shareit

Бъдещето е вече тук или поне на Терминал 3 в Шънджън

| от |

Новият Терминал 3 на Bao’an International Airport в Шънджън ще бъде открит следващия месец. Летището е четвъртото по големина в Китай след Пекин, Шанхай и Гуанджоу. Строежът е продължил почти 5 години, а терминалът ще изглежда невероятно.

Shenzhen Airport 13

Архитектите зад проекта са италианското студио Massimiliano and Doriana Fuksas. Идеята е вдъхновена от кошер на пчели с изключително органични линии. Фасадата е проектирана от метални и стъклени панели, които ще могат да се отварят.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени

Как малкият VW Beetle покори американските сърца

| от |

Фердинанд Порше имал една много голяма мечта през целия си живот – да произвежда състезателни коли. Австриецът имал голяма страст към скоростите, а и в зората на автомобилостроенето, колата все още се гледала с леко съмнение. Порше е роден през 1875 г. и много добре знае, че автомобилът прохождал горе-долу в този период. Фердинанд е бил дете, когато Берта Бенц се качва на творението на своя съпруг, за да направи първото автомобилно пътешествие. С две конски сили и малко повече смелост е успяла да измине около 194 километра. Автомобилът обаче продължава да се смята за една скъпа играчка на богатите.

Освен високи цени, те често били невероятно шумни, плашели хора и животни, приемали се за сериозна напаст и често карали хората да се дистанцират от бензиновите изпарения. Не може да се знае с историческа точност кога двама души са решили да се състезават по улиците на града, но без съмнение са били подтикнати от автомобилните състезания. Точно в началото на 20-те години на миналия век започнала и страстта по създаването на бързи автомобили. Пътят на Фердинанд не е особено лесен, но след като успява да впечатли инженерите на Mercedes с един специален дизайн, самочувствието се четяло в усмивката му.

Конструкторът имал и друго виждане по въпроса с автомобилите. Той вярвал, че обикновеният човек също трябва да имат достъп до моторизирани превозни средства и виждал автомобилното бъдеще в малките автомобили. Не случайно първите представени малки проекти били в залата на Mercedes. За добро или лошо, тогавашните началниците не показали същия ентусиазъм. Порше продължил да работи по луксозни автомобили през следващото десетилетие и сигурно още толкова след това, ако не се среща с един друг потенциален почитател на автомобили.

Адолф Хитлер бил страстен почитател на автомобилите. Далече от политиката, той винаги смятал, че колата е красиво инженерно произведение с много възможности. Докато е в затвора за държавна измяна през 1923 година, Хитлер мислил много за немския народ. Бъдещият диктатор бил впечатлен от идеята на Хенри Форд за създаването на малка кола за народа. Популярният Model T е бил представен в Америка и австриецът вярвал, че това е правилният начин за печеленето на внимание. С такава кола е било сигурно, че икономиката на страната (осакатена след ПСВ) ще започне да върви напред.

С встъпването на власт, Хитлер си спомнил и идеята, която се родила, докато търкал нара в затвора. Екипът му бил изпратен във всички автомобилни заводи на страната с една единствена цел – изграждането на малък семеен автомобил. Фердинанд Порше откликнал на поканата, а по-късно започнал да коментира всички стъпки от плана си директно с Адолф.

Dr. Ferdinand Porsche

 

Фердинанд Порше

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 183-2005-1017-525 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5426395

Двамата все пак имали разногласия, но накрая Хитлер изготвил правила, по които да се работи. Изискванията за бъдещия автомобил били малко по-сложни, но не и невъзможни. Хитлер настоявал новата кола да събира пет човека – двама възрастни и три деца. Не трябвало да бъде по-скъпа от мотор. Поддръжката трябвало да бъде изключително лесна. Впечатляващо изискване по онова време е, че бъдещият модел трябва да бъде с въздушно охлаждане, защото германското население все още нямало гаражи и водното охлаждане щяло да донесе сериозни беди.

В навечерието на войната дори започва строенето на завод и малкият Beеtle носел името Kraft durch Freude Wagen. До 40-те години е произведено определено количество автомобили, но не достатъчно. След войната, фабриката останала в ръцете на британците. Майор Иван Хърст бил назначен като отговорник за възраждането на малката автомобилна фабрика във Волсфбург. Разполагайки с оригиналните записи на Фердинанд Порше, той започнал лека полека да изпълнява неговата основна мечта. Самият Фердинанд нямало как да помогне, той бил във френски затвор.

При завръщането си в Германия през 1949 година успял поне да зърне мечтата си. Дизайнерът на колата, която ще промени автомобилната история и култура, можел да бъде спокоен, че не всичко е било изгубено. С облекчаването на таксите за износ, Германия най-накрая можела да залее Европа с малка и икономична кола. До края на 50-те години на миналия век са продадени около 100 000 бройки.

Автомобилът отдавна не е лукс за богатите, а необходимост и щом американските производители хвърлили едно око на ситуацията в Европа, бързо започнали да произвеждат малки автомобили, но сякаш всичко било твърде късно. Проектът на Фердинанд Порше бил твърде голям, за да остане само на един континент.

Erholung am Flussufer

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 146II-732 / Unknown / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5420158

В края на годината на летище Джон Ф. Кенеди каца един много специален човек за немската автомобилна компания. Карл Хан прави една дълга обиколка по Медисън Авеню. Неговата мисия е да рекламира малката немска кола. Американският автомобилен пазар бил пренаситен с акули и задачата била особено трудна. Карл видял стотици илюстрации, но нито една концепция не можела да впечатли особено. Проблемът на малкия Beetle бил, че все още носил потеклото си на „Колата на Фюрера“.

Letzter VW-Käfer läuft in Wolfsburg vom Band

И така на сцената изплувал г-н Бил Бернбач. За разлика от своите колеги, Бил нямал подготвена кампания, липсвали материали и той самият не знаел какво може да препоръча. Вместо да пудри предложението, което можело и да не се случи, Бил решил да покаже портофолио от стари проекти. Хан бил изненадан, че най-накрая говорил с рекламист, който не се опитва да продава парцели на Луната. След няколко проведени разговора, VW подписва договор именно с неговата агенция за 600 000 долара. По същото време американските компании инвестират милиони за реклама.


View this post on Instagram

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad

A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

В договора имало и някои изисквания от страна на агенцията. Бил пожелал да изпрати екипа си в Германия, за да разгледа продукта, който трябва да рекламира. Американските гости били посрещнати и разведени из целия завод. Всеки работник изпитвал огромно удоволствие, когато трябвало да обясни каква точно е неговата длъжност по поточната линия. Добрата новина е, че сред посетителите бил и Хелмут Кроне. Неговите колеги го наричали прагматичен перфекционист с тектонско спокойствие. Хелмут имал редица качества и освен всичко притежавал VW. Самият той казвал, че е един от онези евреи, които не се притеснявали много с нацисткото потекло на автомобила.

Когато идва време за представянето на скицата, един копирайтърите оставя един много сериозен слоган „Може би станахме толкова големи, защото се мислихме за малки“. Именно така се ражда и кампанията, която изпепелява американския пазар „Think Small“. След като текстът бил достатъчно увлекателен за читателя, Кроне решил да постави логото на марката на най-нестандартното възможно място. По този начин демонстрирал на читателя, че това не е нормална реклама. Печатът бил черно-бял, защото не останали много пари, за да печатат цветно и това отново работило в полза на продукта. Листът изпъквал във всяко едно списание. Човекът с толкова сериозно спокойствие бил и единственият покрусен от крайния продукт. В изблик на гняв, че не успял да направи шедьовър, предпочел да напусне страната, за да избегне потенциалните караници в агенцията. Вместо скандали, Хелмут получил сериозни възхвали за своята работа!

 

 

 

View this post on Instagram

 

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

Сътвореният продукт се превърнал в изкуство. Хората говорили за малката кола навсякъде, тийнейджърите късали страниците, за да позиционират Beetle на стената си. Клиентът от Германия също започнал да отчита драстичното повишаване. Volskwagen са основен клиент и рекламната кампания продължава от 1951 до 1961 година с тази визия. През 1969 година достига нови висоти и вместо популярният Beetle, агенцията поставя снимка на космически спътник, който трябва да кацне на Луната. Слогънът също впечатлява „Грозно е, но ще те закара там“. Подходът на DBB бил уникален и по още една линия – той съобщавал. Клиентът трябвало сам да помисли какво чете, никой не го карал да купува. Вместо възхвали, Хелмут и екипът му се фокусирали върху споделянето на истината. И честността се оказва един от най-добрите възможни подходи. И така VW Beetle започнал да се превръща в нещо различно. Текстовете на някои реклами гласят:

„Представяме най-бавният американски фастбек

Може да откриете много автомобили с добре оформени покриви. Но те не са Volkswagen. Наричат се Фастбек и някои от тях се кръщават на риби. Можете да ги различите от Volkswagen, защото VW не може да вдигне повече от 72 мили в час. (Дори и километражът му да е разграфен до оптимистичните 90 мили в час). Поне можете да нарушите всеки закон за превишена скорост в САЩ. И спокойно може да подминете бензиностанциите, сервизите и гумаджийниците. Двигателят на VW може да не е най-бързият, но е един от най-съвременните. Прави се от магнезий, който е една стъпка по-добър от алуминия. Направен е толкова добре, че няма да се налага да доливате масло между смените. Двигателят се охлажда с въздух, следователно никога няма да прегрее или да замръзне. Няма нищо общо с водата. И затова не виждаме причина да го кръщаваме на риба.“

View this post on Instagram

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad

A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

И понеже моделите се подобрявали с всеки следващ модел, агенцията наистина се забавлявала с това, което прави. Оказва се, че предлагането на приятни и леки текстове привлича много повече вниманието на аудиторията. Най-доброто оръжие на агенцията и VW са фактите. Ето какво гласи една друга реклама.

„И ако свърши бензина ще е лесна за бутане

Виждате ли? Помислихме за всичко. Да избуташ Volkswagen в страни от пътя става само с едно бутване. Малко изненадващо е, че собствениците на VW остават много по-рядко без гориво. Изчислихме, че може да изминете 32 мили с един галон може да размътят малко спомена за последното зареждане. Прекарвате толкова малко време на бензиностанцията, че просто няма как да си спомните. Най-вероятно никога няма да имате нужда от масло в багажника. Няма да имате нужда и от антифриз, защото двигателят е с въздушно охлаждане. 40 000 мили с един чифт гуми няма да счупят нито един от рекордите на VW. И ремонтите са точно толкова раздалечени във времето. Затова тази година поставихме бензинометър, за да може да си спомните. Не сме отнели цялото забавление. От време на време ще трябва да го поглеждате.“


View this post on Instagram

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad

A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

Представена по този начин, малката кола Фердинанд Порше щяла да промени цяла Америка. И няма да се ограничи само до там. Истината е, че това ще бъде една от най-продаваните коли на немския производител. Разбира се, в края на 60-те започнала да се появява конкуренция и от други марки като Toyota. Тогава започва и малкото понижаване на интереса, но пък VW не чака и започва да предлага други модели, използвайки същия рекламен подход. Може би Beetle е и един от най-продаваните, обичани и популярни модели на компанията. До 2003 година компанията произвежда около 21 529 464 модела. Красивата история на VW Beetle приключи тази година, когато компанията официално обяви, че смята да пенсионира возилото и да спре производството.

Едно нещо трябва да се познае на Volkswagen – това е марката, която позволява на американското население да пътува и да изследва страната си. VW Beetle не е просто предпочитан избор за ученици и хипита, той е символ на свобода, не е претенциозен, не е скъп и може да стигне навсякъде, както казва рекламата. Моделът е предпочитан избор в някои филми и дори успява да се превърне в герой на някои холивудски компании. Кой не е чувал за Хърби? Пътят вече е добре отъпкан за следващото голямо приключение – VW Golf. И все пак трябва да знаем, че истинското немско преживяване остава Beetle. И до днес можете да откриете ентусиасти от цял свят, които много добре помнят своята първа кола.

 
 
Коментарите са изключени

Най-отдаденият камикадзе на Япония

| от |

Япония е страна, която няма еквивалент. Отдадеността на жителите е пословична. Самурайската дисциплина, която все още може да бъде забелязана сред населението може да бъде пример за всички останали, а започне ли онзи далечен дълг да зове, всеки е готов първи да даде живота си в името на родината. Пример за подобни действия може да бъдат така добре познатите камикадзета.

В края на Втората Световна война, когато Япония бавно и сигурно започва да отстъпва в сраженията, авиаторите решават да изгубят живота си, отколкото да се върнат като изгубили. Легендарна е историята за един японски войник, който продължава сражението си около 20-30 години след края на Втората Световна война, вярвайки, че неговите капитани ще се завърнат. В този вид сражения се оказва, че пилотите създават редица главоболия на противника и практически още няма лечение на този вид фанатизъм. Забиващите се самолети, натъпкани с експлозив трудно могат да бъдат отклонени от маршрута, особено с толкова отдаден пилот.

Не трябва да забравяме, че България също е записана с подобни геройства – Списаревски разцепва тежък бомбардировач на две. Връщайки се обратно на японскот участие ще попаднем на един много интересен случай – Хаджиме Фуджи. Като авио инструктор може да се похвали с много обучени пилоти, но едно нещо пречило много – армията отказвала да го изпрати на мисия. Колкото и варварско да е било решението на камикадзетата, армията все пак имала етика и не позволявала на хора със семейство да участват. Летецът имал съпруга и две деца, няколко пъти писал с молба да бъде изпратен, за да даде живота си за империята, но всеки път получавал отказ. Някога Хаджиме е трябвало да наследи семейната ферма, но понеже виждал повече чест в армейските редици, решил да стане доброволец.


View this post on Instagram

Hajime Fujii, lahir pada 30 Ogos 1915, dibesarkan di Ibaraki Prefecture. Ibu bapanya mahu beliau mengambil alih ladang keluarga, tetapi beliau menawarkan diri untuk menyertai Tentera Darat. Beliau telah dihantar ke China, di mana Jepun telah berperang sejak tahun 1931. Semasa di China, peluru mortar telah mencederakan tangan kiri beliau. Semasa pemulihan di sana, beliau bertemu Fukuko buat pertama kali sebelum berkahwin. Mereka dikurniakan dua orang anak, Kazuko dan Chieko hasil dari perkahwinan mereka. Fujii kemudian telah dipilih untuk memasuki Army Air Corps Academy. Beliau menawarkan diri untuk menyertai misi serangan khas kamikaze (bunuh diri) tetapi permohonannya ditolak kerana beliau mempunyai isteri dan anak. Pada 14 Disember 1944, isterinya telah terjun membunuh diri bersama dua orang anaknya di Arakawa River berhampiran Kumagaya Aviation School, supaya suaminya dengan bebas boleh pergi menyertai misi serangan kamikaze (bunuh diri). #atokdean #matiitubenar #war #japan #history #kamikaze #HajimeFujii

A post shared by ATOK DEAN (@atokdean) on

Изпратен е на фронта в Китай до 1931 година. Точно там среща жена си Фукуко. Фуджи е ранен и прекарва известно време в болницата, когато получава предложение да премине във ВВС на Япония. Честта е изключително висока, а и той самият се оказва достатъчно добър и надарен пилот. Самолетите в неговите ръце можели да направят всичко. Именно той започва да обяснява на своите кадети, че при нужда трябва да разбиват своите изтребители в големите кораби и вражеските лагери. Често напомня, че ако пилотът ще умира, няма смисъл да умре сам. Може да звучало много лесно, особено след като той нямало да извърши този вид „геройство“, но мотото на инструктора било „Делата и думите трябва да са постоянни“.

И дела имало, Фуджи написал две молби към своите началници, обяснявайки, че иска да умре за страната си и не може да гледа как неговите кадети не се връщат, а той самият не може да даде пример за действията си. Една от причините е било семейството, но другата е позицията, която заема. Японецът запалвал душите на младите пилоти, които политали всеки ден, отбранявайки родината си. В семейството ситуацията била подобна. Съпругата не искала да се раздели със своя мъж, но разбирала защо страда. Дамата взела двете си деца и на 14 декември 1944 г. отишла до близката река, за да скочи в ледените води. На следващата сутрин са открити телата на 3-ма души. Властите разпознават 24-годишната съпруга, голямата дъщеря на 7 години и малката на 1 година. Ръцете на голямата дъщеря били завързани за ръцете на майката. Когато полицията се обажда на вдовеца, той става от клас с думите:
„Най-вероятно днес ще роня сълзи. Моля простете ми за днес. Моля ви, разберете.“

Когато вижда телата на семейството си, той споделя, че винаги е съветвал всички да бъдат готови за смъртта, но той самият не можел да достигне толкова далече. В дома си открива и едно писмо, което окончателно затваря загадката:
„Понеже може да се притесняваш за нас и не можеше да изпълниш задълженията си свободно, защото сме живи, решихме да направим това. Тръгнахме преди теб, но ще те чакаме. Моля, бий се без никакви резерви.“
Вечерта след погребението, Фуджи пише още едно писмо до своята 7-годишна дъщеря Казуко:
„Студен и мразовит декемврийски ден

Твоят живот приключи в река Аракава. Болезнено тъжно е, че заедно с майка си жертва живота си, за да може баща ти да изпълни своето най-силно желание и да положи своя живот в името на страната. Както и да е, надявам се, че заедно със сестра си и майка си ще се усмихваш. Татко много скоро ще ви последва. В този момент бих те държал силно до мен, докато заспивам. Ако Чиеко плаче, моля те да се погрижиш добре за нея. Сбогом за кратко. Баща ти ще се изправи в една от най-великите битки и ще бъде подарък за цялото семейство. Надявам се, че двете ще ме чакате. “

WAR & CONFLICT BOOK ERA:  WORLD WAR II/NAVY

Снимка: By U.S. Navy; The original uploader was Quercusrobur at English Wikipedia.. – This media is available in the holdings of the National Archives and Records Administration, cataloged under the National Archives Identifier (NAID) 520678., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=53290

Японската армия крие този случай с притеснението, че мнозина други ще последват примера. Получават трето писмо от летеца, но този път е подписано с кървав отпечатък. Там пише, че иска да участва, за да почете паметта на жена си и двете си дъщери. На тръгване от школата, кадетите предават самурайски меч като подарък за всичко научено, както и сериозната мисия.

На 8 февруари 1945 година започват тренировките и вдовецът е официално назначен за командир на ескадрилата. На 28 май идва и бойната мисия близо до бреговете на Окинава. Там се крият два разрушителя, които трябва да бъдат неутрализирани. За корабите не е трудно да се преборят с японската атака, но все пак има два самолета, които успяват да се разбият в разрушителя Дрекслър и да бъдат причина за неговото потапяне след няколко минути. Мисията е завършена. Макар и тялото да не е намерено, надгробният камък на Фуджи стои точно до този на жена му.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Коледно пържено пиле в Япония

| от |

Какво е Коледа без богата трапеза, няколко вида сармички, постна храна и когато дойде време се свалят онези по-свидни суджуци, защото времето на постите започва бавно и сигурно да отлита. И щом всички тези кулинарни изпълнения започнат да се поливат с качествено червено вино, празникът официално започва да носи онези правилни топли вълни и настроение.

Това обаче няма как да се случи в Япония. Островната държава не празнува Рождество Христово, не очаква белобрадия старец и рядко може да видите коледно дърво в дома.
Японските жители са имунизирани от тези традиции и обикновено изпадат в екстаз, когато започнат да пътуват и опозноват коледните традиции. Търговците пускат промоции и се опитват да наложат декемврийския празник, но за съжаление в страната на изгряващото слънце не се огъва толкова лесно!

Можете ли да познаете какво вечерят японците на 25 декември? Не правят някакво много специално суши, не се занимават изобщо с традиционната си кухня. На Коледа всички отиват в ресторанта на полковника от Кентъки. Според изчисленията на ресторанта, повече от 3.6 милиона японци уважават пърженото пиле точно в този календарен ден. Може да звучи странно, но всичко започва през 70-те години на миналия век. Когато първият ресторант отваря врати в Япония, Такеши Оковара започва да мисли рекламна кампания, която да спечели аудиторията.

KFC Menu Items and Restaurant

И точно тогава се ражда идеята за парти кофа с крила. Самият Накатани признава, че чул чужденци, които се жалвали, че много им липсвала коледната пуйка. Неговият основен фокус бил да привлече туристите, които все пак се възползвали от коледните празници. И така започнало предлагането на коледна кофа с пилешко, макар и разликата между двете птици да е феноменална.

Съответно през декември забелязал наистина, че туристите оценили идеята, но освен това се появявали и някои по-редовни клиенти. До 1974 година, японската дивизия на ресторанта започнала да предлага Курисумасу ни ва Кентакки – Кентъки за Коледа. Интересното е, че точно тази кампания допринася за идигането до изпълнителен директор. Според различни маркетолози, кампанията е успяла да запълни една дупка, която просто липсва в японския календар. Рекламата показва щастливо японско семейство с кофа пилешко, торта и вино.

Промоцията е достатъчно добра и коства на японското семейство около 32 долара. Според статистиката, това меню е отговорно за една трета от печалбата на веригата за цялата година. Другата положителна страна е, че белият полковник получавал своята коледна премяна и имайки предвид, че възрастните хора са изключително уважавани в Япония, жителите бързо избрали правилната посока. Навсякъде по света ще обидите всички на масата, ако този празник бъде посрещнат с подобно меню, но Япония е място, което няма нищо общо с всичко останало по света. Официално знаете какво слага японеца на коледната трапеза.

 
 
Коментарите са изключени