Акунин: “Путин ще свърши зле“

| от |

Известният и в България руски писател Борис Акунин смята, че сегашната ситуация в Русия е сравнима с тази преди сто години. И – че страната я чакат катаклизми. В Потсдам Борис Акунин даде специално интервю за Дойче веле.

452046285

„Това, което се случва в момента в моята страна, изключително напомня на ситуацията преди сто години. Това е период между две революции: реакционните сили настъпват, архаизмът се завръща, нравите се ожесточават, опонентите се демонизират. Всичко това се наблюдава и в днешна Русия, за щастие в смекчена форма. Наблюдава се взрив на същия ултрапатриотизъм, който обхвана Русия в навечерието на Първата световна война и мисля, че скоро ще дочакаме втората революция“, споделя руският писател Григорий Чхартишвили, по-известен под псевдонима си Борис Акунин. Как обаче се е получило така, че той е сред онези дейци на руската култура, които не са се поддали на този ултрапатриотизъм?

Борис Акунин: Тези, които не са се поддали, са много. Що се отнася до онези, които се поддадоха, сред тях има хора, които искрено одобряват действята на Путин – защото смятат, че пътят на Русия не е демокрацията. Има обаче и други, които поддържат официалната линия просто защото не са свободни. Ръководителите на театри, музеи или други големи проекти, зависещи от държавата, са принудени да избират кое им е по-важно – професията или обществената позиция.

ДВ: Когато говорим за хората, които „искрено одобряват“, нима в Русия има почва за антиукраински настроения? Все пак става дума за доскорошни братя, а сега изведнъж такава омраза…

Борис Акунин: Проблемът не е в антиукраинските настроения – такива в Русия сякаш няма…

ДВ: А всички тези етикети като фашисти, бандеровци, хунта?

Борис Акунин: Това е политическа реторика. Възмущението спрямо Майдана е предизвикано от това, че Украйна излиза от сферата на политическо влияние на Кремъл, а от гледна точка на кремълските управници това е погрешно и лошо. И през 21-ви век те продължават да мислят в категориите на 20-ти век, когато на прякото политическо влияние се придаваше прекомерно значение. А днес много по-важни са икономическото и културното влияние. Те не го разбират и това е проблемът им.

ДВ: Михаил Ходорковски смята, че ако Украйна стане нормална правова държава, това може да послужи като пример и за Русия. Съгласен ли сте?

Борис Акунин: Дай, Боже, да стане така. Според мен най-важно е как ще се държи новата украинска власт. Мисля, че Майданът беше всъщност антикорупционна революция. Ако и новата власт се окаже корумпирана, не можем да очакваме нищо добро. Новата власт трябва да се държи безупречно.

ДВ: Наскоро прогнозирахте, че сегашната система в Русия няма да удържи дълго, че в обозрима перспектива Русия ще стане нормална демократична страна. На какво се основава този оптимизъм?

Борис Акунин: На познаването на историята, както и на твърдото ми убеждение, че автократичните режими са архаични и неефективни. При това не говоря от гледна точка на абстрактните идеи и на етиката – този режим просто не може дълго да управлява такава голяма и сложна страна, защото е икономически и организационно неефективен. През 21-ви век не можеш да ръководиш Русия чрез ръчно управление, което е в ръцете на един-единствен човек – без механизми на обществен контрол, на възпиране и разделение на властите. Всичко това ще доведе до фалит, най-вече икономически.

ДВ: Казвали сте, че Русия е приемник на Златната орда. Как си обяснявате менталния разрив между Русия и Европа, който става все по-дълбок?

Борис Акунин: Ние сме такива, каквито сме. Когато казвам, че руската държава е приемник не толкова на византийската или западноевропейската традиция, а именно на Златната орда, не го мисля непременно като нещо лошо – то си има както лоши, така и добри страни. Наследството на Златната орда не е само ужасно, то включва и много силни и продуктивни елементи. Когато говорим за европейския и неевропейския път на развитие, обикновено пропускаме нещо съвсем елементарно – дали става дума за демокрация или не. Т.е. за степента на участие на обществото в управлението на държавата. Има обаче и други примери за страни с традиционно много силна държава, които по-късно, по пътя на еволюцията, преминават към друго управление – Япония, Германия. Според мен в Русия силната държава несъмнено е необходима, най-малкото за един преходен период. Но тази държава няма нужда да бъде непременно толкова централизирана, в нея федерализмът не бива да остава само на хартия. Освен това в Русия, с нейните вкоренени много силни традиции на корупция и произвол на властта, са особено важни демократичните институции. Важно е депутатите да упражняват контрол, важно е да има ако не независими, то поне различно зависими медии. И, разбира се, не е възможно да се живее в страна, в която няма независим съд.

ДВ: Доколкото разбирам, според Вас Русия като мислене е на 15-16-годишна възраст – във възрастта, в която при хората хормоните направо бушуват…

Борис Акунин: Разбира се, че бушуват. На тази възраст човек още не умее да се самодисциплинира и не разбира добре своята отговорност. Но най-важното: той не разбира добре последствията от своите постъпки. В този смисъл ние сме нация, която още не е излязла от преходната възраст.

ДВ: А не Ви ли се иска понякога да плюете на всичко и да заминете?

Борис Акунин: Доста често. Особено в момента. Трудно и неприятно ми е да живея в страна, в която се разгарят шовинизмът и шумният патриотизъм. Когато тръгвах за Германия, гледах рекамните билбордове по Кутузовския проспект в Москва, на които опозиционерите са изобразени като някакви бесове. И мен ме има там, с копитца. А това уж е моята страна, моят град…

ДВ: Как оценявате на този фон шансовете на протестното движение? Защо то не е толкова масово, колкото в Украйна?

Борис Акунин: В Украйна на улицата излязоха милиони, понеже там хората живееха много зле. За щастие, хората в Русия живеят в доволство, което докато съществува, милионите няма да излязат на улицата. В Москва хората излизат на улицата не по икономически, а по морални и естетически причини. Защото искат да живеят в друго общество, да участват в управлението на държавата. Защото вече не понасят случващото се в страната, безсрамието, процъфтяващата корупция, кражбите. Но едно естетическо движение никога не може да набере особено голяма политическа сила.

ДВ: Дали в тази ситуация изобщо има някакъв смисъл да се поощряват протестите или те просто служат като някакъв отдушник?

Борис Акунин: Много труден въпрос. Имам чувството, че за привържениците на политическата еволюция, сред които съм и аз, в момента дневният ред е изчерпан. Опитите ни през последните години се провалиха, главно заради тъпотията и недалновидността на руските власти. Ние се опитвахме да се движим еволюционно, със средствата на мирния преход. Но властта не го разбра и вече си затвори пътя към тази възможност. Владимир Путин вече няма избор. И във всички случаи ще свърши зле. Ще има или дворцов преврат, или социален взрив. Когато системата се отказва от изборите си, тя не оставя никакъв избор на народа.

 
 

Какво ни очаква в социалките до началото на 2018

| от |

Това лято, точно преди морето, си счупих телефона и в резултат една седмица се разхождах без него и съответно без интернет. Беше доста готино всъщност. Тази зима трябва да направя същото.

Като изключим константното мрънкане по общината, до края на годината в социалните мрежи ни очакват няколко вълни от еднотипни постове и статуси, които се появяват всеки декември. Те са общо взето лесни плиткоумни оригиналности, от които всеки е изкушен, за да получи внимание, приемане, одобрение или каквото там му е нужно.

Всеки има право да си поства каквото иска, разбира се. Въпросът не е в правото, а в това, че то се използва за глупости.

Вторият първи сняг

Понеже времето навън е като за мартеници, първият първи сняг бързо ще бъде забравен. Някъде през декември ще завали отново и това е така нареченият „втори първи сняг“. Тогава късопаметната порция от народа ще си зачеститят погрешно първия сняг. От самата покривка пък следва една социалкова подвълна – оплакването от състоянието на пътната обстановка. Това ще се усети особено силно във фейсбук, където фейсбук лешниците ще омрънкат и окрънкят всички групи как не им е изчистено. Друг е въпросът, че лопата им за сняг сигурно са я правили елфите и ги пари като тръгват да изринат снега пред входа

Колко е празна София

Документирано със снимки на пустеещата столична инфраструктура. Колкото повече София заприличва на село, толкова по-хубав град става. Не трябва да забравяме и вечния лаф: „Софиянци заминаха за родните си места“. На такъв хумор Хачо Бояджиев си удря капата в пода и обръща масата със сармите от яд, че не го е измислил той.

Ако вие сте един от хората, които качват снимки на празни улици с гореспоменатия лаф, давайте, кои сме ние да ви съдим. Но знайте, че когато всички сме със семействата си и видим на смартфона снимката ви, ще ни стане мъчно за вас, че сте навънка самичък, вместо да празнувате с компания.

Трапезата на Бъдни вечер

Снимки на сарми и надписи „сърми“. Въпреки че трапезата в този ден е строго регламентирана и всички знаем какво има на масата на всички в държавата (закръглям), някои хора държат да покажат. На този ден, когато отвориш прозореца, за да се измирише от сармите, от долния етаж започва да влиза миризма на сарми. Знаем какво готвите, нали и ние готвим същото. Само че по-хубаво – ако не вярвате, намерете ни във фейсбук.

Коледни песни и филми

Ако не тази, то другата, най-късно до 2020 година ще се появи коледна песен с Криско и Кичка Бодурова, и Галена, и още няколко човека да допринесат за еклектиката. Тази песен евентуално ще иска да замени Майкъл Бубле, Марая Кери и останалите коледни хитове по стените на хората.

Отделно от това, дори ме е страх да кажа „Сам вкъщи“. Имам чувството, че някой ще влезе в офиса и ще ме цапардоса с празна кутия от боя.

Колко сме се наяли на Бъдни вечер и Коледа  

Статуси, в които оплакваме безпомощното си от храна състояние. Присъствието й е било по-силно от нас и не сме могли да надвием черните й влияния. Сега си плащаме и искаме всички да знаят.

Колко сме се напили на Нова година

Всъщност сме изпили съвсем малко повече, отколкото по принцип си пием. Разликата е, че този път сме имали повод.

Изхвърлени елхи през терасата

Има два варианта за мрънкане тук – единият е, че елхата цапа ландшафта, другият е, че как може да се убиват дръвчета. По който и от двата наивни пътя да е поел постващият, трябва да не му обръщаме внимание, а да се радваме, че не му е станало лошо от сЪрмите.

 
 

Дебора от Big Brother: в тинята, където й е мястото

| от Цветелина Вътева |

Това, че шоуто „Big Brother“ в същината си напомня „Игрите на глада“ и е способно да срине нечий живот изобщо не е новина, но въпреки това някои случки, които се разиграват в Къщата и на телевизионния екран, раздвижват обществената перисталтика.

Поредната жертва на Големия брат, е певицата Дебора – мис Видин, мис Северозападна България, фолк певица, известна с песента „Буба лази“ (според собствените й твърдения). Снощи тя бе изгонена от Къщата, след като поиска да напусне, обидена от дадения й прякор Мис Махмурлук, и в състояние на афект напсува Big Brother. А днес се появи в предаването „На кафе“ при Гала с тъмни очила, под тях – насинено око, разплакана, с твърдението, че трима души са я пребили пред дома й и признанието, че алкохолът й помага да се справи с паническите атаки, от които страда.

Цялата псевдотерапевтична среда, в която видяхме певицата – първо в изповедалнята на Big Brother, а и после и в „На кафе“, увеличава с телевизионната си лупа проблемите на една жена, които никак не са уникални. Псувнята по Големия брат може и да е безпрецедентна, но паник атаките, наливането с алкохол в опит за преодоляването им, истериите и насилието над жени са ужасно далеч от безпрецедентността. Те са ежедневие.

Ако има някакъв позитив от това, че една жена, която очевидно се нуждае от помощ и подкрепа, бе стъпкана в телевизионната кал, то това е прозрението, което може да удари някои хора, че Дебора е съвършено оформен прототип на жената-жертва на насилие.

Тя е слаба, психически неуравновесена, кастрирана от самоувереност, неспособна на самоуважение, емоционална лабилна, готова да каже „Обичам те“ на някой, когото не познава. Все неща, които карат човека да страда, и то да страда зверски. Неща, за които страдащият няма вина. И които го превръщат в лесна мишена за всички агресори, насилници и садисти, които надушват психичния дисбаланс у жените както акулите надушват кръв.

Онова, което видяхме при Гала, с изключение на самата Гала, която реагира искрено съчувствено и адекватно, е една показателна миниатюра за това с какво се сблъскват хората с чести психични проблеми у нас: пълно и тотално неразбиране, стената на Пинк от „Пинк Флойд Стената“, уж състрадателни, но всъщност укоризнени погледи. Докато певицата се изсипа емоционално и тотално се разля от рамките на приемливото поведение, коментаторите на Big Brother се държаха като набори на 90-годишен покойник на погребението му: с едно тихо, но натрапчиво внушение: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз в ковчега“.

Това е и големият проблем с домашното насилие. Не насилниците и не жертвите, а третите лица: съседите, които чуват виковете, но мълчат. Минувачите, които виждат, но не се обаждат. Зрителите, които гледат и се тюхкат, но след това си лягат с онази същата мисъл: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз“.

Не ме разбирайте погрешно: Дебора е на социалното дъно. Тя не се вписва в нито един шаблон на „успеха“. Тя е простовата, хистерична, невъздържана и не особено интелигентна. Но с извинение за популизма, преди да бъдем прости или софистицирани, хистерични или непоклатими, невъздържани или обрани, интелигентни или тъпи, ние сме първо хора.

И когато някой човек страда, не е ли здравата, първосигнална реакция да изпитаме емпатия? Явно не.

Шоуто си гледа рейтинга и това е нормално: разбира се, че Big Brother ще покаже Дебора как пие чаша след чаша вино, разбира се, че ще й даде прякор „Мис Махмурлук“. Всяка пукнатина в някой от съквартирантите, през която може да влезе провокация на кукловода, трябва да се използва. И това не е подсъдимо (дори морално), защото това е същината на това риалити и всеки, който влиза в него трябва да е наясно с рискове, които поема.

Голямата драма с Дебора не е в Big Brother, а в това, че нейният случай бързо надникна в мозъка на обществеността и през коментарите във Facebook и заглавията на жълтите медии стана ясно каква свинщина е вътре. Какъв примитивизъм, удобно заключен в позицията „Тя си е виновна, мани я тая пияница“.

Много обичаме да си чешем езиците за това колко е важно да се ограничи домашното насилие, колко е разпространено сексуалното насилие, и как хората не бива да бъдат стигматизирани заради временни психични разстройва, през които минават. Но ето че на ТВ екрана излезе една Дебора, с всичката си простота и антипатичност, и бързо ни показа, че можем само да си чешем езиците.

Но когато пред нас се появи жертва на насилие и на психичен проблем, всичко, което можем да направим е словесно да я смачкаме в тинята. Където й е мястото, нали.

 
 

Най-добрите филми на Тарантино

| от chr.bg |

Куентин Тарантино е режисьор, сценарист, актьор и продуцент с един от най-уникалните стилове в света на киното.

Той е известен и с щедра употреба на насилие, театрални количества кръв и дълги бойни сцени, супер саундтраци и придирчивост към актьорите, с които работи.

Тази година стават 25 години от „Reservoir Dogs“ и по този случай ще погледнем наза към творчеството на Тарантитно. Ще видим какво е направил от тогава до днес и ще подредим работата му по качество.

Кой филм ли е номер 1?

 
 

Бойка Велкова и Мария Каварджикова са „Две“ за стотен път

| от chronicle.bg, БТА |

Бойка Велкова и Мария Каварджикова ще бъдат „Две“ за стотен път в Народния театър „Иван Вазов“ тази вечер - в 19.30 ч. на Сцена на 4-ия етаж двете талантливи актриси от първата ни трупа ще изиграят стотното представление по текст на Таня Шахова, съобщават от театъра.

В спектакъла под режисурата на Юрий Дачев участват също Ева Тепавичарова и Цветомира Даскалова, които се редуват в ролята на Безмълвната жена. „Две“ разказва историята на две титанични жени, свързани от любовта си към един мъж – Боян Пенев, и не само – Дора Габе и Елисавета Багряна. Бойка Велкова /Габе/ и Мария Каварджикова /Багряна/ въвеждат зрителите във вълнуващото съпреживяване на двете именити поетеси и интелектуалки, които съдбата събира в Дома на Съюза на писателите в Хисаря. Спомените и любовта ги сближават, раздалечават и събират отново. . .

DSC8321

„Има личности, които благодарение на страхопочитанието на пишещите, се превръщат в легенди с втвърдена политура. „Две“ не е текст с такива намерения и за мен това е ценно негово качество. Смешно е човек, който се занимава с театър, да вярва, че може да постигне цялата истина за хора, които ги няма, при това толкова многолики като Елисавета Багряна и Дора Габе.

DSC8790

Сцената не е място за спиритически сеанси, нейните възкресения са други – чрез игра и приемане на човешките несъвършенства като приближаване към света на големите“, казва Юрий Дачев за спектакъла, посветен на 120-годишнината от рождението на Елисавета Багряна и 125-годишнината от рождението на Дора Габе.

 

Следващото представление на „Две“ е на 11 декември.