AOC пуска три монитора във формат 16:10
|
|
AOC пуска три нови 61 см (24″) монитора във формат 16:10.
Моделите от серията 60 от професионалната линия на AOC са с WUXGA резолюция от 1920 x 1200 пиксела и предлагат допълнително ценно място на екрана във височина в сравнение с широко разпространените 16:9 Full HD модели. Потребителите могат да се възползват от набор от специално разработени функции като вграден USB хъб, усъвършенствана ергономичност и интелигентен софтуер.
Трите нови модела от професионалната линия са насочени към офис потребители, които се нуждаят от допълнителна екранна площ за работа с комплексни таблици, дълги текстове или изображения.
e2460Pxda и e2460Sxda използват TN панел с LED подсветка, който осигурява отлична картина с висока резолюция от 1920 x 1200 пиксела, яркост 250 cd/m² и статичен контраст 1000:1. Могат да бъдат показвани и аналогови, и цифрови сигнали чрез наличните D-Sub, и DVI-D интерфейси. В допълнение, e2460Pxda предлага богати ергономични възможности, като позволява на потребителите да настройват височината на панела до 130 мм, както и да го накланят и завъртат. Тези ергономични функции са особено практични в офисите със споделени бюра или когато трябва да се направи презентация на колегите директно от екрана. Благодарение на функцията за обръщане, дисплеят може да бъде завъртан в потретен формат – идеално за работа с дълги таблици и текстове или за редактиране на портретни изображения.
i2460Pxqu е с върхов eIPS (In-Plane Switching) панел, който позволява изключителна цветова стабилност и по широки ъгли на видимост, достигащи до 178°/178°. Моделът постига яркост от 300cd/m² и притежава същите ергономични удобства като e2460Pxda.
В допълнение към D-Sub и DVI-D, i2460Pxqu предлага и един HDCP- съвместим HDMI куплунг, както и DisplayPort. Важно допълнение – екстрит. Мониторът има USB хъб – така клавиатури, мишки, флаш драйвове, уебкамери, смартфони и всякакви други USB устройства се свързват директно към монитора, което намалява кабелната бъркотия върху или зад бюрото. Всички модели 16:10 от серия 60 са оборудвани с говорители с мощност 2W за възпроизвеждане на основни звуци. Моделите идват с интелигентен софтуер.
Мониторите са произведени изцяло без използване на живак. Благодарение на енергийно ефективната LED подсветка, консумацията на енергия стига до едва 22 W. По този начин лесносе покриват дори взискателните сертификати като Energy Star 6.0, TCO 6.0 или EPEAT Silver.
Коментарите са изключени
Великите любовни истории: Джани Версаче и Антонио Д’Амико – една заметена под килима любовна история
|
|
15 юли 1997 година. Светът на модата е разтърсен от вестта за насилствената смърт на един от най-успешните модни дизайнери в света. Докато се връща от обичайната си сутрешна разходка, Джани Версаче е застрелян смъртоносно на стъпалата пред дома си в Маями Бийч от серийния убиец и негов личен преследвач, Андрю Кънанън.
В покъртителна сцена още в първи епизод на популярния сериал от 2018 г. “Убийството на Джани Версаче: Американска криминална история” виждаме Рики Мартин, облечен в спретнато бяло тенис екипче, да държи в ръцете си отпуснатото, бездиханно тяло на дизайнера. На лицето му са изписани ужас и объркване. Мартин играе Антонио Д’Амико – дългогодишния партньор на Версаче, човекът, когото международната преса и всички в родната Италия години се правеха, че не съществува. Само че Антонио беше там. И обичаше Джани с цялото си сърце…цели 15 години.
Джани
Едва ли има човек, който да е живял в пещера през последните 30 години и да не знае името Джани Версаче. Марката, имаме предвид. Макар че човекът зад марката си заслужава вниманието и интереса много повече!
Израснал, заобиколен от креда, карфици, дървени манекени, кройки и жени по бельо, които пробват роклите, ушити от майка му, Джани от малък се увлича по модата. Отваря първия си бутик през 1978 г. и въпреки че моделите му тогава са вдъхновени от класиката, очевидно е, че притежават свой, неповторим, модерен облик. Мнението на модните критици в онези години варира драстично по ска̀лата от “кичозни” до “новаторски”. Оказва се обаче, че негативните коментари, също колкото и позитивните такива, ще спомогнат за изстрелването на новоизпечения дизайнер в рая на богатите и известните.
Но нали хората са казали, че няма такова нещо като лоша реклама… Влагайки много страст и много усърдие в работата, скоро Джани успява да направи марката, носеща неговото име, разпознаваема и желана по цял свят. Става така, че куп известните личности, от Лейди Ди до Елтън Джон, се преварят да носят Versace. Джани успява да привлече много популярни лица в близкия си приятелски кръг и се възползва тактически гениално от този факт. Той е сред първите дизайнери, които държат известни личности да седят на първия ред по време на ревютата им. Тази нова тактика спечелва на бранда още по-голяма популярност. Хората искат да носят това, което са видели, че Джей Ло или Елизабет Хърли са облекли на поредната гала!
В началото на 90-те името Версаче е в устатата на всички. Пресата умира да пише за него и да отразява всеки един аспект от живота му. С едно фрапиращо изключение. Мъжете, с които си ляга. Въпреки че Джани никога не е криел хомосексуалността си, времената все още са такива, че да си гей се счита за сериозен недостатък. Особено пък ако си VIP! Затова и на любовника Антонио му се налага да движи, сякаш е нахлупил шапка-невидимка. Но нещата скоро ще се променят. С едно историческо интервю.
Интервюто
Допреди да започне вторият сезон на криминалната антология на FX, която споменахме по-горе, широката общественост на практика няма идея кой е бил мъжът до Версаче буквално до последния му дъх. Всъщност образът му се появява за кратко и в документалната драма от 1998 г. “Убийството на Версаче”, но там не прави особено впечатление. Покрай ролята на Рики Мартин обаче, Антонио Д’Амико става известен. Както и покрай щедрото наследство, което Джани му оставя, но което ужасно разгневява сестрата Донатела и останалите от клана Версаче.
Д’Амико се ражда преди 61 години в градче в италианската провинция Бриндизи. По професия също е дизайнер – кариера, която успешно развива не само във, но и извън бранда Versace. С Джани се запознават през 1982 г. по време на постановка в миланската опера “Ла Скала”. Десет години по-късно Д’Амико се мести в имението на дизайнера в Маями и оттогава е неотлъчно до него, въпреки че връзката им се води “отворена” и Джани невинаги преспива в собственото си легло.
През лятото на 1995 г. дизайнерът уговаря интервю с Брендън Лемън, журналист в популярното списание The Advocate, под претекст, че ще говорят за новоизлязлата му книга с фотографии “Мъже без (врато)връзки” (Men Without Ties) и която, между другото, носи посвещението “На тримата Антониовци в живота ми”.
Когато Лемън пристига на уговореното място, луксозен апартамент в манхатънския хотел “Реджис”, заварва Версаче в компанията на красив, около 35-годишен снажен мъж със средиземноморски черти. Първият въпрос на журналиста е кои са тримата Антониовци, споменати в посвещението на книгата. И тогава Версаче без всякакво колебание нарича седящия до него Д’Амико “моя партньор” и потвърждава, че именно той е третият Антонио наред с баща му и племенника му.
В статията, която излиза в юлския брой на списанието, Лемън описва Д’Амико като човек “на висока позиция” не само в модната империя на Версаче, но и в живота му. По-нататък авторът цитира Ричард Мартин, куратор в ню-йорксия музей Metropolitan: “Без съмнение откритата хомосексуалност на Версаче винаги е била неотменна част от неговата работа. Тъй като той е творец в предните редици на авангарда, склонността му да поема риск е разбираема. Той определено не е от хората, които ще си зарият главата в пясъка, когато се разрази обществена реакция, застрашаваща реномето им.”
“Кръвта ми се смрази”
Такова усещане изпитва Антонио, когато, докато си пие кафето на верандата на имението на Ocean Drive, чува изстрелите в ранната сутрин на 15-и юли.
“От прозорците с иконома можехме да видим какво се случва на стъпалата пред къщата. Втурнахме се навън. Видях Джани да лежи на стълбите, целият покрит с кръв. В този момент ми се стъмни пред очите. Някой ме дръпна настрана, всичко беше потънало в мрак…”
Само няколко дни преди ненормалникът Кънанън да простреля Версаче в гърдите, той и Антонио празнуват успешното представяне на новата му колекция в Париж. Трупът на 27-годишния убиец, който преди дизайнера се предполага, че е убил поне още четирима души, е открит осем дни по-късно в къща-лодка в Маями. Всички доказателства сочат, че Кънанън се е самоубил.
Трагедията, сполетяла любимия мъж, хвърля Д’Амико в дълбока и продължителна депресия, от която излиза не без доживотна душевна травма.
20 и няколко години по-късно
Една от прочутите реплики на Джани Версаче, която често обичал да повтаря, е “Никога не падам. Винаги се боря.” Уви, от отвъдното той не може да се придържа към тази житейска философия, а само да гледа как постепенно всичко, за което се трудил с ентусиазъм и невероятна отдаденост, отиват по дяволите. Вярно, сестра му Донатела поема бизнеса в качеството на главен дизайнер веднага след ненавременната му смърт и оттогава го ръководи с твърда ръка и артистична визия в синхрон с тази на брат си, но напоследък нещата не вървят така, както Джани би си ги представил.
През септември 2018-а Донатела прави сделката на годината като продава компанията на Майкъл Корс за два милиарда долара. Феновете на бранда недоволстват – според тях сега в ръцете на Корс Versace ще започне да шие парцалки, които човек си купува на летището, ако са му изгубили багажа. Но какво може да се направи! Бедата вече е сторена – Донатела, която винаги се е кълняла, че обича брат си до умопомрачение и никога не би изневерила на бранда, изтръгва италианската душа на една от най-великите модни компании в света.
Що се отнася до Д’Амико, той все пак успява да преодолее тежката депресия. Когато си задава въпроса дали иска всичко да приключи веднъж завинаги или да продължи да живее, любовта към живота надделява над суицидните мисли. През 2005 г. вече се чувства достатъчно добре и дори отново открива сърцето си за любовта. Понастоящем той и партньорът му живеят скромно в северната италианска провинция.
Наследстовото
Малко хора знаят, че месеци преди да бъде убит от откачения си стокър, Версаче вече е знаел, че страда от тежка болест, бавно разяждаща тялото му. Дали става дума за вируса на СПИН или за нещо друго, и до ден днешен се спекулира. Факт е обаче, че дизайнерът, бидейки напълно наясно относно неблагоприятната диагноза, решава да направи завещание.
В него той оставя месечна издръжка в размер на 50 млн. лири, както и правото да обитава която и да е от къщите му в Италия и САЩ, на партньора си Антонио. Но тъй като имотите на Джани де юре не принадлежат на него, а на компанията, след смъртта му те преминават в ръцете на директните му наследници – сестрата Донатела, брата Санто и любимата му племенница Алегра. След кратка, но продуктивна за семейство Версаче среща с адвокати, Д’Амико остава почти с празни ръце.
Донатела никога не е криела неприязънта си към Антонио. Години наред го е търпяла само от кумова срама, но сега, когато Джани вече го няма, може свободно да изкаже мнението си за връзката им. И тя го прави на всеослушание: “Отношението ми към Антонио днес е същото, каквото беше, когато бяха заедно с Джани. Уважавах го, само защото беше гадже на брат ми, но само толкова. Като човек изобщо не го харесвам.”
Напоследък Антонио Д’Амико отново се изявява като дизайнер, пускайки на пазара авторска колекция от спортно облекло, носеща неговото име.
“Честно казано, две десетилетия след смъртта на Джани, все още се чувствам толкова свързан с него, колкото и през времето, когато бяхме живи и заедно. Не съм преставал да го обичам,” казва Антонио Д’Амико и добавя: “Но вече съм друг човек. Земята продължава да се върти. Човек може да се взира в миналото до определен момент, след което просто трябва да погледне към бъдещето. “
P.S. Относно сцената, която споменахме в началото – тази, наподобяваща по драматичност “Пиета” на Микеланджело, Антонио твърди, че никога не се е случила в този вид и че изобщо много случки, така, както са представени в сериала на FX, са напълно неправдоподобни и направо абсурдни.
И после вярвай като казват, че изкуството копирало живота…
Коментарите са изключени
Хроники на високи обороти: Колин Макрей – първо място или никакъв финиш
|
|
През 1968 г. в Ланарк се ражда едно име, което много сериозно ще промени световния рали шампионат. Синът на Джими Макрей, Колин е запален по високите скорости от самото начало. Първоначално започва своята кариера с кросови мотори, а след това решава да заложи на четирите колела. Той наследява таланта на баща си, след като брат му предпочита да се занимава със спорт. Когато започва своята рали кариера през 1986 г. се налага да се изправи срещу родните виртуози в Шотландския шампионат. Само две години по-късно ще го спечели, а през 1987 г. вече прави своя дебют на световната сцена. Великобританският шампионат е спечелен през 1991 г. и 1992 г. и остава завинаги запомнен в опитите си да спечели рали Швеция, но накрая се оказва, че гумите не издържат на напрежението.
Следващата година пристига във Финландия – маршрутът на ралито е осеян с редица скокове и доста пилоти правят впечатляващи и опасни катастрофи. Колин праволинейно спазва правилата и полита като птица със своето Subaru. Прави тази грандиозна каскада още на тренировките. А седемкратното превъртане и до ден днешен може да се види в интернет.
Бедното Subaru Legacy трябва да бъде пенсионирано, а механиците подготвят резервния автомобил. Колин така и не осъзнава, че трети опит няма да има, но още на следващата тренировка успява да сцепи дърво на половина, прелитайки със своята машина. До някаква степен екипът не бил чак толкова ядосан, все пак всички знаели, че се изисква смелост, за да се натиска педала до ламарината, а и славата, че отборът му е един от най-скъпите в закупуването на резервни части е до някаква степен привилегия. Проблемът бил, че Колин просто не обича да слуша своя навигатор.
Колкото и опитен човек да му изпратят, той винаги се стараел да го превърти няколко пъти с колата. Subaru знаели, че могат да опитомят шотландеца и да го превърнат в пилот, големият въпрос бил свързан с количеството автомобили, които са готови да похарчат. Отговорът щял да бъде даден още през следващата година на ралито в Нова Зеландия. Там най-накрая печели и дава надежда на отбора. Изковаването на вниманието и кръщаването на неговото участие като „Мак Атаката“ го прави още по-труден за премахване.
Всеки отбор можел да намери достатъчно бърз пилот, но не всеки можел да си позволи Колин – лудият човек зад волана, който винаги кара на ръба на сериозните инциденти. През следващата година дори получава прякора Колин МакКраш. С шеги и закачки успява да вземе титлата през 1995 година зад волана на Subaru Impreza. Математически погледнато, това е годината, в коятко Колин печели само две ралита – Нова Зеландия и Великобритания.
През останалото време просто се забавлява зад волана и не преследва победи. Във Великобритания показва, че няма да остави титлата в ръцете на своя колега и пришпорва до предела своя японски звяр. Печели с 5 точки разлика. Това е и годината, в която японците печелят 1-во и 2-ро място при шофьорите, както и първо място при конструкторите.
Шотландецът става и първият човек от острова, който печели титлата. Макрей има заслуги за сериозния пробив на Subaru във Великобритания, той е лицето, което показва, че тази марка може да предложи сериозни качества и в резултат на това се представя повече от брилянтно. През следващите две години ще завършва на втора позиция, но за него самия това не е от особено значение. През 1997 година ще спечели повече състезания от всеки друг и само за една точка се разминава с титлата. От 1999 година започва да мисли къде да продължи с предизвикателствата, след като Subaru не носи това мечтано удоволствие.
Шотланденцът се позиционира зад волана на Ford Focus през следващия сезон и с това започва голямото ходене по мъките. Возилото не е изчистено от грешки, Макрей финишира първи само на две ралита – Кения и Португалия. През следващата година прави същото в Испания и Акропол. Резултатите са доста интересни. Новият пилот иска да постигне невероятни успехи, но за жалост Focus-ът е с характер, а и Макрей изобщо не прощава грешките и от време на време успява да превърне поверената машина в скрап.
Появяват се и игри неговото име и до днес са еталон за качество, шотланденцът вече е готов да хвърли кърпата и просто да се откаже от американския бранд. Тази саможертва е доста сериозна, особено след като е работил усилено с механиците за разработването на конкурентна машина. На последното състезание изпуска линията с 15 сантиметра и прави поредната впечатляваща катастрофа. През 2002 година американският отбор вече се отказва и прекратява договора му – облекчение и за двете страни.
Не може да бъде особено пожален, след като по слухове се твърди, че годишната му заплата е била около 5 милиона паунда. Това обяснява и защо шотландецът толкова е искал да остане в екипа, но спекулациите не могат да бъдат потвърдени. Денят, в който Ford отписват Колин, Citroen подписват. Французите идват с огромни планове за победа и в началото на 2003 г. заявяват, че са събрали мечтания отбор. Сайнц, Льоб и Макрей ще бъдат зад волана на новото поколение Citroen, компанията представя невероятни бъдещи и планове и всичко това в името на френския флаг.
В Монте Карло стратегията заработва. Citroen финишира 1-2-3 място и всички са на крака. Друг финиш за шотландеца няма да има. В края на сезона е на далечното 7-мо място. Правилата се променят и много скоро се забранява на един отбор да притежава толкова звезди под крилото си и от три коли, Citroen са принудени да използват само две. Колин е помолен да напусне.
Приказката приключва някъде през 2003 година с последният му шампионат. Опитите му да се върне обратно в Subaru отново нямат успех – компанията е предпочела да наеме млади пилоти. Следващите ангажименти са няколко участия в ралито Париж-Дакар и там отново има прояви и каскади, но пък в Льо Ман се справя добре зад волана на Ferrari 550-GTS Maranello.
След кратка пауза от ралитата се появява чешкият отбор на Skoda. Господата искат да направят фурор на пистата, но за жалост имат нужда от водач и г-н Маккраш е свободен. Проблемът, както обикновено, се оказва във връзката между колата и пилота. Шотланденцът много добре знае как да спечели ралита, но за жалост не получава правилните инструменти. В Австралия дълго време се бори за второто място, когато съединителят на колата се чупи.
През 2006 година, докато стяга багажа за новия сезон с Fabia вече няма пари. Все пак получава възможност да се състезава отново за френския Citroen. Положението там не е особено розово, но след като Льоб е в болницата с пукнато рамо, Колин трябва да спечели колкото се може повече точки за отбора Kronos. Тичането с неудобни обувки е точно толкова приятно за Колин, колкото и битката с френски автомобил. Мисията му е да спечели колкото се може повече точки, неговата Xsara се предава заради дефектен алтернатор и обвиненията политат. Тогава става ясно, че ралитата може би няма да бъдат в неговото портфолио.
Вместо това насочва вниманието си към по-сериозните преходи като Дакар, но за жалост идва 15 септември 2007 година. Последният ден на Колин Макрей приключва с хеликоптер, вместо кола. Автомобилният състезател губи контрола над летателния апарат и се разбива на километър и половина от своя дом. Дори и да не печели много титли, нито да достига успехите на Льоб, Колин може да се похвали като един от най-агресивните пилоти, готов на всичко, за да спечели или просто да счупи автомобила си. Макрей загива на 39 години, очаквайки завръщането си в Париж-Дакар.
Коментарите са изключени
Японският самурай, който изненада дори смъртта
|
|
Японската история може да се похвали с редица пълководци и още повече героизъм. История за непобедимите бойци, оповаващи се на изкуството на войната и етиката. Може да откриете редица имена, Япония е доста богата в това отношение, но трудно бихте могли да срещнете самурай, който напуска победоносно бойното поле и се ориентира към дипломацията и политиката. Историята на Хонда Хейхачиро е точно такава. Воденето на битки успява да го превърне в един от четирите райски генерала на Токугава.
Макар и войните да не били толкова чести, самураят, който по-късно ще бъде прекръстен на Тадакатсу – съчетание на думите тада или „просто“ и катсу означаващ „победи“ – този самурай винаги е бил известен с това, че никога не се връща ранен от бойното поле. Възможно е това да е малко преувеличено от японските историци, но според архивите, името му се е използвало с огромно страхопочитание сред враговете му. По време на своята военна кариера, Хонда Тадакатсу е спряган за самурай на самураите, както и най-добрият самурай на изток. И ако това не е достатъчно за изковаване на легендарното му име, мнозина казват, че той многократно успява да изненада дори смъртта.
Снимка: By Unknown – 家康忠勝両公三百年祭事務所編『家康忠勝両公三百年祭紀要』家康忠勝両公三百年祭事務所、1915年。National Diet Library Digital Collections: Persistent ID 1907077, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=73452024
Нито един самурай не получава такива похвали, ако зад гърба си няма подобни подвизи. Хонда Тадакатсу може да се похвали със зрелищни участия в битките за Окехазама, Анегава, Микатагахара, Нагасхино, Комаки Нагакуте и още много други. Един от върховете на кариерата му е момента, когато е преследван от войниците на Тойотоми. По време на това преследване Хонда заповядва на 30 от неговите бойци да заемат бойни позиции и смело предизвиква нападащите го сили. По изчисления в този момент противникът го превъзхожда в битка 50-60 към 1. Когато Тойотоми вижда как самураите се подготвят за нападение, отказва да ги нападне и забранява битката да се проведе.
Хонда винаги използвал черна ризница и впечатляващи еленски рога. Дръзката бойна украса има две особени приложения. Първото е, че така мнозинамогат да го забележат на бойното поле и съответно създава необходимият страх в противника, а втората причина е свързана с уважението към елените. Историята с елена е също достойна за уважение. По време на битката за Окехазама, Хонда трябва да се завърне в замъка. Предният ден се изсипват сериозен порой и всички пътища са наводнени. Докато търси начин за преминаване, 19-годишният младеж вижда как елен преминава от конкретна точка на реката и успява да мине от другата страна. Хонда смята, че това е знак от природата и по тази причина решава да уважи жеста на животното и поставя рогата на своя боен шлем.
Като уважаван опонент на бойното поле, този самурай продължава да се сражава и след 50-те години. Когато се води битката за Секигахара, той пристига на бойното поле с още 500 самурая. Дори и на 57-годишна възраст, той продължавал да изпитва нужда да завърши своя самурайски дълг.
Враговете му се надявали, че най-накрая ще могат да победят легендата. Стрелците се ориентирали към него и пуснали цял облак, но за тяхно голямо нещастие успели да поразят коня му, но не и него. Спирайки за миг, за да почете коня си, самураят продължил смело битката напред. Освен добре познатия катана, Хонда използвал и копие, чието име било Тонбо-Гири или Драконов бръснач. Според легендата дори дракон щял да бъде срязан на две, ако докосне върха на копието.
Според архивите, самураят е участвал в приблизително 55 битки и си е тръгвал от бойното поле без нито една рана. Неговият край може да бъде смятан за странен. Самураят сече дърва в гората, когато се наранява сам. Осъзнавайки, че е на възраст, не търси помощ и решава, че е време да приключи живота си. И така на 63-годишна възраст умира от своето собствено острие, забранявайки на някой друг да се окичи с тази слава.
Хонда Тадакатсу е историческа личност с особено присъствие в японския фолклор, някои анимета и дори видео игри. Там най-често се изобразява качен на верния си кон и носещ своето дълго копие. Също така се смята и за един от феодалите, които успешно управляват земите си и се справят отлично с дипломацията и политиката по това време.
Снимка: By 不明。 unknown – 良玄寺所蔵品。現在は千葉県立中央博物館大多喜城分館にある。, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3397023
Някога Хераклит е казал, че цивилизацията се движи от изток на запад и най-вероятно думите му могат да бъдат истина, особено след като обърнем внимание на битката за Нагашино. Точно там Хонда командва мускетите и създава перфектна бойна стратегия за новото далекобойно оръжие. Първите стрелкови оръжия са изключително трудни и некачествени за употреба. Хонда нарежда на своите бойци да се разделят по тройки. Един стреля, втори почиства дулото, а трети зарежда. Безкрайният цикъл дава невероятен резултат – всички стрелят без никаква пауза и съответно това се превръща в невероятна и ефективна стратегия. Армията на Такеда не е особено очарована, но във войната винаги ще има победители и губещи.
Коментарите са изключени
Изгарянето на книги – една човешка жестокост на хиляди години
|
|
Едно от най-ранните споменавания за умишленото горене на книга идва от Библията (Йеремия 36), в която Йоаким, царят на Юда и Ерусалим, изгаря един от свитъците на Йеремия. Това се случва през VII в. пр. н. е. Йеремия диктува на Барух, който записва на свитък и след това четеше в Господния храм. Речта беше опит да се убедят хората да се извърнат от нечестивите си пътища и да приемат Господа. Когато кралят чува за свитъка обаче:
Беше деветият месец и царят седеше в зимния апартамент, a в огнището пред него гореше огън. Всеки път, когато Йехуди прочетеше три или четири колони на свитъка, царят ги отрязваше с писарски нож и ги хвърляше в огнището, докато целият свитък не беше изгорен в огъня. Царят и всичките му придружители, които чуха тези думи, не показваха страх, нито разкъсваха дрехите си. Въпреки че Елтанан, Делая и Гемария призоваха царя да не изгаря свитъка, той не ги послуша. Вместо това заповяда на Йерахмеил, неговия син, Серея, син на Ариелов и на Шелемия, син на Абдеил, да арестуват писаря Барух и пророка Йеремия.
В отговор Господ каза на Йеремия да издиктува отново същите думи и така е създаден нов свитък.
Едно друго, също отдавнашно, но доста по-масово изгаряне на книги идва от правителството на Китай и се случва около 213 г. пр. н. е. Тогава се изгарят много книги, но главно такива на Конфуций – почти всяко копие на книгите му и свързаните с тях произведения, с изключение на едно копие от всяко, което се съхранява в Китайската държавна библиотека, така че информацията все пак да не бъде загубена. Причината за горенето е, че те просто съдържат опасно за обществото знание.
Предполага се, че заедно с изгарянето е имало и лов на конфуцианци в опит да се укрепне династията Цин. Вероятно книгите са счетени за неподходящи за обществеността поради изложените в тях политически и социални промени.
Император Цин Шъхуан дори стигна дотам да погребе живи много от учените, чиито книги изгаря, така че знанията им да не се появят отново. Това заличаване на знания в крайна сметка се оказва малко прекалено ефективно, защото когато столицата е нападната през 207 г. пр. н. е., голяма част от имперската библиотека е унищожена при пожар, което съответно води до страхотна загуба на информация и открития, включително и за историята на региона на днешен Китай.
Уилям Тиндъл
Самата Библия също е книга, която често е била изгаряна. Когато Уилям Тиндъл прави първия английски превод на Библията през 1526 г. и започва да разпространява копия от нея в цяла Англия, това разгневява лондонския епископ и той започва да издирва новите Библии и да ги унищожава. Скоро останали само две, а самият Тиндъл е изгорен на клада през 1536г.
На пръв поглед основният проблем, който има католическата църква с книгата, е, че на места преводът е неправилен, защото някои по-тънки значения се губят. Затова католическите служители вярват, че преводът на Тиндъл насърчава „еретичните“ и „антидуховните“ идеали. Разбира се, много по-сериозен проблем е, че на английски Библията вече е достъпна до обикновените хора, които (стига да са грамотни) няма да имат нужда църквата да им тълкува писанията. Наскоро църквата имаше подобен проблем, когато текста „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“ на Мартин Лутер беше преведен от латински и прочетен пред обществото, вместо да остане само за вътрешноцърковна консумация.
Едно от най-големите изгаряния на книги се случва малко преди Втората световна война. На 10 май 1933 г. над 25 000 книги са изгорени от привържениците на нацистите, естествено с цел да създадат „чиста“ Германия, като се уверят, че „изкуството и културата“ следват целите на нацистката партия. Изгарянията се провеждат из цяла Германия и до голяма степен са водени от студенти. Малко над 30 германски университетски града взимат участие в „Действията срещу негерманския дух“, изгаряйки книги на Ърнест Хемингуей и Хелън Келър, наред с други.
Може би един от по-ироничните и пророчески случаи на изгорените книги са тези на Хайнрих Хайне, който е автор на сентенцията: „Където се горят книги, скоро ще се горят и човешки същества“. Неговото изказване е доказано не само при нацистите Германия, но и в много други случаи преди това.
…
Днес изгарянето на книги все още е плашещо популярен начин да се покаже неприязън към определен текст, който може да засегне дори простата фантастика. Книгите за Хари Потър са честа цел за цензура, тъй като те изглежда учат малките деца как да превърнат хората в порове и да следват дявола…
Има поне шест по-мащабни изгаряния на Хари Потър в Съединените щати. Двама пастори в Мичиган, например, Т. Търнър-старши и Т. Търнър-младши, виждат как малко момиче се „опитва да изпълни магическо заклинание“ и това явно прелива чашата. Около 50 души се събират да ги гледат как горят книга на Потър пред църквата си през август 2003 г. По-младият Търнър признава, че никога не е чел книгите, което може би не изненадва никого.
От друга страна пък, някои хора обичат да вземат библийте от хотелските стаи и да ги горят, но с идеята, че те просто ще бъдат подменени с нови и по този начин печатарите на библии ще спечелят.
И всъщност това е доста интересен момент от изгарянето на книги в модерните времена – изгарянето на книгата всъщност не спира обществото да има достъп до съдържанието й, поне в развитите райони на света, а често води до отпечатването на повече копия от нея, най-малкото защото хората, които ги изгарят, трябва да отидат да купят копие, за да участват в изгарянето… Още повече, когато се прави в по-голям мащаб и горенето стигне до медиите, това предизвиква любопитство на други хора към самата книга.
Както Джордж Р. Р. Мартин казва: „Когато отрежете езика на някого, не доказвате, че е лъжец, а само показвате на света, че се страхувате какво може да каже“.
Ще завършим с още един цитат – на прочутия руски есеист, поет и носител на Нобелова награда за литература, Йосиф Александрович Бродски, който между другото е изгонен от Съветския съюз през 1972 г. след като години наред е в конфликт с главните на държавата, а в един момент е обявен за „социален паразит“, тъй като писането на поезия не се счита от комунистическият режим за добър начин за принос към обществото. Затова той е заточен в арктическия регион Архангелск, където е бил подложен на тежък труд за известно време, преди присъдата му да бъде отменена след 18 месеца. Неговото мнение за изгарянето на книги:
Има по-тежки престъпления от изгарянето на книги. Един от тях е да не ги четем.
Коментарите са изключени
