Акулите ще помагат на учените да предвиждат тропически бури

| от |

Един от най-опасните морски хищници може да се превърне в най-добрия приятел на метеоролозите, що се отнася до предсказване на бури, пише CBS.

Учените се надяват, че в бъдеще акулите ще им помагат да предвиждат с по-голяма точност силата на тропическите бури и ураганите преди приземяването им.
В рамките на програма на Университета на Маями на около 300 акули годишно се поставят маркировки, за да се проучва движението им. Сега изследователите възнамеряват да използват по-модерни маркировки, за да събират повече данни.

“Така животните ще се превърнат в сензори на околната среда”, казва Нийл Хамершлаг, който ръководи програмата. “Те могат да достигат до области и хабитати, където ние не бихме могли да бъдем наистина ефективни”. По думите на Хамершлаг акулите, без да се знае причината за това, са склонни да гравитират около райони на резки температурни промени, където бурите обикновено набират сила. Акулите са в състояние да плуват на дълги разстояния и до трудно достъпни дълбочини. Тигровите акули, например, могат да преминат до 45 километра на ден и да се гмурнат на над 600 метра.

Залавянето на акула, за да бъде маркирана, може да отнеме няколко часа, но след това сензорът изпраща информация на изследователите в продължение на повече от година. “След като веднъж поставим сензор на акулата и я пуснем обратно във водата, тя се превръща в подводница”, казва Ник Шей, преподавател по метеорология в Университета на Маями. “Те могат да изпращат важна информация за дълбоките топли фронтове в океана”. Според Шей с данните, събирани с помощта на акулите точността на предсказването на бури ще се подобри с до 20 процента.

с Агенция „Фокус“

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук

 
 

Точно така: да драскаме, но културно!

| от chronicle.bg |

Няма вече Банкси, няма вече Майкъл Мур! Откакто някакви пичове, служители от Националната опера, надраскаха паметника в Хирошима с „Локо София“, има ново течение контракултурното изкуство!

Уволнени и низвергнати от обществото и собствения си отбор, тези мъже са герои! Ние ще последваме техният пример и ще разнесем тази гмеч, наречена „български отбор по футбол“ заедно с посланието за България, навсякъде по рохката плът на майката земя.

Без псувни и грубости, културно! Ето как и къде:

„Локо Пловдив“ на Нагасаки

Те просто така си вървят – по двойки. Нали знаете, красотата е симетрия.

„Ботев Враца“ на Статуята на свободата

Бързо, докато Валери Божинов не си е тръгнал от отбора – нека се разпише и при тази порочна мадама.

„Аре Миньоро“ на Айфеловата кула

Знаете, известна е жарката любов между град Перник и винкела като предмет. А ако съществува на тази планета паметник на винкела, то той е Айфеловата кула.

„Берое Стара Загора“ на паметника на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир

Северна Корея и „Берое“ има едно нещо помежду си: и при двете „няма мое, няма твое…“

„Лудогорец  Разград“ на Ниагарския водопад (някъде отстрани, не върху водата)

Ниагарския водопад е може би най-посещаваната забележителност в света с над 30 милиона посетители годишно. Това би трябвало да им покаже какво е да имаш фенове.

„Само Левски“ на Стоунхендж

Хубавото е, че навсякъде около Стоунхендж има тревичка и зелено. Така там спокойно могат да пасат говеда.

„Само ЦСКА“ на Крепост Хисаря

Крепост Хисаря се намира в Ловеч. Там надписът „Само ЦСКА“ ще седи страхотно, защото където и да ходиш, където и да скиташ, най-хубаво си е вкъщи.

 
 

Трейлър на The Aftermath: къде още ще гледаме Кийра Найтли?

| от chronicle.bg |

Докато гледаме как се представя Кийра Найтли в ‘“Колет“ (в програмата на CineLibri 2018), насочваме погледите си към следващия интересен проект на тази страхотна актриса.

Продуцентската компания Fox Searchlight пусна първия трейлър на филма „The Aftermath“ – драма, развиваща се в периода след Втората световна война, която разказва за любовния триъгълник между персонажите на Кийра Найтли, Александър Скарсгард и Джейсън Кларк.

Филмът е базиран на романа на уелския писател Ридиан Брук и е режисиран от Джеймс Кент. Сценарият е на Джо Шрапнъл и Ана Уотърхаус, екипът зад „Race“ и „Frankie & Alice“.

Ето какво гласи официалният синопсис: „В следвоенна Германия през 1946 г. Рейчъл Морган (Найтли) пристига насред руините в Хамбург, за да се събере със съпруга си Луис (Кларк), британски полковник, отговорен за възстановяването на разрушения град. Когато се нанасят в новия си дом, Рейчъл е поразена от решението на съпруга си: да делят къщата с предишните й собственици – немски вдовец (Скарсгард) и травмираната му дъщеря. В тази нажежена атмосфера емпатията и скръбта отстъпват място на страстта и предателството.

Очакваната премиера на филма е за края на април 2019 г. Сега спираме с приказките и ви оставяме в компанията на прекрасната Кийра и нейната приятна мъжка компания.

 
 

Науката ни показва лицето на Бог, прилича на Илън Мъск

| от chronicle.bg |

Вижте ги един до друг. Не можете да кажете, че не си приличат!

Разбира се, веднага в главите ни изниква един конкретен въпрос: Как е съставен образът на Господ? Това е станало по следния начин: 511 християни са участвали в изследване, в което е трябвало да изберат снимки хора, които според тях приличат най-много на Бог, а финалният образ е съставен от изборите им.

Психолози от Университетът в Северна Каролина – Чапъл Хил накарали участниците в изследването да разгледат хиляди двойки човешки лица (избрани на случаен принцип) и да изберат кое от двете им прилича повече на божествено. Най-предпочитаните изображения след това са били комбинирани в едно чрез специален софтуер.

Може би приликата на резултата от изследването с фасона на Илън ни показва, че искаме господ да е модерен човек, гладко избръснат и с младежки вид, за разлика от класическия образ на възрастен брадат дядо в облаците. 

Изследването също така показва, че хората виждали много от себе си в образа на Бог. Младите хора виждали образа му по-млад, афро-американците го виждали като афро-американец, а хората, които се смятали за по-красиви, вярвали, че и господ е по-скоро красив.

Всичко това като че ли обяснява защо резултатът си прилича с Илън, който изглежда доста като средностатистически бял мъж.

Това буди въпроса: дали ако вземем снимките на 511-те човека от изследването и ги минем през същия софтуер няма да получим горе-долу същия образ?

„Склонността хората да вярват, че Бог има общи черти с тях, е в тон със стандартната егоцентричност“, казва професор Кърт Грей, автор на изследването. „Хората често проектират вярванията и чертите си върху другите. Нашият експеримент показа същото.“

В крайна сметка излиза, че лицето на господ е лицето на човешкия род.