shareit

А някога изглеждаха така…

| от |

А някога известните са изглеждали така… Колко от тях можете да разпознаете?

Steve Jobs – 18 ans

 
 
Коментарите са изключени

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

| от |

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени

Растението с вкус на шоколадов пудинг

| от |

В един не чак толкова отдавнашен момент имаше вероятност, поне според новините, да има недостиг на шоколад през 2020. Причината за това е трудна за обяснение, но изглежда, че просто търсенето се увеличава главоломно. Също така – днес в Китай средната консумацията на шоколад е около 100 грама, докато във Великобритания, например, е 8 килограма. Очаква се обаче новото поколение да открие шоколада и тази консумация рязко да се увеличи. В някои страни, включително Индонезия, консумацията на шоколад е намалял, но това е заради буболечката Conopomorpha cramerella (вид молец), която ходи по растенията, други болести, както и заради възрастта на самите растения. Кризата се подава от известно време и дори през 2010 мъж на име Антъни Уорд купува 7% от световния запас от какаово зърно за 658 милиона британски лири.

Тези от вас, които са дълбоко разтревожени от опасността шоколадът да свърши, веднага да спрат да са разтревожени! Има доста негови заместители, включително и един плод, който всъщност дори е сравнително здравословен – черния сапот.

Той расте по крайбрежните райони на Централна Америка, свързан е с хурмата и днес се отглежда предимно в Карибския регион, както и в Мексико, Австралия и Филипините.

На клоните на дървото, плодът изглежда малко като зелен домат – в този вид е готов за бране. Изключително важно е да не го наберете прекалено рано или да го ядете директно от дървото. Незрелите черни сапоти не само нямат вкус на шоколад, но и са доста гадни. Освен това, ако се набере прекалено рано, плодът няма да узрее, а просто ще изгние, което можем да си представим, че няма да подобри аромата и вкуса.

Набран в точното време обаче, черния сапот ще узрее в рамките на около 3 до 6 дни. Когато това се случи, бялата му сърцевина ще стане наситено кафява и ще развие отличителен вкус, който заедно с текстурата, наподобяваща папая, кара мнозина да го оприличат с шоколадов пудинг.

Плодът може да се яде така (без кожата), но като се има предвид най-отличителното му качество, често се използва и в различни рецепти като заместител на шоколада.

 
 
Коментарите са изключени

Как да не се излекуваме от Голямата чума в Лондон

| от |

Възникнала между 1665 и 1666, Голямата чума не е точно първият път, в койтоЛондон преживява такава ужасна епидемия на болестта – периодични случаи в града има от много време. Въпреки това, Голямата чума определено оставя отпечатък. Според смъртните листове от тази година, през 1665 умират 68 596 души в резултат на чумата. Смята се обаче, че този брой е силно занижен, тъй като групи като квакерите, например, не съобщават за смъртните си случаи, а много бедни просто са изхвърлени в масови гробове без смъртта им да бъде регистрирана. В крайна сметка между 25% и 50% от населението на Лондон умира от чумата без никой да знае какво я предизвиква. В един момент се забранява събирането на трупове през деня, защото когато гражданите виждат колко са много, наставала паника. Това довежда до някои интересни методи за превенция…

Например, по това време се смята, че чумата се причинява или поне се предава по-лесно от „лош въздух“. В резултат на това, се палят огньове из целия град по заповед на властите; в домовете също огньовете се поддържат ден и нощ, независимо от температурата навън, а мнозина започват да пушат тютюн, за да поддържат въздуха в дробовете си без зараза. Това довежда до нетипичната за нас ситуация, при която хора от всички възрасти, включително деца, са принудени да пушат. А. Дж. Бел няколко десетилетия след чумата пише:

..когато той беше учител в Итън през годината, в която беше бушувала Голямата чума, всички деца пушеха в училище по задължение, а той самият никога не е бил бит толкова много в живота си, колкото една сутрин, когато го хванали да не пуши. 

Друго нещо, което лондончани вярват, че помага за разпространението на чумата, са многобройните бездомни котки и кучета по улиците на града им. Дотолкова, че с официален указ от крал Чарлз II се нарежда да „не се допускат свине, кучета, котки или домашни гълъби да преминават по улиците или да ходят от къща на къща“. В резултат хиляди животни са убити и незабавно заровени или изгорени. Въпреки че кучетата и котките са пренасяли бълхи, заразени с чума, смята се, че цялата операция всъщност помага на чумата, тъй като същите бездомни котки и кучета са контролирали много по-опасните разпространители на чумата – плъховете.

Wenceslas Hollar - Plan of London before the fire (State 2), variant

Карта на Лондон, 1665

Може би най-съмнителното нещо, което лондончани предприемат като мярка за ограничаване разпространението на болестта, е карантината на всяка къща, в която живее жертва на чумата, за 40 дни. Вратите на тези къщи се заключат и се маркират с голям червен кръст, над който пише думите: „Господи, се смили над нас“. За да се гарантира, че никой няма да избяга, пред къщата често се слагала охрана.

Тъй като е било нормално да се запечатва къща с всичките й обитатели все още вътре, независимо дали са болни или не, лондончани започват да подкупват инспекторите, които ходят по домовете да търсят признаци на чума, да игнорират всякакви такива признаци в техния дом. Това е и една от причините записаните смъртни случаи да са толкова малко. Когато не ставало с подкуп, някои направо бягали от домовете си, оставяйки цялото си имущество, като предпочитали да живеят на улицата вместо да се заразят от чумавия в дома им или да умрат от глад затворени.

Някои пробивали най-тънката стена на къщата си, за да избягат, а един мъж дори взривява входната врата със самоделна бомба от фойерверки. Но вероятно най-гениалният метод за бягство е ловът на пазачи. При него обитателите на дома внимателно спускат бесилки през прозореците, за да ги сложат около врата на пазача долу пред къщата и да го издърпат нагоре, докато не го обесят, или просто да го душат, докато не им предаде ключовете. В първия случай, тялото на стражата ще бъде дискретно изхвърлено, като се увие в чаршаф (така изглежда като тялото на жертва на чумата и съответно никой не би го проверявал и пипал прекалено много) и се изхвърли безцеремонно в преминаващата количка с мъртви. Удивително, но в историческите извори пише, че поне „партида“ охрани, което за нас днес означава около 20, са били убити по този начин от отчаяни граждани.

За щастие и на гражданите, и на охраните, чумата премина през есента на 1666 г. и абсолютно нищо страшно не се случва с Лондон някога отново… Освен ако не броим огромния пожар, който изпепелява града едва година по-късно, като унищожава приблизително 85% площта му в рамките на стените. Около 65 000 души са оставени без дом, а огънят изгаря и страшно много архиви, свързани с неотдавнашната чума, което затруднява уточняването на неща като точната смъртност и колко хора се заразяват, но успяват да се възстановят. След това, разбира се, и друг път са се случвали ужасни неща в Лондон през неговата много пъстра история. Но кой брои.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Борис Руменов – зевзекът, обичан от всички

Ако се движите по бул. „Черни връх“ и преминете ул. „Филип Кутев“ на юг, следващите две пресечки ще бъдат ул „Джон Атанасов“ и „Борис Руменов“. Подозираме, че няма човек, който да не е чувал за Джон Атанасов. Българския учен е дал много на човечеството, а в замяна е получил не само име на столична улица, а и световно призвание. Кой тогава е Борис Руменов? Кратка справка в Уикипедия ще покаже, че става въпрос за Борис Николов Руменов. Той е известен повече с псевдонима си „Борю Зевзека“ – известен хуморист, актьор и издател на едно от първите хумористични списания в България.

Борю е роден в Цариброд на 27 декември 1884 година. Там израства, завършва Първа мъжка гимназия в София и следва литература в Софийския университет. Благодарение на щедрата си баба, заминава във Виена, където иска да продължи обучението си, но за беда театралната школа печели неговото внимание и губи уважението на баба му, която спира издръжката. След като липсва силния финансов гръб, Борю завършва драматургия в Загреб.

Започва своята актьорска кариера в Народния театър, но винаги намира време, за да помага на хумористичните страници в печата. Вниманието му е насочено към списание „Барабан“, което за наша голяма радост вече може да се разглежда и в онлайн формат – тук. Писателите в скромното издание наричат себе си „Барабанистите“. Хумористичното перо е наказвало редица дръзки личности, а когато за него се грижат хора като Чудомир, Александър Божинов, Райко Алексиев, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Смирненски, Йордан Сливополски, Сава Злъчкин и Никола Костов, хуморът е не само гарантиран, но и брониран.

За разлика от днешните хапещи шеги, екипът на г-н Зевзека не се е опитвал да удуши всичко, до което се допре. В повечето случаи можете да видите лек и приятен хумор, забавни истории, някоя друга алкохолна вечер пълна с бисери и всичко това само в 20-на страници, както и доста приятни карикатури. Един от върховете на илюстрациите е в юбилейния брой 100 на изданието от 1911 година. Точно там се крият нарисуваните лица на всички, които бият барабана. Добрата новина е, че все още може да притежавате това парче история на символична сума и цялата карикатура може да видите тук. Към края на годината ще стане ясно, че идва време за оръжие и за по-малко усмивки. Балканската война ще мобилизира всички редактори, а вместо перо ще им бъдат зачислени пушки.

Борис Руменов излиза на преден план, оставяйки своето прозвище за списанието и надеждата за по-добри дни. Участва в трите предстоящи войни: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. След демобилизацията се завръща обратно и възстановява изданието „Барабан“. Бившият главен редактор и вече издател установява с мъка, че огромна част от хората, с които се е смял на своята юбилейна карикатура няма да се завърнат. Всички войни отнемат много повече от смешките на Зевзека – разделят го с приятели като Димчо Дебелянов, Страшимир Кринчев, Август Розентал, Петър Стоянов, Поручк Христо Донев, Александър Константинов, Стоян Шакле и Неделчо Василев. Въпреки тежкият удар, Борю не се предава и продължава да развива изданието си. Впрочем трябва да се признае, че дори и по време на войната се стреми да бъде полезен на изкуството и не случайно създава един от първите фронтови театри в – Полевия военен театър към Първа пехотна софийска дивизия. Автор е на „Балканска комедия“, където познати герои като Ганю Балкански, Газда Джуро и Хасан ага.

Ясно е, че мотивът е обвързан около балканската война и след като сърбинът и черногорецът получават своя дежурен бой, българинът се оттегля от сцената, пък дори и изгубил, той запазва достойнството си. За Зевзека казват, че е човек, който не може да се обвърже с титли и внимание. Той разсмива хората и точно този смях е неговата достатъчна награда. По тази причина може да бъде забелязан сред елита, но и сред обикновените хора. За него всеки човек е интересен. Освен това, покрай всички шеги, Борю е запален на тема „Птицевъдство“. Редактира и същата рубрика във вестник „Заря“. Точно по тази линия променя и хумористичните страници на в-к „Утро“ и „Дневник“ на „Кукуригу“ и „Кудкудяк“. През Втората световна война, Борю вече е насочил таланта си в една друга посока – радиото.

През цялото време зад микрофона се стреми да остане далече от политическия живот. И до някаква степен успява да го прави, докато не идват чуждите стремежи. На 10 октомври 1944 г. пред дома на Борю се появяват двама души. Те заявяват на хумориста, че е арестуван, да вземе минимално количество вещи и да тръгне след тях. Застрелян е в Борисовата градина, а тялото му е хвърлено в Перловската река. Много по-късно ще стане ясно, че никой не е смятал Борю за враг на когото и да било. Неговият единствен опонент се казва Станислав Бъчваров, който сам се прекръства на Вихров. Докато Руменов работи в „Заря“, „Утро“ и „Дневник“, Вихров се опитва да пробие и носи свои творби. За разлика от скромните артисти, Станислав Бъчваров се смята за следващия Шекспир и точно това създава една безумна омраза. Именно Руменов отхвърля огромна част от неговите предложения. Станислав Бъчваров така или иначе искал да разчисти още интелектуални сметки, но за жалост вторият враг Елин Пелин така и не успява да бъде намерен. Безумията на този пишман творец продължават и след разчистването на сметките. Един ден влиза с кон в радио „София“, за да предаде своите творби, които да се четат в ефир. Човешката злоба убива Борис Руменов, а по думите на г-н Вихров/Бъчваров, няколко питиета са помогнали допълнително за тази цел.

 
 
Коментарите са изключени