shareit

България гостува на Армения в решителен мач

| от |

Българският национален отбор по футбол ще играе срещу националния отбор на Армения в мач от квалификациите за световното първенство в

Вчера при пристигането си в Ереван феновете на арменския отбор посрещната българските национали с димки и бомбички. Привържениците крещяха „Цигани, цигани…“ на Българите, а петнайсет патрулки охранваха нашата делегация. Борислав Михайлов определи случая като недопустим и се закани, че ще подаде жалба до ФИФА и УЕФА. На тръгване от Летището вратарят на националите Николай Михайлов не пропусна да си върне на арменците и им показа с колко гола ще паднат.

„Напълно сме готови за мача с Армения, както и за срещата с Чехия. Ако си мислите, че сте ни уплашили на летището, трябва да знаете, че това изобщо няма да повлияе на играта ни в утрешния двубой“, каза националният селекционер на България Любослав Пенев на официалната пресконференция преди световната квалификация с Армения.

Пенев коментира, че българите ще играят единствено и само за трите точки.  Българският национален отбор е на второ място в група „B“ и са му необходими две победи, за да може да се наредят сред осемте най-добри втори, в момента нашите са девети.

В битката за второто място в нашата група най-реални изглеждат шансовете на Дания, които приемат Италия, която вече се класира. В последния мач Датчаните играят срещу аутсайдера Малта Нашата програма е доста по-сложна на пръв поглед, тъй като приемаме състава на Чехия.

През следващата седмица  е последната ни световна квалификация за шампионата в Бразилия – домакинството на Чехия.

Вижте посрещането на националите на летището в Ереван.

 
 
Коментарите са изключени

Да наредиш огън по собствената си база – историята на Джон Фокс

| от |

Роден в Синсинати, Охайо на 18 май 1915 г., Джон Р. Фокс израства в родния си щат, а след това отива да учи в Университета в Уилбърфорс – висше учебно заведение за афро-американци,. Там се запознал с бъдещата си съпруга Арлин, докато изучавал биологични науки. Двойката се преместила в Броктън, Масачузетс, след което се жени и приветства дъщеричка, Сандра. На 26-годишна възраст Фокс се присъединява към американската армия в края на февруари 1941 г. и завършва пехотно училище във Форт Бенинг, Джорджия през август, малко преди нападението на японците над Пърл Харбър през декември същата година да принуди САЩ да започнат участието си във Втората световна война.

Три години и половина по-късно, през декември 1944 г., лейтенант Фокс се оказва, че работи като оператор на оръдия в 366-и пехотен полк, 92-а пехотна дивизия. Той заедно с поделението си се намират в град Сомоколония, Италия, когато германски войници, дегизирани като цивилни, се промъкват в града на Коледа.

Има и втора германската атака – в 4:00 сутринта на 26 декември. Вражеските войници, които са проникнали в града предния ден, започват още по-ожесточено нападение, и двете групи успяват сравнително бързо да надделеят над американските сили.

Когато обаче по-малобройните американски войници започват паническото си отстъпление, лейтенант Фокс доброволства заедно с още няколко италиански войници да останат в града, за да следят врага. Задачата на Фокс е да насочва огъня на артилерията, която е разположена извън града, срещу германските войски и така евентуално да забави тяхното настъпление за достатъчно дълго време, че американците да могат безопасно да се оттеглят и прегрупират. И докато американските войници правят това, лейтенант Фокс се настанява на втория етаж на сграда, на място, което му позволява да вижда добре приближаващия враг.

С настъпването на деня (а и на вражеските войници) Фокс кара артилерията да насочва оръжията си все по-близо и по-близо до неговата позиция, което насочване е паралелно с приближаването на германците.

JohnRFox

Лейтенант Джон Р. Фокс

Накрая, малко преди обяд на 26 декември, Фокс се обажда по радиото на командния пункт с искане артилерията да бъде насочена точно към неговото местонахождение. Войникът, който е на радиото в този момент, лейтенант Отис Закъри, както и командирът му питат Фокс дали е наясно, че този снаряд ще унищожи сградата, в която е. Отговорът на Фокс е: „Изстреляйте го!“

Тогава лейтенант Закъри издава на артилерията заповедта „Приближи, готови“, което нарежда на войниците, които са на оръдията, да насочват огъня си в една линия като я приближават към позицията на Фокс, докато не стигнат до сградата му. По-късно Закъри казва: „Последваха силни експлозии и повече никога не видях Джон Фокс.“

В крайна сметка атаката принуждава германците да забавят напредъка си през града. Тогава американските войници имат време да се реорганизират и да започнат мащабна контраатака, с която успяват да си върнат града от германския враг. Когато войниците отидоха да вземат тялото на лейтенант Фокс и осемте италиански войници, които също загиват, сред останките те намират и телата на около 100 германски войници.

За този безкористен акт на храброст командирът на лейтенант Фокс го номинира за отличието Медал за изключителна служба. Въпреки това военните в САЩ пренебрегват жертвата му, както пренебрегват приноса и на много други войници от афроамерикански произход през Втората световна война. Например, американските военни връчват Медал на честта – най-високото отличие, което може да бъде присъдено на военнослужещ, мъж или жена – общо 464 пъти за заслуги в битките през Втората световна война, като 324 са присъдени на войници в армията. Никой от тези войници обаче не е афроамериканец – а расовите пристрастия ги има и с другите награди.

Наградите в крайна сметка се присъждат на Фокс. През 1982 г., 38 години след като е номиниран, той най-накрая е и награден с Медала за изключителна служба. И още повече – проучване, проведено от Университета Шоу в Северна Каролина, поръчано от американската армия, има за цел да анализира това дали на афроамериканските войници са били отказани отличия несправедливо или не. Резултатите сочат, че: „Екипът на Шоу… препоръча на армията да разгледа група от 10 войници за присъждане Медал на честта“. Полковник Фокс е сред посочените 10 войници, 7 от които в крайна сметка са избрани от армията и 6 са посмъртно наградени с медала от президента Бил Клинтън през 1997 г. (Единият от тях, Върнън Бейкър, все още е жив и приема наградата си лично.) Що се отнася до Фокс, неговият медал беше приет от вдовицата му Арлин Мароу.

 
 
Коментарите са изключени

Инцидентът Диатлов – една мистерия на 60 години

| от |

На 31 януари 1959 г. в главата на Игор Алексеевич Диатлов се ражда идеята да покори връх Отортен в Северен Урал. Задачата е непосилна за един човек и Диатлов потърсил помощта на още 8 свои колеги. 9 възпитаника на Уралския университет по политехника тръгват на път за едно от най-грандиозните приключения. Преди да замине, Диатлов обещава на своите близки, че веднага ще изпрати телеграма при завръщането си.

Такава няма вече 60 години. Алпинистите така и не успяват да се върнат от върха, а тяхната гибел е може би една от най-големите мистерии до днес в СССР. Щом никой не ги открива в продължение на месец, спасителните служби започват много мащабна операция по издирването. След множество сигнали и многократни полети в планината, спасителите тръгват по стъпките на студентите.

Понякога в снеговете се откриват камери и някой друг дневник. Именно последният открит дневник започва да насочва спасителите. Планинските спасители смятат, че студентите са се изгубили в снежната буря и най-вероятно се отклоняват от пътя си. Така наречената „Планина на смъртта“ е позната на местните със своя висок рейтинг на смъртни случаи. Някъде точно в този момент, преди да започнат спускането от върха, Диатлов и компания решават да разпънат палатките и да починат. Това е и последният ред от открития дневник – датата е 1 февруари. Това е всичката информация, която се знае за тях. Спасителната кампания стартира на 20 февруари след множество подадени сигнали от близките. Лагерът е открит, но няма следа от изгубените. В този момент в организацията се включва и полицията. Не е ясно кога точно са открити телата на жертвите, но притеснителната част е състоянието им.

Първата изненада за разследващите е, че палатката е била прорязана отвътре. Всички вещи продължавали да стоят там, включително и няколко изоставени чифта обувки. Снегът е запазил следите на изгубените, оставените снежни следи показвали босите крака на 9 човека и очевидно само един е успял да се обуе. Няма отговор на този казус, но има и само един крак в обувка. Следите свършват на около 2 километра от лагера в близката гора. Под короната на дърво са открити следите на малък огън и телата на двама души: Юри Кривонисченко и Юри Дорошенко. Макар и температурите да са вледеняващи, двамата алпинисти са били практически по бельо. Телата на Диатлов, Зинаида Колмогорва и Рустем Слободин са открити на връщане към лагера. Съдебните лекари ще бъдат категорични, че смъртта е настъпила от хипотермия. По телата липсвали всякакви други следи от насилие. Липсва логично заключение защо жертвите са напуснали палатката си по бельо, но следващото откритие също не помага за разгадаването на този снежен абсурд. Телата на последните жертви са открити на около 75 метра от запаления огън в гората. По тях вече имало следи от насилие. Съдебният лекар ще напише, че 23-годишният Николай е починал в следствие на много тежка черепна травма. Людмила Дубинина и Симеон Золотяров имат тежки фрактури по гърдите. Друга загадка е нанесеният удар по последните две жертви – подобна сила се постига единствено при сблъсък с кола. Тук идва и най-лошата новина. Тялото на 20-годишната студентка е било без език, очи и част от нейните устни. Липсват части от лицето ѝ, както и от черепа. Тялото на Александър Колеватов е открито в същата локация, но без тези травми, но ако имаме нужда от подробности, липсват веждите му. И ако до тук някой е имал теории, времето ги разбива окончателно. Втората открита група е посрещнала смъртта в много различно време. Всеки един от членовете е починал в определен час спрямо останалите. Краката на Людмила били увити във вълнените панталони на Александър. Золотяров пък е носил палтото на Людмила и нейната шапка, което означава, че най-вероятно ги е взел, след като тя е починала. Практически всеки от оцелелите е взимал дрехите на другия. Въпросът за милиони долари е: какво се е случило?

Първата версия е атака от местното племе Манси. Внезапното нападение ще обясни защо повечето хора са избягали моментално и са разпорили палатка отвътре. Тук идва големият проблем: племето е известно със своите мирни практики и много често помагало на изгубените планинари. Вторият проблем е, че силата на ударите не може да бъде причинена от човек. Съответно тук висят много въпросителни. Нещо още по-сериозно е, че липсват всякакви следи по снега от друго човешко същество.

Втора възможна версия е бягство от потенциална лавина. Това би обяснило защо палатката е разпорена и вещите са изоставени. Най-вероятно всички са тичали към дърветата, където поне малко да се предпазят от наближаващата снежна маса. Лавината би могла да причини точно такъв удар, какъвто търсят съдебните лекари, но тогава какво убива втората малка група от студенти? Нещо още по-сериозно е, че нито един от лагерниците няма да избере да направи лагер там, където има опасност от лавина – опитът им е достатъчно сериозен, за да не допуснат подобна аматьорска грешка. Архивите също не са в полза на тази версия – лавина не е имало в последните няколко години. И ако бъде приета като официална версия, тогава какво е причинило раните върху тялото на Людмила? Когато човешкото тяло изпадне в хипотермия, много често жертвата започва да си мисли, че е горещо и маха сериозната и дебела екипировка. И нещо повече, защо човек ще напусне топлата си палатка, когато му е студено?

View this post on Instagram

It’s #terrortuesday! Turn in tomorrow to hear the theories behind the haunting end of the #DyatlovPass crew, pictured here. Photos from dyatlovpass.com, with more in our fb group: All Things Terror Podcast! #joinus

A post shared by All Things Terror Podcast (@allthingsterrorpodcast) on

И накрая достигаме до още една версия, която би могла да даде някакво обяснение за нападението, но не и за всички останали жертви. Някои експерти твърдят, че е много възможно да става въпрос за любовен триъгълник, който е довел за насилие в групата. Близките на жертвите са категорични, че всички са били много задружни и са си помагали не само в планината. Няма мотив за възникване на толкова агресивни конфликти между тях. Дори и най-силният в групата не може да причини такъв удар на своя опонент, че вендетата да стоят като причина за избиването на всички. Когато започнат да се губят разумните теории, идва време за нова идея. В региона започва да се говори за легендарния менк – форма на руско йети с невероятна сила и жажда за кръв. Руските легенди за това митично същество са ласкави относно неговата сила и агресия.

И докато някой не е започнал да вярва в руски йетита, разследващите откриват малки дози радиация по телата, с което влиза поредната безумна теория и вярата, че срещу бедните студенти е използвано някакво ново оръжие. Тази идея идва с факта, че телата били оранжеви, а не посинели от студ. Науката има обяснение и смята, че това радиацията е в минимални количества и далеч не е опасна. Оранжевият цвят се постига след като една тяло буквално се мумифицира от студ. Тук допълваме конспирацията с още една подробност. Само едно от откритите тела има много висока доза облъчване, но не се споменава кое. През 2018 г. по настояване на журналист от в-к „Консомолская Правда“, останките на Золотарев се ексхумират и изследват отново. Следите от сериозния удар се наблюдават за пореден път, но ако до този момент са липсвали достатъчно променливи в цялото уравнение, сега вече нещата отиват твърде далече. ДНК-то на Золотарев не си прилича с нито едно от ДНК на живите му роднини. Нещо още по-интересно, името Симеон Золотарев не присъства в листа на погребаните. Кой е този човек, никой не може да разбере. Симеон присъства на една обща снимка на студентите и това е всичко известно за него.


View this post on Instagram

Out of multitudes of shows I have done. I must say this was one of the most fascinating “Dyatlov Pass”. Earlier this year, Russia decided to re-investigate one of its creepiest cold cases: the Dyatlov Pass Incident. In 1959, 9 young, athletic students on a ski trip turned up dead in the Ural Mountains of western Russia, in circumstances that defied easy explanation. Investigators at the scene were mystified, when they uncovered traces of radiation, a missing human tongue, & signs the group disrobed before venturing into a snow covered forest. No fewer than 75 theories for what happened on the tragic expedition have been advanced over the last 60 years. Russia’s latest investigation will pursue the top 3. These include a hurricane, snow slab or avalanche. My thoughts, ridiculous that this will be the only reason to re open the case, really? On January 27, 1959, an adventurous group of eight men and two women set off on a 2 week ski-hike. They aimed to conquer Otorten, a mountain whose name, in the local Mansi language, means „Don’t go there.“ See full article FB Paranormal Extraction. #strangethings #strangeworld #ufo #yeti #governmentconspiracy #dyatlovpass #russiaconspiracy #governmentcoverup #secretmilitaryexperiments #secretmilitaryshit #exploretheunknown #odd #freakmeout #weirdshit #paranormal #strange

A post shared by Paranormal Extraction (@paranormalextraction) on

Според друга планинарска група, която лагерувала на около 50 километра от групата на Диатлов, цяла вечер в небето кръжали различни странни обекти в небето. Странното оранжево сияние може да подсилва версията за активирането на някаква форма на оръжие, включително и далечна експлозия. При наличието на детонация е много възможно групата да е хукнала да търси убежище, след като са се скрили до втория запален огън в далечината, оцелелите са се опитали да се върнат и да вземат вещите си, но най-вероятно са умрели от премръзване.

Последните открити тела (тези с липсващи фрагменти от лицата) пък може да станали жертва на близка експлозия. Пенсионираният шеф на полицията Лев Иванов съобщава в малък вестник за инцидента, но чак през 1990 г. за опасенията, че летателните апарати в планината най-вероятно имат нещо общо с инцидента. Цензурата и секретността на Съветския съюз оставя разследващите да напишат само една причина за смъртта – умрели в следствие на природните сили. Тази година стана ясно, че властите започват ново разследване и този път версиите ще бъдат лавина, снежна буря или ураган. Въпросната пътека е кръстена на Диатлов.

Точно там високо в планината има издигнат и малък скромен паметник. До този момент съществуват повече от 75 теории за съдбата на студентите. Сред всички тях присъства отвличнае от извънземни, прикриване на доказателства и тестване на секретно оръжие. Последното, в което всички близки се кълнат е, че техните деца не са попаднали в лавина или друг вид природен катаклизъм. Една много интересна хипотеза е инфразвуци. Според Доние Ейчър, ветровете от планината при конкретно завихряне може да създават така наречените инфразвуци, които в прекомерно излагане могат да причинят паник атаки.

Петр Бартоломей разказва за своя приятел Игор Диатлов, че преди година са покорявали субполярната част на Урал и не са имали никакви проблеми. Игор е бил достатъчно подготвен и умен, за да избягва всякакви опасности. Да се твърди, че е умрял в лавина е точно толкова разумно, колкото и собственоръчното прострелване в крака – трудно би могло да се случи при опитен човек.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Дейвид Боуи и Иман – бракът между рок звезда и модел може да бъде страхотен

| от Мая Вуковска |

Рок звезда, който излиза с моделка = клише, което избива рибата. И понеже 35-годишната, вече пенсионирала се като супер модел Зара Мохамед Абдулмажид, а.к.а Иман, е наясно с това уравнение, и през ум не й минава да започне връзка с Дейвид Боуи, когато се запознава с него на парти през 1990 г. При Боуи обаче нещата стоят другояче.

Той се влюбва в сомалийската красавица на мига. Същата нощ изобщо не може да заспи от вълнение. “В главата си, спомня си той, аз вече бях женен за нея и дори бях измислил имена на децата ни. Към нищо и никого в целия си живот не съм се стремял с толкова страст и настойчивост.” Още на следващия ден иначе невъзмутимият и сдържан британец прави нещо толкова непривично, че учудва дори самия себе си.

“Поканих я на следобеден чай.”

Чай? Ама какво, за Бога… Та той дори не пие чай!

Иман се съгласява и двамата излизат “на чай”. Боуи си поръчва кафе…

Въпреки че първата среща минава доста добре, Иман продължава да има резерви към една евентуална връзка с толкова известен рок музикант. Затова на гениалния рокаджия му се налага да пусне в действие тежката ухажорска артилерия – като се почне с романтични разходки с лодка по Сена и се стигне до падане на колене насред улицата, за да завърже връзките на маратонките й. Иман си спомня много добре момента, в който й става ясно, че намеренията му са сериозни и че е време самата тя да свали гарда.

David_Bowie_and_Cher_1975

Снимка: By CBS Television – eBay itemphoto ffrontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23484985

“Пътувах от Париж за Лос Анджелис. Кацнахме, вратите се отвориха, а в залата за пристигащи имаше много хора, които се блъскаха и снимаха някого. След няколко секунди тълпата се разтвори и го видях. Стоеше там – усмихнат, стиснал в ръце букет цветя, без да е заобиколен от обичайната охрана. Беше очевидно, че не му пука кой ще го види и какво ще си помисли. Тогава се влюбих в Дейвид Джоунс. Дейвид Боуи е певец, шоумен. Дейвид Джоунс е моят мъж.”

Боуи и Иман правят официалния си дебют като двойка през ноември 1990 г. на събитие за набиране средства за изследване на СПИН. Боуи й предлага брак в Париж, а на 24 април 1992 г. двамата се женят на частна церемония в тесен кръг в Лозана. Купонът, бялата рокля, тортата и всичко останало пък се случва през юни във Флоренция. “През този ден валеше, спомня си Иман, и аз бях леко вкисната. Обаче не спираха да ми повтарят: “Хайде, хайде, момиче, не се оплаквай от малко дъжд! Предстои ви да изживеете 50 щастливи години заедно!” Все едно, че бяха надникнали в бъдещето ни.”

В този брак и Боуи, и Иман встъпват, мъкнейки със себе си солиден емоционален товар от предишни връзки и бракове. Преди да срещне Иман, любовният живот на музиканта е, меко казано, див и крайно разнообразен. Гей, бисексуален, хетеро – всичко това е той! Биографите му често го определят като “пристрастен към секса”. Самият Боуи никога не крие, че е промискуитетен. Дори по време на първия си брак с Анджи Барнет не спира да гастролира в чужди легла – и на мъже, и на жени. Бохемският му лайфстайл, ексцентричното му поведение на сцената и извън нея, както и невероятната му харизма привличат като молци към пламък звезди като Сюзан Сарандън, Елизабет Тейлър, Мариан Фейтфул, Ула Хъдсън (майката на китариста на Guns’N Roses Слеш), Мик Джагър и жена му Бланка в комплект, и още, и още. Изобщо през 70-те и 80-те Боуи живее, пие, взима наркотици и се чука като класическата рок-енд-рол легенда.

Iman_1996

Снимка: By Kingkongphoto & www.celebrity-photos.com from Laurel Maryland, USA – IMAN 1996, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=74875366

Няколко месеца преди да се запознае на онова знаменателно парти с поредната, но и последна любов в живота си, Боуи се сгодява за балерината Мелиса Хърли, която е с 20 години по-млада. По-късно той ще опише връзката им като “невъзможна” най-вече заради възрастовата разлика. Когато се жени за супер модела Иман, нещо в него се пречупва завинаги и той решава, че е време да направи кардинални промени в начина си на живот, ако иска да задържи тази невероятна жена до себе си.  От раз спира наркотиците и алкохола и, учудващо за всички, които го познават, не се отклонява от въздържателския режим до края на живота си.

Що се отнася до Иман, тя също е на светлинни години далеч от представите за невинната булка. Когато е 18-годишна, се жени за младия сомалийски предприемач Хасан, но бракът продължава само две години. Мечтаейки за кариера в модната индустрия, амбициозната красавица напуска Могадишу и заживява в Америка. През 1977 г. има връзка с актьора Уорън Бийти, а по-късно същата година се сгодява за баскетболиста Спенсър Хейууд. Година след сватбата се сдобиват с дъщеря. Вторият брак на Иман просъществува цели десет години, но през 1987-а тя отново е свободна жена. И остава такава до съдбоносната среща с Дейвид Боуи.

Тъй като и Боуи, и Иман до този момент вече са гребали с пълни шепи от славата и охолния живот, сега предпочитат да държат пресата далеч от дома си. Рядко някой папарак, увиснал на клоните на дърво или балансирайки върху разхлопаните керемиди на съседна сграда, успява да си открадне снимка на известната двойка. Освен една скромна фотосесия за Vogue в средата на 90-те, семейство Боуи-Абдулмаджид избягва светлините на прожекторите. Чак когато дъщеря им Александрия се ражда през 2000 г. (събитие, което моделката определя като най-щастливото в живота й), те се съгласяват да дадат интервю за списание Hello.

Като родители на малката Лекси, както я наричат, Иман определя себе си като “лошото ченге”, докато Дейвид е “умереният, ласкав и забавен” татко. Тъй като двамата упорито продължават да странят от всякакви медийни изяви, хората започват да се чудят защо няма техни снимки в таблоидите. “Е как защо!” възкликва Иман. “Знаете ли каква истерия ще настане, ако ни засекат в ресторант за Свети Валентин, например? Ще започнат да се чудят: Ама сега, заедно ли са, не са ли заедно, а защо не се държат за ръце, говорят ли си изобщо…? Много е натоварващо цялото това хорско внимание.”

Iman_(model)

Снимка: By Arthur from Westchester County north of NYC, USA, at Arthur@NYCArthur.com – Cropped from the original, She’s with David Bowie and Iman, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2746114

А животът на двете мега звезди е толкова обикновен и повлиян от рутината, че никой на практика не би повярвал. Задълженията на съпрузите са разпределени между пазаруването, готвенето и грижите около дъщерята – чий ред е днес да я заведе на тренировка по футбол или на урок по музика. През 2004 г. Боуи обявява, че слага край на турнетата, защото “на първо място за мен е семейството и чак после идва кариерата.” През този период съпругата му го описва като голям домошар: “Аз самата си позволявам да излизам вечер от време на време, да се срещам с приятели на по чашка. Дейвид обаче предпочита да си стои вкъщи.”

В навечерието на 20-тата годишнина от брака им, Иман споделя, че все още е толкова влюбена в мъжа си, колкото и в деня, когато я е посрещнал на летището в Ел Ей с усмивка и букет цветя. “Дейвид никога не влиза в спор. Той е британски джентълмен до мозъка на костите си. Когато назрява скандал, предпочита да си мълчи. Аз съм тази, която избухва. А как само успява да ме разсмива – всеки път, всеки път… Мога да го сравня с ходещо кабаре.“

В продължение на повече от две десетилетия Боуи и Иман толкова добре успяват да крият семейния си живот от хорското и медийно внимание, че новината за смъртта на музиканта идва като гръм от ясно небе. Само два дни след 69-годишния си рожден ден, на 10 януари 2016, гениалният музикант издъхва в нюйоркския си апартамент. Убиецът е чернодробен рак. Въпреки че е диагностициран 18 месеца по-рано, никой, нито дори най-близките му приятели от шоу-бизнеса, не подозира, че неразположението и слабостта му се дължат на прогресиращото смъртоносно заболяване. През тези последни месеци от живота си Боуи неуморно репетира за участието си в бродуейския мюзикъл “Лазар”.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Heathen_Tour_Sterling_Campbell.jpg: Mark Jeremyderivative work: Herby talk thyme – Heathen_Tour_Sterling_Campbell.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9820719

“Винаги правеше нещата по неговия си начин. А смъртта му не беше по-различна от живота му – произведение на изкуството. Албумът му Blackstar беше прощалният му подарък за всички нас. И въпреки че предчувствах, че нещо лошо ще се случи, пак не бях подготвен, когато си отиде. Той беше невероятен човек, изпълнен с любов и желание за живот.” Това са думите, с които продуцентът на Боуи и негов близък приятел Тони Високони се сбогува с голямата звезда.

Сигурно ви е любопитно какво се случва с овдовялата Иман три години по-късно. Въпреки че е на 64, тя е все още зашеметяващо красива и продължава да краси кориците на модните списания. Освен това тя развива успешен бизнес като основател на собствената козметична марка Iman Cosmetics. Запитана от журналист на  Net-a-Porter какъв е животът й след смъртта на Боуи, тя отговаря така: “Чувствам много самотна и съм сигурна, че никога няма да се омъжа повторно. Онзи ден си говорихме с една позната и споменах съпруга си. ‘Имаш предвид покойния ти съпруг?’, побърза да ме поправи тя. Не, отвърнах аз, сегашният ми съпруг, защото той завинаги ще си остане такъв.”

Да скърби открито за Дейвид обаче се оказва нелека задача. “Постоянно ме спират хора на улицата, снимат ме и  после съчувствено полагат ръка на рамото ми. Изказват ми съболезнованията си и така нататък. И въпреки че се усмихвам любезно, ми се иска да им изкрещя в лицето: ‘За Бога, не ме докосвайте! Току що ме снимахте с телефона си, без дори да ме попитате дали може, така че изобщо не ви вярвам, че съжалявате за смъртта на мъжа ми.’ Знам, разбира се, че милионите му фенове по света скърбят за загубата му, но те просто са загубили идола си. Лекси и аз изгубихме съпруг и баща. Понякога ми казват: ‘Възхищавам ти си колко си силна’. Само че аз не съм изобщо силна. Просто всеки ден полагам усилия да не се разпадна…”

 
 
Коментарите са изключени

Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди

| от |

На 20 януари 1961 г. новоизбраният президент на САЩ Джон Ф. Кенеди при встъпването си в длъжност казва на всеобщия американски народ: „Не питайте какво може да направи държавата за вас, питайте какво може да направите вие за държавата“. На 1000 километра от него, в Джеферсън, Уисконсин, в училище за специални деца „Св. Колета“ живееше 43-годишна жена, която може би слуша речта по радиото. Тя се казва Розмари Кенеди и е малката сестра на президента.

Никой не знае точно защо Роуз Мари има проблеми, но те са очевидни от много ранна възраст. Както сега знаем, може да има няколко фактора за нарушеното й развитие – генетични, инфекциозни, излагане на токсини от околната среда, както и други. Майката на Розмари, например, няколко пъти казва, че медицинските сестри, поради закъснението на лекаря, се опитват да спрат раждането й и в процеса нараняват бебето. Дори в ранна възраст, за Розмари се твърди, че „по-бавно започва да пълзи, по-бавно започва да ходи и да говори, отколкото двамата й интелигентни братя“. Тя трудно „се храни с лъжица и управлява шейната си“, а в първи клас изпитва трудности с ученето.

В известната си книга „The Kennedy Women: The Saga of an American Family“ Лорънс Лиймър пише, че Розмари беше „красива млада жена, снежна принцеса със зачервени бузи, блестяща усмивка, плътна фигура и със сладко привлекателен маниер към  почти всеки, който срещне.“

Coat of Arms of John F. Kennedy

Гербът на семейство Кенеди

Розмари си води дневник, който е показан чак през 1995 г. Смята се, че обхваща годините от 1936 до 1938, когато Розмари е на възраст 18-20. Този  дневник е написан в проста, кратка проза и не се различава от това, което бихме прочели в дневника на една обикновена тийнейджърката:

Бяхме на обяд в балната зала на Белия дом. Джеймс Рузвелт ни заведе да видим баща му, президента Рузвелт. Той ни каза: „Време беше да дойдете. Как мога да прегърна всички ви? Кой е най-голям? Всички изглеждате толкова големи.“

Този дневник кара някои историци и биографи на семейството да смятат, че Розмари може и да не е била болна или поне не толкова тежко, колкото се твърди. Съществуват теории, че тя просто е имала дислексия (на база на определени белези в писането й) или депресия.

През 1941 г. обаче типичната добронамереност на Розмари изчезва. В мемоарите си майка й, Роуз Кенеди,  пише за „забележима регресия в умствените й способности, които тя (Розмари) работи толкова усилено да развие“ и „обичайната й кротка природа залязваше все повече за сметка на напрежение и раздразнителност“.

Moniz

Доктор Антонио Мониз

Същата година баща й, Джо Кенеди, се консултира с лекари в опит да помогне на дъщеря си (макар че някои спекулират, че той просто се притеснява Розмари да не излага семейството). Натъква се на „обещаваща“ нова процедура, разработена от португалския лекар Антонио Мониз, наречена „левкотомия“ или както я знаем ние с вас – лоботомия. Тогава на нея се гледа като последна надежда за страдащите от нелечими психически разстройства и се смята, че дава на пациента „надежда за удовлетворение“. Идеята на процедурата е чрез разкъсване на нервните връзки към и от челния лоб да се „оправят“ определени психични заболявания като депресия и множество нарушения в развитието. Разбира се, правейки това, потенциално се губи характерът на пациента и до известна степен интелекта му. По онова време обаче потенциалните ползи се виждат компенсиращи за потенциалните рискове поради липсата на алтернативни лечения на по-тежките психични болести. През 40-те години изпълнението на лоботомии освен това е било на границите на науката. Всъщност Мониз печели Нобелова награда през 1949 г. „за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при определени психози“.

Turning the Mind Inside Out Saturday Evening Post 24 May 1941 a detail 1

Доктор Уолтър Фрийман (ляво) и доктор Джеймс Уотс (дясно) изучават рентгенова снимка преди да изпълнят лоботомия на пациент

През ноември 1941 г. Розмари получава лоботомия в болница Джордж Вашингтон. Тя е извършена от д-р Джеймс Уотс и д-р Уолтър Фрийман, който е силен привърженик на процедурата и я нарича „хирургия на душата“. Джо дава съгласие без одобрението на дъщеря си; по-късно тя казва, че никога не е била питана. Що се отнася до самата процедура, един от хирурзите пояснява: „Минахме през горната част на главата… Тя беше под лека упойка. Направих хирургичен разрез в мозъка през черепа… Направихме само малък разрез, не повече от 3 сантиметра… Сложихме инструмент вътре…“ След което те правят разрези на мозъка й с инструмент, подобен на кухненски нож. В крайна сметка спират с унищожението на мозъка, когато тя става некомуникативна и спира да отговаря на въпросите им.

Операцията наистина я прави спокойна, но и я лишава от способността да говори, да ходи и въобще да общува по какъвто и да е начин. Тя също така вече е със значително занижен умствен капацитет. Розмари много по-късно в живота си ще успее да възстанови някои двигателни способности, като например да ходи с помощта на проходилка. Резултатът остава Джо Кенеди съкрушен. Процедурата, която трябваше да помогне на дъщеря му, в крайна сметка я прави напълно нефункционална.

След като прекарва 7 години в болница в Ню Йорк, тя е изпратена в „Св. Колета“ в Уисконсин, където „ще се чувства много по-добре като е на място, където може да бъде с хора с нейния умствен капацитет“.

Твърди се, че след като Розмари заминава за Уисконсин през 1949 г., Джо никога не я посещава, нито въобще я вижда отново. Той почива през 1969 г. Майка й, Роуз, я посещава веднъж годишно, както и някои от братята и сестрите й. Първоначално Джо и Роуз казват на медиите, че Розмари „преподава на изостанали деца в Уисконсин и иска да живее усамотен живот“. Роуз по-късно ще признае пред известната биографка Дорис Киърнс Гудуин, че никога не прощава на Джо за решението за операцията на Розмари, „Това е единственото нещо, с което някога ме е огорчавал“.

John F. Kennedy, White House color photo portrait

Що се отнася до отношенията между Джон Ф. Кенеди и сестра му – по време на предизборната му кампания поддържа твърдението, че тя е „твърде заета“ за публични изяви. Едва след избирането на Джон през 1961 г. семейството признава, че Розмари е „умствено изостанала“. На 31 октомври 1963 г. президентът подписва законопроект за работа в областта на психичното здраве, опитвайки се да предотврати пациентите да бъдат забравяни по лечебни заведения. Това е и последният законопроект, подписан някога от него.

Eunice-Kennedy

През 1962 г. Юнис Кенеди написва сърдечна и невероятно искрена статия за сестра си, която се публикува в няколко списания. Тя никога не споменава неуспешната лоботомия, но казва, че нейното семейство (имайки предвид най-вече майка й) е направило най-доброто, което е могло за Розмари. Тя я нарича мила, красива и говори за тъгата, която изпитват близките й за нея, признавайки, че действително е „умствено изостанала“ и че „грижите на изостанало дете у дома са много трудни“. Юнис продължава да говори за Розмари до края на живота си и създава Специалната олимпиада, посветена на на сестра й.

Розмари Кенеди живее до 86-годишна възраст и почива на 7 януари 2005 г. във Форт Аткинсън, Уисконсин.

 
 
Коментарите са изключени