Александър Бояджиев: за хардкора, татуировките и мечтите

| от Цвети Иванова и Зузи Аспарухова |

Сред вселената от сиви хора и клишета, живеят истории, които чакат да бъдат разказани. И съвременни приказки, за чийто създатели трябва да се говори. Но както казва Сашо, с когото разговаряме днес, няма нужда да се бърза. Хубавите неща се случват естествено, а всяко нещо има своето място във времето.

Та днес дойде времето да напиша накратко историята на Александър Бояджиев. Вокал и един от създателите на на хардкор бандата Last Hope, водещ на музикалното предаване Panic Attack по радио Тангра Мега Рок, tour & stage мениджър, един от собствениците на тату студиото Sofia Hardcore Tattoos, ярко синеок, шарено-татуиран и излъчващ спокойствието на онези хора, които знаят къде стоят и защо са там.

_DSC7479

20 години Last Hope

Всичко започва много отдавна. Днешните мъже още са деца, когато в столичния квартал „Стрелбище“ се събират няколко момчета, които се кефят на пънк, и решават да си направят група. Този, който е дрънкал на китара вкъщи става китарист. Този, който се е разнасял с палки и е удрял по кашони у дома, естествено е барабанист. И така, съвсем през детското, се поставя началото на нещо голямо.

Първият концерт е във Варна, където вече има някаква хардкор сцена. Първият софийски лайф се случва в стрелбищенското читалище „Светлина“ и тогава момчетата за първи път чуват репликата, която ще се превърне в повтарящ се рефрен в близките няколко години: „Повече това нещо тук няма да се случи“. Търсят се нови читалища, наема се зала, наема се озвучаване, фирма за охрана, правят се плакати на ксерокс и се лепят из София по цяла нощ. А хората по концертите започват лека полека да стават повече.

Днес е много модерно да се говори за DIY (Do It Yourself) философията. Е, момчетата от Last Hope я въплъщават изцяло, но не от модерност, а заради „принципа на неволята“. „Мислехме си така: като няма кой да ни издава – ние ще се издаваме. Като няма кой да ни организира концертите – ние ще ги организираме“, казва Сашо.

Младите банди  в наши дни не се сблъскват със същите трудности, тъй като вече има клубове, които дават поле за изява на ъндърграунд групи. Но през 90-те музикалната сцена в България изглеждаше по друг начин, а и Last Hope никога не са се отъждествявали с нея, чувствали са се различни и са искали да изградят нещо свое.

И то се случва – през 1995 г. записват първото си демо, разпространяват го в малки магазинчета и то започва да се купува. Оттогава нещата тръгват само нагоре: съставът на групата се мени, някои хора си тръгват, други идват, но Сашо (вокал) и Косьо (барабани) винаги са там, и групата следва своя жизнен път.

Миналото лято сегашният състав на групата (Сашо – вокал, Косьо – барабани, Любо – китара, Насо – китара, Папи /Ради – бас китара), който е постоянен вече повече от шест години, записва новия си албум в италианското студио Алфа Омега, чийто прозорци гледат към езерото Комо. След денонощни записи, албум с 24 песни, който обичайно се прави за три седмици, е готов за една. Девет от най-старите парчета на групата, записани в Италия, през октомври излизат в диска Stay Gold.

13035691_10207421954441295_1260856011_o

Веднага след излизането на новия албум – Chain Reaction, групата заминава за Германия. Правят голямо турне, чийто хедлайнери са едни от тийнейджърските им идоли – Madball. Вдигат на крака клубовете в Централна и Западна Европа: минават през Германия, Холандия, Белгия, Швейцария, Австрия и Чехия.

В момента правят серия от концерти в България: Варна, Бургас, Пловдив. През май имат дати за участия в Гърция, Румъния, Сърбия, Австрия и Истанбул. Хардкор феновете в Европа и на Балканите познават името им и пълнят залите на концертите им. Всяка година Last Hope правят между 50 и 70 концерта.

„Успехът е относително понятие – нещо което е успех за едни, може да бъде тотално незначително и безсмислено за други – и обратното. За нас успех е всяка постигната малка или голяма цел, като например записването на първото ни демо навремето или пък първият концерт… Или пък завършването на последния албум. Много ясен индикатор за това какво прави една банда, са собствените концерти, поне в нашия случай – имаш ли публика, която продължава да идва и да подкрепя групата ти концерт след концерт, значи че не си измислен герой.“

Секс, наркотици и хардкор

Говорим за впечатлението на повечето хора, че животът на музикантите е низ от диви „Содом и Гомор“ партита, литри алкохол, много дрога и безразборен секс.

„Всички тези неща ги има, ако искаш да ги има, но по принцип реалността е различна. Алкохола, наркотиците и секса ги има навсякъде и са неразделна част от съвременния градски живот най-общо казано, независимо дали си музикант или не – и разбира се, зависи в каква среда попаднеш. Бляскавият лайфстайл на музикантите е по-скоро мит, особено при такива като нас – естествено има и много парти моменти и „интересни“ случки, защото в крайна сметка това е музика и наистина се забавляваме много с това, което правим и което ни се случва, но клишето на рок’ен’рола е до голяма степен далеч от нашия светоглед.“, казва Сашо.

Beatles или Rolling Stones?

Beatles. “Отраснал съм с тяхната музика. Като бях дете и ме питаха какво слушам, директно отговарях „Beatles!”. Сигурно съм бил много смешен. Едва ли ще си ги пусна в колата сега, но мога да запея всичките им песни, знам ги наизуст. Хората масово смятат, че Rolling Stones са били лошите момчета, но всъщност Beatles са тези, които са излезли от работническата класа и са израснали на улицата, докато Rolling Stones идват от богати семейства.“

Wall of death, stage diving, crowd surfing, moshpit…тези четири неща

Хардкор културата е съпътствана от няколко забавни практики на публиката: stage diving – гмуркането в тълпата, crowd surfing – “сърфиране“ върху нея, moshpit – трайбъл танц, заимстван от пънк/хардкор културата и вкаран в метал, рок и дори поп концерти (по-известен у нас със старото му име – пого), и wall of death – нещо, с което Сашо е известен в хардкор средите. За първи път той вижда „Стената на смъртта“ на концерт на Sick of it all. При нея публиката се разделя на две, след което вокалистът обявява началото на следващото парче и двете части на тълпата се сблъскват с всичка сила. „Хубавото е, че вече се е развила една култура на пазене – знаят как да се мятат, ако някой падне – веднага го вдигат.“, допълва Сашо.

Най-тъпите въпроси за татуировки: Сашо отговаря

Отново започваме хронологично. Сашо е още хлапе, когато попада на старо музикално списание и вижда хардкор гигантите от Agnostic Front, целите нашарени. Решава, че като остарее – иска и той да има толкова татуировки. Прави си първата , когато е на 16. Гущерчето на крака отдавна е погребано под други татуировки, както често се случва с първите такива, но на негово място са се появили много други неща. След като прекарва години в едно от първите тату студия в България, основано от Емо Сепаревски*, Сашо вече е окончателно зарибен по мастилото и към днешна дата вече има сравнително малко „голи“ места по тялото. На въпроса: „Не те ли е страх, че ще ти писнат?“, отговаря: „Ако имаш бенка по тялото, писва ли ти от нея?“.

Естествено, бащата на Сашо го заплашва с изгонване от вкъщи при следващата татуировка, когато разбира за първата. Все пак онова поколение, към което баща му принадлежи все още асоциира татуировките с принадлежност към някоя недотам социално желателна група от обществото: затворници, престъпници, роми. Слава Богу, благодарение на реалити шоута от типа на Miami Ink, и все по-голямото разпространение на тату културата, днес вече хората не гледат на татуираните хора като на хулигани или особняци.

„Когато започнахме да се татуираме, по някакъв начин се маркирахме като различни от обществено приетите норми, беше известен символ на бунт срещу нещата, които не ни харесваха. До някаква степен това се промени. Вече много хора си правят татуировки, в което няма нищо лошо. Но също така не е лошо и определен брой хора все още да не харесват татуировките. Ако всички те харесват – нещо не е наред“.

Водени от страстта си по татуировките и хардкора, Сашо и двама негови приятели (Александър Първанов, по-известен като Шута, вокалист на хардкор бандата Vendetta, и Румен Цанов – Макс), осъществяват още една детска мечта и отварят студиото Sofia Hardcore Tattoos. Така те свързват двете култури, с които се идентифицират и за втори път превръщат нещо, на което се кефят в част от живота си.

_DSC7482

Sofia Hardcore Tattoos участваха в изложението Bulgaria Tattoo Expo в София, коeто се проведе миналия уикенд, а Last Hope  свириха на афтърпартито в столичния клуб Mixtape. Там бяха още Piranha, Cut Off и култовата холандска банда Backfire. През есента се очаква в столицата да се проведе и оригиналния софийски тату фест, организиран от Емо Сепаревски, на който отново ще можем да видим, както казва Гала, „изключително интересни неща“.

* Емил Сепаревски е един от първите хора, които въвеждат културата на татуировките в България. Той е и организатор на Tattoo Fest Sofia.

 
 
1 Коментар
  • Мирослава Илиева

    И във фейсбук писах, но все пак, за да е сигурно, че ще го видите.
    Миналия уикенд се проведе експо, сиреч изложение, никакъв фест няма в Bulgaria Tattoo Expo.
    Благодарско за разбирането.

Сериалите на Netflix, които всички гледат наведнъж

| от chr.bg |

Netflix ни показва списък със сериалите, които потребителита на сайта най-често са гледали на един дъх през 2017.

Има сериозен шанс да сте изпуснали номер едно, затова погледнете галерията ни.

В списъка, който е съставен от ноември 2016 до ноември 2016, има представители на всякакви жанрове, както и няколко неочаквани заглавия.

Със сигурност ще си намерите нещо чудесно за гледане. Ние препоръчваме „3%“. Много сериозно го препоръчваме!

 
 

Apple официално придоби Shazam

| от chronicle.bg |

Apple официално придоби Shazam за 400 милиона щатски долара. Познавате Shazam: това е приложението, което ви позволява да разпознавате песни, филми, телевизионни предавания, реклами и кратки аудио октъси.

По време на последния кръг на финансиране, цената на придобиването на Shazam бе обявена за 1 млрд. долара. Компанията обаче трудно намери бизнес модел, като генерира едва 54 милиона приходи през 2016 г.

След покупката, можем да очакваме, че Shazam ще бъде вкаран в Apple Music.

Очаква се сделката да бъде финализирана през следващите седмици в очакване на одобрение от регулаторните органи.

 
 

Как да разберете, че сте прост субект от мъжки пол

| от Дилян Ценов |

Преди две седмици излизаме с приятели на ресторант. Мястото се води едно от хубавите в столицата. Всичко е хубаво – приятелите, разговорът, хуморът, околните.

До момента, в който трима субекти от мъжки пол влизат в заведението и сядат на маса точно в средата на залата. Изглеждат като изплюти от конвейер – около метър и седемдесет, по сто килограма всеки, набити, с мускули, които се показват „апетитно“ изпод тениска, каквато яките пичаги носят през декември. Може би жените наоколо всеки момент ще започнат да саливират, както се изразява една от приятелките ми?

Това е едва началото на цирка. След влизането следва триумфално разполагане по местата в стил „султан Абдул Азис“, а ролята на момичето от харема за зла участ се падна на една от сервитьорките. За още по-голямо съжаление униформата  й се състои от къса (прекалено даже) пола. Идеално за нашите трима субекти. Отива да им вземе поръчката. Единият чичо пуска погледа си по тялото й бавно, отмерено, на лицето му се появява ехидна усмивка. Оглежда я отдолу нагоре и се спира върху лицето й. Тя не го поглежда, макар и добре да знае какво се случва.

„Учиш ли?“

Не нужно да описвам отвращението, което всички изпитахме при създалата се сцена. Не знам как е продължила, нито каква е вината на сервитьорката, и откровено казано, не ми пука. Знам само, че субектът от мъжки пол не спря да я гледа по най-безпардонния начин, сякаш няма търпение да й свърши смяната, докато тя се навежда да вземе нещо от шкафовете по стената. Няма да споменавам и разговорите на висок глас между компанията, които са продължили дълго след като ние си тръгнахме.

Най-гнусното в онази (и в още милиони сцени) не е въпросният сакат опит за свалка. Потресаващото е, че става дума за огромна група субекти, които обитават Земята, имат мозъци на гълъб, побиращ се в тяло на четирикрилен гардероб, и мислят, че имат изконното право да се отнасят по гореспоменатия начин с една жена. Каквато и да е тя. Която и да е тя. Каквото и да прави. Защото това не беше редовия въпрос „Учиш ли?“ Не беше както когато бяхме малки и започвахме разговор с „Как се казваш? Искаш ли да си играем?“ Това беше гнусно поведение, което няма общо с назадничавост или прекалена романтичност.

Не знам дали тази сцена учудва някого. Може би много хора ще я счетат за маловажна. Но истината е, че тя е важна. Важна е, защото не е единичен случай. Грубите и унизителни задявания са много, по всяко време, навсякъде. Уви, има жени, които влизат в ролята на обекти и подобно псевдомачовско поведение помпа самочувствието им до степен на главозамайване. Това от своя страна дава увереност на напомпаните алфа мъжкари, че това е начинът да засвидетелстват своята мъжкарщина пред една жена.

В същото време, за жена, чиято цел е да си върши работата (какъвто е случаят със сервитьорки, често ставащи жертви на такива селски прояви), подобни гнусни намеци са отвратителни. Но тя не е в позицията да им се противопостави. Жените в сферата на обслужването са най-често таргетираните жертви на wannabe мъжкарите с широки гърди и тесни хоризонти.

И ако наблюдавате отношението към тях достатъчно внимателно, ще получите един идеален ориентир за това как да разберете, че сте прост субект от мъжки пол.

Ако с един поглед и една фраза може да сринете години кървава борба за равенство между половете, вероятно сте такъв. Ако не разбирате предишното изречение – също. Ако смятате, че жена, която носи къса пола си проси секс – voila. Ако мислите, че обслужващият персонал е там, за да обслужва всички ваши нужди… знаете.

Всички от мъжки пол имаме качеството да се самозабравяме. Понякога даже да се оливаме. Но субекти като онези тримата, които тази вечер вероятно отново ще щракат с пръсти на сервитьорката в някое заведение, ни помагат да видим онова, което е откровено грозно. И ако сме умни, никога няма да погледнем с този поглед някоя жена. Не и в такава ситуация. Просто не.

 
 

Защо тях не ги номинираха за „Златен глобус“?

| от chronicle.bg |

Случва се всяка година, след като излязат номинациите за големите кинонагради. Винаги някой е пропуснат и не разбираме защо. Ясно е, че при пет места във всяка категория не може да се „угоди“ на милиони киномани по света, но награди като „Златните глобуси“ и „Оскарите“ имат ежегодната тенденция да правят някои очевидни грешки. Тази година не прави изключение.

Наистина, след вчерашното обявяване на номинациите „Златен глобус“, сме в еуфория. Имаме Call Me By Your Name, ‘I, Tonya’, Dunkirk, The Post, The Shape of Water, The Crown, Game of Thrones и няколко любими нам жени и мъже – Джесика Ланг, Сюзан Сарандън, Клеър Фой, Марго Роби, Тимъти Шаламе, Франсис Макдорманд, Мерил Стрийп.

Тук е време да направим и една уговорка, а именно: радваме се за „Бягай!“ Приятен филм, наистина изключение от обичайните хоръри. Но не. Номинация за Джордан Пийл – прекалено. За най-добър сценарии – още по-прекалено, предвид изсмукания от пръстите финал. Така че за тази изненада, по-скоро сме радостни.

Кои заглавия и личности обаче нямаме? И защо? На втория въпрос не можем да отговорим. Със сигурност знаем обаче, че не е заради ниски художествени качества на изпълненията и филмите им.

В галерията горе можете да видите кои са нашите разочарования. А след това споделете са хората и филмите, които според вас трябваше да бъдат поне номинирани.