Българската църква – истории за убийства и гордост

| от |

2

Тази година е богата на събития за Българската ни православна църква. Първото и най-значимо бе избирането на нов Патриарх – на 24 февруари 2013г., неделя, на Патриаршески избирателен църковен събор в София Русенският митрополит Неофит бе избран за Български патриарх и Софийски митрополит.

След този избор последваха още няколко – през лятото по здравословни причини оставка подаде Западно- и Средноевропейският митрополит Симеон. Така, на 27 октомври, 35-годишният Константийският епископ Антоний бе избран на неговото място и стана най-младият ни митрополит.

На 9 юли България се събуди с новината, че тялото на Варненски и Великопреславски митрополит Кирил е намерено в района на местността „Траката“ край Варна. Официалната версия, която излезе по-късно е, че владиката е починал от хипотермия – гмурнал се надълбоко да вади миди и попаднал на силно студено течение.

23f3dfd58cfe4f56f02a0c3dbbb47328_XL

Неофициално веднага се заговори за убийство. Тази версия защити и единият от двамата претенденти за наследник на поста Варненски и Великопреславски митрополит – епископ Игнатий от Сливенската епархия. Той, заедно с епископ Борис, бяха претенденти за мястото, но Светият синод касира изборите и насрочи нови на 15 декември. Двамата спорни кандидати за поста обаче остават в листата от общо 13 кандидати, които ще се явяват отново на избори.

На 6 ноември почина и неврокопският митрополит Натанаил. Той трябваше да навърши 61 години на същия ден. Така още едно митрополитско място трябва да бъде запълнено до края на годината. Към това добавяме и мястото на Русенски митрополит, което също е свободно след избора на Неофит за Български патриарх.

Всички тези събития ни провокираха да се обърнем назад, за да проверим дали Българската православна църква някога е била изправена пред такива драматични избори в близката си история.

Оказва се, че на едно място по интересен начин се преплитат събитията, описани по-горе – избори за митрополит, истории за чест и убийства.

NevrokopskiMitr_Boris

Тази година се отбелязват две годишнини на Неврокопския митрополит Борис, а именно 125 години от неговото рождение и 65 години от мъченическата му кончина. Тази година (2013), Неврокопска епархия отбелязва и 119 години от своето създаване. Овдовялата епархия е основана през 1894 г. и става част от възстановената Българска църква.

Почти веднага след встъпването си като митрополит, дядо Борис изпраща окръжно писмо до своите пасоми и свещеници в Неврокопска епархия, в което той определя десет основни длъжности на свещеника.

Прочетете внимателно написаното от митрополит Борис, защото ние не сме срещали скоро подобно послание от църковен служител:

Пастирите на Христовата Църква трябва всякога да знаят и помнят своя свещен и неотменим дълг ­не само да свещенодействат, но и да учат и наставляват своето паство, да проповядват на всички Словото Божие, да просвещават човеците с Христовата истина и да сгряват с Христовата любов… Затова съгласно Божествената заповед на нашия Спасител, мъдрите съвети и внушения на св. Апостоли и поучителния пример на всички достойни пастири и служители Христови ­ задължавам повелително всички благоговейни свещеници в Богохранимата Неврокопска епархия:

1. Преди всичко те сами да знаят основно истините на християнската вяра и християнската нравственост и да живеят и действат според тях.

2. Да служат редовно Божествена литургия във всички неделни и празнични дни и да държат всякога на края на Литургията след отпуста, отбрани и общодостъпни и добре приготвени проповеди, които да не траят повече от 10-15 минути.

3. След като предварително сами бъдат напълно проникнати, просветени, възродени и въодушевени от великите божествени истини за християнската вяра и нравственост, да изясняват на християните тези истини.

4. Да основат веднага при всеки храм православно християнско братство ­ съгласно устава за православните християнски братства в България. За основа на братството да послужи църковното настоятелство и църковните настоятели, които задължително са членове на братството.

5. Да държат беседи пред братствените членове и всички християни, които биха желали да слушат, два пъти седмично.

6. Да разкрият и разяснят в беседи пред братствата основните истини на Христовото учение и по-важни събития от живота на Христовата Църква в продължение на седем години. (В тази точна митрополит Борис обяснява как в продължение на седем години да се четат тези беседи, като определя да се изучават евангелските истини, словата на св. Отци, Свещ. Писание и накрая историята на Българската православна църква.)

7. Да вземат незабавно почин да се образуват веднага, съгласно изработените за тая цел устави ­ детски православни дружества при всички основни училища и прогимназии…

8. Да държат на учениците в православните християнски дружества беседи един път в седмицата в продължение на шест месеца.

9. Да учат на църковно пеене децата в православните християнски дружества, а възрастните християни в православните християнски братства.

10. Да се подготвят грижливо за проповедите, които ще казват в Църква, и за беседите, които ще държат в братствата и дружествата.“

Митрополит Борис завършва това свое окръжно послание с думите:

„Всички горепосочени задължения, които произтичат от божествената заповед на нашия Спасител ­да учим и проповядваме, са безусловни и неотменими. Никой истински пастир не може да се откаже от тях… Веднага с това окръжно изпращаме Ви наръчници, устави за християнски братства, устави за православни детски дружества и религиозни картинки. Картинките ще раздадете на членовете от новооснованото православно християнско дружество при основното училище или прогимназията“.

От това окръжно послание до свещениците в Неврокопска епархия става ясно, че митрополит Борис е държал много на християнската проповед, беседите, общуването с деца. Това му изискване към свещениците се явява продължение на неговата борба за проповядване на Христовото слово в българското училище.

На следващия месец ­септември, митрополит Борис изпраща окръжно послание до учителите в Неврокопска епархия. В него той се обръща със сърдечна любов към учителите в епархията. Отправя молба към учителите, като казва:

„Отправям ­ в името на общонародното добро ­сърдечен зов и настойчива молба към всички учители в югозападните покрайнини на нашето единно отечество (Неврокопска епархия): Да образуват във всички училища православни християнски дружества и да се грижат усърдно за тяхното преуспяване. Да взимат участие в православните християнски братства. Да образуват църковни училищни хорове. Да дават, където им е възможно, своето ценно съдействие на нашата родна Църква и на нашите свещеници, за да могат те да изпълнят по-добре своята мисия сред нашия народ“.

Историята ни за митрополит Борис обаче приключва внезапно на 22 ноември 1948 г. Тогава „Църковен вестник“ излиза в траурен вид. Починал е Негово Високопреосвещенство Неврокопският митрополит Борис. Убит е!

„Голяма и неизразима скръб притиска сърцата ни. Църква и народ горчиво оплакват тежка и невъзвратима загуба. Пред нас лежи бездиханен нашият възлюбен събрат и духовен отец и архипастир ­ Високопреосвещеният Неврокопски Митрополит Борис. Неочаквано той стана жертва на нечувано в живота на Църквата ни злодейско покушение. Навръх Димитровден ­ рожденият ден на самия покойник подир извършване на Св. Божествена литургия, след приобщаване със Св. Христови Тайни и след възторжена архипастирска поука към стеклите се в Божия храм богомолци, Високопреосвещеният Борис бе убит в с. Коларово, Петричко, от един недостоен и низвергнат от духовен сан свещеник… Да оплачем нашата раздяла със скъпия ни и непрежалим събрат и архипастир. Но и колкото да скърбим за него и да го оплакваме, нека не забравяме, че той не се нуждае от нашите сълзи. Не! Той се нуждае и иска от нас да се окажем верни към ръководните начала на неговото архипастирско служение за преуспяване на Светата ни Църква и на нашия народ…“

Така завършваме тази история, запазена в аналите на Българската православна църква. По странен начин повтарящите се събития, места и случки ни карат да се чувстваме малко по-спокойни, че можем да устоим на всичко, стига вярата да е с нас и ние да сме с вярата.

 
 

„Stranger Things“ се завръща със сезон 3

| от chr.bg |

Снимките на сезон 3 на великия (засега поне) „Stranger Things“ приключва снимки през ноември, по думи на изпълнителния продуцент Шон Леви.

След дебюта си през 2016 година сай-фай хорърът стана любим на зрителите заради чудесната си комбинация от приключение, осемдесетарска носталгия и харизмата на актьорския състав. За съжаление, имаше някои забавяния около новия сезон и това остави феновете да чакат до средата на 2019 година за „Stranger Things“ номер 3 по Netflix.

Като имаме предвид тъмния край на сезон 2, продължението може да започне отвсякъде. За сега няма детайли около действието, но се очаква да започне със значителен скок напред във времето. Единайсет вече се казва Джейн Хопър и живее нормалния за един тийнейджър живот. Въпреки този тийзър:

новият сезон няма да бъде лек и хумористичен, дори напротив, ще бъде доста тъмен и изпълнен с екшън.

Леви също така нарече новият сезон „най-амбициозният ни досега“.

Забавянето може да се дължи на допълнителни мерки за безопасност след като сериалът вече е толквоа популярен. Най-любопитно е, че сезонът ще има повече време за пост продукция (от ноември до лятото на 2019 година). Това време може да означава повече визуални ефекти.

 
 

Най-добрите британски филми от 90-те

| от chronicle.bg |

Десет номинирани за Оскар за най-добър филм и два победителя, Златна палма, десетки класики в комедията и едно завръщане на Джеймс Бонд…деветдесетте бяха силни години за британското кино.

Поколението на милениалите отрасна с „Четири сватби и едно погребение“, стискаше палци (отново) на Хю Грант в „Нотинг хил“ и откри Ралф Файнс в „Английският пациент“.

Мдам, 90-те бяха силни години в много отношения и киното на Острова не прави изключение.

В галерията събрахме филма, които са ни любими от това време и признаваме, че сме гледали повечето от тях минимум по два пъти (ама минимум).

Кои са вашите любими?

 
 

Джордж Р. Р. Мартин: историята на едно пораснало момче

| от chronicle.bg, по The New Yorker |

Годината е 1994. Един уморен мъж на средна възраст напуска Холивуд, защото има нужда от промяна и свобода. В телевизията има умерен успех с работата си по „The Twilight Zone” и фантазията „Beauty and the Beast”. Но сценарият на пилотния епизод на нов сериал, „Doorways”, не е одобрен и това окончателно го отказва от телевизията като средство за разказване на собствените му истории. Всичко, което прави, е прекалено скъпо. Той иска замъци, крепости, армии, мащаб. Не може да имаш и коне и Стоунхендж в сериала – избери едно от двете , го съветва един продуцент. На страницата обаче може да имаш всичко, нали?

„Ще напиша фантастика и ще бъде велика. Ще имам всички герои и битки, които искам.“ Така през 1996 г. Джордж Реймън Ричард Мартин публикува роман, дълъг 700 страници. „Игра на тронове“ е първият том от „Песен за огън и лед“, тогава планирана като трилогия. Поредицата описва борбата за власт между аристократичните родове в Седемте кралства, част от въображаема средновековна нация. Мартин се вдъхновява не от митологичните сюжети, а от исторически събития. Книгите му са слабо базирани на Войната на розите – средновековна война в Англия. В сравнение с повечето фантастични книги, Мартин по-рядко прибягва до магията, за разлика от много свои колеги фантасти.

В началото книгата не бележи особен успех, макар че определени независими продавачи я препоръчват на клиентите, а те на свой ред я дават на приятели. Формира се малък кръг от почитатели. Жена му казва, че при премиерата е имало опашка от 400 души, чакащи за автограф. Само седмици по-късно, никой вече не се появява на представянията. С разказването на историята, авторът открива нещо – три книги са недостатъчни. Ще трябват поне седем, за да разплете конците, които е оплел.

George RR Martin, Джордж Р Р Мартин

Към днешна дата Джордж Р. Р. Мартин е продал повече от 15 млн. копия от книгите си по цял свят, а аудиторията му се е увеличила многократно в последните седем години, откакто излиза сериалът на HBO, “Игра на тронове“. В случая обаче Мартин знае как да играе играта. В свят като днешния, общуването на един писател с неговата аудитория е повече от ползотворно. Създаваш й усещането, че е част от личната ти история. Затова Мартин поддържа собствен блог от много години вече, интересува се какво коментират читателите, отговаря, поддържа връзка с основателите на форуми и клубове и се среща с фенове в неформална обстановка.

Да общуваш с публиката обаче си има своите минуси. А когато не си публикувал следващия роман от поредицата вече 7 години, всички фенове стават нетърпеливи. Заради забавянето, те настояват все по-настървено да разберат какво се случва с любимите им герои. Преди излизането на последната книга през 2011 г. някои от коментарите по форумите са крайно груби.

Един от най-големите идоли на Мартин е „Бащата“ на фантастичния жанр – Толкин. Повечето почитатели на фантастиката твърдят, че след втория, всяка книга в жанра наподобява „Властелинът на пръстените“. Героите на Мартин обаче са различни. Сред тях няма орки и гоблини, тъмни лордове, лошо и добро. Действието се развива около истински хора, в истински ситуации, което не се среща често във фантастиката. Героите носят всички черти на хората от Средновековието, държат се като тях. Определени персонажи, които са извършвали престъпления и злодейства, могат да станат симпатични на читателя. Нищо не е константа при Мартин и това е една от големите причини за успеха му. На никого от персонажите не му се гарантира дълъг живот, обратите в сюжета са толкова много, че хората се привързват към историята като към наркотик.

Един цитат на Мартин много точно описва мотивацията му към амбивалентния подход към персонажите: „Когато гледаш как Индиана Джоунс застава срещу нацистите е много зрелищно, но не е „Списъкът на Шиндлер“. Трябва да провокираш в читателя любов към персонажа и страх за него, дори за лошия такъв.

джордж мартин, джордж р р мартин

Мартин започва да пише още в тийнейджърските си години. Първото му поле за изява са истории за комиксови списания, в които той описва приключенията на супергерои, измислени от фенове на списанието. Влюбва се в научната фантастика и през 1971 г. започва да посещава сбирки на фенове. На една такава, четири години по-късно, се запознава с Парис Макбрайд. Тя е харесала негов разказ и двамата скоро създават приятелство помежду си. По това време Мартин е сгоден за друга жена, а Парис започва работа в пътуващ цирк. В следващите години двамата ще продължат да се виждат предимно на сбирките на фенове на фантастиката. След края на първия му брак, двамата започват връзка и през 1981 г. се местят в Ню Мексико. Женят се едва през 2011 г.

Същата година е публикуван и последният към днешна дата роман от поредицата – „Танц с дракони“. От тогава досега всяка година получаваме изявление от Джордж Мартин, че следващия роман от поредицата, „Ветровете на зимата“, ще се появи следващата година. Това важи и за тази година – през април Мартин каза, че романът няма да излезе през 2018 г. Една от основните причини за забавянето на книгите е желанието на автора да даде на читателите „най-доброто“, което заслужават. Поне така твърди самият той. Натискът от феновете, в комбинация със сложната и многокомпонентна сюжетна линия изискват прецизно синхронизиране при писането. Мартин не иска да допуска грешки. И нормално, при творение от такъв мащаб и фенове, които могат знаят книгите до последните им страници, всяка „грешка“ ще бъде изтъкната.

Очакванията са повече от големи. Отлагането на следващата книга не потушава напрежението, а напротив – нагнетява го. „Песен за огън и лед“ има такъв успех, че списание Time, обявява Мартин за „Американския Толкин“ след излизането на четвъртата книга, „Пир за врани“. Мнозина читатели твърдят, че Толкин е най-добрият жив писател на фантастика.

А ние чакаме. Следващата книга. Следващия сезон на „Игра на тронове“. И желаем на Джордж Р. Р. Мартин, който днес става на 70 години, честит рожден ден.

 
 

10 филма с Джеръми Айрънс, които да гледате по случай рождения му ден

| от chronicle.bg |

Той може да ви заведе навсякъде. В огромното имение на свой приятел, където приятелството приема най-различни форми. В Шекспировия свят на скъперничеството. При 12-годишната Лолита. Джеръми Айрънс е всепризнат гигант и можем само да се отдадем на влиянието на тъмния и поглъщащ поглед.

За дългата си кариера е спечелил почти всяка възможна награда – „Оскар“, „Златен глобус“, SAG, „Еми“, „Тони“, наградите на редица асоциации на филмови критици, и има и номинация за „Грами“. Играл е почти всичко – от злодей в екшън, гостуваща звезда в сериали, Шекспиров герой и роля, достойна за „Оскар“.

Като повечето велики актьори, Джеръми Айрънс започва кариерата си в театъра. Дебютира в Лондон в пиесата „Godspell“ (1973), а 11 години по-късно вече има награда „Тони“ за бродуейската постановка „The Real Thing„. Дебютът му в киното е във филма „Нижински“ (1980), а големият успех идва с две следващи заглавия – филмът „Жената на френския лейтенант“ и сериала „Завръщане в Брайдсхед„, по романа на Ивлин Уо. Оттам нататък той не спира да приема предизвикателства и да подбира ролите си. Затова и го обожаваме – защото в най-върховите си години прави най-малък брой филми и приема само прецизно избрани роли – винаги сме твърдели, че това е по силите само на наистина големите.

В чест на един от любимите ни мъже от екрана, който днес става на 70 години, подбрахме 10 прекрасни негови филма – вижте ги в галерията горе.