Айфеловите кули по света и у нас

| от |

1541_big

Какво е общото между Токио, Ла Плата, Лас Вегас, Ханджоу и Тегусигалпа? Всички имат копие на Айфеловата кула, може би най-имитирания паметник в света.

Компанията, експлоатираща Айфеловата кула в Париж, признава, че е невъзможно да регистрира всички репродукции, издигнати в цял свят. Някои от тях като Токио тауър или Хотел и казино Париж в Лас Вегас са сравнително известни. Други по-скромни или по-кич изненадват посетителите на най-невероятни места като Ла Плата, конституционната столица на Боливия, в черноморския курорт Златни пясъци или в база на „сините каски“ в Ливан.

131114132537-travel-replicas-eiffel-tower-vegas-horizontal-gallery

Айфеловата кула продава. Тя се среща в десетки тематични паркове и се използва за реклами на безброй много ресторанти, магазини и проекти за недвижими имоти на петте континента. Откритата през 1999 г. Айфелова кула на Хотел и казино Париж в Лас Вегас първоначално трябваше да бъде по-висока от 324-те метра на оригиналния монумент във френската столица. Но близостта до летището в града станала причина архитектите да намалят наполовина амбициите си, за да не пречат на въздушния трафик.

131114133404-travel-replicas-eiffel-tower-shenzhen-horizontal-gallery (1)

 

Кулата в Лас Вегас е висока 165 метра и се издига до репродукция на Триумфалната арка и други известни парижки монументи. „В Хотел и казино Париж в Лас Вегас човек се пренася в града на светлината с цялата страст, въодушевление и атмосфера на най-романтичния град в света и световна столица на забавлението“, пише на сайта на хотела.

131114134541-trvael-replicas-eiffel-tower-berlin-horizontal-gallery

В Токио построената през 1958 г. кула, боядисана в червено и бяло, е една от малкото копия, които са по-високи от оригинала, 333 метра, намалени по-късно на 312 метра, когато антената на върха на кулата беше повредена при земетресение. Тази телевизионна кула продължава да е един от емблематичните монументи на японската столица.

131114132314-travel-replicas-eiffel-tower-india-horizontal-gallery

Макар и не толкова високи като парижката кула, има и други грандиозни копия като кулата Тиандучън, която със своите 108 метра се издига в центъра на скъп комплекс с недвижими имоти в Ханджоу, Китай. Има редица градове, чието име е омоним на Париж, които имат собствена Айфелова кула. Местността Париж в подножието на Урал в Русия, създадена през 1842 г. в чест на победата на русите над армията на Наполеон 30 години по-рано, се вдъхновила от творбата на Густав Айфел за антената, издигната през 2005 г.

131114133237-travel-replicas-eiffel-tower-hangzhou-horizontal-gallery

В Ла Плата желязната кула, издигната в парка Боливар, е в действителност единствената в света заедно с тази в Париж, която е истинска Айфелова кула, тъй като също е проектирана от Густав Айфел, макар че не прилича много на тази в Париж.

Името Айфелова кула обаче е патентовано. Всеки, който иска да кръсти ресторант или марка парфюми Айфелова кула, трябва да си плати за това, а сумата зависи от значимостта на проекта.

 
 

Никол Кидман с поредна награда

| от chr.bg, БТА |

Никол Кидман получи наградата на Гилдията на филмовите актьори за най-добра актриса в телевизионен филм или минисериал, съобщиха Асошиейтед прес и Франс прес.

На церемонията в „Шрайн одиториъм“ в Лос Анджелис Кидман, която беше номинирана 10 пъти, първа получи приза за ролята си в „Големите малки лъжи“. Водеща на шоуто, в което жените са на почест, беше Кристен Бел.

Наградата за най-добър актьор в телевизионен филм или минисериал беше спечелена от Александър Сгарсгард, също за „Големите малки лъжи“. В минисериала Никол Кидман се въплъщава в жена, жертва на семейно насилие, а Сгарсгард играе нейния съпруг.

В категорията за най-добър комедиен сериал победи „Вице“, с участието на Джулия Луис-Драйфъс, която спечели наградата за най-добра актриса в телевизионна комедия.

Уилям Мейси от „Безсрамници“ е победител в категорията най-добър актьор в комедиен сериал.

Британецът Гари Олдман, който изпълнява ролята на Уинстън Чърчил във филма на режисьора Джо Райт „Най-мрачния час“, спечели наградата за най-добър актьор.

Американката Франсис Макдорманд, изпълняваща главната роля във филма „Три билборда извън града“, беше отличена като най-добра актриса. Този филм спечели наградата за най-добър актьорски състав – главната премия на Гилдията на филмовите актьори.

Наградите на Гилдията на филмовите актьори се смятат за добър индикатор за успех на „Оскарите“, защото нейните членове са най-голямата група в Академията за кинематографично изкуство и наука.

 
 

Slayer се отказват от сцената

| от chronicle.bg |

Траш гигантите от Slayer обявиха, че се отказват от сцената. Легендарната група ще проведе прощално турне през 2018-а. Все още обаче не са ясни датите в него и кои държави/градове ще бъдат посетени, макар от бандата да обещават, че става дума за „световно турне“.

Групата обяви „пенсионирането“ си с видео, което съдържа различни материали от кариерата на Slayer – от ранни постери до скорошни фотосесии.

Slayer съществува от 1981 г. Тази година се навършват 37 години от създаването на бандата. Loudwire посочва, че макар новината за прощалното турне да е шокираща, все пак е имало намеци, че нещо подобно предстои. Вокалистът Том Арая още през 2016-а е казал, че вече няма интерес към турнетата.

 
 

Св. Синод VS. Истанбулската конвенция: борбата е безмилостно жестока

| от Цветелина Вътева |

Светият Синод, този симпатичен орган, който се произнася по наболели обществени въпроси от името на Българската православна църква, от време на време слиза от скъпите си автомобили и нагазва в калта на социално значимите проблематики.

Една от най-пищящите такива в момента е потенциалната ратификация на Истанбулската конвенция – онзи „спорен документ“, който иска да спасява жените – жертви на домашно насилие. Същият, който според прочита на неговите противници, иска да въвежда някакви трети, четвърти и пети полове, които ни сме чували, ни сме виждали.

Светият Синод се обяви против конвенцията, тъй като очевидно е по-страшно в лоното й да влезе някой, който прилича на Еди Редмейн в „Момичето от Белгия“, отколкото всеки ден стотици български домове да се озвучават от напразно споменатото име Господне, което надават жените-жертви на домашно насилие, докато благоверният им съпруг ги налага с тиган, защото мусаката е недопечена.

Щеше да е добре, ако поне бяхме научили позицията на Църквата по официалния начин: с прочитане на обръщението и становището на БПЦ. Ние обаче я научаваме от сутрешния блок на Нова телевизия, където се появи небезизвестният архимандрит Дионисий: онзи чаровен служител на Бога, който през май 2016 г. бе отстранен от Светия синод от поста си на предстоятел на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ заради финансови злоупотреби, неспазване на църковните канони и за честванията на Великден със заря и гвардейци.

В ефира на Нова отец Дионисий каза, че поддръжниците на конвенцията са „либерална сган“ и че ако депутати и министри си позволят да я ратифицират, трябва да им бъде забранено да влизат в божиите храмове.

Защо Нова канят за коментар отец, отлъчен от Църквата, си остава мистерия. Съчетана с вкуса на жлъчка от това, че българската църква нарича „сган“ онези, които смятат, че опазването на традиционните български ценности не следва да се реализира през философията на „здравия балкански шамар“.

Не е тайна, че у нас четенето с разбиране е предизвикателство. Но в казуса с Инстанбулската конвенция (наречена така защото е договорена в Истанбул, а не защото е турска и задължава България да въведе професията „ибрикчия“ у нас), нещата не се изчерпват до неразбиране на един юридически текст. Наяве излезе една много по-грозна национална черта, за съжаление подкрепена от част от политическия елит, както и от Светия Синод: параноята.

Българинът винаги се е тресял от хомосексуална паника, замаскирайки я с мачистки изказвания и селташко поведение. Но този път параноидните налудности, които досега живееха само във фантазиите на хомосексуалните фобици, излязоха навън и подтикнаха някакви хора да излязат пред парламента с плакати „Не на изродията“.

Фантазмът, в който България е залята от уродливи мигранти с по няколко чифта полови органи, голи тела и цикламени коси, сцепи вярата на обществото, че нещата могат да си останат в руслото на онези стари български традиции, които са описани в началото на „Под игото“. В главата на върлия противник на конвенцията маршируват български деца с промити мозъци, които изучават „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис вместо „Епопея на забравените“ и които стават хомосексуални, защото така ги учат в училищата. Тази идея е великолепна за написването на нов антиутопичен роман, но стои нелепо на фона на реалността.

Безцеремонната ригидност на партии като БСП, стожерите на идеята за социално равенство, запрати надеждата за вписване в европейските ценности на един нов и променящ се свят, отворен към различията, директно в небитието.

А Светият Синод, в лицето на неколцината брадати свещеници със зачервени от снощната манастирска ракия бузи, може да насочи вниманието си към връщането на вярата у човека.

Че кой знае…дори и у жената или у хомосексуалните.

 
 

“Аз, Тоня“: няма такова нещо като истина

| от Дилян Ценов |

„Хейтърите винаги казват: „Тоня, кажи истината“. Няма такова нещо като истина. Това са пълни глупости. Всеки си има своя собствена истина“. С тези думи завършва филмът „Аз, Тоня“ на режисьора Крейг Гилеспи, по сценарий на Стивън Роджърс (Kate & Leopold, P.S. I Love You). С тези думи Марго Роби, в ролята на световноизвестната фигуристка Тоня Хардинг, обобщава 23-годишно мълчание, една провалена кариера и история, в която вече е прекалено късно за възмездие, но не и за коректно отразяване на фактите.

Биографичният филм вече беше признат за изпълненията на актьорите в него и Марго Роби(в ролята на Тоня) и Алисън Джейни бяха номинирани за  най-престижните отличия в киното. Втората спечели SAG Award и Golden Globe за най-добра актриса в поддържаща роля.

tonya2

„Аз, Тоня“ не претендира за историческа точност, въпреки в началото е казано, че филмът е базиран на „железни“ източници и интервюта. Историята на 47 годишната Тоня Хардинг е толкова манипулирана, че е безсмислено да се взима страна в нея. Веднъж тя е манипулирана от самите близки на фигуристката и веднъж от медиите и хората, от които зависи кариерата на фигуристите – онези в комитетите и асоциациите, които решават кой и защо да се класира за състезанията. Та по въпроса за истината около Тоня Хардинг нещата са прости – знаем само кой е виновен и кой какво не е извършил и това ни стига. В един от най-добрите филмите на годината Крей Гилеспи успява да направи точно това – да събере истината на всеки един от замесените и да остави зрителя (ако има изобщо желанието) да „отсъди“.

През 1991 г. едно момиче постига немислимото – 20-годишната Тоня Хардинг става първата жена в САЩ, изпълнила троен аксел по време на състезание по фигурно пързаляне. Същата година го изпълнява и на Световното първенство – отново първата жена. Момичето е атлетично, здраво, има всички данни за олимпийско злато. Крахът идва през през януари 1994 година. В САЩ избухва един от най-големите скандали в спорта. След излизане от пързалката по време на тренировка, американската олимпийска надежда, фигуристката Нанси Кериган е ударена с гумена палка в коляното и заради контузията е принудена да спре участието си в Националното първенство в Детройт. Малко повече от месец остава до Зимните Олимпийски игри в Лилехамер, където Кериган ще се изправи пред дългогодишната си съперница, Тоня Хардинг. От следобеда на 6 януари 1994 г. кариерата на Хардинг на теория приключва. Съпругът й Джеф Гилули, в съучастничество със свой приятел, Шоун Екхарт, наемат Шейн Стант, който трябва да извърши нападението над Кериган. Тоня е в пълно неведение за плана на тогавашния си съпруг.

la-et-mn-i-tonya-review-20171207

Точно това чакат всички – особено Американската асоциация по фигурно пързаляне. Идеалният повод момичето, което цял живот не се вписва в стандартите, но се състезава безупречно, да бъде отстранено. Тя не се облича както трябва, не изглежда като принцеса от приказките, за разлика от Кериган, иска да носи дънки, да слуша поп и да се състезава под звуците му, и не е по никакъв начин олицетворение на американската мечта. Спортните умения не са всичко и без имидж няма как да стане. Така че всичко приключва след този скандал. Пускат я на Олимпийските игри, защото скандалът е прекалено сочен, за да бъде изпуснат. Всички искат да видят  сблъсъка. Тоня финишира осма, а Кериган печели сребърен медал. След игрите Тоня е обвинена за прикриване на факти и съучастничество и получава доживотна забрана да се занимава с фигурно пързаляне.

А сега нека започнем отзад напред. Понеже скандалите не са всичко (още един от акцентите на филма).

Сюжетът проследява живота на фигуристката от ранното й детство до периода непосредствено след съдебния процес във връзка с нападението на Нанси Кериган. Документалният характер на лентата помага на стегнатия и точен разказ, а фактът, че нито сценария, нито режисурата взимат страна в многостранния конфликт, помага на нас, зрителите, да разберем версиите на всички, станали част от живота на Хардинг. Филмът наподобява репортаж, в който събитията са разказани от гледната точка на  близките на Тоня – съпругът й Джеф Гилули (Себастиан Стан), майка й Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни), треньорът й Даян Роулинсън (Джулиан Никълсън) и приятелят на Джеф, Шоун Екхарт (Пол Уолтър Хаусер).

3--lavona-golden-allison-janney-and-her-pet-bird-in-i-tonya-courtesy-of-neon

Марго Роби, която помним предимно с ролята си на приятна блондинка от „Вълка от Уолстрийт“, влиза в кънките на фигуристката. И ни взема умовете. Не можем да искаме по-добро изпълнение – в това на Роби има всичко – емоция, огън, гняв, уязвимост, каквато само най-силните момичета притежават, любов и нежност. Виждаме детето, което още на три години стъпва на ледената пързалка, заведено от майка си Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни). Случаят тук не е просто на свръхамбициозна майка, а на такава, която редовно бие дъщеря си , насилва я психически и физически, а оправданието винаги е едно – тя работи на три места, за да може дъщеря й да тренира, дори шие костюмите й сама. Бащата напуска семейството рано и Тоня от малка расте в атмосфера на насилие. Бунтарщината не е самоцелна – тук тя е изначална характеристика на персонажа. Тя е неговата уникалност. Тоня е повече от крехката фигуристка с чуплива фигура. Тя е жилавата жена,  която иска да пробие с уменията си, не с пози.

Алисън Джейни и Марго Роби определено са най-доброто нещо в тази лента. Двете имат страхотно взаимодействие на екрана, а първата дотук е нашата фаворитка за женска поддържаща роля. Лавона бие дъщеря си, дори хвърля нож по нея, а на финала дори отива със скрит диктофон в джоба при нея. Оставя ни с отворена уста.

i-tonya-margot-robbie-sebastian-stan

Именно интровертността, която предполага една такава история, прави филма толкова специален – като стъклена фигура от менажерията на Тенеси Уилямс. Без екшън, като изключим моментите, в които Джеф разбива главата на Тоня в огледалото или двамата се стрелят с пушки. Без претруфен плач в стил „вижте, колко съм зле и ме съжалете“. Не, този филм се вглежда в историята без да съди една от най-добрите фигуристки в историята изобщо, чиято кариера приключва преждевременно именно заради неспособността й да следва установените традиции и да се впише в шаблона.

„Аз, Тоня“ е разказ, който ни учи да емпатираме, а не да съдим. Разказ, който показва каква е цената на успеха и деликатно ни внушава, че независимо колко сме добри, ако нямаме характер, успехът е само път към краха. Филм за нуждата на публиката да обича някого и да мрази някого. Филм за многото различни, но верни истини.

А дали всички са верни? Дали не е по-добре поне един път, Тоня да има думата? Текстът от песента „Тоня Хардинг“ на Суфян Стивънс е добра отправна точка за размисъл по темата:

Has the world had its fun?
Yeah they’ll make such a hassle
And they’ll build you a castle
Then destroy it when they’re done