shareit

Алек Алексиев: актьорът с 1000 лица

| от Марта Евтимова |

„Ако сега навърша 27, ще живея до 83 години, сигурен съм“. Това е първото нещо, което ми каза Алек Алексиев. Млад актьор с бистър син и по-мъдър, отколкото възрастта предполага, поглед. В момента се снима във филма „Възвишение“ по романа на Милен Русков. Играе главната роля – бачо Гичо – „револуционер“. Налага му се да отслабне 15 килограма заради образа, храни се здравословно и мечтае за вредна храна.

Поради натоварения си график около „Възвишение“ и сериала „Откраднат живот“, не му остава време да прочете автобиографията на китариста на Ролинг Стоунс Кийт Ричардс, която търпеливо го чака вкъщи. Но цитира любими моменти от книгата-изповед на вокала на Ред Хот Чили Пепърс Антъни Кийдис – „Белези“. Музиката е в кръвта му и като тийнейджър си представял, че играе идола на 90-те Кърт Кобейн. Сега мечтае за роли в пиеси на Чехов.

Завършил е актьорско майсторство в САЩ, живее в Лондон, където скоро ще се върне с актрисата Яна Титова и дъщеричката им Ая. Колкото и да не ми харесва клишето „вдъхновяващ млад човек“, Алек е точно такъв. Няма позиране и празни фрази, няма досаден егоцентризъм, претенции и актьорска суета. Има само интересна история, откровеност, пълнокръвен живот и кариера и искрено удоволствие от възможността да ви го представим.

Последните години живееш в Лондон. Какво ти направи най-голямо впечатление, когато се върна тук?

Осъзнах, че имам много малко приятели и много познати. Стават все по-малко хората, с които общувам. Но съм ок с това, така съм решил. Искам след среща, когато се прибера, да съм малко по-обогатен. Имам нужда от смисъл, не от празни разговори.

От актьорските среди ли са ти най-близките хора?

Не. Единият е пилот, другите са финансисти, кръстникът на дъщеря ми Сашо Каролев (син на Владимир Каролев) работи в голяма банка. От тези среди близък ми е режисьорът Павел Веснаков и Стоян Дойчев, с когото снимаме заедно „Възвишение“. С Яна си имаме и общи страхотни приятели, повечето са от Ямбол, хора с които се запознахме покрай летата на къмпинг „Юг“.

Вярно ли е, че като дете доста си послъгвал?

Да, беше интересен период (усмихва се). Лъжех, че не пуша и за оценки. Няма да забравя как майка ми беше дошла пред училището и ме пита: „Алек, кажи тази оценка в бележника – истина ли е или е написана грешно?“, а аз й отговарям „Майко, как ще имам тройка, петица е, объркали са 3 с 5″. И въпреки че знаех, че всеки момент ще влезе в училището и ще разбере истината, аз продължавах да твърдя, че е станала някаква грешка. Бягах от училище, за да играя карти с момичета и да пуша наргиле. Сега като видя децата да правят това и ми се струва адски тъпо, даже искам да им прасна по един шамар. Бягах и за да карам сноуборд. Това са едни от най-щастливите ми откраднати мигове в живота. Но в един момент просто спрях с лъжите. И станах безумно откровен. Което си е другата крайност.

Как се запознахте с Яна?

Бях в България за малко. Баща ми играеше в представлението „Полет над кукувичето гнездо“ (Алек е син на актьора Стоян Алексиев – пиша го тук, а не във визитката, защото не искам да се акцентира на това). И аз отидох да го гледам. Знаех вече за Яна, тя беше станала известна с филмите си. На сцената беше с много грим, с огромна коса, играеше Кенди. Баща ми ни запозна след това пред служебния вход на Народния театър. И се влюбих в нея. Казах й, че ще й взема номера от баща ми да се чуем след Нова година, а тя каза „запиши си го сега“. И така вече 6 години сме заедно.

Трудно ли беше за двама влюбени единият да е в Ню Йорк, а другият – в Лондон?

Не е най-хубавото нещо на света. Пишехме си много писма, подписвахме ги с „Ая“, много преди да се появи детето ни, което кръстихме така. После тя ми подари едно сърце, изпечено на фурна с надпис Ая, носех го навсякъде със себе си. Снимах го на различни места и й го пращах. Веднъж казах на един приятел, че ако имам дъщеря, ще се казва Ая, като онази песен на Мос Деф и Масив Атак „I-ya, Flesh of my flesh, And mind of my mind“. Така детето ни се появи с името си.

Коя реплика на Гичо от „Възвишение“ може да разкаже максимално за тази история за предателства и мечти за свобода?

Той казва на четата си, когато пише обръщение към българския народ, „Вие нищо не разумявате. Аз съм се не само на револуцията, но и на образованието народно, барем, малко обрекъл. Необразованият човек на револуция не можем да дигнем“. Бунтът и революцията чрез образованието минават. Необразованите хора как да ги вдигнеш на бунт и на революция? Те не знаят какво искат. Не знаят как да го поискат.

алек алексиев

Алек е облечен с дънки, бял т-шърт с лого и плетена жилетка Armani|Exchange. Стилът му е максимално близо до начина, по който се облича и в живота – смъкнати дънки и кецове.

Между риза и т-шърт избира, без да се замисли, второто. Не е привърженик на строго официалния стил. Все още си пази дрехи от ученическите години, защото имат сантиментална стойност.

Защо замина на 16 години да живееш в Америка?

Не ми се живееше повече в България. Ню Йорк ми беше мечта откакто се помня – от филмите, от книгите, от разказите на баща ми. Той е бил в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. Трябвало е да бъде в един от близнаците точно по времето на врязването на самолетите, заедно с Елена Петрова, но актрисата Боряна Павлова, която живее там, ги е забавила съвсем случайно.

Алек завършва средното си образование в САЩ. Живее на общежитие с корееца Сънг Бьонг Парк и разказва как първите няколко седмици се биели непрекъснато. С юмруци, с щеки за билярд, с всичко, което им е било под ръка. Десет години по-късно си обяснява това с неосъзнатия шок на двама младежи, попаднали на място, където никой не се интересува от тях. „По-сам никога не можеш да бъдеш и по този начин са ни избивали чивиите“.

Алек взима от Сънг азиатското спокойствие и упоритостта в преследването на целите. Стават много близки и заедно с останалите чужденци – италианец и руснак – стават истинска атракция в градчето Куинси. След лудите американски години Алек се връща в България и после заминава за Ню Йорк. Баща му го подготвя по скайп за предстоящите изпити по актьорско майсторство.

Влюбен си в Ню Йорк. Защо?

Спомням си как щом попаднах там, започнах да дишам дълбоко и напълно осъзнато. Влюбих се в миризмата – на асфалта, на изпаренията, на метрото. Чувствам го много близък до мен. Научих много за себе си и за актьорската игра там. Научих колко е важно да наблюдаваш хората, да вникваш в тях, да се образоваш непрекъснато, да не спираш да трупаш впечатления. Никога няма да забравя Джъд Лоу на сцената, играещ Хамлет. Свободата на тялото му, лекотата, колко беше гъвкав, думите му колко бяха разбираеми и модерни, без текстът да е модерен. Той просто знаеше какво казва, разбираше го и успяваше да то предаде. Беше феноменален. Бенедикт Къмбърбач също е невероятен в ролята на Хамлет.

Докато снима с Кенет Брана в „Джак Райън: Теория на хаоса“ Алек се запознава с Кийра Найтли. Казва за нея, че е изключително прецизна в работата си и че е голям фен на Димитър Бербатов.

Не може да не си чувал обвинението към българските актьори, че играят в киното, все едно играят на театралната сцена. Съгласен ли си?

Тук съм чувал режисьорите да казват „много театрално стана“. В Англия и Америка никога не съм чувал подобно нещо от кинорежисьор. Българските актьори имат много повече опит в театъра, просто такъв е бизнесът тук. А камерата улавя и най-малкия жест. Единственият, който може да бъде обвинен, че нещо е преиграно, е режисьорът. Това е работата му, да те изманипулира, да намери начина, по който да направиш най-доброто. Това е работата му.

Това значи ли, че щом актьорът вземе „Оскар“ за най-добра роля половината от наградата е за режисьора?

Ако половината е за режисьора, то другата половина е за монтажиста (смее се). Кейт Бланшет беше казала „Спрете да благодарите на майка си и баща си, те не са ви помогнали да направите тази роля, благодарете на монтажистите“. Киното е обща работа, наградите са за много хора. Винаги, когато ме поздравяват за нещо, аз казвам името на режисьора, с когото съм работил.

Бреме ли е за един млад актьор да е син на известен актьор?

Когато живеех в Лондон и започнах да получавам покани да снимам в България, първоначално не се съгласявах, защото не исках да си мислят, че това, което постигам, е заради баща ми. Но после си казах, че това е глупаво, и освен това, не е вярно. Всеки има право да си мисли, каквото пожелае.

Във време, в което е модерно да се ходи в Дубай, да гледаш лошо и да имаш хиляди лайкове в Инстаграм – какво друго трябва да е на мода?

Да се четат книги, да се качваш в планината, да споделяш, до общуваш с близките си, да не стоиш с глава, заровена в пясъка, да се възвисиш. А сред артистите трябва да стане модерно да се казва „не“. Трябва да си знаем стойността.

 
 
Коментарите са изключени