Българин създаде дезодорант за ядене

| от |

Дезодорантите съществуват в различни форми – спрейове, рол-он и стик. Сега български сладкар предлага нов вид във формата на вкусни сладкиши.

„Стара поговорка гласи, че истинската красота идва отвътре… Защо не от сладкиш?“, казва Венцислав Пейчев, собственик на малкия български сладкарски цех „Алпи“. Той твърди, че неговият Deo Perfume Candy може да неутрализира телесната миризма и да я замени със сладък аромат с трайност до шест часа в зависимост от размерите на човека и колко сладки е погълнал.

Сладките, които изглеждат като типични бонбони и се предлагат в твърда форма, като дъвки и без захар, са резултат от изследване на японски учени, които установили, че компонент в розовото масло, гераниол, не се разгражда от тялото, а се отделя през кожата. България е голям производител на розово масло.

„Гераниолът е антипод на чесъна…Той също излиза през порите, но вместо да излъчва лоша миризма, ароматизира тялото“, казва Пейчев. Сладкият дезодорант, който получил бронзов медал на Изложението за иновации в Женева през 2011г. и награда за техническа иновация на изложението на хранителни стоки в Париж SIAL през октомври, се продава за 5,98 долара (4,81 евро) пакета на сайта amazon.com и вече може да бъде закупен в САЩ, Азия и много европейски страни. Макар че концепцията не е нова, продуктът на Пейчев е единственият на пазара в момента, след като японският производител спрял да продава дъвката „Отоко Каору“, която се основава на същата идея.

Всеки бонбон на Пейчев съдържа три милиграма богато на гераниол розово или лавандулова масло, предпочитано от мъжете. „Това количество е достатъчно ароматът да издържи до шест часа в зависимост от телесната маса на потребителя, като средното е 65 килограма. По-пълните хора трябва да ядат повече бонбони – два, три, четири“, казва Димитър Хаджикинов, преподавател в Пловдивския университет по хранителни технологии, който помогнал за създаването на сладкиша.

Ефектът е по-бърз с меките бонбони и тези без захар, тъй като те се разтварят по-лесно в устата. И тъй като всички съставки са естествени, няма нужда да се чувствате зле, че ядете малко повече от необходимото, казва Хаджикинов. Дали бонбоните, които струват два лева (1 евро) за пакет с 20 бонбона на българския пазар, ще намерят много почитатели предстои да видим.

Химикът Джордж Прети от центъра „Монел“ във Филаделфия, казва пред Франс прес, че е трудно да се прецени дали подобни продукти са ефективни, тъй като техните производители „рядко дават аналитични или клинични данни, за да подкрепят твърденията си за ефект на дезодорант“. Нито един предишен ядлив или дъвчащ се дезодорант не е постигнал успех в налагането на пазара, допълва той.

Това обаче не спира Пейчев, защото за него функционалните храни са не само бизнес, но и страст. 55-годишният енергичен бивш инженер разработил преди време енергиен сладкиш с кофеин и гуарана, охлаждащ сладкиш с витамини и калций и сладкиш за отслабване с разтворимите диетични фибри инулин.

В неговата компания „Алпи“ в южния град Асеновград в момента работят около 40 работници и миналата година тя е произвела 500 тона сладки с оборот от два милиона евро. Поне финансово мирисът е сладък. /АФП.БГНЕС

 
 

Новото издание на „Часовете“: лек против губене на часове е студените зимни вечери

| от chronicle.bg |

Отново се връщаме към клишето с четенето на книги в студена зимна вечер. И колкото и да не искаме да го употребяваме, когато става въпрос за „Часовете“ на Майкъл Кънингам, няма как да го пропуснем. Защото именно сега е времето да превърнете идиличната картинка в реалност с новото издание на романа, което от днес е в книжарниците у нас.

„Часовете“ (за която Кънингам получава „Пулицър“) е първото от поредицата предстоящи заглавия на Locus Publishing за 2019 г. и е част от библиотека LUX IN TENEBRIS, посветена на книгите с хитови филмови екранизации.

Почитателите на добрата литература могат да се насладят на разтърсващата история, която свързва Клариса Вон, Лора Браун и Вирджиния Улф, в брилянтния превод на Иглика Василева, която е един от най-добрите преводачи от английски език в България. В биографията й, чиято върхова точка е преводът на „Одисей“ на Джеймс Джойс, присъстват редица творби на Вирджиния Улф.

Michael-Cunningham-c-Photograph-by-Richard-Phibbs

Книгата „Часовете“ е модерна класика, а за популярността ѝ помага екранизацията от 2002 г. с участието на холивудските величия Никол Кидман (спечелила „Оскар“ за ролята си на Вирджиния Улф), Мерил Стрийп (Клариса), Джулиан Мур (Лора), Ед Харис (Ричард) и др. С 9 номинации за „Оскар“ и 7 за „Златен глобус“ лентата на режисьора Стивън Долдри определено е сред най-запомнящите се филми от началото на века.

„Часовете“ не е просто книга, вдъхновена от друга велика книга – „Госпожа Далауей“. Майкъл Кънингам отдава заслужена почит към британската писателка Вирджиния Улф и приноса ѝ към световната литература. Книгата му е наситена с директни препратки към едно от най-добрите ѝ произведения – „Госпожа Далауей“ от 1925 г. Като дори самото заглавие („Часовете“) е работният вариант на романа на Улф.

Вирджиния Улф е емблематична фигура за британската и световна модерна литература на 20 век. Като изявена феминистка тя смело прокарва ексцентричните си разбирания в едно консервативно общество. Улф оставя след себе си няколко романа, множество разкази, есета, 4000 писма, 30 тома дневници.

Chasovete_Michael Cunningham

„Часовете“ е драматична, завладяваща и дълбоко разтърсваща история на три жени: Клариса Вон, която в една нюйоркска утрин се занимава с организирането на прием в чест на любим човек; Лора Браун, която бавно започва да се задушава под тежестта на идеалния семеен уют в предградията на Лос Анджелис от петдесетте; Вирджиния Улф, която се възстановява в компанията на съпруга си в лондонското предградие и започва да пише „Мисис Далауей“. Историите на трите героини се преплитат, за да достигнат финал, болезнено изящен в своята цялост.

 
 

Мъжете за неписаните правила на писоара

| от chronicle.bg |

Етикетът при писоарите не се засяга достатъчно, а трябва, защото се оказва, че има доста правила. Някои от тях, а може би всички, мъжете изпълняват инстинктивно. Но какви са всъщност?

Питър

Оставяйте пространство между вас и другия човек, ако е възможно. Не е окей да застанете точно до някой друг, особено ако са двама човека и вие се мушнете между тях. Някои хора си цъкат на телефона или си носят бирата, ако сме в заведение. Това според мен е гадно и не трябва да се прави, защото после тези предмети отиват на масата и колкото и да се пазиш, все пак си в тоалетна и мръсотиите се пренасят.

Стивън

Като цяло гледам да използвам кабинка, ако има свободна, защото се притеснявам. Ако все пак ползвам писоар – погледът напред и никакъв визуален контакт.

Сам

Ако е дълга линия от писоари, отивам на най-далечния, фокусирам се върху задачата си и се правя, че не забелязвам кой идва и си отива.

Майкъл

Никога не заставам до някой, ако имам избора – независимо дали писоар или кабинка. Също така, винаги използвам сешоарите за ръце, за да избегна неловката тишина и да дам възможност на останалите да си вършат работата на спокойствие. И още нещо основно – никога не трябва да ви хващат, че излизате от женската тоалетна.

Дарън

Ако има три писоара и всеки от крайните е зает, никога не ползвайте този по средата. Отиде в кабинка.

Джоел

Оставате възможност на тези, които идват след вас, да не застават до вас. Заемайте първо най-крайните писоари. Не заговаряйте никого, не гледайте никого, не си тананикайте и не привличайте внимание като цяло. Свършете си работата, измийте си ръцете и напуснете.

 
 

Едгар Алън По: тост с коняк и три червени рози

| от chronicle.bg |

На днешната дата през 1809г. се ражда един автор, чиито произведения вдъхновяват всички майстори на хоръра, начело със Стивън Кинг, занапред. Това е Едгар Алън По, когото познавате може би предимно от поемата му „Гарванът“.

По е известен най-вече със своите мрачни и зловещи разкази, изпълнени с  мистерии и е сред първите американски писатели, които пишат произведенията си под формата на разкази. Той е и създателят на детективския жанр в литературата. Неговото творчество спомага за възникването по-късно на научната фантастика. Освен това, Едгар Алън По е първият известен американски писател, който се опитва да изкара прехраната си само чрез писателска дейност. Разбира се, това го довежда до сериозни финансови затруднения.

Родителите му умират, когато той е невръстно дете. Отгледан е от Джон и Франсис Алън от Ричмънд, Вирджиния, но не е осиновен от тях. След като учи за кратко в университет и прави опити за военна кариера, решава да се отдаде на писателска кариера, която започва скромно с малката стихосбирка „Тамерлан и други поеми“ , подписана анонимно – „от жител на Бостън“.

После прави завой от поезията към прозата и прекарва следващите няколко години, работейки за литературни списания и вестници. Неговата работа го принуждава постоянно да се мести. Живее в Балтимор, Филаделфия и Ню Йорк. В Балтимор през 1835 година сключва брак с 13-годишната си братовчедка Вирджиния Елиза Клем По. През януари 1845 г. огромен успех му носи поемата „Гарванът“.

Две години по-късно, на 30 януари 1847 г., съпругата му умира от туберкулоза. На 7 октомври 1849 г. Едгар Алън По умира на 40-годишна възраст.

ORIGINAL-edgar_allan_poe-01

На 3 октомври 1849г. По е открит на улица в Балтимор „в ужасно състояние и… нуждаещ се от спешна помощ“, според думите на човека, който го намира – Джоузеф У. Уокър. Едгар е отведен до близката болница, където умира в събота, 7 октомври 1849г. в 5 часа сутринта. Той не успява да се съвземе достатъчно, за да обясни как се е стигнало дотам да е в такова окаяно състояние и, незнайно защо, носи дрехи, които всъщност не са негови. Съобщено е, че Едгар неколкократно извиква името „Рейнолдс“ през нощта преди да умре, макар че е неясно към кого се е обръщал с това име. Някои източници твърдят, че последните думи на По са: „Господ да помогне на бедната ми душа“ (Lord help my poor soul).

Цялата лекарска документация, включително и свидетелството за смърт, са изгубени. Вестниците по това време съобщават за смъртта на писателя като „мозъчна претовареност“ или „интелектуална възбуда“, често срещани тогава евфемизми за смърт поради петнящи репутацията причини като алкохолизъм.

Въпреки всичко истинската причина за кончината на Едгар По остава загадка.

Мистериозността, която забулва живота, и особено смъртта на Едгар По, продължава да витае и след неговата кончина. От 1949 г. насам, незнаен човек тайно посещава гроба на писателя всяка година на рождената му дата. Тази традиция продължава вече 50 години, поради което е най-вероятно посетителите да са повече от един. Независимо от това, ритуалът е винаги един и същ: всяка година в ранните часове на деня на 19 януари, загадъчната личност вдига тост с коняк при гроба на По и оставя три червени рози.

ORIGINAL-edgar_allan_poe-1

Писателят оказва силно и значително влияние както върху американската и световната литература, така и върху космологията и криптографията. На базата на неговото творчество са създадени редица музикални произведения, филми, видео игри и други. Днес някои от местата, където е живял, са превърнати в музеи.

В чест на неговата дата, сме ви приготвили някои цитати, с които да си припомните вечното му творчество:

„Границите, разделящи Живота и Смъртта, са сенчести и неясни. Кой може да каже къде свършва едното и къде започва другото?“

„И нощите ми – призрак кошмарен –
и – без теб! – мойте тягостни дни
ме зоват в онзи край легендарен,
дето твойта походка звъни.
О, в какъв ли пак танц лъчезарен!
Над какви ли въздушни вълни!“  – На една от Рая

„Най-хубавите неща в живота те карат да се потиш“.

„Полудях с дълги интервали на ужасяващо здрав разум“.

„Ако искате на мига да забравите нещо, напомняйте си да го запомните“.

„Тези, които мечтаят през деня, знаят неща, за които тези, които мечтаят само насън, дори не подозират“.

„Имам огромна вяра в глупаците – ще го нарека самочувствие“.

„Науката все още не е отговорила връх ли е на интелекта или не лудостта“.

„Никога не съм бил наистина луд, освен в случаите, когато беше намесено сърцето ми“.

„Никога да не страдаш означава никога да не си бил благословен“.

„Вярвай само на половината от това, което виждаш, и на нищо от това, което чуваш“.

„Годините любов се изтриват от само минутка омраза“.

 

„И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен

бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:

„Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,

гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.

Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“

Той програкна: „Nevermore!“

 

Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; —

не намирах — и пак дирех смисъл в този отговор. —

Никой смъртен — уверявам! — не е бивал посещаван

в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;

на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор

и да грака: „Nevermore!“

 

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,

сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.

Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:

„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор —

както всичко — безвъзвратно! — пак далеч от моя взор!“

Грак отвърна: „Nevermore!“,

из „Гарванът“

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.