Антъни Бурдейн, който можеше да ни заведе навсякъде по света

| от chronicle.bg, по The New Yorker |

Според кулинарния критик от The New Yorker, Хелън Роснър, Антъни Бурдейн е една от най-разпознаваемите знаменитости в САЩ. Предаванията му имаха милиони души аудитория, книгите му – също толкова читатели и (особено за хората извън кулинарния бизнес) той беше първото име, асоциирано с думите „готвач знаменитост“, въпреки че не беше работил в кухнята на ресторант от години. Най-професионалното определение, което Бурдейн използваше за себе си, беше „готвач“.

Личността Антъни Бурдейн не приличаше на повечето знаменитости, обгърнати в ореола на неизвестното и далечното, подобно на актьорите или музикантите, чиято слава е обуславяна от отразяването в медиите. За телевизионните зрители Бурдейн беше брат, досаден чичо понякога, неописуемо готин баща – най-истинския, най-умния приятел, който се шляеше навън след няколко бири в локалния бар. В един момент просто застава пред камерата и решава да остане там. Самият той беше и писател, непрекъснато се оглеждаше за други писатели, винаги отговаряйки с „да“, винаги свободен да дава интервюта и коментари. Докато при знаменитости като Гай Фиери (готвач и телевизионен водещ) трябва да преминеш през дебела стена от скептични пиари, Бурдейн беше винаги там, за всички по равно. Помни имена. Приема всеки въпрос сериозно. Винаги подранява с 20 минути за уговорките си. Всеки вестник, всяко списание и сайт можеха да получат своите цитати от Бурдейн. Без стерилни и „безопасни“ коментари, а с горчиви мъдрости, големи изказвания и леко загатване на определени имена.

Другояче казано, Антъни Бурдейн изгражда кариерата си като казва истината. Син на французин и американка (редактор в The Times) той става писател далеч преди да се превърне в един от най-интересните водещи. В света на художествената  литература (Бурдейн е автор на романите „Bone in the Throat“ и „Gone Bamboo“), той показва увлечение по това как хората живеят със своите отклонения в поведението.

„Хора, които се събуждат сутрин, мият си зъбите, вземат душ, бръснат се и после отиват на работа, за да извършват незаконни дейности. Това са персонажите, които ме вълнуват.“ пише той в своето есе „A Life of Crime“.  В света на престъпленията няма само нарушаване на закона, има и яснота – да бъдеш част от мрежата, да знаеш как работи машината, какво наистина се случва. Това движи авторът да напише „Don’t Eat Before reading This“ – текст, който се появява в The New Yorker през 1999 г. и вдига завесата пред кухните на престижните ресторанти. Статията еволюира в мемоарите му, „Поверително от кухнята“, публикувана година по-късно и превърнала се в световен бестселър.

Ключът към тайните зад фасадата е може би мотивът, който откриваме във всяка негова продукция. Той е търсач. Непрестанно чете, търси не само нови знания, но и нови техники в занаята си. Бурдей беше повече телевизионен създател, отколкото телевизионна звезда. Всеки епизод на „Непознати места“ (Parts Unknown) прилича на пълнометражен филм, всеки кадър има история, визуалното е издигнато в култ. В едно интервю казва, че този метод на заснемане има за цел да пренесе публиката на даденото място, за да усети тя това, което водещият преживява от първо лице.

С растежа на аудиторията му, растат и отговорностите. Бурдейн така и не успява да се откъсне от славата на „Поверително от кухнята“. Въпреки това успява с телевизионните си предавания  „Неизвестни места“, „A Cook’s Tour“ и „Без задръжки“ да подходи новаторски. Защото при тях не беше важно гастрономичното богатство, а откриването и изучаването на непознати за мнозина, богати и разноцветни култури от всички части по света. Затова и предаванията му не са точно кулинарни, а по-скоро културни.

Бурдейн утвърждава образа на „шефът лошо момче“, но с времето започва да вижда неблагоприятния ефект на този образ върху кулинарната индустрия. С вторите си мемоари „Все още кърваво“ (Medium Raw) се опитва да разкаже отново своята история, този път от различен фокус – този на наркотиците, секса, нахаканото и цинично поведение на професионалистите. Вечно остава против етикета „шеф“, който му слагат. През 2016 г. публикува книга с рецепти, вдъхновени от ястията, които приготвя за дъщеря си – книга посветена на бащинството и силата, която храната носи.

Под повърхностния слой Бурдейн постоянно се бори с тъмнината, надвиснала над него. Още в „Поверително от кухнята“ разказва за ранните си битки с гнева, наркотиците и самоунищожителното поведение. Родителите му се развеждат, когато е дете, и това му оставя дълбок белег. Първият му брак, с гаджето от гимназията, Нанси Путкоски, продължава 20 години и приключва през 2005 г. Когато медиите съобщават за развода с втората му съпруга и майка на дъщеря му, Отавия Буся, Бурдейн е възмутен от нахлуването в личния му живот.  Не може да крие нищо, включително и увлечението си по Азия Ардженто, с която започва връзка по време на заснемането на епизод на „Непознати места“. Всичко се чете в погледа му.

През октомври 2017 г. наяве излизат обвиненията към продуцента Харви Уайнстийн. Азия Ардженто е централна фигура в движението. Бурдейн, който в продължение на десетилетия гради кариерата си на база на собствения си образ, намира в актрисата свой творчески партньор. Тя започва да се появява в епизоди на „Непознати места“, а той започва публично да подкрепя движението #MeToo. Безусловната му подкрепа към Ардженто и откритото противопоставяне на агресията на известните готвачи в бизнеса му донасят нова популярност като активист и безкомпромисен защитник на изконните човешки ценности.

Преди няколко дни светът загуби Антъни Бурдейн. Разказвачът на истории можеше да отведе публиката на непознати места и да я потопи в друга реалност чрез страстта, която влагаше в работата си.

Никога не спира да се изумява от успеха си. „Трябваше да умра, когато бях на 20. Станах знаменитост на 40. Станах баща на 50. Чувствам се сякаш съм откраднал кола – наистина лъскава кола – и продължавам да гледам в огледалото за задно виждане за някои проблясващи фарове.“

 
 

Изкуствен интелект пише „човешки“ текстове

| от chronicle.bg |

Компанията с нестопанска цел OpenAI създаде изкуствен интелект, който е толкова добър в писането на достоверни „човешки“ текстове, че създателите му имат сериозни притеснения от злоупотреби, ако го направят достъпен за всеки. Това е причината компанията да наруши обещанието си да публикува всичките си открития, което възмути мнозина с интерес в сектора.

OpenAI създава езиковия модел GPT-2 и го тренира да предсказва следващата дума в изречение във файл с 40 гигабайта текст. Резултатът е „алгоритъм, който може да създава свързан, дълъг текст по зададена тема“.

Компанията се притеснява, че технологията може да се използва за генериране на фалшиви новини, създаване на нереални акаунти в социалните мрежи, автоматизиране на спам и още. 

По-малка версия на технологията все пак ще бъде достъпна безплатно в интернет. Организацията обаче не е сигурна дори и в това. „Вярваме, че обществото рано или късно ще има нужда от сериозни норми на публикуване, за да не допуска фатални грешки.“

В Tуитър новината беше посрещната с известна доза гняв като OpenAI беше обвинена, че „крие“ изследванията си и така прави обратното на отворен софтуер, което е в пълен конфликт с името й. Други обаче бяха по-разбиращи като похвалиха компанията, че мисли напред за възможни проблеми. Илон Мъск, един от първоначалните инвеститори в OpenAI, беше въвлечен в неразборията, но в собствения си акаунт той поясни, че няма нищо общо с компанията от над година.

OpenAI все още не е взела окончателно решение за GPT-2. Те посъветваха правителствата по цял свят да имат готовност за създаване на политика, норми и критерии, с които да посрещнат напредъка на изкуствения интелект.

 
 

„Денят на бащата“: няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“

| от Цветелина Вътева |

Ако заглавието „Сцени от един семеен живот“ не беше вече взето от филма на Ингмар Бергман, щеше да стои съвършено на новия сериал на БНТ „Денят на бащата“.

Вече гледахме два от шестта епизода, които ще разкажат на зрителите тъжната история на разпада на едно семейство. История, в която, за жалост, почти всеки ще види нещо от и нещо за себе си.

Ако трябва да започнем позитивно, сме длъжни да кажем, че още от първия епизод стана ясно, че това е един емоционално инвестиран сериал: както от страна на създателите, така и от страна на актьорите. Лайтмотивът за гнилостта на човешките отношения, която постепенно ги изяжда, е актуален откакто съществуват киното и телевизията, а естествено и отпреди това.

Още трейлърът на сериала ни подготви за един невесел сюжет, а песента на Стефан Вълдобрев „Тази песен не е за любов“ потвърди очакваното: ще бъде тежко.

Историята на Димо и Калина е дълбоко реалистична. Бракът им се е скапал невидимо от тях и когато циреят избива, вече е късно за животоспасяваща операция. Отдолу има прекалено много болка, а инфекцията на отегчението и липсата на говорене, се е разпростряла в тъканите на брака им.

Както често се случва, изневярата, която се явява спусъкът на раздялата, е само върхът на айсберга. Преди да се стигне дотам, двойката е затънала в дълбоко неразбиране, а партньорите са се превърнали само в родители.

Онова, което тепърва ще гледаме, вероятно е процесът на един развод с всичките съпътстващи го емоционални травми, които дават своя неизбежен отзвук не само върху двамата съпрузи, а и върху техните родители, приятели и, най-вече, дете.

Именно детето е и в центъра на конфликта: малкият Боби (в ролята Патрик Шон Хесън) много добре представя детската драма на един развод дори само в сцената с дървото, в която детето няколко пъти повтаря на родителите си „Къде да стъпя?“.

original

Къде да стъпи едно хлапе в ситуация на развод е въпрос, с който вече се занимават доста организации, включително в България, и това е много важно, тъй като докато възрастните често имат някакъв ресурс за справяне с житейските драми, децата все още не са изградили механизми за справяне със събитие с подобен травматичен заряд. А според Европейската комисия, на всеки два брака в Европа се случва един развод: плашеща статистика, която може да демотивира всеки вярващ в идеята, че бракът е логичното продължение на любовта и неин гарант за сигурност и дълъг живот.

захари бахаров

Прави впечатление, че мъжките образи са по някакъв начин по-положителни от женските. Докато Александър Сано и Захари Бахаров категорично печелят симпатиите на зрителите си със своята мъжка откровеност към случващото се, героините на Весела Бабинова и Глория Петкова са чиста проба неприятни, макар и не лишени от реалистичност.

Калина е загубила своята идентичност някъде в брака си и сега, изправена пред загубата, губи почва под краката си и превръща детето си в оръжие в битката с бъдещия си бивш съпруг. Достатъчно тъжно е, че една сутрин човек се събужда и разбира, че онзи, който е приемал за даденост, е врагът в леглото му. А още по-тъжно е, когато дойде сблъскът с категоричността на партньора, който просто не иска повече да изпълнява тази роля.

весела бабинова

Дали това оправдава отвратителното „Ако беше мъж…“ и „Ти не си мъж на място“, манипулативното „Тати вече не ни обича“ или натоварването на детето с житейската паника на майката, е въпрос на свободна интерпретация.

„Не мога да дишам, като че ли е умрял някой“, казва Калина на майка си, с която я свързва едно и също родово „проклятие“ – това на развода. Всеки, който е преживявал тежка раздяла, знае, че в такъв момент наистина не може да се диша. Болката е физическа, усещането за загуба е всепоглъщащо и фрагментиращо личността, а мракът се материализира до степен да може да бъде докоснат.

александър сано

Връзката на приятелската двойка Кико и Милена, от които тръгва разпадът, е не по-малко интересна. Там виждаме ревнива жена и спокоен и зрял мъж, чиито отношения се озовават в рискова позиция малко „от нищото“. Поне ако приемем, че параноята на жената, че мъжът й ще последва примера на най-добрия си приятел, е „нищото“.

глория петкова

Образът на Милена ни припомня и още нещо. Момчета, няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“. Подобно на „Дебела ли съм?“, до това питане просто не трябва да се стига.

Двете връзки представят двете може би най-чести причини за разрухата на един брак: ревността в комбинация с неувереността на единия партньор, и изчерпването в съчетание с умората от Другия. Валери Петров е написал „Неделята е тъжен ден за хора, усещащи един от друг умора“. Когато не е само неделя, краят е дошъл.

Още един елемент, който допринася за тягосния реализъм на сериала, са онези жалки женски хитринки, които излизат на повърхността при всяко земетресение в една връзка. „Да го накарам да ревнува“, „Да го вържа с още едно дете“, „Да го накарам да се върне като му покажа какво губи“ пр. никога неработещи женски прийоми за задържане на мъжа, който през това време пие в бара и се оглежда за някоя мацка, правят жената да изглежда по-слабия пол.

Нещо, което обаче често се променя качествено с хода на времето. Месеци след раздяла мъжете, които непосредствено след нея са се гмурнали в партита, безразборен секс и изобщо всичко онова, което се разбира под „свобода“ във възрастта след 30г., често се оказват самотни и депресирани. Докато жените, които са реагирали бурно емоционално в първия момент и веднага са се потопили в необходимия траур след края на една връзка, преживяват раздялата по-пълноценно и излизат от нея наистина освободени.

Дали ще видим подобно развитие в „Денят на бащата“, предстои да разберем.

След излъчването на първия епизод, хорът, който след всеки български филм или сериал започва да пее как българските актьори театралничат и не стават, отново запя същата песен. Но ако трябва да сме честни, Захари Бахаров и Александър Сано, които отдавна са се доказали като отлични актьори, са много педантични, естествени и добри в ролите си. Актрисите сякаш са едно ниво надолу в тон с образите си, но предстоят още четири епизода, които могат да изравнят „резултата“.

Всъщност диалозите не кънтят на кухо, а като изключим някои моменти на предобряне, актьорската игра не е трън в очите на заинтересуваните от сюжета зрители.

Освен Захари Бахаров, Весела Бабинова, Александър Сано и Глория Петкова, видяхме и/или ще видим на екран Малин Кръстев, Петя Силянова, Явор Гърдев, Иван Налбантов, Лидия Инджова, Йоана Буковска-Давидова, Станка Калчева, Свежен Младенов, Ванина Кондова. Режисьор е Павел Веснаков, а оператор е Александър Станишев, известен с работата си в киното, както и с участието си в създаването на „Стъклен дом“, „Под Прикритие, „Връзки“ и др.

Сценарият е дело на Теодора Маркова, Георги Иванов, Невена Кертова („Стъклен дом“, „Дъвка за балончета“, „Под прикритие“, „Революция Z“).

Епизодите се излъчват от 22.00ч, понеделник и вторник, три поредни седмици, едновременно по БНТ 1 и БНТ 4.

 
 

Провокативна галерия отваря врати в Лондон

| от chronicle.bg |

На 26 февруари тази година в Лондон ще бъде открита галерия, посветена на мъжкото тяло. 

За име на събитието неофициално се използват „The Night of a Thousand Cocks“ и „Penis Gallery“. Въпреки това галерията е сериозна в стремежа си да съсредоточи обществения разговор около връзката между мъжа и тялото му.

Организатор е сайтът Book of Man, а галерията е само част от редица събития, които се стремят да обсъдят „трудностите пред мъжете днес и да отбележат новото мнение за мъжествеността“.

На сайта всеки можеше да изпрати снимка на пениса си, но крайният срок вече изтече. „Пенисът е класически обект на притеснение за мъжете – голям ли е, малък ли е, широк ли е, странен ли е, крив ли е? Но това е тема, по която рядко говорим. В момента се наблюдава значително увеличаване на еректалните проблеми у младите хора и порнификацията на всичко около нас – затова и разговорът е толкова необходим. Накратко казано, пенисите, който виждаме, са 25-сантиметрови бухалки от желязо и никъде не можем да видим друг вид освен този. Затова и този разговор е толкова необходим: за да се чувстваме поне малко по-удобно в телата с и да разберем, че няма грешен отговор в тази област. Така се появи Penis Gallery, където всеки пенис е красив.“

Ако сте в Лондон или ви се ходи до Лондон – галерията ще е отворена от 19:00 до 22:00. Билети на място.

 
 

Спектакълът „Сънят“ отново е на сцената у нас

| от chronicle.bg |

„Сънувах, че съм се събудил. Това е най-старият сън на света, и аз току-що го сънувах.“

С тази фраза започва и завършва десета глава от романа на Джулиан Барнс „История на света в 10 ½ глави“. Осемнадесет години след като текстът оживява на българската театрална сцена в моноспектакъла на Мариус Куркински, публиката у нас отново се среща с Безименния мъж на Барнс.

Този път зад начинанието застава театралният режисьор Йордан Славейков, който поема поредното предизвикателство в работата си, като събира необичаен екип около себе си. Тук усилията се разпределят между четирима души, от които трима са любители, а до тях застава една професионална актриса. Тези, които са запознати с творбата на Барнс вече сигурно се досещат, че единствената роля тук, на Безименния мъж се изпълнява от четирима души.

Режисьорът отново поставя в нетеатрално пространство. “I am studio” е мястото, където се случва този спектакъл за сбъдването на мечтите и за ужасът от това сбъдване, за невъзможността на човека да  понесе това сбъдване. Главният герой, заспива, т.е. умира, и се събужда в рая, в самият Рай. Там получава всичко, за което е мечтал – секс, коли, наркотици, голф, срещи със знаменитости. Едва след като получи всичко разбира, че не е в състояние да понесе това цяла една вечност… и не само той, никой не може.

„Сънят“ е вторият проект на Йордан Славейков, създаден съвместно с усилията на актьори-любители.  За един от скорошните си спектакли,„Съзвездия“, той взима непоставяна до сега у нас, нова британска пиеса и успява да встрасти любителите актьори, че те да създадат свое собствено театрално сдружение, „Хелиотроп“, и да участват в Международните летни актьорски курсове в Кралската Академия по театър в Лондон – RADA, и Лондонската Академия за музикално и драматично изкуство LAMDA. Режисьорът е на българската публика с авторския проект „Паякът“, който създава съвместно с Димитър Касабов. Спектакълът се играе вече осем сезона и гастролира на сцени в Москва, Ню Йорк, Санкт Петербуг, Лос Анджелис, Брюксел.

Какво се случва, когато Човек получи всичко, което иска, можете да разбере на 23 февруари и 23 март от 19.00 часа в „I am studio“ безистена в двора на ул. „Раковски“ 149 в София.