му помага да преминава безпрепятствено през Европа, Азия и Африка. Руското консулство дори го назначава за представител на колонията в Кайро. Същевременно той развива и връзките си с Англия, като отваря в Кайро магазин за английски стоки.

През тези бурни години, в които увеличава състоянието и работи неуморно, Ненчо почти не се връща в Копривщица. Първите сведения за негов кратък престой в родния град са от 1884 г., но през 1925 г. той се завръща окончателно у дома. През целия си живот Ненчо подпомага бедни ученици, многодетни семейства, сираци, вдовици и военни инвалиди. Солидни суми той превежда на различни организации, манастири, включително и за строеж на Пловдивската духовна семинария. С негови пари е довършена сградата на началното училище в с. Айваджик (дн. Дюлево), Панагюрско. Даренията му са многобройни, но най-много суми той предоставя безвъзмездно на родната Копривщица. Той не прави това дистанцирано, а участва активно в преговорите, проектите и строежите. За реализиране на своите цели той наема най-добрите за времето си архитекти, строители и художници.

Първото му значимо дело за Копривщица е построяването на читалището в града, което носи неговото име – „Х. Ненчо Д. Палавеев“. Сумата е в размер на 1 200 000 лв. и в сградата се помещава както богата библиотека, така и театрален салон. Той е отговорен и за създаването на още едно читалище – в близкия град Златица. Ненчо дарява около 100 000 лв. за ремонт на старото училище, в което е учил. Благодарение на него в Копривщица е издигнат и паметника на Димчо Дебелянов, изработен от Иван Лазаров. Близо един милион лева, благодетелят предоставя за ремонт на камбанарията при църквата „Св. Николай“. Старата дървена е заменена с нова – от гранит. Също така той предоставя средства и за доизграждане и изписване на храма „Успение на Пресвета Богородица“, където по-късно се помещава семейната гробница. Пак с негови средства е построен параклисът „св. Архангел Михаил“.

Освен за просветата, културата и църкви в Копривщица, Ненчо отделя средства и за цялостната модернизация на града. Той дава средства за изграждане на водопроводната система. Също така инициира и участва в залесяването на хълма над града. Навсякъде из калдъръмените улички могат да се открият чешми и паметници на видни копривщенски личности, за чието съграждане е спомогнал Хаджията.

Приживе двете му най-щедри и големи дарения за Копривщица са построяването на Паметника мавзолей в центъра на града и създаването на Полукласическата гимназия „Любен Каравелов“ и пансиона към нея. Забележителният монумент в чест на загиналите в Априлското въстание (1876) струва близо милион и половина лева. И днес това е една от най-големите забележителности в града, където се организират чествания в памет на загиналите и се разиграват възстановки на събитията. Самоук полиглот, Ненчо е на мнение, че Копривщица заслужава гимназия, в която да е заложено засиленото изучаване на чужди езици. Той отпуска пари за строежа на училището и кани елитни учители да преподават в него. Още приживе той е награден с много държавни дипломи и ордени за своята широка филантропска дейност.

До края на живота си Ненчо не се жени и няма свои деца. Това е и една от причините, когато остарява неговите роднини да ламтят за наследството му. Когато научава какви раздори има сред рода му, Ненчо нарежда в града да се купи празен ковчег, да се напълни с камъни и да се уведомят близките му, че той е починал. Според сведенията самият Ненчо се предрешава и става свидетел на споровете между роднините си. Тогава той решава следното: „…установявам за мой универсален заветник родния ми град Копривщица“. Речено-сторено и през 1933 г. Хаджията съставя своето завещание. Към края на живота му неговото състояние възлиза на близо 40 млн. лева и около 450 кг. злато. Ненчо Палавеев издъхва в София, в болницата на БЧК през 1936 г. В последното му пътуване, той е изпратен от всички граждани на Копривщица, а останките му са положени в семейната гробница.

Съгласно неговите желания, със състоянието му се учредяват две фондации. Първата е създадена още през 1932 г., когато той изпраща дарителски документ до Министерството на просвещението. В него е вписана сумата от 6000 английски лири, което е приблизително дн. 3 млн. лева. С въпросните средства е създадена гимназия „Любен Каравелов“. Приходите от фондът трябва да служат за „вечни времена“ за издръжката на гимназията. В нея следва да учат предимно ученици от Средногорския край, а в случай, че няма достатъчно деца – приемът й се разширява за цялата страна. Дипломите за завършване на средно образование трябва да носят както ликът на Каравелов, така и този на Палавеев. За да е сигурен, че фондът ще се харчи за целите си, към него е учредено ръководство, съставено от седемчленна ефория с пожизнен мандат, като всеки един от членовете определя приживе наследника си. Фондът влиза в обединения фонд „Завещатели и дарители“ към Министерство на просвещението, а бюджетът му следва да се утвърждава всяка година от Народното събрание.

Втората фондация носи името „Хаджи Ненчо Дончев Палавеев в гр. Копривщица“. Неин универсален наследник и изпълнител става Копривщенския общински съвет. Богатството включва имоти в София, Копривщица и конюшни в Александрия Египет (последните оценени на над 2 хил. египетски лири). Освен недвижимото имущество има солидни суми в ценни книжа, а именно: от Египетската земеделска банка и от Националната банка на Египет. Според устава на фондацията ръководството й се осъществява от настоятелство от пожизнени и избираеми членове. До 1943 г. неин председател е архимандрит Евтимий. В завещанието си Ненчо не забравя и роднините си. Особено място заема племенника му – Драгия Т. Драгийски, на който оставя къщата в Ламбовската махала, за която трябва да се грижи като получава месечна издръжка от 1000 лв. Предвид разликите между египетското и българското законодателство, приходите от чужбина се усвояват от подразделението – „Благотворителна фондация „Хаджи Ненчо Д. Палавеев“. Фондацията предава неговите къщи на музейния комитет при читалището в Копривщица.

За съжаление, заветното желание на Ненчо не успява да се изпълни напълно и това се дължи както на последиците от Втората световна война (1939-1945), така и на смяната на управлението в България. По време на войната не се получават никакви приходи от чужбина, а сметките в Швейцария остават запорирани. Новата власт макар и да не уважава всеки заможен преди нейното идване, няма проблем да се разполага със средствата му. В периода 1945-1949 г. се строи пансиона към гимназия „Любен Каравелов“, но сградата е използвана по предназначение само 3 години. Впоследствие там се помещава медицински пансион за лечение на пациенти с белодробни заболявания. Макар Ненчо стриктно да посочва, че основният капитал трябва да остане непокътнат, това е нарушено в средата на 50-те години. Още през 40-те години фондацията започва да се обезличава. На мястото на ефорията, влизат представители на Отечествения фонд, на профсъюза и членове на Българската комунистическа партия (БКП). Ако през 1950 г. фондацията разполага с над 12 млн. лв., през 1980 г., при нейното закриване, средствата й едва наброяват 1000 лв.

Ненчо Палавеев успява да предвиди много търговски сделки, включително печалбата от Суецкия канал, но не е имало как да предрече големите политически промени, които засягат не само България, но и света. Още през 1932 г., когато обмисля как да бъде в най-голяма полза на родното си място, Ненчо Палавеев отбелязва: „От ранно детство до старини съм бил вън от пределите на милото ни Отечество; отдаден в търговия, като имах възможност да обходя много земи и да пребродя доста морета, но макар и далеко от Родината, тя винаги е била близко до сърцето ми…“. В крайна сметка, въпреки че завещанието му не е изпълнено до последния член, приживе, а и след неговата смърт огромни средства отиват за културното, просветно и църковно издигане на Копривщица.

 
 
Коментарите са изключени

Експериментът „Малкият Албърт“ – да уплашиш бебе с Дядо Коледа

Експериментът „Малкият Албърт“ е проведен през 1920 г. от известния психолог и „бащата на бихевиоризма“ Джон Б. Уотсън. Неговата цел е да накара бебе, което знаем единствено с името Албърт Б, да изпитва страх от всичко пухкаво. Като оставим настрана огромните проблеми с методологията и етиката на експеримента, получените резултати и тяхното значение за историята на науката стават един от най-известните и значителни в областта на човешката психология.

John Broadus Watson

Джон Б. Уотсън, докато работи в Университета Джон Хопкинс

И така, как започна всичко? Уотсън е силно заинтригуван от работата на руския изследовател Иван Павлов, на когото случайно му хрумва идеята за къндишънинга, докато изследва храносмилателната система на кучетата. За тези, които никога не са чували израза „кучето на Павлов“ – по време на своите изследвания, Иван забелязва, че неговите изследователски субекти започват да слюноотделят преди да им бъде дадена храна, все едно знаят, че идва време за ядене. Така Павлов разбира, че кучетата всъщност отделят слюнка, когато видят, че неговите колеги влизат в стаята, защото ги асоциират с храната. След няколко експеримента в тази посока, той успя да накара кучетата да слюноотделят само при звука на метроном, който преди това не им е влияел по никакъв начин, което го води до заключението, че реакциите на случаен стимул могат да бъдат променяни с помощта на правилните методи.

Що се отнася до Уотсън – той се интересува дали хората могат да бъдат дресирани по същия начин (всъщност Павлов по-късно експериментира с деца сираци, имайки същата идея). И така, вместо да прави експерименти, които не биха били психологически нараняващи, Уотсън решава да тръгне да плаши бебета…

Експериментът е проведен върху бебе, тъй като Уотсън смята, че те са емоционално неутрални и според оскъдното количество информация, останала от изследването (Уотсън изгаря много от бележките си преди да умре през 1958 г.), малкият Албърт е избран от болница на територията на Университета Джон Хопкинс, когато е бил на 8 месеца и 26 дни. Албърт е избран, защото е изключително спокоен към Уотсън и неговата асистентка (и любовница) Росли Рейнър.

След като е взет, на Албърт се правят серия от тестове в лабораторията на Уотсън, за да се установи неговата базисна реакция към редица стимули. В хода на тези начални експерименти на Албърт са показани бял лабораторен плъх, заек, маймуна и по някаква причина горящ вестник като никое от тези неща не изглежда да развълнува особено малкото дете.

Уотсън изчаква известно време, докато Албърт става на 11 месеца и 3 дни, преди да продължи в експеримента си.

Когато отново поднася плъх към бебето, както изследователят очаква, Албърт се пресяга да го погали, но в който момент Уотсън удря с чук еднометрова стоманена тръба с диаметър около 2 сантиметра непосредствено зад бебето, което предизвика силен стряскащ звук, който успява да го разплаче. Уотсън повтаря този експеримент многократно, докато в крайна сметка само при вида на плъха Албърт изглежда, че започва да се плаши и да се опитва да избяга.

За това, че е разрешила детето й да участва в този експеримент, майката на Албърт получава крупната магнатна сума от 1 щатски долар (днес около 12 долара). Трябва да се отбележи също, че въпросната жена може да се е съгласила на експеримента от страх да не загуби работата си, ако не го направи – смята се, че е работила като кърмачка в Дома за деца инвалиди Хариет Лейн, които е свързан с Университета Джон Хопкинс. 

Но да накараш дете да се страхува от плъхове не е толкова лошо, нали? Има голяма вероятност това да бъде полезно в даден момент; никой не иска детето им да бъде ухапано от подобен противен гризач. Проблемът обаче е, че както Уотсън смята, Албърт  започва да се страхува не само от плъха, а от всичко с козина, включително зайци, кучета и дори мъже с пухкави бели бради (като Дядо Коледа). За капак, Уотсън не си прави труда да премахне страховете на детето преди в крайна сметка да го освободи от болницата.

Как въобще може да се оправдае един такъв експеримент върху бебе? По собствените думи на Уотсън:

Отначало имаше значително колебание от наша страна, когато решихме да направим опит за експериментално създаване на реакции на страх. Има известна отговорност, свързана с такава процедура. В крайна сметка решихме да направим опита, оправдавайки действията си с извода, че подобни страхове ще възникнат така или иначе, веднага щом детето напусне защитената среда на детската си стая и навлезе в грубата реалност на останалата част от дома си.

И така, израства ли Албърт с тежка фобия от козина и бради? Това не ни е известно, нито пък самоличността на детето. Но изследователите успяват да намерят имената на две деца, които биха могли да бъдат Албърт, въз основа на малкото информация, която има – Дъглас Мерит и Уилям Барджър. И за двете деца доказателствата са много силни, тъй като и двете са родени в рамките на един ден в една и съща болница, откъдето е избран и Албърт, и двете са имали майки, които са били кърмачки, от които е имало само четири, работещи в болницата, във всеки един момент.

След изчерпателно 7-годишно проучване, ръководено от Хол П. Бек, неговия колега Шарман Левинсън и един роднина на Мерит на име Гари Айрънс, спираме се на Дъглас. За съжаление историята на Мерит не е особено щастлива и ако той наистина е Албърт, тя хвърля върху вече противоречивия експеримент още по-тъмна сянка. Според проучванията на Бек, Мерит е бил син на кърмачка на име Арвила Мерит. Контрастно на описанието на Уотсън за Албърт като един от „най-добре развитите деца, довеждани някога в болницата“, Мерит е много болнаво бебе и страда от хидроцефалия (течност в мозъка) – състояние, което в крайна сметка отнема живота му на 6-годишна възраст. Ако това е вярно, би означавало, че Уотсън умишлено е излъгал в своите документи и по-важното – прекарва значително време, измъчвайки смъртно болно бебе.

Въпреки че изследването на Бек е задълбочено и изчерпателно, не е категорично. В резултат на това някои изследователи смятат, че малкият Албърт всъщност е другото бебе – Уилям Барджър. За разлика от Мерит, Барджър е описан като пример за здраво дете, което вече съответства на описанието на Уотсън. Медицинските данни на Барджър също показват, че той е бил в здравословно тегло за бебе, докато Мерит е слабичък, което изобщо не си съответства с изображенията (и видеото) на Албърт, които показват пухкаво и здраво бебе. Накрая беше открито, че средното име на Барджър всъщност е Албърт и той го ползва дори като голям, което пък доста убедително обяснило защо Уотсън го нарича „Албърт Б“.

Барджър е имал значително по-щастлив живот от Мерит – доживява до сериозната възраст от 87 години и според приятели и семейство му той е бил мил човек, който е живял пълноценен живот, макар че казва, че има отвращение към кучета – нещо, с които семейството му с радост го дразни (според племенницата му).

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Най-голямото оръдие, използвано в битка – Тежкият Густав

| от |

Тежкият Густав (на немски: Schwerer Gustav) е гигантско немско оръдие, разработено в края на 30-те години от компанията Krupp в Рюгенвалде като изричната му цел е да унищожи основните укрепления на френската линия Мажино (За историята как германците „пробиват“ линия Мажино прочетете Непробиваемата защита на Франция) – най-силното укрепление по това време. Снарядите на оръдието трябва да пробият седем метра стоманобетон или метър броня и то от разстояние отвъд обхвата на френската артилерия. Инженер на Krupp Ерих Мюлер изчислява, че е нужно оръжие с калибър около 80 см, което да изстрелва снаряд с тегло 7 тона от цев с дължина 30 метра. Такова оръжие би тежало над 1000 тона. Размерът и теглото означаваха, че за да може да се движи, ще трябва да ползва няколко железопътни коловоза. Krupp подготви планове за калибри от 70 см, 80 см, 85 см и 1 м.

Нищо повече не се случва до март 1936 г., когато по време на посещение в Есен Адолф Хитлер пита за възможностите на гигантските оръжия. Хитлер не поема ангажимент за ползването на такова оръжие, но се започва работата по създаването на 80-сантиметровия модел. Плановете му са завършени в началото на 1937 г. и след одобрение изработката на първия топ започва в средата на 1937г. Технически усложнения при работата с такива масивни парчета стомана стават причина първоначалният краен срок – в началото на 1940 г. – да не може да бъде изпълнен.

Krupp обаче създава тестов модел в края на 1939 г. и го праща на тестовата площадка в Хилерслебен. Там се тестват пробивните му възможности – изстреляния 7,1-тонен снаряд успява да пробие желаните 7 метра бетон и еднометровата броня. Когато тестовете са завършени в средата на 1940 г., започва да се разработва превозът. Алфрид Круп, на чийто баща е кръстено оръдието, лично приема Хитлер на тестовата площадката в Рюгенвалде по време на официалния процес за приемане на Густав в началото на 1941 г.

Поръчани са две оръдия. Първият снаряд е изстрелян от първото готово оръдие на 10 септември 1941 г. в Хилерслебен. През ноември 1941 г. то е откарано в Полша, където са извършени осем допълнителни изпитателни стрелби с бронепробивен снаряд от 7 100 килограма на разстояние от 37 210 метра.

Оръдието е било монтирано на специално проектирано шаси с 80 колела на два паралелни железопътни коловоза. Krupp кръщава творението си Шверир Густав (Тежкият Густав) на старшия директор на фирмата Густав Круп фон Болен унд Халбах.

Schwerer Gustav shell by Daniel Perez Sutil

Един от снарядите на Густав

Финалното оръдие тежи близо 1350 тона и изстрелва снаряди с тегло 7 тона на около 47 км разстояние. Въпреки че Густав е създаден като част от приготовленията за битката с Франция, не е готов за действие, когато битката започва. В крайна сметка, както знаем, немците принуждават французите да се предадат и без да ги взривяват с гигантския топ.

По-късно Густав е разположен в Съветския съюз по време на битката при Севастопол, част от операция „Барбароса“, където, наред с други неща, унищожава депо за боеприпаси, разположено приблизително на 30 м под нивото на земята. След това оръдието (което се движи по влакови релси) е преместено в Ленинград и може би щеше да е се използва във Варшавското въстание като и други тежки германски обсадни машини, но (отново) бунтът е потушен преди да има нужда от него. Густав е унищожен от германците в края на войната през 1945 г., за да не го вземе Червена армия.

Mallet's mortar

Mallet’s Mortar

Тежкият Густав е най-голямото калибрено оръжие, използвано някога в битката и що се отнася до общото тегло, най-тежкото мобилно артилерийско оръжие създавано някога. Съответно то и изстрелва най-тежките снаряди от всяка артилерийска част. По калибър е надминат само от британският топ Mallet’s Mortar и американският Little David – и двата с 91,5 см дула – но те никога не се използват в битка.

Little-david an US siege mortar world war II

Little David

Дора е второто от двете поръчани оръдия. Някъде в средата на август 1942 г. то бе закарано за кратко при Сталинград, където пристига на 15 км. западно от града. Готово бе да стреля на 13 септември, но се оттегля, когато съветските сили надделяват и когато немците започнали дългото си отстъпление, взимат Дора със себе си.

GeschützDora2

Макет на Дора

Langer Gustav е още по-голяма версия на Тежкия – дълго оръдие с калибър 52-сантиметра и 43-метрова цев. То е било предназначено да изстрелва ракетни снаряди с тегло от 680 килограма на много далечно разстояние – до 190 километра. Това му дава възможност да удари Лондон от Кале, Франция. Високият Густав обаче никога не е довършен, защото е бил повреден, докато го строят, по време на една от многото бомбардировки на Кралските ВВС на Великобритания над Есен.

 
 
Коментарите са изключени

Коледните чудеса: 14 000 спасени бежанци без нито една жертва

| от |

В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната му част, а американците окупират южната. Войната е неизбежна… И съответно започва. Първия ход идва „изненадващо“ от Севера – с него Ким Ир Сен се надява чрез инструментите на войната да обедини Корея в една държава, управлявана в смъртоносния и престъпен дух на комунистическата диктатура. В отговор на нападението Съветът за сигурност на ООН решава да подпомогне Южна Корея, което разбунтува СССР. ООН обаче, с решаващото участие на САЩ, разбира се, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границата с Китай.

Така започва Корейската война – конфликт между Северна Корея и Южна Корея, който протича от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Тя е и първият голям военен конфликт в рамките на Студената война – между САЩ и съюзниците им от Организация на обединените нации срещу комунистите Китай и СССР.

В крайна сметка нито една от страните не успява да надделее категорично над противника и след като не излъчват победител, формират две корейски държави с установени граници и буферна 5-километрова демилитаризирана зона между тях. Преди обаче да стане ясен този резултат, войната изглежда страшно в очите на местните жители севернокорейци – комунизъм, атомни бомби…

Затова в началото на конфликта, през декември 1950 г., хиляди севернокорейци се събират на доковете на Хунгнам, надявайки се някой от съюзническите кораби там да ги изведе някъде, където се случват по-малко кланета. За съжаление по времето, когато някои от тях стигат до брега, от корабите не са останали много и не изглежда реалистично възможно всички те да се спасят от ударите на чука и размаха на сърпа, да не говорим за войната.

Koreanwarmontage

Колаж от снимки от Корейската война

За щастие, Мередит Виктори (SS Meredith Victory), малък кораб, разположен в Хунгнам, все още е на пристанището. Той е търговски кораб от САЩ, построен за транспортиране на доставки и оборудване в чужбина по време на Втората световна война. Съдът често е наричат „Кораб на чудеса“, тъй като е бил проектиран да превозва само 12 пътници с екипаж от 47 души, пък както ще видим, е превозил малко повечко. SS Meredith Victory е кръстен на Мередит Колидж, малък женски колеж в Северна Каролина. По време на Втората световна война е опериран от американския президент Лайнс. След това обаче, през 1950 г. отива в Олимпия, Вашингтон, където се включва в Националния резерв за отбрана. От там е изпратен да служи в Корейската война.

Сега корабът е под вещото ръководство на своя капитан Леонард ЛаРю – твърд мъж, които явно вярва, че човек трябва да се занимава с глупави неща като това да бъде, където човешкият живот е силно застрашен.

През декември 1950 г. част от войските на Организацията на обединените нации се бият отбой от североизточна Корея след масирано нападение от китайски и севернокорейски сили. Над 100 000 военнослужещи на ООН трябва да се евакуират от град Хунгнам заедно с населението на целия град и това трябва да стане с 193 кораба, пътуващи към южното пристанище Бусан. Новината за евакуацията се разпространява и почти равен брой цивилни също се събират на пристанището, надявайки се да се качат и на някой от тези кораби.

На 21 декември почти всички спасителни кораби вече са отплавали. На пристанището обаче има още 14 000 севернокорейци, които ламтят за спасение, което изглежда са изтървали.

В този ден капитан Леонард ЛаРю решава да разтовари почти всички оръжия и провизии от своя Мередит Виктори, за да може да вземе и евакуира възможно най-много от бежанците. Хората са толкова много, че качването на борда продължава от следобеда на 22 декември чак до следващата сутрин. Използвайки стрелки и изимпровизирани асансьори, екипажът запълва петте багажника и цялата основна палуба с бежанци. Въпреки че корабът е построен да побира само 12 пътника, освен екипажа и персонала, над 14 000 цивилни граждани на Корея успяват да се качат на борда на Мередит.

Мередит Виктори отплава малко след 11:00 часа на 23 декември за Пусан, на около 450 морски мили (833 километра). Заради голямото разтоварване и освобождаване на място, корабът не разполага както с ескорт, така и със средства за самозащита.

Години по-късно ЛаРю ще размишлява върху това пътуване:

Мисля често за това пътешествие. Мисля как един толкова малък съд успя да удържи толкова много хора и да преодолее безкрайни опасности, без да навреди на нито един човек. И както си мисля, идва ми ясното, безпогрешно послание, че на онзи Коледен празник, в мрачните и горчиви води край бреговете на Корея, именно ръката на Бог държеше руля на моя кораб.

Въпреки факта, че бежанците са били „натъпкани като сардини в консервна кутия“ и повечето трябваше да седят прави, рамо до рамо, в изключително лоши и студени метеорологични условия по време на цялото плаване, на борда на кораба не само няма жертви, но няма и пострадали. Пътниците разполагат с много малко храна или вода и хората на практика не могат и да се движат. Дж. Робърт Луни, служител на кораба и ветеран от ВМС от Втората световна война, казва:

Няма обяснение за това защо и как корейския народ успява да прояви такава упоритост и воля, че да стои почти неподвижен и в мълчание през целия път. Бяхме впечатлени от поведението на бежанците, въпреки отчаяното им тежко положение. Бяхме докоснати емоционално от тях.

Началник палубата на „търговския“ кораб Д. С. Савашио, който е обучен да дава само първа помощ, успява да изроди пет бебета по време на тридневното плаване към мирни земи.

Корабът пристигна в Пусан на Бъдни вечер, но никой не е пуснат да слиза, освен няколко болни и тези, който се самоопределят като симпатизанти на комунистите. Мередит Виктори трябва да измине още 80 километра до остров Геодже, преди вече да може да пусне пътниците си на твърда земя на 26 декември.

KOREA US CheongWaDae Summit 13

Доналд Тръмп и Мун Дже-Ин, президентът на Южна Корея

Сред пътниците на борда на кораба са и бъдещите родители на Мун Дже-Ин – 19-ият президент на Южна Корея. Той е роден на остров Геодже две години след евакуацията.

Капитан ЛаРю остава в командването, докато корабът не е изведен от експлоатация през 1952 г. След като загърбва морето Леонард ЛаРю става бенедиктински монах от абатството в Нютаун, Ню Джърси. На 25 март 2019 г. епископ Артур Сератели, епископ на Римокатолическата епархия Патерсън, иска да канонизира капитан ЛеРю като му дава името брат Маринус.

Що се отнася до кораба – след Корейската война корабът седи в пристанището на Бремертън, щата Вашингтон, като част от резервния флот, докато не е върнат в експлоатация през 1966 г. за няколко мисии по време на войната във Виетнам. В тази войната корабът служи като пренася пехотинци. През 1973 г. е акостира в залива Суисун, а през 1993 г. е изтеглен до Китай, където отива за брак.

 
 
Коментарите са изключени