shareit

Автомобил за всички сезони

| от chronicle.bg |

Land Rover представи първия в света луксозен, компактен SUV кабриолет. Range Rover Evoque Кабриолет съчетава дръзкия дизайн и финес на Evoque с всеобхватни технически характеристики и усъвършенстван сгъваем покрив, за да създаде кабриолет, подходящ за всички сезони.

Революционната и отличителна форма на оригиналния Range Rover Evoque се претворява в елегантен дизайн на кабриолет и новият модел заема мястото си като най-изключителния и проходим кабриолет в света.

Глобалният пазар на SUV автомобили се очаква да нарасне с 20% през следващите пет години* и Evoque Кабриолет ще играе съществена роля в продължението на 45-годишната история на успеха на Range Rover, като създава изцяло нов SUV сектор.

Забележителният екстериорен дизайн на Evoque Кабриолет става възможен чрез усъвършенстван текстилен гюрук, оформен да създаде ясно очертан силует, верен на оригиналния дизайн. Неговият механизъм на сгъване под формата на Z се изравнява със задната страна на каросерията, което създава елегантна, изчистена визия в свалено положение. Към момента текстилният гюрук е най-дългият и най-широкият, оборудван на автомобил в продажба.

Напълно автоматичният покрив се прибира за 18 секунди и може да се вдигне за 21 секунди при скорости до 48 км/ч. Когато е затворен, покривът осигурява високи стандарти на финес със слой звукоизолация, което създава същия интериорен комфорт както при Evoque с 5 врати. Освен това позицията на покрива не се отразява на багажното отделение с щедрите 251 литра, предлагащо ненадмината практичност за кабриолет.

В центъра на купето от висока класа е изцяло новият 10,2-инчов сензорен екран с висока резолюция на информационно-развлекателната система от новопоколение на Jaguar Land Rover – InControl™ Touch Pro. Повишавайки стандарта за свързаност за марката, супер бързата и с отлична обратна връзка InControl™ Touch Pro предлага навигация от врата до врата и премиум аудио система.

Сигурността не е пренебрегната с устройството за защита от преобръщане, което съдържа разгръщащи се ролбари, скрити в каросерията отзад. Устройството разгръща два алуминиеви ролбара в рамките на 90 милисекунди в малко вероятната ситуация на преобръщане, за да създаде пространство за оцеляване на пътниците.

Предлага се пълният набор олекотени, изцяло алуминиеви, 4-цилиндрови бензинови и дизелови двигатели на Land Rover, включително мощният бензинов двигател Si4 с 240 к.с., осигуряващ забележителни нива на динамика и финес.

Дизеловата мощност идва от 2,0-литровите двигатели Ingenium на Land Rover, които осигуряват високо ефективна и усъвършенствана динамика с икономия на гориво до 5,1 л/100 км) и CO2 емисии от едва 149 г/км.

Evoque Кабриолет разчита на проходимостта на Land Rover и използва същите модерни технологии като версиите Evoque с пет врати и Coupé. Възможността за избор на силови агрегати със задвижване на четирите колела се съчетава с 9-степенната автоматична трансмисия на Land Rover, системата Terrain Response®, сензори за газене във вода и системата All-Terrain Progress Control, за да гарантират, че Evoque е кабриолет за всички сезони.

Новият Range Rover Evoque Кабриолет ще се произвежда в завода на Land Rover в Хейлууд във Великобритания, заедно с версиите с пет врати и Coupé и излиза в продажба от пролетта на 2016 г. на повече от 170 пазара в цял свят.

Чакаме го с нетърпение.

 
 
Коментарите са изключени

Да знаеш десетки езици – невероятните хиперполиглоти

| от |

Ако говорите един език, вие сте нормално функциониращо човешко същество. Ако говорите два, значи сте двуезични, ако говорите три, сте триезични… Но как се казва, ако говорите 10? Или 20? Или 30? Тогава вече сте полиглот или хиперполиглот. Технически полиглот обикновено се използва за човек, който говори повече от 6 езика, а хиперполиглот е човек, който говори над 12.

Запознатите с гръцкия език знаят, че „полиглот“ е с гръцки произход и идва от „polyglōttos“, което грубо се превежда като „много езици“. Сега импулсивно бихме си помислили, че просто влизаме в сайта на Книгата с рекордите на Гинес и виждаме кой е човекът, който говори най-много езици. Уви обаче, дори Гинес не знае… защото не е толкова просто да се определи.

Проблемът изглежда се крие в това, че да се определи минимумът знания, който трябва да имаме, за да се каже, че можем да се говори определен език, варира значително от човек на човек. Дали някой, който може да проведе стандартен, нормален разговор на 100 езика, знае повече от човек, който е овладял перфектно четене и писане на 50? Да можеш да говориш на 10 много различни регионални диалекта на един език, същото ли е като да можеш да говориш 10 различни езика? Подобни въпроси правят много малко вероятно някога да определим наистина кой е най-талантливия полиглот на света или въобще в историята. Но имаме доста добра идея за няколко души, които поне трябва да се имат предвид.

Що се отнася до живи хора – Зиад Фазах е кандидат за рекорда. Той твърди, че говори около 60 езика, но точният им брой не е ясен. Въпреки това, в телевизионна изява, Зиад беше подложен на разпит на няколко няколко езика, за които по-рано казва, че владее добре. Преди това Зиад е доказал, че умее да говори доста налудничав брой езици, но проблемът му е, че трябва да ги практикува, за да не ги забрави, а 60 езика не се практикуват толкова лесно.

Arguelles Alexander

Александър Аргел

Друг жив полиглот е един Александър Аргел, който може да работи с около 50 езика. Отново, точната цифра не е много ясна – в интервюта Александър много рядко казва точно количество езици, които може да говори и разбира, заявявайки само, че „Сега мога да прочета около три дузини езика и говоря повечето от тях свободно, но съм учил много повече“.

В случая на Александър той отдава своя лингвистичен успех на хиляди часове обучение и работа – нещо, което казват и други живи хиперполиглоти. Например, Тим Донър, който говори и разбира 20 различни езика. В случая на Тим обаче той все още е тийнейджър, така че има потенциал да научи толкова, ако не и повече езици от Александър и Зиад някой ден. Трябва да се отбележи, че Тим също така страни от това да учи „по-лесни“ за него езици като испански и вместо това учи по-трудни като урду и руски.

Ако се чудите защо всички изброени досега са мъже, може да има или не причина за това. В книгата „Babel No More: The Search for the World’s Most Extraordinary Language Learners“ се отбелязва, че полиглотизмът се среща почти универсално при мъжете, макар че все още никой не знае дали има конкретна причина за това или е просто някакво съвпадение. Някои изтъкват идеята, че най-крайните случаи на полиглотизъм са свързани с аутизма, като се позовават на работата на професор Саймън Барън-Коен, водещ експерт по аутизма. Според професор Барън-Коен, хората с аутизъм са склонни да имат „екстремен мъжки мозък“, което ги кара да се чувстват принудени да овладеят определени видове системи, като езика. И ако се чудите – да, Саймън Барън-Коен е свързан с Борат, Саша Барън-Коен;  братовчеди са.

В отбелязаната по-горе книга пише и за един кардинал от 18 и 19 век, Джузепе Каспар Мецофанти, който се използва като пример за истински полиглот – за него се твърди, че може да говори или разбира 72 езика. Отново никой не е сигурен в точния брой – някои казват, че са 72, докато други – само около 30. Независимо от това, уменията на кардинал Мецофанти са били легендарни по негово време. Причината за огромната разлика в броя произтича от факта, че е говорил много различни диалекти, които някои учени твърдят, че са толкова различни по характер, че технически трябва да се считат за напълно отделни езици. Дори и да не броим диалектите, Мецофанти е бил в състояние да говори турски, арабски, немски, китайски, руски и около още 20 други езика с „рядка ловкост“. Като се има предвид, че е живял през 19 век, самият факт, че дори е бил в контакт с толкова много езици и е намерил подходящи книги, по които да ги изучава, камо ли да се научи да говори езиците достатъчно свободно, за да разговаря с хората в тях, е изключително впечатляващ.

 
 
Коментарите са изключени

Уолас Хенри Хартли свири в България, преди да се качи на „Титаник“

Едва ли има човек, който да не знае историята на Titanic. Филмът на Джеймс Камерън успя да разкаже историята толкова пъти, че дори и 100 години по-късно няколко поколения са добре запознати с трагичната съдба на презокеанския лайнер. На борда на този кораб е имало пътници от цял свят и почти всички са смятали, че ще пристигнат в САЩ на борда на един от най-луксозните кораби, но съдбата е имала други планове. Една от най-въздействащите сцени във филма е момемнтът, в който музикантите свирят последната песен, преди да потъне кораба.

Wallace_Hartley

Снимка: By The original uploader was Bluedustmite at English Wikipedia. Original author unknown – Transferred from en.wikipedia to Commons by LittleTony87 using CommonsHelper. First published in London Illustrated News in may 1912, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8266127

Според някои източници, Уолас Хенри Хартли и неговият оркестър продължават да свирят. Единствената разлика е, че господата свирят до стълбите, а не на палубата, както е представено във филма. Липсва информация за последната им песен, но някои оцелели говорят за „Song d’Automne“ на Джанго Райнхарт. Целият оркестър потъва с кораба. Тялото на Хартли е открито на 4 май 1912 година. За погребението на този музикант почти всички от Колн се редят по улиците, за да го изпратят. Актьорът, който изиграва неговата роля е професионален цигулар и се старае да пресъздаде изцяло атмосферата. Историята на Хартли обаче е малко по-дълга за разказване. Изненадващ е фактът, че можете да откриете особено присъствие на музиката и в българските среди.

gettyimages-527962498-594x594

Според статия в Уикипедия, Уолас е един от основоположниците на джаз движението в България. Според предоставената информация там, след Илинденско-Преображенското въстание, редица българи успяват да избягат в САЩ и Канада, където започват да се установяват и да налагат добре познатите родни обичаи. Завърналите се българи, които идват като доброволци за участието си в Балксанската война, носят със себе си и добре познатата музика, която са чували в САЩ. Според източника, един от първите завършени джаз музиканти е именно Уолас Хартли. Той пристига с неговия оркестър във Варна през 1911 година. Варненци били очаровани от новия вид музика и пълнели залата на джаз музикантите. Много скоро Хартли получава покана да свири в София.

Titanic_Band

Снимка: By Unknown – Published in 1912 by the Amalgated Musicians Union, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15312507

Според данни на e-vestnik.bg локацията на музиканта е софийското Градско казино (днес по-познато като градска художествена галерия на ул. „Гурко“ 1). Именно в София, Хартли получава покана да свири на един от най-големите кораби (за времето си). Тогава най-вероятно е смятал, че това е особена чест. 33-годишният музикант се завръща в Англия и прекарва известно време със своята годеница в Йоркшир. След това се качва на борда на престижния кораб и се надява да види новия свят. Музикалното наследство все пак остава и влияе много на развитието на джаза в родните среди. През 20-те години на миналия век се говори за джас и употребата на български инструменти, но според някои хора, тогаващната версия на джаз е била повлияна и от народната музика, следователно тук е звучала малко по-различно, но въпреки това е редно да маркираме присъствието на този музикант и прокарването на един цял нов жанр.

 
 
Коментарите са изключени

Генерал Луков – човекът, за когото историята влиза в противоречия

| от |

Всяка история има своите противоречиви личности. Те имат своите почитатели и противници. Делата им понякога се забравят, друг път стават идеали, а в много от случаите потъват в забрава и прашасват в архивите. В родната история може да се открият редица такива имена, но със сигурност има едно, което разпалва доста страсти – Христо Николов Луков.

Той е роден на 6 януари 1888 г. във Варна. Завършва националния военен университет „Васил Левски“ през 1907 г. с чин подпоручик. Участва във войните за национално обединение 1912-1918 г. като адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение. Повишен е в чин майор. По време на Първата световна война служи в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия. След войните е командир на Четвърти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа, на Учебното отделение в Артилерийската инспекция, командир на Втора и Трета пехотна балканска дивизия. Награден е с военния орден военния орден „За храброст“ IV ст. 2 кл.; ордена „Св. Александър“ V ст. с мечове по средата.

В края на Първата световна война се разказва легендата за 4-те оръдия. Според различни източници, командваните от Луков войници напускат своя пост. Майор Луков самостоятелно обслужва 4-те оръдия и обстрелва сръбски батальон, наброяващ 400-500 души. Единствените, които се притичат на помощ на артилериста са няколко овчари, които подават снарядите. След отбиването на атаката, Луков успява да запази Кюстендил в пределите на страната. Историята и до днес се смята за преувеличена. Първо сръбският батальон е бил авангард и цифрата войници е била значително по-малка, а освен това не трябва да се забравя, че не всички войници са дезертьори, по неофициални данни дезертиралите от всички позиции са около 8000 души.

Hristo_Nikolov_Lukov

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=61401921

За периода 1935 – 1938 г. Христо Луков е министър на войната. Неговите основни дейности в този случай са свързани със стратегическото планиране в случай на война с Гърция, едновременно с Гърция и Турция, както и в изграждането на контраатака при военен конфликт с Румъния. Подобни стратегии в този период са правени не само от България, а от всяка една страна в Европа. Пенсионирането и преминаването в запаса се случва на 25 януари 1938 г., когато е произведен в чин генерал-лейтенант. От 19 януари 1942 г. е главен водач на Съюза на българските национални легиони.

Sbnl.svg

Снимка: By Kreuzkümmel – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32413788

Въпросната организация е точно толкова противоречива, колкото и самия Луков. Създадена е на 3 април 1932 година. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 година СБНЛ организира демонстрации в подкрепа на монархията. През 1939 г. се смята, че членовете наброявали около 75 000 души. Според данни от преброяването на населението от 1934 г. общият брой жители е 6 077 939 души.

Информация за въпросните национални легиони дава Георги Евстатиев в различни телевизионни и радио предавания. Неговата гледна точка за въпросната организация се отличава значително от официалната. Самият той споделя, че младежите, които са имали право да влязат във въпросните легиони трябвало да разполагат със успех над 4.5. Подборът не може да се нарече лек. Евстатиев се озовава в там, след като тръгва да се запише в гимназия. В Михайловград (тогава наричан Фердинанд) се запознава с човек, който бързо избира училището му. Гимназията се заменя с военно-въздушното училище на негово величество Борис III. Евстатиев е тогава на 15 години. Любопитен факт е, че негов първи инструктор е Димитър Светозаров Списаревски, за когото се говори, че също е бил част от прословутите легиони.

Зад въпросния СБНЛ стоят двама души: Христо Луков и Иван Дочев. По-късно ще разберем каква е съдбата на Луков, но един цитат на Иван Дочев пред Георги Коритаров за радио „Свободна Европа“ прави впечатление:

„… съгласно Търновската конституция всеки един български гражданин е равен пред законите и има право на държавна защита и на тази база не бива да се допусне депортиране на който и да било български гражданин по искане на коя и да е външна сила, защото това нарушава нашия суверенитет и правата, които имаме по конституция“

 През 1944 г. Дочев емигрира в Австрия, заедно с останалите членове на Българското национално правителство в изгнание, което в онзи момент се ръководи от Александър Цанков. Съдбата на Дочев, както и негови мнения относно въпросната организация могат да бъдат открити в редица медии и издания. Самият той живее до 99-годишна възраст и умира в Шумен.


View this post on Instagram

The words of General Hristo Lukov, spoken to the Bulgarian Patriotic Youth shortly before he was murdered by the Communists on February 13, 1943 : „By struggle and by force we will build our country, but not with violence. We will not repeat the miserable experience of the former Yugoslavia. Which relied on building up its twisted empire on the shoulders of a strong national consciousness, and by failing to find its own new mission in life, Yugoslavia perceived violence, propaganda and denationalization as the only tool of diminishing the national differences of the peoples who inhabited it, in the name of an artificial idea of a unitary state with a unitary nation. And failed! – If we have to emulate, we have our own unifying, because of its historical glamorous example from our distant past. The examples of our first kingdom. Knyaz Boris did not conquered the Slavic tribes of Moesia, Thrace and Macedonia with violence and blood, nor did he entertain them with high and sophisticated culture. Boris embraced them in the Bulgarian state with the power of its authority, as an organization of order and care for the people, and above all with the high morality, with which the king and nobleman, the soldier and peasant were equally distinguished. This was the new thing that Bulgarians brought here on the Balkans in antiquity, under the nose of the two great empires, Roman and Byzantine, and the mighty influence of their old civilizations, they created a new country with distinctive structure and a new civilization, which imposed on the whole Slavic world. This is what should inspire us in our new national and state life. A powerful country, strong in law and morality, and a nation with a struggling spirit, striving to create history, this is the new ideal that every Bulgarian should be willing to sacrifice for. I firmly believe it will be! “ / General Hristo Lukov (1887-1943) – #bulgaria #ww2 #history #communistcrimes #lukovmarch #sovietoccupation #bulgarian #nationalideal #balkans #bg #generallukov #patrioticorganisation #europeanhistory #ww2maps #ww2heroes #yugoslavia #jugoslavija #macedonia #boris #thrace #moesia #slavicworld

A post shared by Mihail Nikoloff (@bulgarian.nationalist) on

 Снимката е илюстративна и представя само образа на генерал Христо Луков! Медията не се обвързва с никакви политически послания и други форми на идеализъм в горния пост.

Животът на Христо Луков приключва в началото на 1943 г. Генерал Луков попада в списъка на Българската комунистическа партия. Подозренията са, че именно той, както и други общественици ще допринесат за участието на България срещу Съветския съюз. На 13 февруари 1943 г. Христо Луков е проследен от Иван Буруджиев и Виолета Якова. Прострелян е няколко пъти и умира от раните си. Полицията предлага 300 000 лв. награда за всеки, който има информация за покушението на Христо Луков. Самият той е погребан близо до гроба на Стефан Стамболов.

Обвиненията в антисемитизъм и фашизъм са доста остри, но както винаги може да се открият привърженици и на двата лагера. Такъв пример може да бъде мнението на историка Румен Даскалов, който определя СБНЛ по следния начин:

„Изцяло оформен фашистки характер вече през годините на Втората световна война имали Съюзът на българските национални легиони (ген. Христо Луков, после ген. Никола Жеков) и „Ратници за напредъка на българщината“ (Александър Белев, Л. Русев). В идеологическия им арсенал влизат обичайните крайнонационалистически и шовинистични, авторитарни и тоталитарни идеи, но още по-заострени и непримирими към всякакви партийно-парламентарни форми и либерално-индивидуалистични идеи; а също – и по-характерно – вождизъм и елитаризъм, расизъм, антисемитизъм и пр. Типично фашистките идеи (например водаческата) обаче остават недоразвити по тактически причини на съобразяване с установения монархически режим.“

Даскалов, Р. „Българското Общество 1878 – 1939, т.1“. С., 2005, стр. 234.

В опозиция на това мнение може да бъде открито изказването на Самуел Ардити. Той е потомък на древен еврейски род от Русе, племенник на световноизвестния писател Елиас Канети. Самуел е автор на редица книги, сред които и една с интересно заглавие „Човекът, който изигра Хитлер: Цар Борис III – гонител или приятел на българските евреи“. Пред dir.bg, въпросният прави следното изказване:

Луков е убит от съпротивата на 13 февруари 1943 г., а споразумението Белев-Данекер е подписано на 22-ри февруари. МС одобрява Постановление 127 на 2-ри март, а депортацията започва на 10-и март. Т.е. горе-долу – месец след смъртта на ген. Луков.

 Депортацията е била строго секретна държавна тайна. Според моите изследвания, Лиляна Паница разкрива тайната пред Буко Леви на 8-и март. Луков, приживе не е могъл да знае за депортацията, камо ли да я „подкрепя“ мъртъв!

Друг интересен цитат относно темата „Христо Луков“ е този, поместен в burgasnovinite:

„Луков бе погнусен от жестокото преследване на евреите у нас, които той определяше като добри и лоялни български граждани… Той беше успял да отклони тази отвратителна дейност (да се правят погроми срещу евреите), като им беше казал ( на легионерите), че това е работа на правителството, което се е нагърбило с една не само непопулярна, но и отречена от народа задача – да се гонят евреите. „

Полк. Андрей Иванов Андреев. Моят живот и моята съдба, София, 2009, стр.175

 Говорейки за депортирането на евреи, не трябва да забравяме, че последната дума е именно на цар Борис III. Българското общество не е съгласно с подобни действия и след изразяване на бурно обществено мнение, именно българският цар застава пред Хитлер и отказва да извърши това престъпление срещу човечеството. В исторически план е все още трудно да се излезе с ясен и точен отговор относно пристрастията на Христо Луков.

Най-вероятно един ден родните историци ще се заемат по-обстойно с този човек и ще отговорят на всички задавани и толкова търсени въпроси. До този момент мненията са изцяло противоречиви и винаги ще изпадат в двете крайности. Този въпрос оставяме на читателите: фашист или националист?

Заглавна снимка – източник: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=61401921

 
 
Коментарите са изключени

Мъжете, които пуснаха бомбите над Хирошима и Нагасаки

| от |

В 2:45 ч. сутринта в понеделник, 6 август 1945 г., четиримоторен самолет Boeing B-29 Superfortress излита от остров Тиниан. Вътре, както беше обичайно за този тип самолети, имаше бомба. Въпреки това, за разлика от обичайните бомби, които американските военновъздушни сили хвърлят върху Япония от приблизително вече една година, тази бомба има малко по-различен състав – вместо изобутилметакрилат или както е по-известен, напалм, тя беше с високо обогатен уран-235. „Little Boy“ тежеше 4400 килограма, и в 8:15 ч. местно време беше пусната над Хирошима.

44,4 секунди по-късно се взриви и 60 000 души загинаха на място. На 9,5 километра нагоре в небето и на 16 от мястото Пол У. Тибетс почувства ударна вълна от 2,5 g. Странно, но мъжът не чувстваше съжаление.

Paul W. Tibbets

Пол У. Тибетс

Бригаден генерал Пол У. Тибетс, пилотът на Enola Gay – самолетът, който пусна „Little Boy“, е роден на 23 февруари 1915 г. Младият Пол прави първия си полет на 12-годишна възраст. Вече влюбен във летенето, Тибетс, през февруари 1937 г. се записва в армията, където летенето му показа, че е пилот над средното ниво.

След като се дипломира като лейтенант, първата работа на Тибетс е да бъде личен пилот на Джордж Патън, което му позволява да събере над 15 000 часа летателно време. Той се издига бързо сред военните редици и става капитан с първата си команда от 1942 г. До ноември 1942 г., вече повишен в подполковник, Тибетс показа още от себе си по време на войната в Северна Африка, откарвайки Айзенхауер до Гибралтар за операция „Факел“, нахлуването на съюзниците във френската Северна Африка.

До 1943 г. Тибетс си спечели репутацията на опитен и отличен пилот, които дори получава симпатиите на самия Дуайт Айзенхауер. След като тества новосъздадения Boeing B-29 в продължение на една година, Пол беше препоръчан на генерал-майор Узал Ент да го имат предвид за „специални мисии“. През септември 1944 г. Тибетс става отговорен за организирането, обучението и командването на тайно поделение „Силвърплайт“ – крилото на ВВС в Проекта Манхатън. Той беше натоварен със задачата да изглажда логистичните и техническите въпроси. Включително и да вземе решението самият той да пусне атомната бомба.

Когато получи заповедта, че са избрани градовете Хирошима, Кокура и Нагасаки, като първа, втора и резервна цел на ядрения удар, Тибетс отива при екипажа си. В 02:15 ч. те вече бяха във въздуха, а останалото е история. Тибетс, спомняйки си за гледката на изригващата атомна гъба, пише в мемоарите си: „Ако Данте [Алигиери] беше с нас в самолета, щеше да се ужаси!“

Charles W. Sweeney

Генерал-майор Чарлз Суини

Три дни по-късно генерал-майор Чарлз Суини хвърли бомбата върху Нагасаки. Суини беше добре подготвен, но въпреки това, предната вечер неговия B-29 не функционираше добре, тъй като помпата на резервното гориво се беше повредила. Работейки с 600 галона по-малко гориво от очакваното, Суини все пак решава да тръгне към рандевуто с двата самолета, които ще го придружават в мисията, близо до остров Якушима.

Поради объркване на срещата, за което Суини ще бъде порицан по-късно, беше загубено ценно време. Екипажът най-накрая стигна до Кокура, където, уви, е облачно, което е проблем. След две неуспешни прелитания и вече значително намаляване на горивото, Суини решава да тръгне към втората цел: Нагасаки. По-късно „Кокура късмет“ ще стане често използвана фраза в японския лексикон. С отчайващо малко гориво и тежка облачна покривка над Нагасаки, Суини решава да пусне бомбата на радари, въпреки нарежданията да бомбардира, само ако визуално може да потвърди целта. Получената неточност от 2,4 километра спестява на Нагасаки още по-големи щети, защото околните хълмове спират голяма част от ударната вълна, в следствие на което само 60% от града е бил унищожен

След Нагасаки, и двамата мъже бяха непоклатими в оправдаването на бомбардировките като правилни и наложителни. Тибетс остава „убеден, че сме спасили повече животи, отколкото сме отнели“, и заключава: „Би било морално грешно, ако имахме това оръжие и не го използвахме, а вместо това оставихме да умрат още милиони хора.“ В своите мемоари Суини също прави подобни твърдения, както и изглажда някои фактически неточности, които има в общественото пространство, за събитията.

Суини почина на 84-годишна възраст на 16 юли 2004 г. в болница в Масачузетс в Бостън. Тибетс почина на 92-годишна възраст през 2007 г. в дома си в Колумб Охайо.

Пол Тибетс твърди в мемоарите си, че кодовото име „Fat man“ (Дебел човек) се отнася до Уинстън Чърчил, но Робърт Сърбър, който е работил върху създаването на бомбите и всъщност ги е кръстил, твърди пък в своите мемоари, че я е кръстил на Каспър Гутман, „Дебелия човек“, от филма „The Maltese Falcon“. Въпреки че за Сербер по други места е казал, че името идва просто от размера и формите на бомбата.

Само един човек, подполковник Яков Бесер, лети на борда на двата самолета – както в бомбардировката над Хирошима, така и над Нагасаки.

 
 
Коментарите са изключени