Арабският свят се връща назад

| от |

Терорът, насилието и нестабилността са добре дошли за повечето управници в арабския свят, които печелят от общата несигурност. По този начин те поставят прегради по пътя на реформите, твърди в коментара си за Дойче веле Райнер Золих.

„Народът срещу режима!“ – най-често издиганият призив по време на протестната вълна, заляла арабския свят преди три години. Това беше и най-малкият общ знаменател между отделните арабски страни – демонстрантите в Кайро, Дамаск или Бенгази издигнаха конкретни искания за човешко достойнство, справедливост, участие във властта и край на потисничеството. Но нито протестните движения, нито притиснатите режими имаха някаква обединяваща визия – най-важният въпрос беше този за властта. Хората искаха да свалят режимите, а властниците използваха всички сили, за да се задържат на власт. Временната равносметка е унищожителна: не само Сирия и Ирак са раздирани от тежки проблеми и насилие – терорът и неспирните вътрешни конфликти заплашват с разпад също и Либия и Йемен. „Ислямска държава“, Ал Кайда и други терористични групировки са по-силни от всякога и не срещат никакви трудности да намират нови попълнения. Терористите използват най-жестоките форми на насилие и унижение и ги показват на света чрез Туитър и YouTube като перверзен жест на своя триумф.

Държавните граници се размиват

Прокараните навремето от западните колониални сили държавни граници в региона – при пълно незачитане на установените в региона зависимости – започнаха да се разпадат. Вече се води дебат за това, дали Сирия и Ирак изобщо могат да бъдат оприличавани на държави. Огромни части от техните територии са под контрола на джихадистите или други групировки, а стремежът за създаване на самостоятелна кюрдска държава отново излезе на дневен ред.

Целият арабски свят видимо се връща назад. Ако погледнем политическата карта на тази част от света, ще видим две съществени тенденции – държави, завладени от терора, войните и застрашени от разпад, а от друга – диктатури, които повече от всякога залагат на репресиите (като Египат и повечето държави от Персийския залив). Всичко това съживява един лош предразсъдък – че арабските народи не се „зрели“ за демокрация и могат да бъдат държани под контрол само „с железен юмрук“. Аргумент, с който бивши деспоти като Хосни Мубарак или Муамар Кадафи цементираха властовите си амбиции – с мълчаливото съгласие на Запада.

Недорасли за демокрация?

Този „аргумент“ е арогантен и расистки. Вярно е, че, на базата на закостенелите властови и обществени системи, в обширни части на арабския свят няма добри предпоставки за демократизиране и модернизиране. На много места почти няма средно съсловие, което в Европа и други части на света е двигател на обществените промени. Образователните системи в арабския свят са в окаяно състояние – дори и в богатите държави от Персийския залив. Непрекъснатото увеличаване на населението и липсата на икономически реформи ще доведат и до нарастване на броя на отчаяните безработни младежи без перспективи. В такава обстановка религията и етническата принадлежност могат лесно да бъдат инструментализирани за радикализиране на хората.

От ситуацията извличат полза не само екстремистите и терористите, но и авторитарните режими. Те имат нужда от терора и насилието, за да легитимират собственото си господство, като нерядко спомагат и за възникването на терора и насилието. Справка: Сирия и страните от Персийския залив. Следователно за прогресивния упадък на арабския свят не се виновни нито хората, нито етническата им принадлежност, нито изповядваната от тях религия. Основният проблем в региона се дължи в най-голяма степен на липсата на воля за реформи сред управниците. Само отделни страни, като Тунис и донякъде Мароко, демонстрират сериозна воля за реформи. Повечето крале, емири и „легитимирани“ чрез съмнителни избори президенти, са се вкопчили в собствените си властови структури. Те потискат не само ислямистите, но и либералите и демократичните сили. И по този начин спомагат за появата на още недоволство, ново насилие и нестабилност. Вероятно затова следващата арабска протестна вълна е само въпрос на време. Която, този път, няма никакви изгледи да бъде припозната като „пролет“.

 
 

Бенедикт Къмбърбач с увеличение на заплатата за д-р Стрейндж

| от chr.bg |

Бенедикт Къмбърбач ще получи 5 милиона британски лири повече за ролята на д-р Стрейндж във втория филм от вселената на Марвел, отколкото за първия филм, съобщи в. „Сънди мирър“.

Хонорарът на актьора за втория филм ще е 7,5 милиона британски лири. Снимките ще започнат през пролетта на 2019 г. и се очаква да продължат шест месеца. Това означава, че сериалът „Шерлок“, в който Бенедикт Къмбърбач изпълнява главната роля, отново ще трябва да почака.

Бенедикт Къмбърбач вече получи хонорари от 4,2 милиона британски лири за ролите си в „Доктор Стрейнж“, „Тор: Рагнарок“ и два филма от поредицата „Отмъстителите“. Приходите му ще се увеличат, ако бъдат пуснати стоки с образа на героя му.

 
 

Възпитавайте си децата, за да не ги ошамарят някъде

| от |

Пътуваме за морето и, разбира се, в автобуса има едно чудовище, което просто не спира! С баща чужденец и майка от нашите детето говореше английския език, но понеже е прекалено младо, нямаше особен речник. С майка му седяха заедно, а баща му – на предната седалка. Между другото, баща му имаше вид на човек, който би пътувал и в багажното отделение на автобуса само и само да е далече от потомството. Но това са догадки от моя страна, базирани на изражението на лицето му. Догадки, но все пак доста сериозни.

Вие може би сте запознати с играта, която чужденците играят по време на път – „I spy with my little eye…“. Ако не сте – в адаптиран превод името й означава „Наблюдавам с малкото си око…“, а целта е да кажеш цвета или първата буква на нещо, което виждаш през прозореца, а останалите да познаят какво е то. Детето имаше свое демонично разбиране за тази игра и с високия си детски глас директно казваше какво гледа. Може би не знае цветовете и буквите, да, но той просто провтаряше, че наблюдава с малкото си невъзпитано оче ферма. И така много пъти, безброй пъти. Погледнах през прозореца му – ферми няма, само поле. Но малкото протеже на рогатия, а защо не и човешката инкарнация на самия него, продължава да твърди неверни твърдения! Фейк нюз.

Това капиталистче сигурно вижда потенциала на почвата ни за чуждестранни инвестиции! Ферма може и да няма, но се обазалагам, че всеки в автобуса би му показал шамарената фабрика. Междувременно, от майка му – нищо, да не говорим за баща му. Само по едно вяло „По-тихо де“, когато малкият изпищи или се провикне, без дори да го погледне.

Нека сега поговорим за Алекс. Той изглежда като човек, който един ден ще пипа заспалите пияни момичета на стълбите пред някой бар. Лицето на малкия Алекс е такова, че ако го мернеш, докато пиеш от шише, инстинктивно ще се обърнеш настрани, за да не ти го удари в зъбите. Алекс ще стане човекът, който ви кара да си отворите устата и да си затворите очите. И това е истинското му име, апропо, има милион Алексовци в България, няма да му пазим анонимност.

Та на връщане бе същото, но друго. Алекс е на 4 и пътува с много красивата си баба Катя. Алекс пътува прав върху седалката с гръб към движението, за да може да вентилира липсата на внимание от роднините си върху девойката на задната седалка. Горката девойка, а и жената до нея също. Алекс, дяволът в човешка кожа, не спря да я пита как се казва и да взима „тежки коли“ от през прозореца и да ги хвърля по нея. Баба му, едвам-едвам: „Стига…“ и както и майката на райхсфюрера – първият под фюрера Алекс от преди малко – дори не го поглежда. Може ли бе! Може ли да си толкова безотговорен към собствената си семка! Срам!

* * *

Едно от лошите качества на децата е, че го гледаш цели 10 години, а то е едва на 10 години. 

Никой не харесва невъзпитаните деца, но най-много от всичко – безучастните родители! Децата не са виновни, виновни са родителите и никакво „омръзнало ми е вече“ не ги извинява. Правете им забележка, говорете с тях, обяснете им като на голям човек, ако трябва 100 пъти, че на публично място трябва да се държат възпитано, да не шумят, да не досаждат на другите и прочие. Това ще им отвори безброй врати в бъдеще, защото всички ще ги харесват и ще ги смятат за умни! Единствените ви две задължения като родител са да гледате детето да не умре и да го възпитате добре. Това е! Това се иска от вас и от всеки един от нас!

 
 

Геолозите и миньорите – те да са живи!

| от Боян Рашев |

 

Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…

Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите. Празнувам, защото знам какво представлява работата им, колко трудна и тежка може да бъде и колко много осигурява на цялото общество. Всъщност, на тях дължим практически всичко. Просто се огледайте! Всеки предмет, който видите, е излязъл под някаква форма от земните недра – материалите за производството му са извадени от мина или сондаж или, ако е от биомаса, със сигурност е произведен или транспортиран с използване на енергия, която идва от мина или сондаж. Посочете нещо, което има значима роля в ежедневието ви и не отговаря на горното описание и признавам, че греша. Не можете, освен ако не сте корабокрушенец на самотен остров. Но пък тогава вероятността да четете този текст клони към нула.

Защо тогава ги пиша тия неща изобщо? Защото модерното общество толкова се отдалечи от източниците на материалните си блага, че изпадна в някакво абсурдно отрицание на тяхното значение – даже ги низвергна. През 70-те група „умни“ хора лепнаха на полезните изкопаеми етикета „невъзобновяеми“ и днес „зелените“ политики на ЕС са базирани на утопични идеи като „кръгова“ или „био-базирана“ икономика, „нулеви отпадъци“ или възобновяема енергия, които заклеймяват добива и го представят като нещо „лошо“ по дефиниция.

Понятието „невъзбновяеми ресурси“ е лишено от смисъл, но днес се набива в главите на децата ни още в първи клас! Не се възобновявали достатъчно бързо, така че били изчерпаеми и не трябвало да зависим от тях? Дрън-дрън… Хайде, сетете се за глобално изчерпан „невъзобновяем“ ресурс? Не се мъчете – не можете! А за изчерпани възобновяеми ресурси примери, колкото щеш – от динозаврите, през китовата мас и слоновата кост, та до перата от странстващ гълъб…

Човешката цивилизация се създава в момента, в който хората се научават да ползват каменни сечива и други неща, създадени от полезни изкопаеми – пясък, глина, метали, фосилни горива. Последните са особено важни, защото достъпът до евтина, изобилна и надеждна енергия е основен двигател на развитието – без нея сме обратно в пещерите. Историята на човешкия прогрес може да бъде описана накратко така – процес на непрестанно ограничаване на зависимостта ни от капризите на природата, който се случва благодарение на растящия добив и умение да използваме полезни изкопаеми. Долните две графики кристално ясно го показват – геолозите и миньорите ни снабдяват с практически всичко, което приемаме за даденост.

Световно потребление на материали по тип ресурс (Krausmann et al., 2010):

Global_resorce_use

global-primary-energy-1024x723

Живеем на доста голяма планета – как точно си представяте обем от 1,0832×1012 km³? Съставена е от огромен брой елементи, съединения и минерали. От гледна точка на примитивните хора понятието „невъзобновяеми ресурси“ не включва практически нищо освен камъните на повърхността, от които те правят остри предмети. После откриват някои минерали като солта, пясъка, глината и самородни метали като злато, сребро и мед, които с малко преработка и/или претопяване могат да превръщат в нещо използваемо. И така „невъзобновяемите ресурси“ се оказват доста повече. После се научават да добиват желязо, калай и други метали от руди. Този процес на „откриване“ на нови ресурси всъщност днес е по-бърз отколкото, когато и да било в историята. Най-новите примери включват литий за батерии и индий – за екрани. Защо си мислим, че сме стигнали края на технологичния прогрес и утре няма да изскочат нови, напълно непознати ни ресурси?

За да се ограничи понятието „невъзобновяем ресурс“ количествено, се коментират т.нар. „доказани запаси“ – количествата метали, горива или други суровини в детайлно проучени находища, чийто добив е икономически ефективен. Статичното разбиране предполага, че те са крайни и просто се изчерпват. Това обаче не е така, защото запасите зависят от наличните технологии и цена. Нещо повече, доказването на ново находище увеличава запасите. Технологичният напредък също – през 70-те например глобалните запаси на мед скачат рязко поради развитието на процеси за добив на оксидни руди, които дотогава са били отпадък, а през 90-те оптичният кабел и безжичните връзки освобождават комуникациите от медната зависимост. За шистовата революция при нефта и газа вече практически всеки е чувал, което не пречи на цели страни да се правят, че я няма.

Факт е, че запасите на всички известни ресурси – от горива, през руди, до индустриални минерали – днес са много по-големи, от когато и да било. Тоест, колкото повече добиваме, толкова повече намираме. А все още си чоплим преди всичко по повърхността на земната кора, която иначе е дълбока до 70 км. – подземните находища тепърва ще се разкриват наистина масово. Да не говорим за добива на руди по дъната на океаните, който тепърва прохожда, а вече има сериозни планове и за прехващане на астероиди…

Но да се върнем на геолозите и миньорите, защото всичко идва от тях, а те днес наистина имат повод да празнуват. Защото няма друга страна в ЕС, в която добивът и първичната преработка да имат толкова водеща роля в икономиката. В глобалния Индекс на минния принос на Международния съвет по мини и минерали (ICMM) от 2016 г., България се намира на 53-то място в света, като се нарежда първа сред страните от ЕС. Изоставаме в сравнение с Австралия и Канада, но пък изпреварваме с малко дори Финландия и Швеция. А в изданието от 2018 г., което предстои да излезе, би трябвало да сме още по-напред. Защото се проучва къде ли не и нови находища изскачат постоянно; медните, златни и оловно-цинковите рудници и металургични предприятия се развиват бурно; а лигнитните въглища – колкото и да не им се иска на много хора – отново, пак и все още осигуряват 44% от електроенергията на страната ни. И на практика това няма как скоро да се промени.

Вчера прочетох, че „близо една трета от наетите за работа на новия златен рудник Ада тепе хора са се върнали от чужбина„. С една дума: Геолозите и миньорите – те да са живи!

Честито, колеги!

Текстът е взет от блога на автора с неговото изрично съгласие.

 
 

6 филма с Робърт Редфорд, които да гледате като се върнете от морето

| от chronicle.bg |

Робърт Редфорд е сияен актьор. Не само заради красотата си, която е вадеща очите, макар днес Редфорд да навършва 82 години, а заради таланта си и отношението си към работата. Той носи магията на едно поколение, което вече е в залеза си, но чиито идеали и присъствие в киното оставиха дълбок отпечатък в индустрията.

След като завършва гимназия в Ел Ей, през 1954, Редфорд започва да учи в Университета в Колорадо на пълна стипендия благодарение на качествата си на бейзболен играч. Бейзболът му помага да запази добра спортна форма в продължение на много години. На следващата година майка му умира от рак, след което той започва да пие и губи стипендията си.

gettyimages-2661980

През 1956 заминава за Франция и Италия и се отдава на бохемски живот. Завръща се в Щатите през 1957 и на следващата година се жени за Лола Джин Ван Вагенен от мормонските среди в щата Юта. Младоженците се местят в Ню Йорк, където Робърт Редфорд се записва да учи живопис в института Прат. Имат три деца – две момичета и едно момче, четвъртото умира от рядка болест.

В началото на 60-те Робърт Редфорд закупува парцел земя в Юта, който сега се е превърнал в огромно владение. Там през 1980 година създава Института Сънданс, а от 1983 година и независимия Сънданс кинофестивал. Името взима от хита си с Пол Нюман Буч Касиди и Сънданс Кид.

По случай днешната дата, на която той празнува 82-ия си рожден ден, ви черпим с няколко филма с негово участие, с които ще си припомните какво е актьорска игра. Филми с доза романтика и намигване към едни други времена.