България отново е сред най-нещастните страни в света

| от |

България е на 123-о място в света от общо 151 изследвани страни за степента на щастие, показва ново изследване, цитирано от в. „Дейли мейл“.

Изненадващо Коста Рика, Виетнам и Колумбия са най-щастливите народи в света. Великобритания е едва на 44-то място, Германия е на 47-о, Испания – на 62-о, Канада – на 65-о, Австралия – на 76-о и САЩ – на 105-о.

Класацията е дело на сайта Movehub, който използвал данни от последния Индекс на щастието. Неговите автори твърдят, че индексът измерва „това, което е от значение“, а не богатството – степента, в която държавите осигуряват дълъг, щастлив, устойчив живот на хората, живеещи в тях.

Всеки един от трите компонента – продължителност на живота, ниво на щастие и екологичен отпечатък се оценява със светлините на светофара – добро (зелено), средно (жълто) и лошо (червено). Тези резултати били комбинирани с още шест цвята за оформянето на цялостния индекс на щастието, където за постигане на светлозелено, най-добрия от шестте цвята, страната трябва да се е представила добре във всички компоненти. За да съставят класацията, изследователите директно питали хората във всяка страна за мнението им.

В топ десет на най-щастливите страни в света след Коста Рика, Виетнам и Колумбия се нареждат Белиз, Салвадор, Ямайка, Панама, Никарагуа, Венецуела и Гватемала. Причината някои страни с високи доходи да са значително по-назад в класацията е екологичният отпечатък върху планетата. Освен това авторите на изследването не вземат предвид вътрешното неравенство и проблемите с човешките права, поради което някои страни като Сирия, Ирак и Саудитска Арабия са сравнително напред в класацията. /БГНЕС

 
 

Кои са по-опасни: кулагиновците или ричардовците?

| от Вучето |

Най-скандалният български гримьор стигна до края на пътя от “Осанна” до “Разпни го”. След като потроши малко продуцентска покъщнина, беше набит от “мецана” Костова с пластмасова бутилка и разби с неподозирана за крехката си физика сила вратата, водеща към външния свят, зрителите най-после се възмутиха и обърнаха палеца надолу. 70 и няколко процента дислайк изпратиха Кулагин да си лакира ноктите у дома, при баба и мама.

В Къщата ликуват, пият и пеят възрожденски песни, за да ознаменуват освобождението от тиранина. Сдружение “Майки срещу насилниците на жени” се обърнаха с искане към премиера да обяви 15 октомври, датата, на която Кулагин напусна шоуто, за национален празник. В няколко града на страната се канят да организират през уикенда всенародни тържества, на които да се раздава курбан за здравето на пострадалите от ръката на гримьора на ВИП-ове, Папи Ханс и Ваня Костова.

Главата на змията беше стъпкана и Доброто възтържествува. Както винаги.

А дали наистина?

Заради разиграващите се вече повече от месец циркове около Валентин Кулагин и несекващите коментари за безобразното му поведение, някак на заден план останаха други панаирджийски мечки. Именно те използваха интереса към главния дразнител в реалитъ предаването като параван, зад който да скрият собственото си безобразие. Думата ми е за Ричард Величков – “Ричи”.  И не конкретно за него, а за  всички немуподобни, които бродят из фитнес-клубовете на републиката и помпат мускули в очакване да станат известни. Ако не може утре, то поне вдругиден, че много им е спешно да почнат да ги спират хората по улиците и да ги молят да си направят селфи с тях  Междувременно се явяват на разни конкурси за Мистър Едикаквоси по слипчета Andrew Christian (дизайнерският надпис на ластика моментално прибавя поне десет точки отгоре). Освен това четат литература за самопознание и самопомощ: “Преди да се гръмнеш прочети тази книга” (подвеждащо заглавие – НЕ е книга за лов и риболов!), “Силата на духовната интелигентност” (висока топка!) и “ Лидерите винаги обядват последни”( още по-висока топка! Допълнително затруднение: от нея се огладнява…)

Ричардовците са непреклонни в амбицията си да станат милионери като правят…нещо. Представят си как след време някой ще напише книга за самопомощ, вдъхновена от техния светъл пример, със заглавие: “От Смолян до милиона”.

Друго нещо, с което ричардовците си запълват времето в очакване да се случи националната известност и първият милион, е като спят с жени, които не непременно харесват. Наричат тези жени не кифли, а “вафли”. Причината е, че като им се прияде нещо сладко и няма кифли, и вафлите стават. Жени – вафли, все тая. За тях сексът с манекенка в национален ефир или на страниците на жълт вестник с каракачанска овца е еднакво ефективен начин за постигане на заветната цел.

С ричардовците разговорът невинаги върви гладко, защото особеностите на диалектния им изказ често затрудняват събеседниците им.  Обаче ричардовците компенсират липсата на богат речник и бляскав интелект със солиден запас от 48 тениски с маркови етикети отзад на врата. Така де, нали по броя и бранда на тениските посрещат… По какво изпращат още не са го измислили.

Ричардовците са пример за подръжание за малките, които искат да станат като тях като пораснат. И как не! Казват “Добър ден” на влизане в аптека, кръстят се в черква и отстъпват място на бременни и баби в трамвая. Това последното е приятно допълнение към PR образа им, въпреки че е пълно фентъзи. Ричардовците не ползват трамвай, не защото не могат да се научат да го карат, а защото предпочитат да карат други… коли.

Ричардовците могат и да харесват кулагиновците, но могат и да не ги харесват. Те всъщност нямат нищо против да са приятели с “джендъри”, понеже на техен фон по презумпция изглеждат по… развити. А и джендърите не са им конкуреция за женското внимание. Виж, проблем са разните там интелектуалци, които хем не могат да вдигат 100 от лежанка, хем дрехите им не са италиански, но въпреки това ги водят ВИП. Нещо не излиза сметката. Изобщо, разсъждават ричардовците, ако продължават някакви сакати физици, дето говорят през лаптопа си, и други смешници без добре оформени трицепси да печелят възхищение, награди и риалити шоа, накъде изобщо  се е запътил този свят?

Накъдето и да се е запътила този свят обаче, ричардовците винаги ще се нагаждат към новата среда. Защото са нов биологичен  неунищожими вид хлебарки. Само че хлебарки с ЕГН. И се размножават. Но всички останали се правят, че не ги забелязват, понеже някак е срамно да кажеш, че домът ти е нападнат от гадините. Тогава не ти остава нищо друго освен  да се гръмнеш ПРЕДИ да прочетеш бестселъра “От Смолян до милиона”.

 
 

Новините CHR: какво се случи днес?

| от chronicle.bg |

В рубриката „Новините CHR“ представяме накратко основни новинарски акценти от страната и чужбина за отминаващия ден. Ето какво се случи днес, 17 октомври 2018 г.

18-годишен студент извърши терористичен акт в колеж в Крим.

Кой и защо драска върху паметник в Хирошима?

Заподозреният за убийството на журналистката Виктория Маринова – Северин Маринов, се очаква да бъде върнат в България.

Много шум за нищо… и телевизия Alfa поднови излъчването си.

Канада легализира марихуаната.

Филмът за Стив Маккуин, който очаквахме, ще открие фестивала Sofia Independent.

Ще можем ли да паркираме до Спортната палата в София?

Промени в закона за кинопродукцията в България.

Кабинетът въвежда по-строг контрол над дроновете.

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук

 
 

П. Г. Удхаус: „Човек не се смее много, когато е сам.“

| от chronicle.bg |

Никой никога не е сбъркал с четенето на сър Пелъм Гренвил Удхаус.

Английският писател хуморист в продължение на 70 години пише едни от най-остроумните и забавни романи на английската литература. 40 години след смъртта си, продължава да бъде четен и обичан.

Роден е на днешната дата в Англия през 1881 г. в семейство от висшата класа. По-голямата част от зрелия си живот прекарва във Франция и САЩ, но винаги основни персонажи в книгите му са членове на висшето английско общество от преди Световните войни.

Забавният англичанин е татко на чудесните персонажи Джийвс и Устър, в чийто обувки може да гледате Хю Лори и Стивън Фрай на екран, както и на безброй шеги с английските обноски и нрави.

Българският е чел и чете редица негови книги, сред които „Нещо свежо в Бландингс“, „Стрихнин в супата“, „Горе главата, Джийвс“… А днес, ние предлагаме няколко цитата на един от най-добрите хумористи на миналия век.

pg-wodehouse-01

„Най-лошото на гнева е, че те вкарва в потресаващи прояви на безразсъдство и после хладнокръвно те зарязва да се оправяш както можеш.“

„Знаете ли, колкото повече живея, толкова повече разбирам, че големият номер в живота е да си достатъчно убеден какво точно искаш и да не се оставяш да те разколебаят разни хора, които си мислят, че знаят повече от теб.“

„Това е животът – постоянна поредица от неразбирателства и прибързани действия.“

„Винаги съветвам хората, никога да не дават съвети.“

114120469-594x594

„Всичко забавно в живота е неморално, нелегално или те прави дебел.“

„Няма по-сигурна основа за добро приятелство, от еднакъв вкус за литература.“

„Има едно единствено средство за борба с белите коси. Било е измислено от французите. Казва се гилотина.“

„Понякога просто сядам на пишещата машина и псувам.“

515383808-594x594

„Най-ужасната работа в писането е, че никога не можеш да си сигурен дали написаното си струва.“

„Човек не се смее много, когато е сам.“

„За да откриеш истинския характер на един човек, поиграй голф с него.“

„В разговорите съм като играчка с часовников механизъм – трябва да бъда нагласен първо.“

2911212-594x594

„Никога не съм завиждал на друг писател. Такъв ненаситен читател съм, че винаги съм благодарен, когато си намеря нещо хубаво да чета.“

„И тя има мозък за двама, което е точно количество, което едно момиче трябва да притежава, за да се омъжи за теб.“

„Той беше точно толкова интелигентен, за да знае кога да си отвори устата, докато яде, но със сигурност не повече.“

„Ако има нещо, което не харесвам, е някой да ми споделя мъките си, когато аз искам да му споделя моите.“