shareit

Адел се завръща с нов албум

| от chronicle.bg |

Липсва ли ви Адел? Ако отговорът е „да”, значи новият й албум идва тъкмо на време. След като в началото на годината певицата погъделичка любопитството на феновете си с новината, че подготвя нов албум, сега вече е официално – очаквайте го през ноември.

Минаха 4 години, откакто Адел издаде последния си албум 21, а първите й два албума й спечелиха шест награди Грами, 30 милиона продадени копия по света и тя се превърна в име, което всички по света са чували. Когато реши да създава семейство, Адел избяга от блясъка на музикалната сцена и всички се чудихме колко време ще трябва да чакаме за нов албум.

Предполага се, че ще се казва 25 – спазвайки традицията с възрастта на певицата по време на записването на албума.

През юли Ед Шийрън – симпатичният риж музикант, каза пред Capital FM, че не е чувал албума, но всички, които са го чували твърдят, че е наистина добър. А и е трудно да не е така, при положение че Адел работи с добри музиканти по записа му – Danger Mouse, Макс Мартин, Tobias Jesso Jr.  и Райън Тедър от One Republic.

Снимки: Getty Images

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли пиратите са ползвали дъската, за да убиват хора

| от |

В продължение на хиляди години пирати от различни видове са плячкосвали невинни кораби из морета и океани. Техните подвизи са документирани от хора като Цицерон и Омир в древен Рим и Гърция, а викингите сами описват набезите и приключенията си по вода през средните векове. Въпреки това, кръвожадните пирати, които най-често се изобразяват във филмите и книгите днес, са тези от златния век на пиратството – тоест 16 и 17 век.

British sailors boarding an Algerine pirate ship

През това време пиратите бяха не само често срещани, но много от тях – „частниците“ – всъщност бяха наемани от правителствата на различни държави, за да крадат от други държави или да воюват срещу тях. Испания по това време доминираше в Новия свят и имаше много кораби, които превозваха богатство обратно към страната. Мисълта за злато, сребро и скъпи подправки беше твърде примамлива за много други страни, които искаха да сложат край на монопола на Испания за своя сметка. Така те наемат частници да свършат мръсната работа по кражбата на част от товара.

В холивудското представяне на този Златен век на пиратството, както и в почти всички анимации, стандартният начин да се екзекутира човек на борда на пиратски кораб е с прословутото ходене по дъска. Но преди да се появят силно продуцираните капитан Кук, капитан Флинт и капитан Джак Спароу, хора като Черна брада, Калико Джак и капитан Кид обикаляха световните водите не само на лента, а наистина. По време на обирите си тези истински пирати всъщност караха ли хората сами да се хвърлят към смъртта от дъската през борда на корабите им? С риск да разочароваме фенове им отговорът е най-вече „не“.

Пиратите караха хората да ходят по дъската от време на време, но историческите извори показват, че практиката е била изключително рядка. Всъщност пиратите предпочитат да не убиват жертвите си. Ако те добиеха репутация на убийци, членовете на екипажа на всеки кораб, който превземаха, просто щяха да се бият до смърт, което би влошило много условията на работа, вместо просто да ги оставят да вземат каквото искат и да бягат. Ако трябваше да се отърват от някого, много по-бърз вариант е просто да го бутнат зад борда, а не да слагат дъска и да ги карат сам да се хвърля.

Бартоломей Робъртс 

Може би по-кръвожадните пирати биха потормозили психологическите жертвите си, преди да ги качат на дъската? Не точно. Блек Барт – известен също като Бартоломей Робъртс – беше пиратски капитан, известен с донякъде психическия тормоз върху жертвите си. Той беше невероятно успешен пират, за когото се твърди, че е ограбил над 400 кораба и е натрупал около 50 милиона паунда в откраднати стоки. Той също имаше репутация на насилник и измъчва жертвите си. Но за него се знае със сигурност единствено, че за всичките си години пиратство е накарал само един човек да ходи по дъската.

Що се отнася до някои други конкретни примери на пирати, които са карали хората сами да се хвърлят във водата, един от по-известните случаи е бил на борда на холандския кораб Vhan Fredericka. През 1829 г. пиратите се качват на кораба в близост до Вирджинските острови и убиват почти всеки член на екипажа, като завързват гюлета за краката им и ги карат да се хвърлят зад борда. Въпреки това, общо взето, има само около пет случая на прословутото ходене по дъската, които могат да бъдат доказани от историческите извори. Възможно е да е имало и други случаи, които не са били записани или чиито записи са загубени във времето, но най-вероятно практиката не е била толкова често срещана.

Самата фраза „ходене по дъската“ датира от 1769 г., като първото й споменаване е, когато моряк на име Джордж Ууд призна пред свещеник, че е накарал няколко мъже да „вървят по дъската“. Въпреки че изповедта на Ууд със сигурност се е случила,  дали Ууд действително е карал хората да ходят по дъската все още не се знае поради липсата на преки доказателства.

Фразата става по-популярна през 19 век, когато писатели започват да я използват в книгите си. През 1837 г. Чарлз Елмс пише момчешка история, наречена „The Pirates Sown Book“, която твърди, че американски пират аматьор, Стейд Бонет, убива хора именно по този начин. През 1881 г. излиза „Treasure Island“ от Робърт Луис Стивънсън. Ходенето на дъска се споменава най-малко три пъти в книгата и популярността на й несъмнено е причината тоа да стане толкова популярна тема в художествените пиратски истории.

 
 
Коментарите са изключени

Първият робовладелец в САЩ е бил чернокож

Антъни Джонсън за пръв път пристига в Америка като слуга през 1620 г. в колонията Вирджиния. Той не идва по собствена воля, както мнозина други, които се съгласяват да станат наемни и независими слуги в замяна на място в Новия свят. Джонсън е заловен в Ангола от вражеско племе и е продаден на търговец, който го транспортира във Вирджиния, където след това е продаден на тютюнопроизводител.

Въпреки това, Джонсън технически не е бил роб, както е била дефиницията тогава. Той просто е бил длъжен да служи на фермера за известно време в замяна на легло и храна. Въпреки това, подобно на робите, слугите могат да бъдат продадени или дадени под наем на някой друг и в по-голямата си част те могат да бъдат наказвани, както собствениците им сметнат за удачно. Една от най-големите разлики между робите и слугите беше, че след като договорът на слугите изтече, често те ще получат някаква малка компенсация за услугите си, за да им се помогне да започнат живота си като свободни хора. Това може да включва известно количество земя, храна (често достатъчна за една година), дрехи и инструменти.

По време на службата си, слугите обикновено успяваха да научат някакъв занаят, което беше основната цел за мнозина, които избраха да отидат в Америка – често бедни, необразовани, без възможности и в търсене на по-добър живот. Поради това в началото повечето слуги в британските колонии в Америка всъщност бяха ирландци, англичани, немци и шотландци, а не африканци.

Джонсън, разбира се, не избра сам да дойде, но въпреки това, веднъж в Америка, той работи като тютюнопроизводител, както изисква договорът му. През това време срещна и бъдещата си съпруга, която се казва просто Мери и която идва в Америка около две години след него като беше взета от същия мъж, който взима и Джонсън.

През 1635 г., след като работи в тютюневата ферма в продължение на около 14 години, Джонсън получава свободата си, придобива земя и необходимото за създаване на собствена ферма. Източниците не са много ясни относно това дали изкупува останалите години по договора на жена си или тя го изпълнява докрай, но в крайна сметка двамата вече свободни слуги започват да работят за себе си.

Те скоро се замогват и се възползват от една система, специално създадена за насърчаване на повече колонисти, според която, ако платите, за да докарате нов колонист, независимо дали го купувате на доковете или уреждате някой да ви го докара от странство, ще получите 200 декара земя. Това ни отвежда към 1654 г. Един от слугите на Джонсън, Джон Касор, който е доведен от Африка, твърди, че има договор „седем или осем години“ и че го е изпълнил. Така той моли Джонсън за свободата си.

Джонсън обаче не вижда нещата по този начин и отказва молбата. Въпреки това, според Касор, Джонсън в крайна сметка се съгласил да му позволи да напусне, като се предполага, че натискът идва от семейството на Джонсън, което смята, че Касор трябва да бъде свободен. Така Касор отиде да работи за мъж на име Робърт Паркър.

Или Джонсън си е променил мнението, или никога не е казал, че Касор може да си отиде, защото скоро завежда дело срещу Паркър, твърдейки, че Робърт е откраднал слугата му и че Касор е собственост на Джонсън до живот и не е слуга.

Джонсън в крайна сметка печели делото и не само си взима слугата обратно, но Касор става негов роб за цял живот, както той сам твърдеше. Това официално прави Джонсън първият легален собственик на роби в британските колонии, които по-късно ще се превърнат в САЩ. (Имаше други роби преди това в Америка, доста всъщност, но не и законни.)

Court Ruling on Anthony Johnson and His Servant

Решението на съдията по въпроса беше обявено, както следва:

Този ден Антъни Джонсън подаде жалбата си до съда срещу г-н Робърт Паркър и заяви, че той открива слугата му Джон Касор под предлог, че слугата е свободен човек. Съдът сериозно обмислял и претеглял условно двете страни и преценява, че г-н Робърт Паркър най-несправедливо пази споменатия слуга от Антъни Джонсън като негов господар… Ето защо с решение на съда се разпорежда, че споменатият Джон Касор незабавно трябва да се завърне в услугата на споменатия майстор Антъни Джонсън, и че г-н Робърт Паркър трябва да извърши плащане на всички такси по делото.

Около 7 години по-късно, Вирджиния прави тази практика напълно законна за всички, през 1661 г., като позволява на всеки свободен бял, чернокож или индиец да може да притежава роби, както и слуги.

Докато временно победата на Джонсън в съда и получената в резултат работна ръка на един от слугите му за цял живот без съмнение оказа положително влияние върху процъфтяващия му бизнес, в крайна сметка постепенната промяна в нагласите на колониите към робството и расата ще е в ущърб на семейството му като робството бавно става все по-малко в услуга на нечие финансово състояние и повече за това откъде сте вие или вашите предци.

Когато умира през 1670 г., вместо плантацията да се наследи от децата му, съдът обявява, че „като чернокож мъж Антъни Джонсън не е гражданин на колонията“ и присъжда имението на бял заселник.

 
 
Коментарите са изключени

Канадецът, който сам освободи цял град в Холандия от нацистите

| от |

Лео Мейджър беше канадец (от френската част на Канада), роден през 1921 г. Когато се присъединява към канадската армия в началото на Втората световна война, той вероятно не си е представял, че ще бъде нещо повече от обикновен войник – предполага се, че Лео става войник, защото иска да покаже на баща си, с когото имаха не особено стабилни отношения, че може да направи нещо, с което да го накара да се гордее.

Мейджър започва своята служба през 1941 г. като служи в Le Regiment de la Chaudiere. По време на Битката за Нормадия е ранен от граната, в резултат на което получава частична загуба на зрението в лявото си око. Мейджър обаче отказва да се върне у дома с аргумента, че му трябва само едно работещо око, за да стреля с пушката. Тогава е преразпределен в разузнавателния взвод, а заради точната си стрелба си спечелва репутация на отличен снайперист.

Zicht op Zwolle Centrum

Пейзаж от град Зволе, Холандия 

През април 1945 г. полкът на Мейджър наближава град Зволе. Командирите нареждат двама доброволци да направят разузнавателна обиколка и да докладват за броя на германските войски в града. На доброволците им беше наредено, ако им се отдаде шанс, да се свържат с холандската съпротива, тъй като полкът възнамеряваше да започне стрелба по града на следващия ден. По това време Зволе има население от около 50 000 души и беше много вероятно невинни цивилни пострадат, ако съпротивата не се ангажира да ги предпази.

Заедно с приятеля си Уили Арсено, Мейджър тръгва към града. Уили, за съжаление, е убит от германските войници около полунощ след като двойката се натъква на патрул. Твърди се, че Уили е успял да убие нападателя си, преди да умре. Разбираемо вбесен, Лео взима картечницата на приятеля си и тръгва със залпове към противника, убивайки двама от немците, докато останалите успяват да избягат с автомобила.

Мейджър продължава и скоро прави засада на друг патрул. Той залавя немския шофьор, който го откарва до офицер, който пие в близката механа. Лео след това влиза в механата, взима пистолета на офицера и го информира, че канадските сили съвсем скоро ще задействат тежката си артилерия по града, което ще доведе до смъртта на много немски войници и цивилни граждани. Той, разбира се, не спомена, че точно в този момент е сам.

След това Мейджър връща пистолета на мъжа и сигурен, че новината за предстоящата канадска атака ще се разпространи доста бързо из немските войски, тръгва нагоре-надолу по улиците на града, стреляйки с картечницата си по врага и хвърляйки гранати. Гранатите вдигат много шум, но той се постарава да ги постави на места, където няма да причинят много щети на града или на жителите.

В ранните часове на деня се натъкна на група от осем немски войници. Въпреки че те вадят пистолети, той успява да убие четирима, а останалите бягат. Самият Мейджър се отървава от срещата невредим и по-късно заявява, че съжалява, че не ги е убил всичките.

Кампанията му продължава цяла нощ и е толкова успешна, че в един момент немските войници започват да изпадат в паника, мислейки, че са атакувани от цяла армия канадски сили. Към 16:00 ч. вече всички германци бяха напуснали града. Цял гарнизон от няколкостотин войници, се беше изплашил толкова много от един-единствен човек, че беше напуснал града. Така град Зволе бе освободен от немска окупация без смъртта на нито един цивилен.

Вместо да ходи да спи, след като тича из града с картечницата цяла нощ, Мейджър, с помощта на няколко холандци, отива да прибере тялото на приятеля си Уили. Едва след като се беше погрижил и за това, Лео докладва на командира си, че в града няма вече „врагове“. Канадската армия сега беше приветствана в Зволе под звуците на наздравици, а не на пушки. За действията си, Лео Мейджър получава медал за изключителни заслуги – втория такъв медал, който му отреждат, и първи, който приема.

Leo Majorlaan

Улица, кръстена на Лео Мейджър, в град Зволе

Но това не е всичко. През 1944 г., година преди да освободи Зволе, в битката при Шелд, Мейджър заловява 93 германски войници отново сам.

Двамата с Уили бяха изпратени на разузнавателна мисия, за да разберат какво се е случило с група мъже, които явно бяха изчезнали. Уили беше болен, така че Мейджър тръгва сам. Скоро установява, че цялата компанията, която търси, е била заловена. Вместо веднага да се върне и да докладва, Лео влиза в къща наблизо, за да се стопли от студа. В този момент той вижда няколко германски войници през прозорец и решава да ги хване, което и става. След това ги накара да го заведат при командира си, който в този момент се оказва заедно с около 100 други германски войници.

Той отправя елементарна (и малко мафиотска) оферта към германците – предайте се или умрете. Разбира се, ако откажат, той също ще умре, но като по чудо планът му сработва. Защо? Защото войници от SS, които наблюдават сцената наблизо, но не чуват всъщност какво става, решават, че командващият офицер и хората му се предават. Така те откриват огън както по Мейджър, така и по собствените си другари около него. Немците, по които сега се стреляше, решават, че да се предадат на Лео беше по-добре, отколкото да бъдат убити от есесовците, така че тръгват с него, докато в същото време са преследвани от изстрели, които убиват някои от тях. Общо 93 германски войници успяват да се върнат с него и стават военнопленници.

За този невероятен подвиг Мейджър получава първия си медал за изключителни заслуги. Той обаче го отказва, защото чувства, че неговият командир, фелдмаршал Монтгомъри, е „некомпетентен“ и че „прави ужасна грешка. Изобщо не го харесвах“.

Pierre tombale de Léo Major

Лео Мейджър умира чак през 2008 г.

Но и това не е всичко! Сега ще ви разкажем как получава третия си медал за изключителни заслуги (и втория, който приема). Това става в съвсем друга война – Корейската – и този път подвигът му е доста по-внушителен от другите два, макар и да разполага с помощта на около няколко десетки души.

Около 40 000 китайски войници успешно отблъснали голямо количество американски войници от ключова позиция на един хълм. Неспособни да си върнат хълма, американците пращат Мейджър и малка група други снайперисти със задачата да промъкнат на хълма сред китайските войници и да открият огън по тях. След като ударната група прави именно това и хвърля китайците в паника, вместо да се оттеглят, Мейджър кара хората му да продължат да стрелят и успява да направи това, което хилядите американци не бяха в състояние да постигнат – поема отново контрол върху хълма.

Разбира се, китайците скоро се прегрупират и две дивизии, общо над 14 000 войници, се връщат да се бият отново за хълма срещу Мейджър и неговата мъничка група снайперисти (общо 20 мъже). Отново, вместо да отстъпят, както им беше наредено, Лео и групата му решиха да се противопоставят на врага. След три дни на многократни атаки от над десет хиляди войници с всякакъв вид оръжия, пристигат подкрепления и помагат на Мейджър и хората му, които успешно удържат хълма до този момент.

 
 
Коментарите са изключени

Генерал Луков – човекът, за когото историята влиза в противоречия

Всяка история има своите противоречиви личности. Те имат своите почитатели и противници. Делата им понякога се забравят, друг път стават идеали, а в много от случаите потъват в забрава и прашасват в архивите. В родната история може да се открият редица такива имена, но със сигурност има едно, което разпалва доста страсти – Христо Николов Луков.

Той е роден на 6 януари 1888 г. във Варна. Завършва националния военен университет „Васил Левски“ през 1907 г. с чин подпоручик. Участва във войните за национално обединение 1912-1918 г. като адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение. Повишен е в чин майор. По време на Първата световна война служи в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия. След войните е командир на Четвърти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа, на Учебното отделение в Артилерийската инспекция, командир на Втора и Трета пехотна балканска дивизия. Награден е с военния орден военния орден „За храброст“ IV ст. 2 кл.; ордена „Св. Александър“ V ст. с мечове по средата.

В края на Първата световна война се разказва легендата за 4-те оръдия. Според различни източници, командваните от Луков войници напускат своя пост. Майор Луков самостоятелно обслужва 4-те оръдия и обстрелва сръбски батальон, наброяващ 400-500 души. Единствените, които се притичат на помощ на артилериста са няколко овчари, които подават снарядите. След отбиването на атаката, Луков успява да запази Кюстендил в пределите на страната. Историята и до днес се смята за преувеличена. Първо сръбският батальон е бил авангард и цифрата войници е била значително по-малка, а освен това не трябва да се забравя, че не всички войници са дезертьори, по неофициални данни дезертиралите от всички позиции са около 8000 души.

Hristo_Nikolov_Lukov

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=61401921

За периода 1935 – 1938 г. Христо Луков е министър на войната. Неговите основни дейности в този случай са свързани със стратегическото планиране в случай на война с Гърция, едновременно с Гърция и Турция, както и в изграждането на контраатака при военен конфликт с Румъния. Подобни стратегии в този период са правени не само от България, а от всяка една страна в Европа. Пенсионирането и преминаването в запаса се случва на 25 януари 1938 г., когато е произведен в чин генерал-лейтенант. От 19 януари 1942 г. е главен водач на Съюза на българските национални легиони.

Sbnl.svg

Снимка: By Kreuzkümmel – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32413788

Въпросната организация е точно толкова противоречива, колкото и самия Луков. Създадена е на 3 април 1932 година. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 година СБНЛ организира демонстрации в подкрепа на монархията. През 1939 г. се смята, че членовете наброявали около 75 000 души. Според данни от преброяването на населението от 1934 г. общият брой жители е 6 077 939 души.

Информация за въпросните национални легиони дава Георги Евстатиев в различни телевизионни и радио предавания. Неговата гледна точка за въпросната организация се отличава значително от официалната. Самият той споделя, че младежите, които са имали право да влязат във въпросните легиони трябвало да разполагат със успех над 4.5. Подборът не може да се нарече лек. Евстатиев се озовава в там, след като тръгва да се запише в гимназия. В Михайловград (тогава наричан Фердинанд) се запознава с човек, който бързо избира училището му. Гимназията се заменя с военно-въздушното училище на негово величество Борис III. Евстатиев е тогава на 15 години. Любопитен факт е, че негов първи инструктор е Димитър Светозаров Списаревски, за когото се говори, че също е бил част от прословутите легиони.

Зад въпросния СБНЛ стоят двама души: Христо Луков и Иван Дочев. По-късно ще разберем каква е съдбата на Луков, но един цитат на Иван Дочев пред Георги Коритаров за радио „Свободна Европа“ прави впечатление:

„… съгласно Търновската конституция всеки един български гражданин е равен пред законите и има право на държавна защита и на тази база не бива да се допусне депортиране на който и да било български гражданин по искане на коя и да е външна сила, защото това нарушава нашия суверенитет и правата, които имаме по конституция“

 През 1944 г. Дочев емигрира в Австрия, заедно с останалите членове на Българското национално правителство в изгнание, което в онзи момент се ръководи от Александър Цанков. Съдбата на Дочев, както и негови мнения относно въпросната организация могат да бъдат открити в редица медии и издания. Самият той живее до 99-годишна възраст и умира в Шумен.


View this post on Instagram

The words of General Hristo Lukov, spoken to the Bulgarian Patriotic Youth shortly before he was murdered by the Communists on February 13, 1943 : „By struggle and by force we will build our country, but not with violence. We will not repeat the miserable experience of the former Yugoslavia. Which relied on building up its twisted empire on the shoulders of a strong national consciousness, and by failing to find its own new mission in life, Yugoslavia perceived violence, propaganda and denationalization as the only tool of diminishing the national differences of the peoples who inhabited it, in the name of an artificial idea of a unitary state with a unitary nation. And failed! – If we have to emulate, we have our own unifying, because of its historical glamorous example from our distant past. The examples of our first kingdom. Knyaz Boris did not conquered the Slavic tribes of Moesia, Thrace and Macedonia with violence and blood, nor did he entertain them with high and sophisticated culture. Boris embraced them in the Bulgarian state with the power of its authority, as an organization of order and care for the people, and above all with the high morality, with which the king and nobleman, the soldier and peasant were equally distinguished. This was the new thing that Bulgarians brought here on the Balkans in antiquity, under the nose of the two great empires, Roman and Byzantine, and the mighty influence of their old civilizations, they created a new country with distinctive structure and a new civilization, which imposed on the whole Slavic world. This is what should inspire us in our new national and state life. A powerful country, strong in law and morality, and a nation with a struggling spirit, striving to create history, this is the new ideal that every Bulgarian should be willing to sacrifice for. I firmly believe it will be! “ / General Hristo Lukov (1887-1943) – #bulgaria #ww2 #history #communistcrimes #lukovmarch #sovietoccupation #bulgarian #nationalideal #balkans #bg #generallukov #patrioticorganisation #europeanhistory #ww2maps #ww2heroes #yugoslavia #jugoslavija #macedonia #boris #thrace #moesia #slavicworld

A post shared by Mihail Nikoloff (@bulgarian.nationalist) on

 Снимката е илюстративна и представя само образа на генерал Христо Луков! Медията не се обвързва с никакви политически послания и други форми на идеализъм в горния пост.

Животът на Христо Луков приключва в началото на 1943 г. Генерал Луков попада в списъка на Българската комунистическа партия. Подозренията са, че именно той, както и други общественици ще допринесат за участието на България срещу Съветския съюз. На 13 февруари 1943 г. Христо Луков е проследен от Иван Буруджиев и Виолета Якова. Прострелян е няколко пъти и умира от раните си. Полицията предлага 300 000 лв. награда за всеки, който има информация за покушението на Христо Луков. Самият той е погребан близо до гроба на Стефан Стамболов.

Обвиненията в антисемитизъм и фашизъм са доста остри, но както винаги може да се открият привърженици и на двата лагера. Такъв пример може да бъде мнението на историка Румен Даскалов, който определя СБНЛ по следния начин:

„Изцяло оформен фашистки характер вече през годините на Втората световна война имали Съюзът на българските национални легиони (ген. Христо Луков, после ген. Никола Жеков) и „Ратници за напредъка на българщината“ (Александър Белев, Л. Русев). В идеологическия им арсенал влизат обичайните крайнонационалистически и шовинистични, авторитарни и тоталитарни идеи, но още по-заострени и непримирими към всякакви партийно-парламентарни форми и либерално-индивидуалистични идеи; а също – и по-характерно – вождизъм и елитаризъм, расизъм, антисемитизъм и пр. Типично фашистките идеи (например водаческата) обаче остават недоразвити по тактически причини на съобразяване с установения монархически режим.“

Даскалов, Р. „Българското Общество 1878 – 1939, т.1“. С., 2005, стр. 234.

В опозиция на това мнение може да бъде открито изказването на Самуел Ардити. Той е потомък на древен еврейски род от Русе, племенник на световноизвестния писател Елиас Канети. Самуел е автор на редица книги, сред които и една с интересно заглавие „Човекът, който изигра Хитлер: Цар Борис III – гонител или приятел на българските евреи“. Пред dir.bg, въпросният прави следното изказване:

Луков е убит от съпротивата на 13 февруари 1943 г., а споразумението Белев-Данекер е подписано на 22-ри февруари. МС одобрява Постановление 127 на 2-ри март, а депортацията започва на 10-и март. Т.е. горе-долу – месец след смъртта на ген. Луков.

 Депортацията е била строго секретна държавна тайна. Според моите изследвания, Лиляна Паница разкрива тайната пред Буко Леви на 8-и март. Луков, приживе не е могъл да знае за депортацията, камо ли да я „подкрепя“ мъртъв!

Друг интересен цитат относно темата „Христо Луков“ е този, поместен в burgasnovinite:

„Луков бе погнусен от жестокото преследване на евреите у нас, които той определяше като добри и лоялни български граждани… Той беше успял да отклони тази отвратителна дейност (да се правят погроми срещу евреите), като им беше казал ( на легионерите), че това е работа на правителството, което се е нагърбило с една не само непопулярна, но и отречена от народа задача – да се гонят евреите. „

Полк. Андрей Иванов Андреев. Моят живот и моята съдба, София, 2009, стр.175

 Говорейки за депортирането на евреи, не трябва да забравяме, че последната дума е именно на цар Борис III. Българското общество не е съгласно с подобни действия и след изразяване на бурно обществено мнение, именно българският цар застава пред Хитлер и отказва да извърши това престъпление срещу човечеството. В исторически план е все още трудно да се излезе с ясен и точен отговор относно пристрастията на Христо Луков.

Най-вероятно един ден родните историци ще се заемат по-обстойно с този човек и ще отговорят на всички задавани и толкова търсени въпроси. До този момент мненията са изцяло противоречиви и винаги ще изпадат в двете крайности. Този въпрос оставяме на читателите: фашист или националист?

Заглавна снимка – източник: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=61401921

 
 
Коментарите са изключени