Българите са с лошо орално здраве от най-ранна възраст

| от |

laecheln

68% от децата на 5-6 годишна възраст в големите градове са с кариеси, а в малките този процент достига 74%. Това зави координаторът на Националната програма за профилактика на оралните заболявания д-р Николай Шарков.

„Това означава, че при най-малките, около четири временни зъба са с кариеси, при 12-годишна възраст те са средно три, а при 18-годишните – средно около шест зъба. По време на програмата за профилактика на оралните заболявания са извършени прегледи на 21 600 деца. Резултатите от проучванията показват, че 65% от 18-годишните са с болни венци“, заяви координаторът на програмата д-р Николай Шарков.

На форума, организиран от Българския зъболекарски съюз, д-р Шарков представи и данни, според които 35-40-годишните имат по 17 засегнати зъба от кариес, като 3 от тях са нелекувани, 6 – извадени, а излекуваните са 8. 13% от 60-годишните са тотално обеззъбени, а българите са с лошо орално здраве от ранна детска възраст.

„В сравнение с Холандия, където здравеопазването е най-добро в Европа, холандецът разполага със 175 евро годишно за зъболечение, докато в България се пада по 14.62 лв. годишно, а месечно сумата възлиза на 1,22 лв. Това означава, че за зъболечение ни се полагат пари за по едно билетче“, подчерта д-р Николай Шарков и добави, че за стоматологична помощ са необходими 2,5 млрд. лв. годишно, а по негови изчисление 1 лв. профилактика = 20 лв. лечение.

„Националната програмата за профилактика на оралните заболявания при деца е уникална както за България, така и за Европа, защото няма друга страна, в която да се провежда. Задачата й е да се популяризира силанизацията и за тази цел през годината са проведени 10 кръгли маси“, заяви председателят на Българския зъболекарски съюз д-р Борислав Миланов. Той добави, че на тези кръгли маси са представени и основните изисквания за въвеждане на устната хигиена и създаването на добри хигиенни навици, а част от разговорите са били свързани с проблемите свързани с дейността и изпълнението на програмата. За разлика от първата година, през тази е отчетено и повишение в културата на участниците, а разговорите са били насочени към детайлите – за пастите за зъби и минерални води.

Проведена е и среща с деца, болни от диабет в Пловдив, при които резултатите показват, че тяхното дентално здраве е плачевно, а големи групи от гражданите на България страдат от дентални заболявания.

Очакванията на д-р Миланов са програмата да послужи като добра основа за обстоен анализ и създаване на политики при силанизирането, но резултатите от дейността се очаква да се видят след години.

Д-р Виктория Жекова, която отговаря за силанизацията, добави, че целевата група на силанизация е сред децата между 6 и 8 години. Процесът представлява профилактично покритите със специален материал. Той предпазва от кариес като образува бариера срещу бактериите. Очакването на програмата е 50% от децата на 6-годишна възраст да нямат кариеси. Около 400 лекари са се включили доброволно, а силанти са поставени на над 50 хиляди деца. Д-р Миланов напомни, че единственото, което е необходимо за поставянето на силанти, е съгласието на родителите. Не е необходимо дори те да бъдат здравноосигурени.

 
 

NASA отговаря на молбите на феновете да спаси Тони Старк

| от chronicle.bg |

Феновете на Marvel се обърнаха чрез Туитър към NASA, а по-късно и към Илон Мъск и SpaceX, с молба да спасят Тони Старк. Супергероят се намери в изключително тежка ситуация в трейлъра на „Avengers: Endgame“. Виждаме го сам в космоса след събитията в края на „Avengers: Infinity War“ с неработещ костюм да оставя съобщение за Пепър.

Реакцията на повечето фенове беше да спекулират с това как Тони ще се измъкне от безизходицата си (защото не ни се вярва да умре). Може би ще бъде спасен от Captain Marvel, кой знае. Мнозина обаче писаха на Космическата агенция с молба да реши проблема. И получиха отговор:

 

„Хей, Марвел, чухме за Тони Старк. Както знаем, първото нещо, което трябва да направите, е да слушате за „Avengers, имаме проблем“. Но ако той не може да говори, препоръчваме да използвате всичките си ресурси, за да го потърсите“

Отговорът им само потвърждава колко дълбоко са залегнали супергероите в американската поп култура. NASA получава туитове за всякакви филми по всякакви поводи като не отговаря на никой. „Avengers: Endgame“ обаче прави изключение.

Шегата настрана, доста хора наистина се страхуват, че Тони Старк може да си отиде, защо договорът на Робърт Дауни Джуниър приключва след този филм.  Той едва ли ще залезе като образ, не и преди да се изправи срещу Танос. Няма обаче никакви гаранции, че ще оцелее битката.

 
 

Селската амбиция ръжда не хваща

| от Емил Кирилов |

Във всяка нормална фирма, във всеки офис в София, всеки ден и час, има минимум по един много амбициран човек без особени личностни качества, но пък изпълнителен и зверски решен на успех и победа. Човек, дошъл не на работа, а на война.

Той пристига от далечни земи. Може и да е местен, но неговата вътрешна същност, неговото действително същество, скрито зад костюмчето, шито на ишлеме, е точно от там, ако ще на гърба на Коня да е расъл.

Душата му е от Злокучене, от Марс, от Тъмната, зла, сенчеста паралелна вселена на болезнено амбицираните селяндури, които си вардят службицата с цената на живота и оставят у малкото нормални хора на тази планета усещането, че биха правили на шефа всякакви мръсотии. След малко. В кенефа. Буквално.

Той е тук, за да се поти, да се пъне, да се мори, да не издържа, да прави впечатление, да избухва, да е номер едно, да поема задачки, да победи, да се доказва. Напрежението е постоянно и много голямо.

Като на някаква приказна селска сватба е този човек непрекъснато. Като една застаряваща братовчедка на булката е, решена да си намери мъж на това дългоочаквано тържество на кича и безумието, но и разяждана от непосилно тежка злоба и завист към своята вече „уредена“ роднина в бяла рокля.

За тия хора да ходиш на работа е всичко. Но не самата работа и нейното вършене е от значение, не крайният резултат и удовлетвореността от това да създадеш нещо е водещо в техните кански усилия. Важното е да се покажеш, да се навреш сред обществеността, да се наместиш на сигурно, нещо там да се овъртолиш във влиятелни хора и слава.

Селската амбиция е много коварна работа, защото създава непоносим дискомфорт в живота на физически най-близкия нормален човек, свидетел на цялата тая мъка, който не е възпитан да се напиня като умопомрачен, само и само да му вдигнат заплатата със 150 лв, да го потупат по рамото и евентуално да си намери гадже с висок служебен пост и апартамент в СОФИЯ.

Селската амбиция е нещо страшно.

Нейният приемник вечно се страхува да не би да изпусне нещо, той знае всичко и е вечно в час, докато ти си пиеш обедната бира на слънце в почивката и оглеждаш задниците на малкото хубави колеги, дето останаха в този живот.

Селски амбицираният човек ще те купи и продаде, облечен като някаква стюардеса или кондуктор в БДЖ, каквито са й/му разбиранията за елегантност и офисен дрескод.

Той влага толкова енергия в това да се чекне по офиси по цял ден, да е винаги информиран за всичко, да е насреща за тези над него, да принтира някакви листа, задъхан и наведен, да създава добро впечатление на директори, че като се прибере вечер у тях, се размазва на дивана като желе, изнемощял, няма сили за книга, за филм, за спорт, за любов, за нормална вечеря, за малко мисъл в тая глава, бе.

Яде спържа от буркани от селото на своята душа и крои с цялата й неописуема нищожност дребни схеми, с които да блесне на работа и в утрешния ден.

И така ден след ден. Та цял живот…

 
 

Как се прави коледен хит?

| от chronicle. bg |

От сензационни класики като „Do They Know It’s Christmas“ от 1989 година до малко необичайните песни като „Killing In The Name“ от 2009 състезанието за коледен хит винаги е било разнообразно. Но как точно се прави коледен хит?

Екип експерти от британски музикален лейбъл смятат, че са открили печелившата формула. Те я създават след като анализират коледни хитове от последните 50 години и определят характеристиките им.

Според получената информация, песента трябва да бъде 3 минути и 57 секунди, в тоналността сол, темпото трябва да е 114 bpm, а самата песен да се изпълнява от 27-годишен солов изпълнител. Също така голяма част от коледните песни са били балади, а половината са кавъри.

И нещо забележително – почти всички песни са били за нещо друго, а не за Коледа. 

„Мисля, че сме далече от алгоритмичното създаване на коледен хит“, казва Хауърд Мърфи, основателят на лейбъла. „Но определени характеристики наистина правят песента по-лесна за приемане.“ Той също така сподели, че „Always On My Mind“ Pet Shop Boys (която е на върха на празничните чартове през 1987) е най-близо до иконичния коледен хит.

Това е така, защото е идеалната дължина и тоналност – също така е и кавър. Темпото обаче е 125 bpm, а не 114, и е записано от дует, чиято средна възраст е 31,5 година. „Mary’s Boy Child“ на Boney M идва на второ място.

„Можеш да направиш хит по всяко време на годината. Като сложиш звънчета в началото на една песен, няма да я направиш по-добра, ако вече не е добра“, казва Мърфи.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…