shareit

България е на 118-то място в света по даряване

| от |

Българите стават все по-щедри, сочи Световният дарителски индекс на КАФ (World Givin Index) – най-изчерпателното прочуване на благотворителното поведение на хората по света.

3content

Резултатите от Световния дарителски индекс са оповестени днес от Международната мрежа на КАФ и българския партньор Фондация „Помощ за благотворителността в България“. В България броят на хората, ангажирани с доброволческа дейност (7 %) и на тези, които са помагали на непознат (36 %) е с най-високите си равнища откакто страната ни участва в това проучване.

С 5 % спрямо предходната година се е увеличил броят на хората, които са дарили пари за благотворителни каузи. Общо 15% от хората в България са дали пари за благотворителност през изминалата година. За сравнение година по-рано са били 10%.

В сравнение с 2012-та, България се изкачва нагоре в скалата на щедростта, като получава индекс 19. Въпреки това, страната ни продължава да е сред последните двадесет и се нарежда на 118-то място от 135.

Световният дарителски индекс на КАФ се основава на проучване на Галъп в 135 държави през изминалата година и изследва три аспекта на дарителството: даряване на пари за благотворителност, доброволчество и помощ за непознат.

Световният дарителски индекс на КАФ установява, че светът като цяло е станал по-щедър. Въпреки свиването в глобалната икономика, средният процент на хората, които даряват пари и помагат на непознати се е увеличил.

Възходящата тенденция в голяма степен се определя от факта, че 200 милиона души повече са помогнали на непознат през 2012 година. Нарастването при този аспект е повече от два пъти в сравнение с другите два. Световният дарителски индекс на КАФ установява, че САЩ е най-щедрата държава в света, следвана от Канада, Бирма (Мианмар) и Нова Зеландия, които си поделят второто място, и Ирландия на пето място.

Следващите пет в класацията са Великобритания (devil) , Австралия (7), Холандия(music), Катар (9) и Шри Ланка (10). В дъното на класацията са Гърция (135) и Хърватия (134).

Навсякъде по света жените са по-склонни да дават пари за благотворителност, докато мъжете са по-склонни да бъдат доброволци и да помогнат на непознат. През последната година регистрираме голямо увеличение на броя на мъжете, които са помогнали на непознат, което означава, че пропорционално повече мъже помагат на непознат, в сравнение с предишните години.

Развиващите се икономики се изкачват в класацията: в Индия 244 милиона души са дарили пари за благотворителност в сравнение с 163 милиона в предходната година. В Китай 373 милиона души са помогнали на непознат.

„Радостно е, че процентите на България вървят нагоре и можем да регистрираме по-голямо дарителство и съпричастност“, каза Елица Баракова, изпълнителен директор на Фондация „Помощ за благотворителността в България“. „Все пак, най-важното от Световния дарителския индекс на КАФ е напомнянето, че не е нужно да сме богати, за да сме щедри на човечност и че важното е да помагаме редовно – с думи, с време, с умение и с пари винаги когато можем!“

Мианмар е страната с най-голям дял на хората, които даряват пари за благотворителност (85 %). Това подчертава факта, че даряването е нещо повече от само богатство. В действителност, от десетте държави в челото на класацията осем не са в Г-20. Великобритания е на второ място (76 %), Малта трета ( 72% ) и Ирландия и Тайланд съвместно четвърти (70 %). В Индия все повече хора даряват пари за благотворителност в сравнение с където и да било по света – над 244 милиона души. Пакистан също влезе в топ десет за броя на хората, които даряват пари за благотворителност след трета поредна година с бедствени наводнения , засегнали повече от пет милиона души.

В сравнение с 2011 г. най-голям ръст има в броя на младежите, участващи в доброволчески дейности – сред 15-24 годишните ръстът е от 18,4% през 2011 г. до 20.6% през 2012 г. През последните пет години тази възрастова група премина от групата „най-малко вероятно да бъде доброволец“ до втората „най-вероятно да бъде доброволец“ .

Туркменистан е на първо място в списъка на страните с най-голям дял на хората, даряващи време (57%) , следвана от Шри Ланка (46%), САЩ (45 %) , Мианмар (43 %) и Филипините (43 %). Благодарение на голямото и нарастващо население на Индия, заедно с рязкото увеличаване на дела на хората, заети с доброволческа дейност (от 10% до 18% ), Индия изпревари САЩ като държавата с най-много доброволци – 157 милиона..

 
 
Коментарите са изключени

Хеликоприонът – когато акулите не са достатъчно страшни

| от |

През 2011 г. в местността Фосфория в Айдахо, САЩ, е открита кръгла челюст със зъби (зъбна въртележка) от съществото хеликоприон. Тя е с дължина 45 см.

Сравненията с други подобни екземпляри показват, че животното, което е носило тази челюст, би било с дължина около 10 метра. Друга, още по-голяма такава челюст, която е открита през 1980 г. (но откритието й не е оповестено до 2013 г.), всъщност е открита на същото място. Тя е непълна, но може да се прецени, че би била около 60 см и би принадлежала на животно, което вероятно е надвишило 12 м дължина

До 2013 г. единствените известни вкаменелости от тази риба са били зъбите й, които са държани от зъбна кост и силно напомнят на циркуляр. Тъй като скелетите им са направени от хрущял, те се разлагат, след като умрат. Освен ако някаква случайност не ги запази – за челюстта не се знае, че е долна чак до откриването на череп на един подобен вид, Ornithoprion.

Разбира се, правени са модели на челюстта на Helicoprion. В книгата от 1994 г. „Planet Ocean: A Story of Life, the Sea, and Dancing to the Fossil Record“ авторът Брад Матсен и художникът Рей Трол описват и изобразяват пример за такъв модел. Техният модел предполага, че звярът няма зъби на горната челюст, освен тези, срещу които долните режат. Двамата предполагат също, че животното има дълъг и много тесен череп с дълъг нос, близък до този на съвременната акулата гоблин.

Helicoprion ferreri1DB

Повече от век не е ясно дали кръглата челюст е долна или горна (или странична…). По-старите реконструкции я поставят в предната част от долната страна. Реконструкция от 2008 г., създадена от Мери Периш под ръководството на Робърт Пърди, Виктор Спрингер и Мат Карано за Smithsonian, я поставя по-дълбоко в гърлото, въпреки че други проучвания не приемат тази версия. Проучване от 2013 г., основано на нови данни, поставя зъбното колело в задната част на устата, където то заема цялата долна челюст.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Голямото гледане на Доналд Дък в Швеция

| от |

Всяка година на 24 декември в 15:00 ч. половината Швеция сяда пред телевизора, за да гледа специална коледна програма от Disney от 1958, озаглавено „From All of Us to All of You“. Или както е известно на шведски: „Kalle Anka och hans vänner önskar God Jul: Доналд Дък и неговите приятели ви пожелават Весела Коледа“

Кале Анка, за по-кратко, върви без прекъсване за реклами по едно и също време по главния обществен телевизионен канал на Швеция, TV1, на Бъдни вечер (когато шведите традиционно празнуват празника) от 1959 г. Програмата се състои от това щурецът Джимини да представя филмчета на Disney от 30-те, 40-те, 50-те и 60-те години като само някои имат нещо общо с Коледа. Има късометражни филмчета от „Silly Symphonies“, както и откъси от филми като „Пепеляшка“, „Снежанка и седемте джуджета“ и „Книгата за джунглата“. Програмата е почти една и съща всяка година, с изключение на това, че в началото има въведение от водещ на живо (който играе ролята на Уолт Дисни, както е било едно време) и на това, че ежегодно се добавя по един нов фрагмент от най-новия филм на Disney, който фрагмент компанията собственик на TV1, SVT, е договорно задължена да излъчва.

Кале Анка обикновено е едно от трите най-популярни телевизионни събития на годината, като между 40 и 50 процента от страната застава пред телевизорите. През 2008 г. програмата има най-ниските си рейтинги за повече от 15 години, но все пак привлича 36 процента от публика, около 3 233 000 души. Някои от репликите в анимациите навлизат в шведски език. „Nordic Museum“ в Стокхолм има изложба в чест на програмата, озаглавена „Традиции“. Всеки път, когато телевизията се опитва да отмени или промени коледната програма, среща бърза и остра обществена реакция.

Името Kalle Anka идва от главния герой на второто анимационно филмче – „Клоун в Джунглата“ – където Доналд Дък е тормозен от чалната птица Аракуана (аракуана са вид кокошки, но не е напълно ясно дали тази конкретно птица е кокошка)

Културното значение на програмата не може да се надцени. Kalle Anka не се записва или тегли от интернет, за да се гледа по-късно. Никой не прави нищо друго, когато дават Kalle Anka. Няма значение на колко сте години – абсолютно всеки член от семейството сяда мирен и гледа. Както всички правят от 50 години насам. „От 3:00 следобед не можете да правите нищо друго, защото Швеция е затворена“ казва Лена Кеттриом Хьок, ръководител на „Nordic Museum“. „Така че дори и да не искате да го гледате, не можете да се обадите на някого или да правите нещо друго, защото никой няма да го направи с вас.“

Според Лена Кеттриом Хьок, привързаността на Швеция към Kalle Anka има общо с по-старите празнични традиции. „Това е мечтата от старото село, преди хората да се преместят в градовете“, казва тя. „Кале Анка е почти като да се събираш около огъня в старите времена и да слушаш приказки.“

Но как тези телевизионни приказки стават част от фолклора на Швеция? Това до голяма степен е случайност. Програмата за първи път се излъчва през 1959 г., когато шведите тъкмо започват да притежават телевизори. „Тази традиция не би могла да се случи, например, през 1970 г.“, казва Шарлот Хагстрем, професор по етнология и архиватор в университета в Лунд. „Трябваше да е през 1960 г., когато телевизията беше нова.“ Фактът, че до 1969 г. в Швеция има само един канал, а до 1987 само два като и двата са обществена услуга, предоставяна и управлявана от държавата, също помогна. Както и фактът, че от години само по Коледа шведите могат да гледат анимация на Disney или въобще американски анимации по телевизията.

През последния половин век героите и филмчетата са станали толкова голяма част от празника, колкото и коледното дърво. През 70-те Хелена Сандблад, тогава ръководител Детски програми, се опита да изтегли шоуто от ефир, тъй като излъчването на програма на Disney тогава не е в тон с преобладаващите политически настроения. „Всичко беше доста сериозно през 70-те и всичко, което беше капиталистическо или се смяташе за капиталистическо, не беше добро, беше грозно“, казва говорителят на SVT Урсула Хагергерм. След като вестниците обаче научават за плановете за отмяна на коледната програма, разгласяват новината и телевизията е бомбардирана с писма, телефонни обаждания и протести. Сандблад дори получава лични заплахи. „Това беше една от най-бурните обществени реакции в история ни“, каза Хагергерм.

 
 
Коментарите са изключени

Ацтеки, сяра и съд – историята на ластика

| от |

Евтини, надеждни и здрави, ластиците са един от най-разпространените продукти в света. Може да се каже, че заедно с тиксото, те държат целия свят. Оказва се, че докато самата гума съществува от векове, гумените ластици са официално патентовани едва преди по-малко от два века. Ето и кратка история на скромния, но същевременно невероятно полезен ластик.

Едва наскоро беше открито, че мезоамериканските народи (включително ацтеките, олмеките и маите) са правели каучук още преди 3 000 години. Смесвайки млечнобял сок, известен като латекс, от местните дървета Hevea brasiliensis (по-късно наречени каучукови дървета) със сокове от увивните растения Грамофонче, те правят твърдо вещество, което, изненадващо, е и доста здраво. Този древен каучук се използва за най-различни цели – от сандали до топки, до бижута. Всъщност, докато Чарлз Гудиър обикновено е сочен за създател на вулканизирания каучук, изглежда, че ацтеките са правили същото, само че с други пропорции на съставките (между латекса и сокът от грамофончета), което е създавало материали с различна якост.

MorningGlories-Tonsofem

Грамофонче

Когато испанските изследователи пристигат в Южна Америка през 16 век, те сами откриват многобройните приложения на тази еластична смес. Когато френският изследовател Шарл де ла Кондамин го „открива“ през 40-те години на 18 век и го кръщава „caoutchouc“ – френска дума, но по южноамериканската дума за латекс.

През 1819 г. англичанинът Томас Ханкок, който е в бизнеса с превози с карети заедно с братята си, опитва да измисли начин да предпази клиентите си по-добре от вода. Докато експериментира с гума той успява да направи водоустойчиви тиранти, ръкавици, обувки и чорапи. Толкова бил влюбен в материала, че започва масово производство. В процеса обаче се получават огромни количества загубен каучук и затова Ханкок разработи своята машина за пикинг (наричана по-късно мастикатор), с която се разкъсва остатъчната гума на по-малки парченца. След това тези парченца се правят на пюре, което може да се моделира с калъпи. Едно от първите му творения бяха ленти от каучук (протоластици), които обаче никога не продава, защото не осъзнава потенциала им. А не осъзнава потенциала им, защото вулканизацията все още не е открита, така че лентите омекват значително в горещи дни и се втвърдяват в студени дни. Та тези ленти не са много практични на този етап. Може би затова Хенкок не патентова машината си и нещата, които прави, и това в крайна сметка ще се окаже доста голяма грешка. Но за това – малко по-късно.

VulcanizationMold1941

През 1833 г., докато е в затвора за неизплатени дългове, Чарлз Гудиър започва експерименти с индийски каучук. След няколко години и след като излиза на свобода, Гудиър открива процеса на вулканизация в сътрудничество с химика Натаниел Хейуърд. Именно вулканизацията прави каучука издръжлив на температурни промени. Още няколко години по-късно, през 1844 г., той усъвършенства процеса и вади патент в Америка. След това пътува до Англия, за да патентова и там, но се сблъсква с доста (доста!) голям проблем – Томас Ханкок вече е патентовал почти идентичен процес година по-рано.

Има противоречиви сведения за това дали Ханкок създава първи процеса на вулканизация независимо от Гудиър или, както мнозина твърдят, придобива парче вулканизирана гума от американския си колега и по него успява да отгатне процеса и да създаде свой с леки изменения. Така или иначе патентът на Ханкок спира Гудиър в Англия.

Последвалата съдебна битка се проточва около десетилетие, докато съдията не отсъжда, че дори и Ханкок да е имал проба от гумата преди да разработи своя собствен процес, няма как да разбере как да го възпроизведе, само по вида на пробата. Известният английски изобретател Александър Паркс обаче твърди, че веднъж Ханкок му е казал, че след провеждането на редица експерименти върху пробите от Гудиър успява да познае по онова време все още непатентования процес на вулканизация.

Но в крайна сметка през 50-те години на 19 век съдилищата са на страната на Ханкок и му предоставят патента, което буквално струва на Гудиър цяло състояние – ако бяха решили в негова полза, той щеше да получи значителна сума от Томас Ханкок.

Ranger bands 01

След дългогодишната съдебна битка, Гудиър умира през 1860 малко след като научава за смъртта на дъщеря си. Той оставя на семейството си дългове от приблизително двеста хиляди долара (около 5 милиона долара днес). Докато Ханкок се занимава със съдебната каша пък, други хора копират непатентования му мастикатор и „безполезните“ гумени ленти. През 1845 г. Стивън Пери, който работи за Messers Perry and Co, производители на каучук в Лондон, подава патент за „Подобрения в пружините, които да се прилагат за ремъци, колани и превръзки, и подобрения в производството на гумени ленти“. Той е открил приложение за тези гумени ленти – да стискат документи и вестници. В самия патент Пери дистанцира себе си и своето изобретение от течащия тогава съдебен спор за вулканизирането, като казва:

Ние не претендираме за получаването на тук споменатия индийски каучук, нашето изобретение, състоящо се от пружини с такъв произход от индийски каучук, приложени към тук споменатите артикули, а също и от особените форми на еластични ленти, направени от такова производство на индийски каучук.

И така, когато ластикът е изобретен и патентован през 19 век, той първоначално се използва предимно във фабрики и складове, но не в от широката общественост. Това се променя благодарение на Уилям Спенсър от Охайо. Историята разказва, че през 1923 г. Спенсър забелязва как страниците на Akron Beacon, местния му вестник (Akron е Акрон, градът, където излиза), непрекъснато са разпилявани от въздуха из тревата пред къщата на съседите му. И така, той намира решение на този проблем – гумено решение. Като служител на железниците в Пенсилвания знае откъде да си купи бракувани парчета каучук – Goodyear Rubber Company, също намираща се в Акрон. Той нарязва тези парчета на кръгли ленти и започна да захваща вестниците с тях. Те вършат толкова добра работа, че самият вестник купува тези ленти от Спенсър, за да предоставя Akron Beacon вече прихванат. Виждайки, че има търсене, Спенсър продължава да продава своите гумени ленти на офиси, доставчици, производители на хартиени стоки, и магазини в целия регион, като през цялото време продължава да работи в железниците (за повече от десетилетие).

Спенсър открива и първата фабрика за ластици в Охайо, а след това през 1944 г. и втората – в Хот Спрингс, Арканзас. През 1957 г. той проектира и патентова изобретението си, като така в крайна сметка се оформя световния стандарт за ластик. Днес Alliance Rubber е номер едно в света по производство на ластици като производството е над 6 3oo 000 килограма ластици годишно.

 
 
Коментарите са изключени

Инцидентът Диатлов – една мистерия на 60 години

| от |

На 31 януари 1959 г. в главата на Игор Алексеевич Диатлов се ражда идеята да покори връх Отортен в Северен Урал. Задачата е непосилна за един човек и Диатлов потърсил помощта на още 8 свои колеги. 9 възпитаника на Уралския университет по политехника тръгват на път за едно от най-грандиозните приключения. Преди да замине, Диатлов обещава на своите близки, че веднага ще изпрати телеграма при завръщането си.

Такава няма вече 60 години. Алпинистите така и не успяват да се върнат от върха, а тяхната гибел е може би една от най-големите мистерии до днес в СССР. Щом никой не ги открива в продължение на месец, спасителните служби започват много мащабна операция по издирването. След множество сигнали и многократни полети в планината, спасителите тръгват по стъпките на студентите.

Понякога в снеговете се откриват камери и някой друг дневник. Именно последният открит дневник започва да насочва спасителите. Планинските спасители смятат, че студентите са се изгубили в снежната буря и най-вероятно се отклоняват от пътя си. Така наречената „Планина на смъртта“ е позната на местните със своя висок рейтинг на смъртни случаи. Някъде точно в този момент, преди да започнат спускането от върха, Диатлов и компания решават да разпънат палатките и да починат. Това е и последният ред от открития дневник – датата е 1 февруари. Това е всичката информация, която се знае за тях. Спасителната кампания стартира на 20 февруари след множество подадени сигнали от близките. Лагерът е открит, но няма следа от изгубените. В този момент в организацията се включва и полицията. Не е ясно кога точно са открити телата на жертвите, но притеснителната част е състоянието им.

Първата изненада за разследващите е, че палатката е била прорязана отвътре. Всички вещи продължавали да стоят там, включително и няколко изоставени чифта обувки. Снегът е запазил следите на изгубените, оставените снежни следи показвали босите крака на 9 човека и очевидно само един е успял да се обуе. Няма отговор на този казус, но има и само един крак в обувка. Следите свършват на около 2 километра от лагера в близката гора. Под короната на дърво са открити следите на малък огън и телата на двама души: Юри Кривонисченко и Юри Дорошенко. Макар и температурите да са вледеняващи, двамата алпинисти са били практически по бельо. Телата на Диатлов, Зинаида Колмогорва и Рустем Слободин са открити на връщане към лагера. Съдебните лекари ще бъдат категорични, че смъртта е настъпила от хипотермия. По телата липсвали всякакви други следи от насилие. Липсва логично заключение защо жертвите са напуснали палатката си по бельо, но следващото откритие също не помага за разгадаването на този снежен абсурд. Телата на последните жертви са открити на около 75 метра от запаления огън в гората. По тях вече имало следи от насилие. Съдебният лекар ще напише, че 23-годишният Николай е починал в следствие на много тежка черепна травма. Людмила Дубинина и Симеон Золотяров имат тежки фрактури по гърдите. Друга загадка е нанесеният удар по последните две жертви – подобна сила се постига единствено при сблъсък с кола. Тук идва и най-лошата новина. Тялото на 20-годишната студентка е било без език, очи и част от нейните устни. Липсват части от лицето ѝ, както и от черепа. Тялото на Александър Колеватов е открито в същата локация, но без тези травми, но ако имаме нужда от подробности, липсват веждите му. И ако до тук някой е имал теории, времето ги разбива окончателно. Втората открита група е посрещнала смъртта в много различно време. Всеки един от членовете е починал в определен час спрямо останалите. Краката на Людмила били увити във вълнените панталони на Александър. Золотяров пък е носил палтото на Людмила и нейната шапка, което означава, че най-вероятно ги е взел, след като тя е починала. Практически всеки от оцелелите е взимал дрехите на другия. Въпросът за милиони долари е: какво се е случило?

Първата версия е атака от местното племе Манси. Внезапното нападение ще обясни защо повечето хора са избягали моментално и са разпорили палатка отвътре. Тук идва големият проблем: племето е известно със своите мирни практики и много често помагало на изгубените планинари. Вторият проблем е, че силата на ударите не може да бъде причинена от човек. Съответно тук висят много въпросителни. Нещо още по-сериозно е, че липсват всякакви следи по снега от друго човешко същество.

Втора възможна версия е бягство от потенциална лавина. Това би обяснило защо палатката е разпорена и вещите са изоставени. Най-вероятно всички са тичали към дърветата, където поне малко да се предпазят от наближаващата снежна маса. Лавината би могла да причини точно такъв удар, какъвто търсят съдебните лекари, но тогава какво убива втората малка група от студенти? Нещо още по-сериозно е, че нито един от лагерниците няма да избере да направи лагер там, където има опасност от лавина – опитът им е достатъчно сериозен, за да не допуснат подобна аматьорска грешка. Архивите също не са в полза на тази версия – лавина не е имало в последните няколко години. И ако бъде приета като официална версия, тогава какво е причинило раните върху тялото на Людмила? Когато човешкото тяло изпадне в хипотермия, много често жертвата започва да си мисли, че е горещо и маха сериозната и дебела екипировка. И нещо повече, защо човек ще напусне топлата си палатка, когато му е студено?

View this post on Instagram

It’s #terrortuesday! Turn in tomorrow to hear the theories behind the haunting end of the #DyatlovPass crew, pictured here. Photos from dyatlovpass.com, with more in our fb group: All Things Terror Podcast! #joinus

A post shared by All Things Terror Podcast (@allthingsterrorpodcast) on

И накрая достигаме до още една версия, която би могла да даде някакво обяснение за нападението, но не и за всички останали жертви. Някои експерти твърдят, че е много възможно да става въпрос за любовен триъгълник, който е довел за насилие в групата. Близките на жертвите са категорични, че всички са били много задружни и са си помагали не само в планината. Няма мотив за възникване на толкова агресивни конфликти между тях. Дори и най-силният в групата не може да причини такъв удар на своя опонент, че вендетата да стоят като причина за избиването на всички. Когато започнат да се губят разумните теории, идва време за нова идея. В региона започва да се говори за легендарния менк – форма на руско йети с невероятна сила и жажда за кръв. Руските легенди за това митично същество са ласкави относно неговата сила и агресия.

И докато някой не е започнал да вярва в руски йетита, разследващите откриват малки дози радиация по телата, с което влиза поредната безумна теория и вярата, че срещу бедните студенти е използвано някакво ново оръжие. Тази идея идва с факта, че телата били оранжеви, а не посинели от студ. Науката има обяснение и смята, че това радиацията е в минимални количества и далеч не е опасна. Оранжевият цвят се постига след като една тяло буквално се мумифицира от студ. Тук допълваме конспирацията с още една подробност. Само едно от откритите тела има много висока доза облъчване, но не се споменава кое. През 2018 г. по настояване на журналист от в-к „Консомолская Правда“, останките на Золотарев се ексхумират и изследват отново. Следите от сериозния удар се наблюдават за пореден път, но ако до този момент са липсвали достатъчно променливи в цялото уравнение, сега вече нещата отиват твърде далече. ДНК-то на Золотарев не си прилича с нито едно от ДНК на живите му роднини. Нещо още по-интересно, името Симеон Золотарев не присъства в листа на погребаните. Кой е този човек, никой не може да разбере. Симеон присъства на една обща снимка на студентите и това е всичко известно за него.


View this post on Instagram

Out of multitudes of shows I have done. I must say this was one of the most fascinating “Dyatlov Pass”. Earlier this year, Russia decided to re-investigate one of its creepiest cold cases: the Dyatlov Pass Incident. In 1959, 9 young, athletic students on a ski trip turned up dead in the Ural Mountains of western Russia, in circumstances that defied easy explanation. Investigators at the scene were mystified, when they uncovered traces of radiation, a missing human tongue, & signs the group disrobed before venturing into a snow covered forest. No fewer than 75 theories for what happened on the tragic expedition have been advanced over the last 60 years. Russia’s latest investigation will pursue the top 3. These include a hurricane, snow slab or avalanche. My thoughts, ridiculous that this will be the only reason to re open the case, really? On January 27, 1959, an adventurous group of eight men and two women set off on a 2 week ski-hike. They aimed to conquer Otorten, a mountain whose name, in the local Mansi language, means „Don’t go there.“ See full article FB Paranormal Extraction. #strangethings #strangeworld #ufo #yeti #governmentconspiracy #dyatlovpass #russiaconspiracy #governmentcoverup #secretmilitaryexperiments #secretmilitaryshit #exploretheunknown #odd #freakmeout #weirdshit #paranormal #strange

A post shared by Paranormal Extraction (@paranormalextraction) on

Според друга планинарска група, която лагерувала на около 50 километра от групата на Диатлов, цяла вечер в небето кръжали различни странни обекти в небето. Странното оранжево сияние може да подсилва версията за активирането на някаква форма на оръжие, включително и далечна експлозия. При наличието на детонация е много възможно групата да е хукнала да търси убежище, след като са се скрили до втория запален огън в далечината, оцелелите са се опитали да се върнат и да вземат вещите си, но най-вероятно са умрели от премръзване.

Последните открити тела (тези с липсващи фрагменти от лицата) пък може да станали жертва на близка експлозия. Пенсионираният шеф на полицията Лев Иванов съобщава в малък вестник за инцидента, но чак през 1990 г. за опасенията, че летателните апарати в планината най-вероятно имат нещо общо с инцидента. Цензурата и секретността на Съветския съюз оставя разследващите да напишат само една причина за смъртта – умрели в следствие на природните сили. Тази година стана ясно, че властите започват ново разследване и този път версиите ще бъдат лавина, снежна буря или ураган. Въпросната пътека е кръстена на Диатлов.

Точно там високо в планината има издигнат и малък скромен паметник. До този момент съществуват повече от 75 теории за съдбата на студентите. Сред всички тях присъства отвличнае от извънземни, прикриване на доказателства и тестване на секретно оръжие. Последното, в което всички близки се кълнат е, че техните деца не са попаднали в лавина или друг вид природен катаклизъм. Една много интересна хипотеза е инфразвуци. Според Доние Ейчър, ветровете от планината при конкретно завихряне може да създават така наречените инфразвуци, които в прекомерно излагане могат да причинят паник атаки.

Петр Бартоломей разказва за своя приятел Игор Диатлов, че преди година са покорявали субполярната част на Урал и не са имали никакви проблеми. Игор е бил достатъчно подготвен и умен, за да избягва всякакви опасности. Да се твърди, че е умрял в лавина е точно толкова разумно, колкото и собственоръчното прострелване в крака – трудно би могло да се случи при опитен човек.

 
 
Коментарите са изключени