9 професионални съвета за добра снимка

| от chr.bg |

Леятото е чудесен повод да обърнем внимание на една категория визуално изразяване, доста различна в своите техники и ефект от самостоятелния кадър. Ще я срещнете под имената „разказ в картинки“, „фото есе“, „история в снимки“ и други вариации, а в конкурса за мобилна фотография Huawei Next Image awards – като категория Story Board”, в която аранжирате 9 снимки в 3×3 квадратна решетка.

Какво е важно да имаме предвид, когато заснемаме своята визуална история? Първо, тя е преди всичко и на първо място история, и ако една снимка е запечатан момент, то във фото есето имаме развитие на момента във времето и пространството. На практика има два основни подхода при заснемането й – тръгвате да снимате като вече сте я композирали в главата си, или в последствие се връщате към голям набор от снимки, които сте правили по някакъв повод, и избирате няколко от тях – оптималното е между 6 и 12, с които да разкажете история. Визуалните истории следват основните правила за всеки разказ – въдеждане, обстановка, завръзка, развръзка, главни герои и т. н., поради което при втория подход може да се окаже, че любимата ви снимка като самостоятелен кадър просто не стои на място в историята. Използвайте я самостоятелно като такава, а с другите разкажете история.

Ето и няколко практически съвета от Вера Гоцева- lomovera, споделени на последния от серията уъркшопи за мобилна фотография.

Photo_by_Lomovera_3

  1. Изберете или заснемете въвеждащ кадър: такъв, който вкарва зрителя в историята. Тoй задава контекст и обикновено указва мястото на развитие на историята. Пътна табела, разпознаваем интериор с надписи са добри примери, ако търсите конкретика, морски пейзаж също става, ако искате да кажете просто, че историята ви се развива на морето и т. н.
  2. Покажете детайл – снимките с детайли създават наситеност и плътност на историята.
  3. Включете пострети – хората са най-важното нещо за добрата история и е добре да имате поне един портрет. Отново припомняме, че портретът не е задължително да е буквално лице, по-скоро търсете одушевено присъствие – силует, ръка, животно и други според идеята на историята ви.
  4. Предайте настроение – настроението е привлекателно и заразително във фото есетата.
  5. Внимавайте за цветовата тоналност – добре е историята да бъде в една хомогенна тоналност.
  6. Предайте конфликт – добрата история разчита на конфликт. Това е аналогът на завръзката в традиционните разкази. Във фотографията тази роля играят контрастите – емоционални или чисто геометрични и цветови.
  7. Моментът e важен и в серията и от снимки – опитайте да уловите кадър, който е извън линеарната част на историята и я показва под друг ъгъл.
  8. Покажете общата картина чрез поне един кадър, който дава общ поглед върху историята.
  9. Завършващ кадър: ако правите затворена история, сложете кадър, който едновременно да препраща към началото, но и да ви извежда от историята. Това е развръзката и тя е много важна.

Photo_by_Lomovera_2

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук

 
 

Без визия за Евровизия 2019: България няма да участва в състезанието

| от chronicle.bg |

Не че ако се беше случило, щеше да мине без обичайните недоволства. В общи линии музикалното състезание „Евровизия“ всяка година е повод за избълването на стабилна доза недоволство към музиката (наша и чужда), към политическите обстановки и актуалните социални течения. Но когато, дори и при сегашния вид на конкурса, стане ясно, че България няма да участва, наистина разбираме, че „има нещо гнило в Дания“.

България няма да участва на следващото издание на „Евровизия“, което ще се проведе в Тел Авив. Това съобщава управителния съвет на БНТ, който е взел решението. Причината е „оптимизиране на публичните разходи“.

„През последните две години БНТ организира българското представяне в международния конкурс с подкрепата на партньори – продуцентски компании или професионални екипи, които участваха и във финансирането. Независимо от това, разходите за подготовката на българския участник, създаването и продуцирането на песен, сценичното представяне, производството на телевизионен клип и включване в събитията от програмата на конкурса значително надхвърлят разумните разходи, които обществената телевизия би могла да си позволи. Освен преките разноски за подготовка на съответния представител, държавите участнички си поделят и част от разходите за самото провеждане на конкурса, които тази година са в размер на 5 300 000 евро“, се казва в съобщението на БНТ.

От него не става ясно какви са бюджетните средства, които са отделяни за българското участие в Евровизия в последните години.

В тазгодишното издание на „Евровизия“ България се класира на 14-то място. Страната беше представена от групатa Equinox с песента „Bones“.

Това беше най-слабото представяне на български музиканти за последните 3 години. През 2017 г. Кристиян Костов успя да стигне до 2-ро място с парчето „Beautiful Mess“, а през 2016 г. Поли Генова се класира четвърта с песента „If Love Was a Crime“.

 
 

Кои са по-опасни: кулагиновците или ричардовците?

| от Вучето |

Най-скандалният български гримьор стигна до края на пътя от “Осанна” до “Разпни го”. След като потроши малко продуцентска покъщнина, беше набит от “мецана” Костова с пластмасова бутилка и разби с неподозирана за крехката си физика сила вратата, водеща към външния свят, зрителите най-после се възмутиха и обърнаха палеца надолу. 70 и няколко процента дислайк изпратиха Кулагин да си лакира ноктите у дома, при баба и мама.

В Къщата ликуват, пият и пеят възрожденски песни, за да ознаменуват освобождението от тиранина. Сдружение “Майки срещу насилниците на жени” се обърнаха с искане към премиера да обяви 15 октомври, датата, на която Кулагин напусна шоуто, за национален празник. В няколко града на страната се канят да организират през уикенда всенародни тържества, на които да се раздава курбан за здравето на пострадалите от ръката на гримьора на ВИП-ове, Папи Ханс и Ваня Костова.

Главата на змията беше стъпкана и Доброто възтържествува. Както винаги.

А дали наистина?

Заради разиграващите се вече повече от месец циркове около Валентин Кулагин и несекващите коментари за безобразното му поведение, някак на заден план останаха други панаирджийски мечки. Именно те използваха интереса към главния дразнител в реалитъ предаването като параван, зад който да скрият собственото си безобразие. Думата ми е за Ричард Величков – “Ричи”.  И не конкретно за него, а за  всички немуподобни, които бродят из фитнес-клубовете на републиката и помпат мускули в очакване да станат известни. Ако не може утре, то поне вдругиден, че много им е спешно да почнат да ги спират хората по улиците и да ги молят да си направят селфи с тях  Междувременно се явяват на разни конкурси за Мистър Едикаквоси по слипчета Andrew Christian (дизайнерският надпис на ластика моментално прибавя поне десет точки отгоре). Освен това четат литература за самопознание и самопомощ: “Преди да се гръмнеш прочети тази книга” (подвеждащо заглавие – НЕ е книга за лов и риболов!), “Силата на духовната интелигентност” (висока топка!) и “ Лидерите винаги обядват последни”( още по-висока топка! Допълнително затруднение: от нея се огладнява…)

Ричардовците са непреклонни в амбицията си да станат милионери като правят…нещо. Представят си как след време някой ще напише книга за самопомощ, вдъхновена от техния светъл пример, със заглавие: “От Смолян до милиона”.

Друго нещо, с което ричардовците си запълват времето в очакване да се случи националната известност и първият милион, е като спят с жени, които не непременно харесват. Наричат тези жени не кифли, а “вафли”. Причината е, че като им се прияде нещо сладко и няма кифли, и вафлите стават. Жени – вафли, все тая. За тях сексът с манекенка в национален ефир или на страниците на жълт вестник с каракачанска овца е еднакво ефективен начин за постигане на заветната цел.

С ричардовците разговорът невинаги върви гладко, защото особеностите на диалектния им изказ често затрудняват събеседниците им.  Обаче ричардовците компенсират липсата на богат речник и бляскав интелект със солиден запас от 48 тениски с маркови етикети отзад на врата. Така де, нали по броя и бранда на тениските посрещат… По какво изпращат още не са го измислили.

Ричардовците са пример за подръжание за малките, които искат да станат като тях като пораснат. И как не! Казват “Добър ден” на влизане в аптека, кръстят се в черква и отстъпват място на бременни и баби в трамвая. Това последното е приятно допълнение към PR образа им, въпреки че е пълно фентъзи. Ричардовците не ползват трамвай, не защото не могат да се научат да го карат, а защото предпочитат да карат други… коли.

Ричардовците могат и да харесват кулагиновците, но могат и да не ги харесват. Те всъщност нямат нищо против да са приятели с “джендъри”, понеже на техен фон по презумпция изглеждат по… развити. А и джендърите не са им конкуреция за женското внимание. Виж, проблем са разните там интелектуалци, които хем не могат да вдигат 100 от лежанка, хем дрехите им не са италиански, но въпреки това ги водят ВИП. Нещо не излиза сметката. Изобщо, разсъждават ричардовците, ако продължават някакви сакати физици, дето говорят през лаптопа си, и други смешници без добре оформени трицепси да печелят възхищение, награди и риалити шоа, накъде изобщо  се е запътил този свят?

Накъдето и да се е запътила този свят обаче, ричардовците винаги ще се нагаждат към новата среда. Защото са нов биологичен  неунищожими вид хлебарки. Само че хлебарки с ЕГН. И се размножават. Но всички останали се правят, че не ги забелязват, понеже някак е срамно да кажеш, че домът ти е нападнат от гадините. Тогава не ти остава нищо друго освен  да се гръмнеш ПРЕДИ да прочетеш бестселъра “От Смолян до милиона”.

 
 

От днес марихуаната в Канада е легална

| от chronicle.bg |

Сенатът в Канада легализира марихуаната с 52 гласа „за“, 29 – „против“ и два – „въздържали се“. Решението влиза в сила от днес.

Канада е първата страна от Г-7, и втората в света след Уругвай с подобна пълна легализация.

Това беше едно от предизборните обещания на премиера Джъстин Трюдо. Той отбелязва, че с легализирането се атакува незаконната търговия и лицата, които са замесени в нея. Също така, законната търговия с марихуана ще привлече инвестиции за милиарди в страната. Самият премиер казва, че е пушил трева с приятели няколко път, дори и докато е бил депутат.

Законът, разбира се, съдържа стриктни регулации и спира мафията да навлезе и завладее легалния бизнес. Не се допуска участието на офшорни компании в бизнеса и се води публичен регистър. Притежанието за лична употреба е ограничено до 30 грама, да ползват марихуана имат право само пълнолетни граждани над 18, в някои райони 19 години. Регулации има и в рекламата на коз.

За медицински цели марихуаната е легална в Канада от почти 20 години.

Chronicle.bg учтиво Ви напомня, че за хора, които ще пребивават в Канада по-малко от 6 месеца, визи няма.