shareit

Анонимните предупреждават за пет възможни атентата днес

| от chronicle.bg |

Международната хакерска група Анонимните се добра до данни за планирани за неделя атентати в САЩ, Индонезия, Италия, Ливан и отново в Париж, съобщи Washington Times. Мишена на кървавите удари са основно места за масови прояви с очаквано присъствие на хиляди участници.

В Атланта, щата Джорджия, целта на джихадистите от Ислямска държава са световните демонстрации по борба в арена „Филипс“, твърдят Анонимните в свое изявление. Масова демонстрация на феминистките в Париж, салон за игри, Рим и други градове, които се готвят за Рождество Христово, концертът на американската хеви-метъл банда „Five Finger Death Puch“ в Индонезия, както и университетът Holy Spirit в Ливан са целите на джихадистите. Анонимните съобщиха, че са предали данните от разкритията си на заинтересованите страни и на експерти. Те предупреждават за отмяна на всякакви масови прояви, тъй като целите на ИД са по целия свят.

Ново видео-послание, разпространено в събота от джихадистите, съдържа тежки заплахи и гневни обвинения спрямо управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието /ПСР/. Конкретна мишена е президентът Реджеп Ердоган, а видеозаписът показва защо – заради срещите му с президента на САЩ Барак Обама, с руския държавен глава Владимир Путин, с бившия лидер на Иран Махмуд Ахмадинеджад и с водача на световната католическа общност Папа Франциск.

Междувременно в турския курорт Анталия в 5-звезден хотел бяха заловени трима бойци от ИД, планирали атентат по време на лидерската среща на върха на страните от Г-20. Издирваните с бюлетина на Интерпол Ахмед Дахмани, Ахмед Тахир и Мухаммед Верд ще бъдат съдени за участие в организирана терористична група и за фалшиви документи за самоличност.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Как Джими Хендрикс и Кийт Ричардс поделиха една китара и една жена  

| от |

Какво се случва, когато двама от най-прочутите и изтъкнати китаристи в историята се окажат в спор за една и съща китара и една и съща жена?

Особено в задимената лондонска блус сцена от средата на 60-те години?

И особено, когато става въпрос за 20-годишна манекенка, луда по блуса, и бял Fender Stratocaster – иконичния инструмент, който ще остане завинаги свързан с ненадминатото звучене на Джими Хендрикс?

Младата  и красива Линда Кийт, модел на Vogue, връчила китарата на тогава все още неизвестния чернокож американец Джими, който се опитвал да пробие на английската сцена.

Имало само един проблем. Единственият огорчен човек от този толкова мил жест бил собственикът на инструмента – китаристът на Rolling Stones Кийт Ричардс, тогавашен любовник на Линда.

По същото време той бил с групата си на турне в Щатите и не подозирал, че никога няма да си възвърне нито бялата китара, нито чернокосата приятелка. Защото Линда, популярно лице от нощния живот на Лондон тогава, вече приемала за своя мисия да изстреля кариерата на Джими нагоре.

gettyimages-612220576-594x594

А самата китара? По това време тази на Джими била в заложна къща, а той се нуждаел от инструмент, тъй като Линда била поканила Сиймор Стейн (човекът, открил Мадона години по-късно) да чуе Джими в един клуб.

Онази нощ той строши бяла китара на сцената„, разказва Линда. „Не бях на себе си от гняв. Бях му заела китарата на гаджето ми, а той троши такава на сцената! Бях бясна на Джими, за мен това е възможно най-отвратителната постъпка“.

Дали строшената тогава на сцената китара е била именно тази на Ричардс? Най-вероятно не, тъй като нейните следи се проследяват до февруари 1967-а, когато била открадната след друг концерт на Джими. Но сигурното е, че китаристът на Rolling Stones никога не си я получил обратно.

Линда Кийт, която днес е на 73 г. и живее в Ню Орлиънс със съпруга си, музикалния продуцент Джон Портър, разкри доста години по-късно повече подробности за своето участие в кариерата на Хендрикс.

gettyimages-108304014-594x594

Тя за пръв път го видяла да свири в нюйоркския клуб Cheetah. „Не можех да повярвам, че никой още не се е заел да го наложи“, спомня си тя. „Беше удивителен. Настроенията, които предизвикваше с музиката си, умението му и присъствието му на сцената. Но никой не подскачаше от вълнение. Не можех да повярвам“.

Оценката на Линда за непознатия тогава китарист е оценка на истински ценител. Тя се наслаждавала на най-големите блусари по радио BBC и вече била слушала на живо американски емблеми на жанра като Сони Тери и Сони Бой Уилямсън.

А най-добрата й приятелка Шийла Клайн ходела с мениджъра на Rolling Stones Андрю Олдъм и било неизбежно и самата Линда да се запознае отблизо с групата. „Бях ги слушала по клубове. Бяха интересни, но нямаха с какво наистина да ме грабнат“, откровена е манекенката.

Да, Stones далеч не са били най-любимата група на Линда. Но Кийт Ричардс разказва в автобиографията си Life! как изтънчената и светска Линда го съблазнила на едно парти: „Бях напълно и тотално влюбен“.

Любовта към музиката ги свързвала силно, но по време на връзката им новата му приятелка не му позволявала да пуска Stones на грамофона й. „Знаеше, че не съм им голям фен. Много бях навътре в черната музика, а в сравнение с нея те звучаха бледичко“, обяснява тя.

gettyimages-114322870-594x594

Естествено, това не спирало Линда да ходи заедно с Rolling Stones по американските им турнета и именно така станала и срещата й с Джими Хендрикс. „Първата ми мисъл, естествено, беше, че Кийт трябва да го види“. Но скоро до Ричардс стигнали слухове, че любовницата му твърде често се движи с извънредно талантливия американец.

„Смятах, че е задължително той да бъде забелязан, да си намери кой да го издаде, и да отвърти главата на всички. Знаех, че притежава всичко необходимо и затова се впуснах“, разказва Линда.

Затова тя поканила мениджъра Андрю Олдъм на онази въпросна изява на Джими, в която свирил с китарата на Кийт Ричардс. Но вечерта не протекла особено успешно: „Джими беше разпилян в свиренето си и раздърпан на външен вид. Андрю също се държеше странно и не беше особено заинтригуван. Може да е знаел, че се движа с Джими. Може би е бил предупреден от Кийт. Кой знае? Но това много ме тревожеше“.

След това пристигнал и Сиймор Стейн, а Джими счупил китарата. Стейн усетил задаващия се скандал и побързал да си тръгне.

Но Линда Кийт все пак успяла в мисията си. Късметът й се усмихнал, когато тя поканила мениджъра и китарист на Animals Час Чандлър да чуе Джими.

„Посред бял ден влизаш в тъмно като пещера кафене. Тогава сцената светва и Джими забива първия акорд на Hey Joe. Беше помитащо и не съм изненадана, че закова Час от самото начало. Самата аз бях поразена, а уж знаех какво да очаквам“.

Не след дълго Хендрикс започнал да постига успехи с Чандлър като мениджър. Сформирал бандата си The Jimi Hendrix Experience, а Линда се оттеглила от живота му.

„Той си имаше мениджъри, приятелка и други хора, които да му казват какво да прави. Може би те са виждали моето влияние като някакъв вид заплаха. Може би са мислели, че ще се опитам да го завлека по-далеч от комерсиалното звучене и по-близо до чистия блус“.

gettyimages-156677041-594x594

Междувременно Ричардс алармирал бащата на Линда, че някогашната му приятелка си е намерила лоша компания и се е забъркала с наркотици (каквито, ако искате вярвайте, тогава китаристът на Rolling Stones все още не употребявал).

„Каза на баща ми да дойде да си ме вземе. Щом той влезе в кафенето Au Go-Go, си казах „Боже, това изглежда е баща ми“. Той ме хвана за ръката и ме изведе оттам“.

Самият Ричардс я очаквал в Лондон. „Изглеждаше доста доволен. Казах му да се разкара. Кийт определено ми направи мръсотия, но той искрено си е мислел, че съм в опасност, от която ще ме спаси. И Бог да го благослови, може пък наистина да ме е спасил“.

С Хендрикс Линда изгубила връзка, но не напълно. „Все още се опираше на мен в критични моменти“, твърди тя. Отново я потърсил и малко преди смъртта си.

„Писа ми да ми каже, че е измислил песен за мен – See Me Linda, Hear Me, I’m Playing the Blues. Винаги съм обожавала как свири блус, повечето му песни са си блусарски“.

Хендрикс умира трагично през 1970 г. след предозиране с хапчета, но успява да остави вечно музикално наследство и все още да е смятан от мнозина за най-великия, който някога е хващал китарата.

gettyimages-108304087-594x594

Ролята на Линда в онази преходна и малко известна фаза от изгряването на суперзвездата е описана в игралния филм All is by My Side (2013), като режисьорът Джон Ридли признава, че е бил вдъхновен точно от въпросната загадъчна късна песен на Хендрикс, която остава под името Send My Love to Linda.

А както се оказва, манекенката получила и още една прекрасна песен за себе си – Ruby Tuesday.

Една от най-красивите балади на Rolling Stones е написана от Ричардс конкретно за тази явно специална жена – която по-късно той ще определи като „първата, разбила сърцето ми“.

 
 
Коментарите са изключени

Покушението на Папа Йоан Павел II – историята на Мехмет Али Агджа

На 13 май 1981 г. на площада Св. Петър във Ватикана, папа Йоан Павел II прави обичайната си среща с миряни. Публиката е навсякъде, хората се радват на духовния лидер, а денят е повече от приятен и топъл. Радостта и спокойствието ще бъдат нарушени след няколко минути, когато 4 куршума ще полетят към тялото му. Опитът за покушение е извършен от Мехмет Али Агджа. Доката папата губи сериозно количество кръв, Мехмет се опитва да избяга в тълпата, но е заловен от швейцарската гвардия. Справка в затвора ще покаже, че този човек е роден в Турция и вече има едно убийство зад гърба си. Първата му жертва е журналистът Абди Ипекци. Заловен и изпратен в затвор, убиецът успява да избяга и отново получава задача. Може би най-добрият въпрос, който и до днес не остава с отговор е: кой поръча убийството на папата?

gettyimages-50591155-594x594

Известно време след покушението, Йоан Павел II отива в затвора при своя убиец. Папата води със себе си фотограф и видео оператор, за да може да покаже, че е простил действията на Акджа. Той влиза и Акджа му целува ръка. Двамата сядат на два обикновени пластмасови стола и говорят около 21 минути. Микрофоните не са включени и почти никой не може да чуе какво двамата мъже си говорят. На ставане папата подава малка кутийка – подарък към човека, който се е опитал да го убие. Вътре има броеница от сребро и седеф. Следващият кадър е на човек с ясна несигурност в очите и потенциална възможност за прекарване на живота си зад решетките. През 2000 г. ще бъде освободен и помилван, а именно папата ще бъде в основата на това решение. При завръщането си в Турция влиза, за да излежи старата си присъда. Освободен е за пореден път през 2010 година.

gettyimages-73914462-594x594

За себе си казва, че няма кауза, няма мисия и мотив, той е наемен убиец с доста успешна кариера. Прякорът му е „паякът“. Издирва се все още от Франция, но е посещавал редица затвори, където е имал възможност да обогати знанията си. Всичко започва с кражбите на дребно, включително и пренасянето на нелегални стоки между Турция и България. Твърди, че някога е получил 2-месечно военно обучение в Сирия под шапката на „Популярния фронт за освобождение на Палестина“, чието финансиране идвало от България. До този момент въпросната партия продължава да отрича подобни участия. След убийството на Абди, по нареждане на „Сивите Вълци“ – турска криминална организация, се озовава в затвора. След бягството се крие в България и започва да работи за турската мафия.

В началото на 80-те години започва да пътува из Европа, изпълнявайки различни поръчки, когато е призован за „по-висша цел“. И до днес няма особена информация какво наистина се е случило, различни журналисти и теоритици имат версии и хипотези, но истината остава погребана и най-вероятно ще минат много години, преди да има някаква информация. Следващите редове са практически теории на различни хора, никой не знае кое е истина и кое е лъжа, избирате версията, която ви допада най-много.

Първата е, че нареждането за елеминирането на папата е дошло от КГБ. Натоварените с тази тежка задача са българските тайни служби, които трябва да си партнират с агентите на Източна Германия. Папата става мишена, защото е изразил солидарност и е подкрепял Пражката пролет. За КГБ, папата е човек, който нарушава много сериозно хегемонията в Източна Европа. Проблемът тук е, че самият извършител сменя толкова пъти версията си и говори толкова много лъжи, че не е сигурно дали изобщо има истина в някоя от изброените версии.

Нещо повече, собственият му адвокат е готов да се откаже, след като всеки път излиза ново и ново изказване. Оригиналното му твърдение е, че именно „Популярния фронт за освобождение на Палестина“ е наредил покушението. Тогаващният директор на КГБ – Юри Андропов е убеден, че папа Йоан II е избран с много сериозно съдействие на англо-немско решение. Збигниев Брезински е бил един от хората, които най-ревностно са пазили кандидатурата на папата с полско произход. Имайки предвид, че голяма част от полското общество е с католическо вероизповедание, шансовете за продиктуване на следващ бунт или уронване на престижа на СССР, стават особено големи.

Агджа споделя, че при пребиваването в София е бил рекрутиран от няколко агента и турски мафиоти, които предложили около 3 милиона немски марки за изпълнението. В следствие на показанията, Сергей Антонов е арестуван. Според атентатора, той е агент под прикритие, който работи в Рим за Balkan Air.

След повече от 3 години разследване, Антонов е обявен за невинен и делото приключва. Друго предположение е, че са замесени така наречените Сиви Вълци, които имат тесни връзки с местното КГБ и контролират много добре отработен канал за наркотици, който минава през балканите и продължава към Европа. Въпреки всички конспирации, участието на тази групировка завършва с любезното съдействие на 3 милиона марки, въпросът е кой е щял да ги заплати. През 2002 г. Йоан Павел II пристига в България, отхвърляйки обвиненията срещу страната.

Междувременно Силвио Берлускони и компания продължават да твърдят, че има родно участие в цялата история. След сериозен компютърен анализ на снимките, агенциите твърдят, че  Сергей Антонов също е бил на площада по време на стрелбата. В последната си книга, папата е категоричен, че Агджа не е измислил сам покушението, той е просто изпълнител. Някои интересни източници твърдят, че дори Романо Проди (бивш министър-председател на Италия) е бил  човек на КГБ. На 31 март 2005 г. само два дена преди смъртта на Йоан Павел II, Акджа дава интервю за италианския в-к „La Repubblica“.

Там говори, че работи върху книга относно покушението и напомня на всички, че „дяволът се крие зад стените на Ватикана“. Атентаторът е сигурен, че разкриването на истината вълнува редица политици, които смятат, че информацията ще допринесе за колабирането на Ватикана и събарянето му по модел на Берлинската стена. Акджа задава и още един важен въпрос „Защо ЦРУ, Сисми, Сисде и други разузнавателни агенции не казват истината за случая Орланди?“.

Емануела Орланди изчезва на 22 юни 1983 г. 15-годишното момиче никога не е открито, но по-важното е, че малко след този случай постъпват телефонни обаждания, които настояват за освобождаването на Агджа в замяна на освобождаването на момичето. Вече 36 години никой не знае какво се е случило с нея. Агджа спомена още едно име през 2010 г. кардинал Авгостино Касароли – отговорен за запазването на католическата църква в някогашните съветски страни.

И до днес никой не може да каже с особена сигурност кой е оркестрирал покушението. Всички теории по един или друг начин не са особено подплатени и подкрепени с доказателства. Самият Мехмет Али Агджа е човек с милиони версии и толкова богата фантазия, че никой не може да бъде какво наистина му се върти в главата. През 2013 г. Агджа публикува своята книга с още по-безумно изказване – Аятолах Хомейни (авторът на Иранската революция) е наредил убийството.

Ако послушаме още малко историите на терориста е възможно самите ние да бъдем обвинени, следователно истината ще остане завинаги заровена в архивите на Ватикана, ако изобщо се съхранява. Любопитен факт е, че Акджа приема християнството през 2007 г., докато е в затвора.

 
 
Коментарите са изключени

Дуелите заради любовния живот на Мария Кюри

Мария Кюри и съпругът й Пиер не бяха чужди на пресата. През 1903 г. двойката печели Нобелова награда „в знак на признание за необикновените постижения, които правят към обществото със съвместните си изследвания на радиационните явления, открити от професор Анри Бекерел“. Връзката им е щастлива като всеки от тях е на равно интелектуално ниво с другия. Те отпразнуваха Нобеловата награда и продължиха работата си, но след няколко години им се случи една трагедия.

Pierre Curie by Dujardin c1906

Пиер Кюри

През 1906 г. съпругът на Кюри загива при злополука. Следобеда на 19 април, докато вали силен дъжд, Пиер пресича улицата, когато е прегазен от карета с коне, която превозва 6 тона военни униформи. За жалост, мъжът умира на място. Въпреки че сърцето й е разбито, тя отхвърля пенсията, която френското правителство й предлага, като казва, че и сама може да издържа себе си и децата си без проблем. Мария се връща на работа скоро след смъртта на Пиер и дори зае академичния пост на съпруга си. Кюри пише:

Съсипана от нещастието, не се чувствах в състояние да се изправя пред бъдещето. Не можех да забравя обаче това, което съпругът ми понякога казваше – че дори и него да го няма, трябва да продължа работата си.

Вероятно не е изненада, че Кюри в крайна сметка продължава и в интимен план. Тя беше едва на 38 години, когато стана вдовица, и скоро насочи погледа си към Пол Ланжвен, бивш ученик на мъжа й. Като много интелигентен мъж, също толкова отдаден на науката, колкото и Пиер, Пол има потенциала да запълни празнотата, останала от починалия й съпруг. Плюс това, той беше хубав и имаше „процъфтяващи мустаци“. Няма какво да не му харесваш! Имаше само един мъничък проблем: Пол вече беше женен…

Paul Langevin Wellcome2

Пол Ланжвен

Въпреки това Кюри и Ланжвен си правят една хубава авантюра. За него извънбрачните отношения не бяха непозната и неизследвана материя – бракът му не беше особено щастлив, а съпругата му дори веднъж го беше ударила с бутилка по главата. (Въпреки че предвид многобройните му изневери, може би си го е заслужил.)

Жена му беше добре запозната с предишните му набези с други жени, но нещо във връзката му с Кюри я ядоса доста. И така, когато госпожа Ланжвен разбра, че съпругът и любовницата му са си устроили апартамент, където могат да се срещнат насаме, тя намира крадец и го наема да нахлуе там. Крадецът взе интимни писма от мястото и госпожа Ланжвен заплаши Пол, че ще го изкаже за афера на пресата, ако не я прекратят.

Аферата или продължава, или госпожа Ланжвен не удържа на думата си. Три дни преди Мария Кюри да спечели втора си Нобелова награда, съпругата на Пол дава писмата на пресата, заявявайки, че иска развод, пари и попечителството над децата им.

Вестниците полудяват от историята! Те описват Кюри като съблазнителка, която е примамила семеен мъж от добрата му френска съпруга и деца. Хората бързо се възмущават яростно, което не беше особено трудно нещо като се имат предвид предразсъдъците на по онова време – Кюри беше чужденка, родом от Полша, а също и (както грешно пишат вестниците) еврейка.

Пресата пуска слухове, че аферата е започнала, още докато Пиер е бил още жив. Тези твърдения също са неверни, но това е достатъчно, за да урони името на Кюри дотолкова, че Нобеловият комитет да я помоли да си остане във Франция и да не пътува до Швеция, за да приеме наградата. Те се страхуваха да си помислят какво ще стане, ако една прелюбодейка седне до  самия крал на Швеция!

От друга страна, Алберт Айнщайн веднага скача в защита на Кюри, като казва, че трябва да дойде в Швеция, въпреки обвиненията.

Убеден съм, че вие [трябва] да продължите да се отнасяте към тези измислици с презрение… ако глъчката продължава да се занимава с вас, просто спрете да четете тези глупости и ги оставете на влечугите, за които е написана.

Междувременно ситуацията става още по сериозна, защото се провеждат не един, а два дуела, възбудени от любовите на Мария Кюри.

Единият е между двама редактори на конкурентни вестници: М. Червет от Gil Blas и Леон Дуде от L’action Francaise. Техният спор беше относно доколко са основателни обвиненията на госпожа, вече госпожица, Ланжвен. Двубоят биеше с мечове и след „няколко ожесточени удара“ Дуде бе ранен и двамата решиха да се помириха.

Другият двубой бе между Пол Ланжвен и Густав Тери, журналист, който го нарича „невъзпитан страхливец“. Ланжвен не прие със спокойствие обидата и съответно предизвиква на дуел с пистолети. Въпреки проведените изчерпателни приготовления, дуелът не доведе до нищо – Тери отказа да стреля с мотива, че не иска да отърве Франция от един от най-големите й умове, а Ланжвен заяви, че не е убиец и също пусна пистолета си.

Публичността фактически слага край на връзката им. Ланжвен и съпругата му успяха да уредят спора си извън съда и по-късно се помириха, въпреки че Пол след това става забременява секретарката си и тя ражда.

Кюри все пак отива до Швеция въпреки съветите на Комитета и приема лично втората си Нобелова награда. След това отива на вечеря (с 11 блюда!) с краля на Швеция, която мина спокойно. Тя е първият човек – мъж или жена – спечелил Нобелова награда два пъти. За съжаление обаче, за научните постижения, които прави, плаща с живота си. През 1934 г. Кюри е диагностицирана с левкемия, резултат от продължителното излагане на йонизираща радиация. Работните й бележки и тетрадки, дори и днес, все още са твърде радиоактивни, за да се пипат без адекватна защита.

Мари Кюри не само спечели две Нобелови награди – в семейството й има общо пет. Тя спечели две, съпругът й Пиер Кюри спечели една, дъщеря й, Ирен Жолио-Кюри (съпруга на Фредерик Жолио-Кюри, на когото е кръстена метростанцията в София), печели наградата за химия през 1935 г. заедно със съпруга си, а втората й дъщеря е директор на УНИЦЕФ, спечели Нобеловата награда за мир през 1965г.

Въпреки че Кюри и Ланжвен никога не се събират отново, това не беше краят на отношенията между двете фамилии. Внучката на Кюри, Хелън Жолио-Кюри, се омъжва за внука на Ланжвен, Мишел.

Gustaf V färgfoto

Кралят на Швеция Густаф V беше обвинен, че е имал афера с женен мъж. Курт Хайби идва на визитация при краля през 1932 г., за да поиска лиценз за алкохол за ресторанта си. Той обаче не получава такъв, защото е осъден престъпник. По време на срещата Густаф V успява да съблазни Хайби. Съпругата на Хайби подава молба за развод, позовавайки се на връзката на съпруга си с краля, а Хайби получава 170 000 крони, за да си мълчи.

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Ибн Батута – човекът, пребродил света

| от |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Първата половина на четиринадесетото столетие е вероятно един от най-колоритните периоди в човешката история. Средновековието е достигнало двоя културен и политически зенит. Учени, юристи, философи и пътешественици кръстосват света на длъж и шир, следвайки добре отъпканите търговски и поклоннически маршрути. Картографи рисуват детайлни атласи на познатия свят, мисионери пътуват до краищата на земята за да разнасят свещените слова на своите религии.

Handmade_oil_painting_reproduction_of_Ibn_Battuta_in_Egypt,_a_painting_by_Hippolyte_Leon_Benett.

Снимка: By Léon Benett – Verne, Jules (1878). Les Grands voyages et les grands voyageurs. Découverte de la Terre. Paris: J. Hetzel. Page 81 available from Gallica.Immediate source: http://www.artfinder.com/work/ibn-battuta-in-egypt-hippolyte-leon-benett/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17332982

 

Огромната Монголска империя, разделена на няколко свързани по между си ханства, управлява всички земи от Корея до Унгария, създавайки за първи път в историята едно обединено културно и политическо пространство. Във възход е и Светът на исляма (дар ал ислам). Благодарение на общата вяра и своят лингва франка – арабският, всеки мюсюлманин може да пътува свободно от Индонезия до Мароко и от Кавказ до Кения, без да има особени проблеми с общуването. В този космополитен свят, идеите с пренасят от кервани, поклонници и търговци, мистици, учени и професионални администратори-фрийлансъри. Погледнат от перспективата на глобализацията, светът в началото на XIV век доста напомня на нашият собствен, с единственото изключение на високите технологии.

Консерватизъм и либерализъм, културна приемственост и ксенофобия – човешките общества и тогава се люшкат между приемането и отхвърлянето на „другия“, било то на база вяра, цвят на кожата, пол или социален статус. И тогава, както и днес, високо образованите специалисти в света на правото, лингвистиката и „високите технологии“ са търсени навсякъде, без оглед на техния произход. Владетели, губернатори и религиозни водачи обещават несметни богатства и охолен живот на талантливите служители.

Световният трудов пазар ври и кипи. Арабски учени от Сирия подхранват университети в Андалусия. Професионални администратори от Персия стимулират развитието на институциите в Китай. Занаятчии от Палестина обслужват двора на монголските владетели в Централна Азия. Духовници от Арабия стават имами в Мали, а търговци от Венеция внасят стоки от Индонезия в Дания. Всеки, който е достатъчно дързък, умен и находчив, може да получи светът в краката си.

Ibn_Battuta_Mall_on_2_June_2007_Pict_4

Снимка: By Imre Solt – Dubai Construction Update Part 5 Page 14 at Post 278, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2954584

В този глобализиран, космополитен свят, през 1304 г. се ражда момче, чието пълно име е Шамс ад Дин Абу Абдалла Мухаммад ибн Абдалла ал Лауати ат Танги ибн Батута. Разбира се, за историята, той остава известен само с краткото си, последно име. Роден е в голямото мароканско пристанище Танжер. Родът му произлиза от берберите-амазиги, населяващи Северозападна Африка.

Баща му и предците му са ислямски юристи, вещи познавачи на религиозното право, което в тогавашният ислямски свят е и светско. Танжер е многолюдно пристанище, в което спират кораби от цялото Средиземноморие на път за Атлантическия океан и Северно море. Италиански търговци разнасят стоките си редом с колеги от гръцки, еврейски, арменски и арабски произход. Само на няколко километра отвъд Проливът на ал Тарик се намира Андалусия – розата на ислямската култура, побрала в себе си някой от най-великите учени и поети на онази епоха.

В това космополитно търговско средище, където е роден ибн Батута, разказите за приказни земи на края на света са честа тема за разговор на пътешественици, предприемачи и моряци. Самият Батута поема по стъпките на баща си и следва в учение за религиозно право (мазхаб), подчинено на принципите на Малик ибн Анас (живял VIII век – б.а.). На кратко, в сунитския ислям има 4 големи правни течения – Ханафи, Ханбали, Малики и Шафи‘и. Всяко едно от тях следва определени принципи на последователност по отношение на това кои религиозни текстове и в какъв ред трябва да се използват за тълкуване на правните казуси. Малките възприемат Корана за най-висша правна инстанция, следван от хадисите (притчи за живота на Мухаммад – б.а.) , а след това и правната система, съществуваща в Медина по време на пребиваването на Мухамад там. Учението на Маликите се разпространява в цяла Африка и е доминантното правно направление в по-голямата част от ислямските общности на Черния континент, с изключение на Египет и на земите около Рогът на Африка.

След като завършва базовото си обучение, ибн Батута, тогава 21-годишен, решава да замине зад граница и да потърси реализация на своите правни умения. Благодарение на общото единство на ислямското право, той може да намери реализация като, казано на съвременен език, юрист-фрийлансър. С цел натрупване на опит и опознаване и на другите правни направления в Исляма, ибн Батута решава да съчетае пътуването си със задължителното за всеки мюсюлманин поклонение до Мека (хадж). Планът му е да замине на дългото около 16 месеца поклонение, следвайки сухопътния маршрут по крайбрежието на Северна Африка. Подобно на Монголската империя в Азия, в Северна Африка съществува система от няколко обвързани по между си династии, които владеят цялата територия от Атлантика до Ирак. Най-могъщи сред тях са Мамелюците в Египет, но и владетелите на Либия, Тунис, Алжир и Мароко успяват да поддържат сигурни пътищата в своите земи.

В своите спомени, обобщаващи неговите пътешествия, ибн Батута казва: „Напускам дома си без да имам до себе си спътник, който да ме утешава, нито пък керван, към който да се присъединя. Води ме единствено отдавнашното ми стремление, което изгаря гърдите ми – да посетя тези прочути места. За това намирам упование в този свой стремеж, за да намеря сили да напусна своите близки така, както птица напуска гнездото си. Беше ми тежко да се разделя с тях и всички бяхме обзети от голяма мъка от тази раздяла….“

Батута изминава общо 3200 километра за няколко месеца и през пролетта на 1526 г. достига до едно от най-големите пристанища в тогавашният свят – Александрия. След неколкоседмичен престой, странстващият юрист се отправя към Кайро – перлата на Египет, където разглежда местните забележителности, посещава знаковите джамии и се среща с някои от най-изтъкнатите специалисти по ислямско право. Първоначалният му план е да пътува нагоре по р. Нил, да прекоси пустинните области и да се добере до град Айдаб на Червено море, от където да вземе кораб за Хиджаз. Избувахнето на бунт в югоизточен Египет г принуждава да се върне обратно в Кайро и да предприеме обходно пътуване през Дамаск.

По пътя към главният град на южна Сирия, той преминава през Витлеем и Йерусалим и посещава местните мюсюлмански и християнски светини. Ибн Батута прекарва светия за мюсюлманите месец Рамадан в Дамаск, след което поема на дългото 1300 километра пътуване през пустините към Медина. След като прекарва четири дни там, заминава за Мека, където извършва своя хадж и заслужава титлата хаджия.

Tabriz_School_Shirin

Посещение в Тебриз 1327 г.

Снимка: By AnonymousOriginal uploader was Евгений Ардаев at ru.wikipedia – Transferred from ru.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7849944

В този момент, пътуването на Батута би могло да приключи и той да поеме по обратният път към Мароко – още около 4000 километра. Дори така, той би бил един доста пропътувал за времето си човек. Но духът на ибн Батута е неспокоен, винаги търсещ. В Дамаск е чул историите за могъщата монголска държава на Илханидите, които владеят Кавказ, Ирак и Иран. Приказни градове, сред които перлата на арабския свят – Багдад, го очакват там, отвъд хоризонта и в крайна сметка, изкушението да види местата, за които е чувал, надделяват у него. В средата на ноември, 1326 г., Батута поема на север към Ирак, присъединявайки се към керван, който прекосява пустинята Недж на път за Наджаф. Пристигайки там две седмици по-късно, Батута посещава прочутата гробница на халифът Али, зетят на Мухаммад и основополагаща фигура за шиизма.

От Наджаф, Батута решава да не посети директно Багдад, а първо да се отправи към Персия. За целта, пътешественикът поема на юг по река Тигър и достига Басра, от където пресича Загроските планини и достига до прочутото търговско средище Исфахан. Градът е един от малкото, пощадени от монголските нашествия и заради това се издига като основен възел по Пътя на Коприната. От Исфахан, Батута поема отново на запад, посещава Шираз и в последствие достига Багдад през юни, 1327 г. По това време градът все още се възстановява от опустошението, причинено от монголите през 1258 г. При все това, Багдад остава един от най-забележителните градове в тогавашният свят.

Успява да се включи във владетелския керван, с който Илханидъд Абу Саид поема към северните си владения. Под закрилата на монарха, Батута прекосява централен Ирак, но в последствие решава да направи отклонение на североизток и посещава друг от големите персийски градове – Табриз. От там, Батута пътува се Джизре (дн. Турция) и Мосул, след което отново се насочва към Багдад. В столицата на Илханидите, ибн Батута отново се присъединява към керван, заминаващ за Мека и извършва повторно поклонение в светия за мюсюлманите град, като прекарва там няколко месеца до лятото на 1328 г. Междувременно се възползва от професионалните си умения за да спечели пари, а съприкосновението с местните правни школи му позволява да обогати познанията си и да натрупа значителен престиж.

След неколкомесечния си престой в Мека, Батута заминава за Йемен. Пътува до голямото пристанище Джеда, от където взема кораб, който го откарва на юг. В Йемен, Батута посещава градовете Забид и Таиз, след което се отправя към голямото пристанище Аден – една от перлите на Индийския океан. След като се наслаждава на чудесата на Аден, Батута взема нов кораб и се отправя към пристанището Зейла в северна Сомалия. След две седмици в тези земи, той потегля към Могадишу – днешната сомалийска столица и тогавашно търговско средище.

Батута отбелязва че в Могадишу се произвеждали тъкани, които се изнасяли на длъж и шир в Арабско море и достигали чак до Египет. След като опознава местните нрави и забележителности, Батута поема на юг по т.нар. бряг Суахили. Там той посещава големите пристанища Момбаса и Килуа. Последното място го впечатлява със своята уникална джамия, изградена от „коралови камъни“ – варовикови блокове, запазили в себе си вкаменелости от коралови рифове край бреговете на Африка. И в двата града го впечатлява отличния градоустройствен план и спретнатите сгради, изградени от дървен материал с покриви, покрити с тръстикови снопове.

След като посещава ключовите градове на брега Суахили, Батута взема кораб и използвайки мусонните ветрове плава на север към Оман. Преминава през Мускат и пролива Ормуз, след което пресича Недж и за трети път отива на хадж в Мека. След кратък престой там, Батута отново поема на път. Прекосява Червено море, пътува до Кайро и от там се отправя на север към Анадола. Пътят му минава по крайбрежието на Синай, Палестина и Сирия. Най-сетне, в Латакия, Батута взема кораб, който го откарва до Анталия. В Анадола, Батута се свързва с братствата на ахиите – братства, съчетаващи в себе си духовнически и социални функции, които изобилстват в градовете на Селджушкия султанат Рум. Използвайки тяхната мрежа, през 1330 г., Батута обикаля голяма част от Мала Азия.

В крайна сметка, от Синоп пътува отново с кораб до Тана (Азов) и от там посещава Крим. От Крим се насочва към процъфтяващият търговски център Маджар – едно от ключовите търговски средища на Златната орда (днес градът е разрушен, руините му се намират недалеч от Будьоновск – б.а.). От там, Батута пътува на югоизток, където посещава мобилният владетелски Двор на хан Узбек. След известен престой в обкръжението на владетеля, пътешественикът се насочва на север и посещава Болгар – древната столица на Волжка България. Тук той описва особен търговски ритуал. Местните търговци пътували в замръзналите земи на север към планините Урал.

Там през нощта, те оставяли стоката си на снега и се прибирали в лагера си. На сутринта, стоката я нямало, но на нейно място били оставени ценни кожи, които в последствие се използвали за направата на скъпи облекла и украшения. Тази търговия без пряк контакт грабнала въображението на Батута, но той така и не успял да пътува толкова на север и да я види с очите си.

Bolgar

Снимка: By Alaexis – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2888419

От Болгар, мароканският пътешественик заминава по Волга за Астрахан – голямото средище и врата на търговията между Централна Азия и източна Европа. От Астрахан, Батута пътува заедно с една от съпругите на хан Узбек към нейната родина – Византия. Принцесата е незаконна дъщеря на Андроник III Палеолог и по нейно настояване, един керван заминава за Константинопол, където тя иска да роди своето дете от Узбек. Батута пристига в Константинопол през 1332 г. и прекарва около месец в града, посещавайки Св. София. Там той има възможност да разговаря с местни православни духовници, разказвайки им за пътешествията си в Светите земи. От Константинопол, Батута отново се завръща в Астрахан заедно с византийската принцеса, след което посещава двора на Узбек в град Сарай.

След нов престой, Батута поема на изток. Прекосява степта северно от Каспийско и Аралско море и завива на юг, посещавайки перлите на централноазиатската степ – Бухара и Самарканд. Древните степни средища пленяват въображението на поколения пътешественици и самият Батута не остава безразличен към техните богатства, архитектура и обичаи. В Самарканд, пътешественикът успява да посети двора на хан Тармаширин – владетел на Чагатайското ханство. Славата му на странстващ познават на ислямските догми и право му отварят много врати и той е добре приет от хана. Любовта на Батута към пътешествията отново взима връх и той потегля към Индия през Афганистан, прекосявайки смъртоносните проходи на Хиндокуш, в които по собствените му думи, стотици търговци и роби намират смъртта си, застигнати от ледения гняв на планината.

Трябва да се отбележи, че освен обичайната мотивация за нови места, гледки и чудеса, Батута е привлечен към Индия и от славата на делхийския султан Мухаммад бин Туглук. Смятан за най-богатият мюсюлмански владетел, бин Туглук обявява, че търси начетени мъже, вещи в администрацията и ислямското право за да изгради своето владение сред обитаваните от неверници плодородни земи по поречието на р. Ганг. Пътешественикът прекосява Пакистан и Раджастан, след което достига Делхи. Там той прекарва следващите 6 години, служейки на различни позиции в двора на бин Туглук. Неговите религиозни и морални виждания често го поставят в неудобна ситуация спрямо силните на деня и към 1341 г., Батута търси начин да напусне Делхи и да се отърве от властта на бин Туглук. Отдава му се удобен случай през същата тази година, когато от империята Юен (Китай) пристига делегация, която очаква от двора на Делхи да бъде изпратен посланик до Поднебесната. Батута кандидатства за позицията и поема на път с пищна свита.

Достигайки Каликут в южна Индия, свитата му е застигната от нещастие. Докато той се моли в местна джамия, единият от двата му кораба е потопен от внезапна буря, а другият отплава без него. Страхувайки се да се върне в Делхи без да е изпълнил мисията си, Батута остава в южна Индия, където постъпва при един от местните владетели – Джамал уд Дин, султан на Науаят. След като прекарва няколко месеца там, Батута е принуден отново да бяга, този път заради свалянето на Джамал уд Дин от власт. Мароканецът напуска Субконтинента и заминава за Малдивите.

Наскоро приелите исляма земи се нуждаят от хора със съответната ислямска юриспруденция и Батута вижда шанс да припечелва и живее добре на приказните острови. Оказва се обаче че разкрепостените местни нрави не са му по вкуса. Той така и не свиква с обичая на местните жени да ходят голи от кръста на горе, както и със запазването на много от пред-ислямските традиции и ритуали. След кратко пътуване до Шри Ланка и Южна Индия, Батута отново се връща на Малдивите, но през 1345 г. окончателно напуска островите и заминава за Бенгал. Там, той се среща с легендарният мюсюлмански суфи Шах Джалал – една от водещите религиозни фигури по онова време, почитан и до днес от мюсюлманите в Индия.

От Бенгал, Батута поема към остров Суматра – по това време най-източното владения, управлявано от мюсюлмани, след което минава през Малака и Филипините и достига южен Китай. Първият голям град, който посещава е Цюанджоу в провинция Фудзиен. Батута е впечатлен от доковете за сглобяване на големи кораби, местното производство на коприна и порцелан, както и на факта, че местните използват хартиени пари. По време на престоя си, Батута е подслонен от компактната общност мюсюлмански търговци, която живее там.

Мюсюлманите имали собствен квартал с джамия, пазар и болница. След като прекарва известно време в Цюанджоу, Батута заминава към Ханджоу – един от най-големите градове в тогавашен Китай. За пореден път удивен от мащабите на китайските градове, Батута е подслонен от египетски търговци, които живеят в отделен квартал на града. В последствие, Батута пътува по Големия канал до Пекин, където е приет в двора на император Тогон-темур. След като прекарва близо година в Китай, ибн Батута започва своето обратно пътешествие през 1346 г.

Turkish_-_Tile_with_the_Great_Mosque_of_Mecca_-_Walters_481307_-_View_A

Снимка: By Anonymous (Turkey) – Walters Art Museum: Home page  Info about artwork, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18791209

Пристига в Дамаск през 1348 г., а по стъпките му върви Смъртта. Чумната епидемия помита тогавашния свят, предизвиквайки гибел в мащаби, невъобразими за човешкия ум. Светът на космополитността, безпрецедентния обмен на стоки и идеи рухва. Империите, които са контролирали древните пътища, свързващи Мароко с Корея се сриват една след друга. Десетилетията след избухването на чумата са белязани от затваряне на много от познатите маршрути и залез на големия културен обмен. Ще мине повече от половин век, преди пътищата, които Батута използва, за да обиколи целия познат свят, да започнат да се отварят отново.

Преди да се завърне у дома, Батута посещава още веднъж Мека и достига Мароко едва през 1349 г., преминавайки през Сардиния, Тунис и Тлемцен. Завръщайки се у дома, Батута не намира много от онова, което е оставил зад себе си. Баща му е починал 15 години по-рано, а мнозина са загинали от Черната смърт. След едва няколко седмици в Танжер, ибн Батута отново замисля как да поеме на път. Възможност му се отдава, когато става ясно че кастилският крал Алфонсо XI подготвя кръстоносен поход срещу Гранада. Батута, вече 45-годишен, решава да се запише за доброволец в защитата на Андалусия и заминава за Иберия. Чумата покосява краля на Кастилия и слага край на похода, но Батута решава да не пропусне възможността и превръща своето пътуване в поредната туристическа обиколка, посещавайки всички ключови градове в Южна Испания.

След завръщането си в Танжер, неуморният пътешественик замисля нова експедиция. Този път целта му е да посети Мали. Батута се присъединява към керван, който прекосява безбрежните пясъци на Сахара и достига долината на р. Нигер. По време на своите обиколки в Субсахарна Африка, ибн Батута посещава всички големи градски и търговски центрове в тази част на света, сред които  Тагаза, Гао и Тимбукту. По време на престоя си в оазиса Такедда, Батута е призован от султана на Мароко, Абу Инан Фарис от династията на Маринидите.

Следвайки повелята на своя владетел, ибн Батута завършва своето последно пътешествие и се завръща в Мароко през 1354г. На следващата година, по поръчение на султана, неговите спомени са записани от книжовника Мухаммад ибн Джузай. Тъй като не разполага с лични бележки от пътуванията си, Батута често използва готови пасажи от други съвременни пътеписи за да попълни празнините при описанието на държавите и населените места, които е посетил. Година по-късно, пак по нареждане на Абу Инан Фарис, ибн Батута е назначен за съдя (кадия) – пост, който заема до края на живота си – 1368 или 1369 г.

По време на своите пътешествия, ибн Батута изминава над 117 000 километра, което го превръща в най-дълго странствалият авантюрист на онова време, а и в историята като цяло. Пътуванията му се разпростират върху период от четвърт век, в който той успява да обиколи над 80% от познатия тогавашен свят. По пътя си се жени поне 6 пъти, развежда се четири пъти и оставя след себе си неизвестен брой деца, плод на постоянните му връзки с наложници, конкубинки, робини, проститутки и флиртове със знайни и незнайни жени. Среща се с императори, ханове, султани, емири и религиозни лидери и опознава света по начин, невъобразим преди великата индустриална революция и появата на телекомуникациите.

TumbaIbnBatuta

Снимка: By Ruben – Photograph from a friend., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6002015

Неговите спомени- Пътешествията (ал Рила), са случайно открити от европейците едва в началото на XIX век. Преведен са за първи път от арабски през 1829 г. от британския ориенталист Самюел Лий. Година по-късно, по време на окупацията на Алжир от Франция, Френската национална библиотека се сдобива с ръкопис, за който в последствие е доказано, че е оригиналният текст, написан от ибн Джузай.

 
 
Коментарите са изключени