shareit

България е №1 в света по страдание

| от |

sptp7k_nveg60tpo0obqjg2012 е третата поредна година, в която България е начело на световния списък по страдание.

Това се казва в проучване на „Галъп“. В изследването са участвали около 1000 души над 15 г. във всяка от изследваните страни. Проучването класифицира живота на респондентите в три категории – „процъфтяващ“, „борба“ и „страдание“. Определенията не са дадени от самите интервюирани, те оценяват състоянието си и перспективите, които имат, по скала от 1 до 10. Отговорилите от 1 до 4 попадат в групата на страдащите.

7bxdi7nsxugcfip330c12a

 
 
Коментарите са изключени

Ефектът на доминото и политическите му употреби

| от |

Първия път, когато срещаме думата в исторически план, според Probert Encyclopaedia, тя е в контекста на религията:

Доминото е вид качулка, носена, по каноните, в катедралната църква. По-късно така се нарича траурен воал за жени, а още по-късно – цяла или полумаска, отново носена от жени при пътуване или на бал с маски. Доминото става маскарадна дреха, носена за прикритие и от дами, и от господа и състояща се от голямо наметало или мантия с широки ръкави и качулка, които могат да се махат. Обикновено е направена от черна коприна, но понякога и от други цветове и материали.

Как точно известната настолна игра, която можем да срещнем през 18 век в Италия, се свързва с някое от горните определения, не знаем, но има предположения, че италианските мисионери, пътували до Китай, вероятно са видели там подобен тип игра и са я донесли обратно в Италия. Веднъж в Италия, играта вече приема някои промени и нови елементи и така придобива вида, в който я знаем днес.

Ефектът на домино е верижна реакция (от линеен вид), която започва с падането на едно парче. Този ефект вдъхновява бившия президент на Съединените щати Дуайт Д. Айзенхауър, когато изнася речта си за „теорията на доминото“ на 7 април 1954 г.

И накрая, имате по-широки съображения, които биха могли да следват принципа на „падащото домино“. Имате подредени няколко плочки домино, бутаме първата и това, което ще се случи с последната, е, че със сигурност ще падне много бързо. По същия начин бихме могли да видим как начало на един разпад много бързо би могъл да добие много по-дълбоки влияния.

Повечето историци са съгласни, че теория за ефекта на доминото е спомената първо от друг американски президент – Хари С. Труман. Почти моментално след края на Втората световна война започва Студената война и идеята, че превръщането на една свободна, некомунистическа нация в комунистическа ще предизвика верижна реакция в съседните й страни, става официалната външна политика на САЩ. Поради тази причина Труман изпраща военни сили и помощ в Гърция и Турция, за да предотврати разширяването на комунизма в от нарастващия брой на комунистическите балкански държави. Теорията на доминото, или ефектът, както е по-известно, е създадена в края на 40-те години, но с речта на Айзенхауър през 1954 г. става известна само няколко години по-късно.

В началото на 60-те години, когато Айзенхауер – който твърди, че ще направи почти всичко, за да избегне предаването на позицията му и страната на Кенеди – успя да го убеди за катастрофалните ефекти, които теорията за домино може да има за САЩ и западния свят като цяло. Той казва на Кенеди, че падането на Лаос в ръцете на комунистите – следователно и в тези на Виетнам – ще предизвика верижна реакция и ще доведе до падането на цяла Югоизточна Азия, нещо, което би създало сериозна заплаха за сигурността на света.

Domino effect

Това обаче се оказва, че не е вярно след войната във Виетнам, тъй като преобразуването на Виетнам в комунистическа държава не предизвика верижна реакция и не позволява на комунистите да завладеят цяла Югоизточна Азия. 

Въпреки поуките, извлечени от Виетнам, в началото на 80-те години теорията за домино отново се използва, за да оправдае намесите на Рейгън в Централна Америка и Карибите. Този път хората по света бяха по-политически осъзнати и подозрителни и открито оспорваха решенията на американското правителство като намекваха, че то използва теорията, за да прикрие други политически и финансови интереси.

Дълги години след Рейгън, използването на теорията е ограничено – поне в западния свят. За нея се споменава отново по време на кризата в еврозоната през 2009 г. Този път е в устата на най-големите банки и правителствата на най-икономически силните държави. Тази криза беше предшествана от затрудненията на САЩ и европейската банкова система, които мутираха в дълговата буря, довела гражданите на по-слабите икономики на еврозоната, като Гърция, Италия, Испания, Португалия и Ирландия, на ръба на фалита.

В началото на кризата правителствата на всички замесени държави се опитаха да решат проблема с меморандуми и помощи за фалиралите организации, но в целия свят се появяваха рецесия след рецесията, а нивата на безработица и бедност избухнаха. Правителствата се опитаха да оправдаят политическите си и икономически решения като изтъкваха високия риск от верижна реакция от една икономиката към друга.

Дали това е правилно или не и дали получените политики са добри или лоши, без съмнение, са теми, за които ще се напишат много книги през годините, а дори след десетилетия пълните последствия от тях вероятно все още няма да бъдат напълно известни. Разбира се, крайната цел тук е евентуално да се поправят грешките в системата след прилагане на своего рода лекопласт за спиране на този ефект на доминото. Но дори и наистина да има подобен ефект в този случай и политиките в крайна сметка да работят в краткосрочен план, хората са склонни да бъдат по-реакционални. Тъй като кървенето се забавя от подобни лепенки, ние сме склонни да се успокояваме и да забравяме да положим реални усилия за реално оправяне на това, което наистина е причинило рецесията. Така сривовете на акции, петролните кризи и други на пръв поглед циклични големи икономически катастрофи продължават да се случват отново и отново, често по същите причини, както преди.

 
 
Коментарите са изключени

Животът на вечния Коби Брайънт

Коби Брайънт прекара ранните си години в Италия и се присъедини към NBA след като завършва гимназията. Той е основен агрегат на точки за отбора си и успява да спечели 5 NBA шампионата, както и титлата за Най-ценен играч през 2008 с отбора си Лос Анджелис Лейкърс. Въпреки че през по-късните сезони страда от контузии, той успява да изпревари Майкъл Джордан за третото място в класацията с точки за всички времена на NBA през декември 2014 г. и се оттегля от професионалния баскетбол през 2016 г. като в последната си игра отбеляза 60 точки.

През 2018 г. Брайънт спечева и награда Оскар за най-добър анимационен късометражен филм за „Dear Basketball“.

Коби Бийн Брайънт е роден на 23 август 1978 г. във Филаделфия, Пенсилвания. Той е кръстен на японска верига ресторанти и е син на бившия играч на NBA Джо Брайънт.

През 1984 г., след като приключи кариерата си в NBA, Брайънт-старши отива заедно със семейството си в Италия, където играе в италианската лига. Докато живее в Италия заедно с двете си по-големи сестри, Шая и Шариа (също спортистки), Брайънт се запалва по баскетбола, и на футбола. Когато семейството се връща във Филаделфия през 1991 г., младежът се присъедини към баскетболния отбор на гимназия Лоуър Мериън и помага на отбора да стигне до държавните първенства четири години подред. Вече поглеждайки към NBA, той започва да тренира със Севънтисиксърс.

Въпреки че изкарва добри оценки в училище и високи резултати на американските изпити SAT, Брайънт решава да отиде направо в NBA след гимназията. Той е купен от отбора Шарлот Хорнетс през 1996 г. и впоследствие е продаден на Лос Анджелис Лейкърс.

Los Angeles Lakers v Phoenix Suns

Снимка: Getty Images

Във втория си сезон с Лейкърс Брайънт бе избран да играе в Мача на звездите през 1998 г., ставайки най-младият играч в подобен All-Star мач в историята на NBA – тогава е на 19 години. След това той си партнира със суперзвездата Шакил О’Нийл и заедно печелят три поредни Шампионата на NBA. Вече установен лидер сред баскетболистите Коби подписва многогодишни договори за спонсорство с Adidas, Sprite и други топ марки.

Въпреки че Лейкърс изпитва затруднения след като О’Нийли напуска през 2004 г., Брайънт се представя блестящо. Той отбеляза 81 точки срещу Торонто Раптърс през януари 2006 г. – вторият най-висок резултат в един мач в историята на NBA, и води класацията по отбелязани точки в първенството същата година, както и следващата.През 2008 г. Брайънт бе обявен за най-ценен играч за сезона и завежда отбора си на финалите, където за съжаление губят от Бостън Селтикс. На финалите през 2009 г. Лейкърс побеждава Орландо Меджик и печели шампионата.Малко след това Брайънт присъства на погребението на своя приятел, музикалната суперзвезда Майкъл Джексън. На следващата година Лейкърс печели втората си поредна титла като побеждават Селтикс.

Брайънт играe в двата американски олимпийски отбора от 2008 и 2012 г., като печели два последователни златни медала, редом със съотборниците си Кевин Дюрант, ЛеБрон Джеймс и Кармело Антъни, както и други топ играчи.

Olympics Day 6 - Basketball

Снимка: Getty Images

След като къса ахилесово сухожилие през април 2013 г., Брайънт тренира усилено, за да се върне на игрището, преди да получи и контузия в коляното само шест мача след началото на сезон 2013-2014. През декември 2014 вече ветеранът изпреварва Майкъл Джордан за третото място в класацията за най-много отбелязани точки в NBA, но сезонът му приключва отново по-рано и отново поради контузия за третата поредна година. Този път проблемът е разкъсвания в рамото, които получава през януари 2015.

Въпреки че Брайънт се завърна навреме за началото на сезон 2015-2016 в NBA, той не се разбира с по-младите си съотборници от Лейкърс. През ноември 2015 г. обяви, че в края на сезона ще се пенсионира. „Този сезон е всичко, което ми остава да дам“, написа той на сайта на The Players’ Tribune. „Сърцето ми може да поеме натоварването, умът ми може да се справи с дисциплината, но тялото ми знае, че е време да се сбогувам“.Съобщението за решението му предизвика силна реакция, особено от комисаря на NBA Адам Силвър. „Със 17 участия в NBA All-Star, отличие за най-ценен играч в първенството, пет спечелени първенства в NBA с Лейкърс, два златни олимпийски медала и неумолима работна етика, Коби Брайънт е един от най-великите играчи в историята на нашата игра“, казва Силвър в изявление. „Независимо дали играе на финалите или тренира изстрели в празния вече фитнес след полунощ, Коби има безусловна любов към играта“.На 13 април 2016 г. Брайънт играе последния си официален мач – пред пълна зала в Стейпълс Сентър – като вкарва 60 точки и така Лейкърс побеждават Юта Джаз. Това е шестият мач в кариерата на Брайънт, в който отбелязва над 60 точки.

След мача той казва пред публиката: „Не мога да повярвам колко бързо минаха 20 години. Това е абсолютно ненормално… и да стоиш в центъра на игрището с вас, с моите съотборници, и да мислиш за целия път, който сме извървели, със всичките възходи и падения…. Мисля, че най-важната част е, че всички останахме заедно през цялото време.“

Редица от иконични баскетболисти от Лейкърс също отдават почит на Брайънт, включително О’Нийл, Фил Джаксън, Пол Гасол, Дерек Фишър, Ламар Одом и Маджик Джонсън. „Тук сме, за да отпразнуваме едно величие на 20 години“, казва Джонсън. „Превъзходство, продължило  20 години. Коби Брайънт никога не е изневерявал на играта, никога не е изневерявал и на нас, феновете. Той продължаваше да играе въпреки контузии и наранявания. И ние имаме пет шампионски знамена, които свидетелстват за това“.

90th Annual Academy Awards - Press Room

Снимка: Getty Images

През ноември 2015 г. Брайънт обяви предстоящото си оттегляне от Лейкърс със стихотворение на уебсайта на The Players’ Tribune, озаглавено „Dear Basketball“. Атлетът скоро ще превърне това стихотворение в късометражно анимирано филмче, заедно с аниматора от Disney, Глен Кийн, и композитора Джон Уилямс.

Резултатът е красиво петминутно филмче, което дебютира на филмовия фестивал Tribeca 2017. Комисията по връчване на наградите Оскар го гледат и това довежда до неочакваната гледка Коби Брайънт да получава награда Оскар за най-добър анимационен късометражен филм на церемонията през 2018 година.

През юли 2003 г. Брайънт е обвинен в сексуално посегателство над 19-годишна момиче, част от персонала на хотел в Колорадо. Брайънт заяви, че е виновен за изневяра, но невинен от обвинението за изнасилване. Делото срещу него е прекратено през 2004 г. и той урежда гражданския иск, заведен от момичето извън съда.

На 26 януари 2020 г. Брайънт лети на борда на хеликоптер, който се разбива в предградието на Лос Анджелис, Калабасас. Девет души, включително Брайънт и 13-годишната му дъщеря Джиана „Джиджи“, треньорът по бейзбол Джон Алтобели, съпругата му Кери и дъщеря им Алиса. Съобщава се, че хеликоптерът е бил на път от Ориндж Каунти към Таузънд Оукс, Калифорния, където Брайънт е трябвало да ръководи мач в спортната академия Mamba.

 
 
Коментарите са изключени

Забравеното клане в Париж от 1961

| от |

Франция и Алжир имат дълга история на конфликти помежду си. Първият по-значителен контакт между тях се случва през 1526 г., когато Алжир все още е част от Османската империя. Прехвърляме се обаче през 1830 г., когато Франция решава да нахлуе в страната, за да създаде колони. Превземането става доста бързо и сравнително безболезнено, но последвалото установяване на хора не е чак толкова лесно. Бавно, но сигурно, Алжир попадна под властта на Франция, въпреки сравнително малкия брой французи, които живеят там. Местните с течение на времето се обедняват и напрежението между тях и френските заселници започва да се покачва.

През 1954 г. в Алжир живеят девет милиона алжирци и един милион французи. Същевременно във Франция живееха само 200 000 алжирци. През тази година се съставя Националният освободителен фронт (НОФ) и започва войната в Алжир.

Логото на НОФ

Животът на алжирците във Франция се влошава през следващите няколко години. По-рано същата година настъпва така наречената Криза от май 1958 г., при която Шарл дьо Гол се връща на власт. Шарл призовава за нова конституция и дава възможност на всички френски колонии да гласуват или за тази нова конституция, или да станат независими. За съжаление на Алжир, те чисто административно не бяха считани за колония и не им е предоставен този избор. Що се отнася до войната, Дьо Гол призова към „мир на храбрите“, което всъщност означава, че иска алжирците да се предадат мирно и тихо.

Алжирците не се вслушват в призива му. Мнозина съдействат на НОФ като изнасят пари от Франция в Алжир, за да се финансират войната. Привържениците на НОФ бяха често задържани, а през август алжирските терористи убиват трима френски полицаи.

11.12.67 Présentation officielle du Concorde (1967) - 53Fi1793 (Maurice Papon)

Морис Папон

Днес скандално известният Морис Папон, който беше префект на полицията, си отмъщава, като организира набези на хора в алжирските квартали. Полицията събра около 5000 алжирци и ги задържа в болница, която преди това е била използвана като център за задържане. Папон има значителен опит в този процес благодарение на участието си в събирането на френските евреи от нацистите и организирането им до концлагерите по време на германската окупация на Франция през Втората световна война.

Не всички парижани обаче бяха съгласни с действията на френското правителство. Много от тях се противопоставиха на войната в Алжир и дори търсеха контакт с НОФ, за да помогнат за освобождаването на страната.

Но Папон и полицията не се задоволиха само със задържането на хора – слуховете за изтезания изобилстват. Хората са задържани въз основа на външния си вид като е било необходимо само да изглеждат като алжирци. А често произходът на човека дори не е бил проверяван, което води до това северноафриканци от други държави и дори италианци също да бъдат взимани за алжирци.

Мотивите за това ужасно отношение бяха изяснени от Папон, който заяви: „За един техен удар по нас ние ще им върнем десет!“ Алжирските терористи – които са незначителен брой от алжирците във Франция – убиват още 11 полицаи и раняват 17. Много хора обаче виждат истинското лице на отмъщението и едно християнско списание пише: „Не е възможно да останем неми, когато в нашия Париж се възкресяват методите на Гестапо.“

На 5 октомври 1961 г. полицията обявява вечерен час, който ще бъде въведен за всички алжирци и френски мюсюлмани. Между часовете от 8:30 вечерта и 5:30 сутринта, на тях им е забранено да излизат от домовете си. В отговор НОФ заявява, че на 17 октомври ще се проведе протест.

Папон беше готов. С около 7000 полицаи и 1400 жандармеристи той успява да блокира обществения транспорт в града. Въпреки това между 30 и 40 000 души все пак успяват да стигнат за демонстрацията. От тях 11 000 са арестувани.

Демонстрацията от страна на алжирците е мирна. Те просто се опитват да протестират срещу несправедливото отношение към тях, както и заради несъгласието си с войната в Алжир. Полицията обаче скоро открива огън по тълпата. Точният брой на смъртните случаи не е ясен – Папон твърди, че са убити само двама души, но френското правителство признава няколко години по-късно, че броят им достига 40. Доказателствата сочат, че и 40 е ниско число, защото много от телата са изхвърлени в рекла Сена.

La-Sante-Prison-MCB

Затворът La-Sante, където е затворен Папон

И французи, и алжирците са разгневени от събитията:

Това, което се случи на 17 октомври 1961 г. и в следващите дни срещу мирните демонстранти, у които не бяха намерени оръжия, морално ни принуждава да дадем своите показания и да предупредим обществото… Всички виновни хора трябва да бъдат наказани.

Папон се държеше така, сякаш знаеше, че няма да има никакви последствия за него. Същата година той дори е награден с френския Почетен легион на честта. Френското правителство прикрива клането като това прикриване бе спомогнато и от друго широко отразено събитие – смъртта на 8 комунисти, които също бяха убити от полицията пред метростанцията в Шарон. Хората си спомняха за Шарон, но рядко помнеха касапницата от 17 октомври.

Алжир получи независимостта си на следващата година. По-късно престъпленията на Папон бяха изтъкнати по време на друго несвързано съдебно следствие и в резултат на това правителството най-накрая признава за клането през 2012 г. Повечето историци, като например един от водещите експерти по клането, Жан-Люк Ейнауди, смятат, че количеството на жертвите е трябвало да е най-малко 48 във въпросната нощ и още 142 за целия период, включително 110, чиито тела са намерени в Сена.

В правителственото изявление просто се казва:

На 17 октомври 1961 г. алжирци, които протестират за независимост, са убити в кърваво клане.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Самюел Шамплен – бащата на Нова Франция

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Когато се заговори за колонизация, откривателство и далечни плавания, хората обикновено се сещат най-напред за испанците, след това за англичаните, а малко по-късно и за португалците и холандците. Има обаче още един народ, който заслужава да се нареди сред тези откривателски нации и това са французите. Всъщност, за разлика от англичаните, чийто първи колонии в новия свят са пълен провал, французите съумяват да създадат една жизнена и процъфтяваща отвъдморска провинция, наречена Нова Франция. Човекът, наричан неин „баща“ е откривателят, картограф, предприемач, войн и дипломат Самюел дьо Шамплен.

gettyimages-51246119-594x594

Точната рождена дата на Шамплен не е известна, както и родното му място. За честта спорят Йер Бруаж и Ла Рошел, разположени на бреговете на Атлантическият океан. За рождената му дата се предлагат най-различни версии, като се започне от 1567 г. и се стигне до 1685 г. Най-често се смята че е роден някъде преди 1574 г., когато според някои изследователи малкият Самюел бил кръстен. Не е ясно и към коя християнска деноминация принадлежало семейството му – хугенотите-протестанти или католиците, но във всеки случай се знае че името Самюел обикновено не се давало на деца от католически семейства по онова време. Единственото сигурно за неговите ранни години е, че израснал в семейство на мореплаватели – и баща му и вуйчо му следвали този занаят и още от дете Шамплен се научава да плава, да се оправя с навигацията, да рисува карти и да води прецизни записки. Всички тези умения ще се окажат безценни в бъдещите му експедиции.

В края на Религиозните войни (1562-1598 г.), Шамплен служи във войските на крал Анри IV Бурбон и се издига от квартирмайстер, отговарящ за обоза на конна част до командир на рота, служещ в кралските гарнизони на Бретан. През 1598 г., по силата на мира от Вервен, Испания трябва да изтегли своите войски от френските територии и Шамплен бил част от екипажите, превозващи последните испански части към Кадис. От там, през 1599 г., започва първото му презокеанско плаване към Карибите. По време на своя двугодишен престой, Шамплен достига до Мексико и през целия път води подробен дневник, придружен с множество илюстрации. Когато се завръща във Франция през 1602 г., той превръща дневника си в доклад, който е предаден лично на крал Анри IV. В замяна на тази информация, короната отрежда на Шамплен ежегодна издръжка.

gettyimages-114947578-594x594

Година по-рано, вуйчото на Шамплен умира и от него Самюел наследява богат бизнес в сферата на транспорта на стоки, с активи както в Ла Рошел, така и в Испания. Това и кралската субсидия му позволяват да действа свободно като предприемач и през 1602 г., Самюел решава да пътува за Северна Америка, придружавайки експедиция, натоварена със създаване на постоянен търговски обмен за докарване на ценни животински кожи. Експедицията се ръководи от бретонеца Франсоа дьо Пон, опитен моряк и мореплавател, който се превръща в приятел и ментор на Шамплен. От него Самюел научава много за навигирането  около бреговете на днешна Канада и по р. Сейнт Лорънс. По време на това плаване, което Шамплен документира подробно, той успява да се срещне с представители на местните племена инну, с които французите успяват да постигнат добри търговски взаимоотношения. Година по-късно, обещавайки на краля да осигури допълнителни доклади, Шамплен се включва в нова експедиция към бреговете на Северна Америка.

Именно в хода на тази експедиция и с активната помощ на Шамплен е формирана френската колония Акадия, която е ключов елемент от заселването на Канада. През следващите 4 години, използвайки първоначално остров Сен Кроа като изходна база, Шамплен обикаля и картографира бреговете на залива Сейнт Лорънс и залива Фънди. В плаванията си достига чак до Масачузетс, но сблъсъците с местните индиански племена го убеждават, че тези земи не са подходящи за колонизиране и французите се оттеглят на север. През 1605 г., французите местят своята навигационна база в селището Порт Роял, което остава в столица на Акадия до 1710 г.

gettyimages-1160955552-594x594

През пролетта на 1608 г., Шамплен потегля от Франция с нова експедиция. Целта е да се създаде удобна база по поречието на р. Сейт Лорънс, която да позволи разширяване на търговията с кожи. На 3ти юли, Шамплен и екипажите му достигат мястото, където днес се намира град Квебек. Под ръководството на Шамплен е изградено дървено укрепление, заобиколено от широк ров, в което са построени складове и дървени, двуетажни постройки за живеене. Така се полагат основите на град Квебек – дело, което Шамплен ще продължи през остатъка от живота си. Успоредно с градоустройственото дело, Самюел се заема да подобри отношенията с местните индиански племена. Поетапно, той се среща с представители на виандотите и алгокините, а в последствие и подпомага техните борби с племената мохок. Присъствието на въоръжените с огнестрелно оръжие французи се оказва решаващо, а в замяна, местните съюзници на Шамплен подпомагат изграждащото се колониално общество и разширяват възможностите за търговия с европейците.

gettyimages-517403270-594x594

През 1613 г., Шамплен е първият европеец, пътувал по течението на р. Отава. Така и не успява да открие „великото море на север“ (заливът Хъдзън), за което местните му говорят, но сключва нова поредица от сделки с местните племена, след което се завръща във Франция. Там през 1614 г., издава поредната си книга с бележки и илюстрации от пътуванията си между 1604 и 1613 г., след което се заема да разшири бизнеса си. Създава няколко търговски консорциуми с колеги от Бретан и Западна Франция, след което се завръща в Северна Америка с цел да реализира получените инвестиции. През 1615 г. организира откривателска експедиция по поречието на р. Отава, след което продължава на запад и достига езерото Хурон. По време на това пътуване, Самюел привлича на своя страна още от племената виандоти, обещавайки им военна помощ срещу ирокезите. Военната кампания срещу ирокезите през есента на 1615 г. се оказва провал, а Шамплен е ранен от няколко вражески стрели. Прекарва първите месеци на зимата сред виандотите, но по време на един ов на елени се загубва в пустошта. Преживява сам в продължение на три дни, хранейки се с дребни животни и спейки под заслона на дърветата. В крайна сметка е намерен и през пролетта на 1616 г. се завръща в Квебек, след което отплава обратно за Франция.

gettyimages-517473892-594x594

През 1620 г., Самюел Шамплен се завръща в Нова Франция и поема позицията на де факто губернатор на Акадия. Продължава да развива град Квебек и да поддържа добрите взаимоотношения с местните племена. През 1627 г., Шамплен се включва като един от „Стоте инвеститори“ – търговска група, инициирана от кардинал Ришельо за да развива и регулира търговията с кожи от Северна Америка. Между 1629 о 1632 г. Квебек е окупиран от шотландците на английска служба – братя Кърк. В крайна сметка, крал Чарлз I връща Квебек на французите и през 1633 г., Шамплен е назначен за лейтенант-генерал на Нова Франция, поемайки пълен административен контрол над всички френски колонии в Канада. През следващите две години, той възстановява Квебек и създава няколко нови поселения по поречието на р. Сейнт Лорънс.

Самюел Шамплен получава инсулт през октомври 1635 г. и умира два месеца по-късно, вероятно на Коледа. Погребан е в малка дървена църква, която обаче изгаря при пожар през 1640 г. От тук на сетне, следите на гробът му се губят и до ден днешен не е ясно къде точно се намира тялото му. Освен това, до нас не е достигнало нито едно негово изображение – всичките му портрети са рисувани след смъртта му и тяхната точност остава спорна. Днес на негово име са наречени няколко географски обекта в Канада сред които езерото Шамплен и т.нар. Море на Шамплен – древен разлив на Атлантическия океан, обхващащ части от канадските провинции Онтарио и Квебек, както и части от американските щати Върмонт и Ню Йорк. Освен топонимите, в честа на Шамплен има издигнати десетки паметници както в Канада, така и в САЩ, признавайки го за един от най-важните откриватели в историята на Северна Америка.

 
 
Коментарите са изключени