shareit

[a]Cubeизъм – новата мания в изкуството

| от |

 Тази галерия е създадена за специфичен кръг от хора, цялата е в сиво, с мека светлина, която приковава погледа, когато минеш покрай стъклената витрина. Стопля сърцето на заблудените минувачи, бродещи късно вечер по столичната улица „Любен Каравелов”. Изчистена, семпла, градирала възходящо от консулство на Западна Германия през кафе и инсталация на огромна тоалетна – това е галерията [a]cube – рай за абстракцията, експресионизма и футуризма.

„Когато хората дойдат тук, знаят, че ще видят нещо, което е на определена естетическа висота, ниво”, разказва за идеята си архитекта и художник Енил Енчев, който откри арт убежището на абстрактното изкуство миналия декември. „В един момент бе мечта за мен и приятелката ми Валя. Живях като студент на тази улица, преди много години. Но винаги се движех по отсрещния тротоар, защото пред консулството имаше милиционер, който можеше да ме спре за проверка и да ми скапе вечерта. Не съм предполагал, че сега пак съм тук години по-късно”, разказва Енил. И оглежда внимателно всеки сантиметър от интериора, който е аранжирал сам. В мястото всичко е измислено така, че да е особено уютно може би и заради сивия цвят на стените.

„Занимавам се с интериорен дизайн от много време и от опит знам, че най-трудно е да убедиш някого да боядиса стените си тъмни или в друг цвят различен от белия. Бялото е анцугът на интериора. Защо е пълно с анцузи по улиците – защото хората не искат да положат усилия да комбинират, да експериментират, да се облекат както трябва. Те искат униформа и си я купуват под формата на анцуг”, метафорично обяснява с художествена отнесеност галеристът. Личи му, че е видял доста изкуство в живота си. Копнее за таланта и го различава от празната амбиция. Фен е на абстрактното, красивото и хармоничното и няма как да е различно предвид факта, че е роден в семейство на художници. Но освен изобразителното изкуство го влече и музиката. Абсолютен меломан е. При това с доста остър език и безцеремонен, когато става въпрос за кич и простащина. Перфекционист до последния детайл в името на естетичното, Енил има ясна визия и план за рожбата си [a]cube – особено по отношение на артистите, които ще представя. „Правил съм изложби сред много добри автори, но в същото време след мене и преди мене в една и съща галерия е имало хора, с които не седим на един кантар. Затова моята галерия не прави компромиси с нивото на авторите…“

Очаквано името на галерията съдържа и нейния смисъл

„А” като дименсия [a] идва от гръцката дума за естетика Αισθητική. Същевременно значи и арт. „Но не е арт първото. Първото е естетиката. За да бъде изкуство трябва да има първо естетика”, казва Енил. Куб или cube е разпознаваема и на английски език дума. Използва се в софтуера за тримерно моделиране, където Енил е от пионерите. „Кубът е основен примитив, от който може да се изгради цял град, вселена или с множество трансформации – човешко тяло”. A слято acube означава зверче, диво животинче, готово да те издраска”, разкрива Енил. Всъщност макар още в крехка възраст, галерията вече е разпознаваема в чужбина. Но тайната на [a]cube е в осветлението, което е най-важното за една галерия. „Ако не осветиш една картина както трябва, просто няма да я видиш. А когато е тъмно навън, виждаш как хората се залепят за витрината – този месец заради „Кутията на слънцето” на шотландската фотографка Илейн Джефри, обяснява Енил.

Всъщност като архитект той е на мнение, че в една стая можеш да сложиш само една картина и това е достатъчно, за да обзаведеш пространството.

Ако ти се ядат пържоли – яж си ги

Картините не се ядат и затова хората не инвестират в тях. Имам чувството, че им е заложено генетично. Предпочитат да си купят диван за тройно по-висока цена, за да си слагат задника на меко, вместо да си купят картина. Това е тъжно”, казва Енил. Видимо го вбесява темата за харчлъка в Гърция, където за последните празници българите са оставили около 57 милиона лева, а са ги посрещнали със стачки. Запален рокаджия е от времето, когато е сред основателите на легендарната група „Атлас“. Напуска я, заради цензурата, която се налагала на текстовете преди 1989 година. Любимият му песен, която е писал в онези години е „Следобеден рай“ – никога не издавано реге, а в нея се пее за неподвижния трамвай на соца, любов и клатещо се парфе. Учил се е от Джими Хендрикс да свири на блус хармоника, но не крие, че навремето се захванал с музика, за да впечатлява момичетата. Типичен бунтар на соц сцената, но абсолютно стриктен в училище. Има едно единствено закъснение и то е заради Бохемска рапсодия” на Куин. „Спомням си вкуса на въздуха в онзи юнски ден. Имаше едно предаване на Тома Спространов – „Любопитно Петолиние”. Жена му беше англичанка и най-бързо се сдобиваше с музика от чужбина. Тогава чух „Бохемска рапсодия” – не бях чувал нищо подобно и на следващия ден закъснях, за да я чуя пак на повторението. Бях на 14 или 15 години. Излизам от нас, вдишвам вкусния въздух и виждам Пешо Мафията – и той закъснява по същата причина. Не бяхме чували такова нещо. Тогава музиката беше музика, кока колата беше кока кола. Нищо общо със сегашната. По мое време музиката започна да става хамбургер. Направиха го алчните звукозаписни компании”, спомня си Енил. В съвремието му липсват искрената музиката от преди.

Често в модерните инсталации той вижда скрита откровена некадърност, вместо очакваната провокация, подтекст и история. За него подобни усилия са напълно безсмислени, ако липсва красивото, което дори понякога да боде очите. Открива [a]cube със своя изложба – „Vir2ual” , последвана от още 6 на гостуващи художници. Всъщност галерията му е мястото, където е организиран първия у нас конкурс за абстрактно изкуство. Вижда таланта и поема риска, давайки шанс на 16-годишния Антон-Константин, чиито творби са продадени до една – нещо, с което малко галерии и творци могат да се похвалят.

„Главният проблем в България е, че няма критика на изкуството. Досега нито един коментар не съм чул за моя изложба от професионален изкуствовед. Даже не съм сигурен, че знаят името ми, в същото време седем пъти съм бил избран в кураторски колекции в SaatchiArt.com… малко абсурдно ми се вижда…“

Не знам на какво се дължи това. Без критика не може да се култивира пазара, няма пазар.” Въпреки всичко Енил вярва в младите хора в България. Смята, че именно те ще накарат закостенелите мозъци на обремененото общество на прехода да забрави за „Робинята Изаура” , чалгата и кича. Но е и съгласен с героя на Иля Илф и Евгений Петров Остап Бендер, че спасението на давещите се е дело на самите давещи се. И се надява галерията му да бъде спасителна лодка в естетическата дупка на съвремието. „Мога само да кажа: „Давай, давай, измъкни се, качвай се на лодката!”

 
 
Коментарите са изключени