shareit

76 филма се състезават за чуждоезичен оскар

| от |

За наградите „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм тази година ще претендират рекорден брой от 76 филма.

По данни на Американската филмова академия за пръв път в надпреварата ще се включат държави като Саудитска Арабия, Молдова, Черна гора. Пакистан ще участва за пръв път в надпреварата от повече от половин век.

„Цветът на хамелеона“ на Емил Христов е българското предложение за „Оскар“ за чуждоезиченeн филм. Решението е на Националния съвет за кино – в ролята на комисия по определянето на български филм за участие в надпреварата за 86-ите награди  за чуждоезичен филм на Американската филмова академия, съобщава  Националният филмов център.

Филмът, режисьорски дебют на известния кинооператор Емил Христов, е копродукция на „Перипетея“, „Ню Бояна филм“, БНТ, „Рестарт“ – Словения, и е подкрепен от НФЦ.

86-ата церемония по връчване на наградите „Оскар“ ще се състои на 2 март следващата година. Номинираните филми в 24-те категории ще бъдат огласени на 16 януари 2014 година.


 
 
Коментарите са изключени

Олимпийските игри са включвали и изкуства

| от |

Холандският архитект, който проектира олимпийски стадион за Игрите през 1928 г. в Амстердам, получава изненадваща награда: златен олимпийски медал. Редом със спортистите, които се състезават се за златни, сребърни и бронзови медали в гимнастиката, гмуркането и борбата, дизайнерът Ян Уилс е отличен с първо място в категорията архитектура.

И още по-странно: той получава наградата за работата си по самия стадион, домакин на олимпийските игри през същата година.

Jan Wils

Ян Уилс 

Но Ян Уилс не е единственият с награда в изкуствата: същата година десетки други дизайнери и художници печелят олимпийски медали в редица творчески категории – от градоустройство до рисуване. Общо над 1000 творби от 18 държави са представени в тези категории.

Въпреки че много хора днес никога не са чували за този компонент на Игрите, изкуството е било неразделна част от тях още от 1908 година, а неговите експонати се представят паралелно със спортните събития през Летните олимпийски игри десетилетия наред.

Pierre de Coubertin Anefo2

Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен

Пиер де Кубертен (Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен) основава Международния олимпийски комитет (МОК) и съответно играе ключова роля във възраждането и формирането на Олимпийските игри каквито ги знаем днес. Историк и педагог, неговата любов към древна Гърция го води към древните атлетически състезания, както и педагогическия потенциал на спорта. През 1896 г. МОК прави първата модерна Олимпиадата, която се провежда, доста подходящо, в Атина.

Визията на Кубертен за Игрите обаче все още не е завършена; първоначално той пази основната си идея в тайна, за да избегне допълнителни усложнения в организацията. През 1906 г. обаче я разкрива пред МОК: Олимпийските игри трябва да включват златни, сребърни и бронзови медали и в пет категории на изкуствата: архитектура, литература, музика, живопис и скулптура. Както спортните състезатели по онова време, артистите, участващи в новия „Петобой на музите“, трябва да са аматьори.

Идеята не е толкова странна, колкото може би звучи в първия момент – все пак и в древността Игрите включват награди за музика, пеене и хералдинг (публично известяване). Както Кубертен пише в защита на предложението си: „В зенита на Олимпия изобразителните изкуства се комбинират с Олимпийските игри и така се стига до тяхното величие. Сега това отново ще стане реалност.“

Кандидатите в арт дисциплините трябва да представят авторски произведения, вдъхновени от спорта. За архитектите това довежда до представяне на стадиони, спортни комплекси, игрища, плувни басейни и дори шанци за ски скокове. В повечето случаи творците са задължени да представят произведения, които не са били показвани или изпълнявани досега. Изключения се правят само за архитектурата, където се приемат както разработени проекти, така и вече построени обекти.

Състезанията по изкуства първоначално трябваше да участват в Олимпийските игри през 1908 г. в Рим, но организацията се променя, когато събитието е преместено в Лондон. МОК обаче успява да ги включи в Игрите през 1912 г. в Стокхолм. Отначало изкуствата са по-скоро страничен елемент – само с няколко десетки произведения и шепа награди – но през следващите десетилетия те набират скорост.

Започвайки през 20-те години на миналия век, артистичният компонент на Игрите се развива все повече и организаторите разделят първоначалните пет категории:

  • Към „Архитектура“ се добавя и „градоустройство“
  • Към „Живопис“ се добавя „рисуване“ и „графика“
  • „Скулптура“ се разделя на „статуи“ и „релефи и медальони“
  • „Музика“ се разделя на „песен“, „оркестър“ и „един инструмент“
  • „Литература“ се разделя на „лирически произведения“, „епос“ и „драма“

До 40-те години на 20 век изкуството на игрите е изключително популярно и привлича тълпи по изложбите, организирани редом със спортните състезания. Някои художници дори успяват да продадат конкурсните си творби по време на Игрите.

МОК обаче все повече се притесняват, че: „Олимпиадата трябваше да бъде за аматьори, пък повечето участници в изкуствата са професионалисти“. Отчасти заради тази причина МОК решава да прекрати изкуството след Игрите в Лондон през 1948 г. В следващите години са направени опити за повторното му въвеждане, но без състезателния елемент.

След дълга поредица от дебати в Комитета, в крайна сметка е решено Летните олимпийски игри да подпомага културни събития и днешната олимпийска харта изисква „програма от културни събития, която трябва да обхване най-малко целия период, през който Олимпийското село е в действие“.

Мнозина от арт участниците действително са аматьори, но малцина ще станат известни. Докато изкуството е част от състезанията на Игрите, са поставени няколко странни рекорда, включително и такива, които никога няма да бъдат счупени (като например спечелване от един човек на медал както за изкуство, така и за спорт):

  • Уолтър У. Уинанс (на снимката) от Съединените щати печели медали в стрелбата на Олимпийските игри през 1908 и 1912 г. На вторите той печели и злато за своята скулптура „An American Trotter“.
  • Алфред Хайос, унгарски студент по архитектура, спечели два златни медала за плуване на Олимпийските игри през 1896 г. 28 години по-късно той е удостоен и със сребърен медал за архитектура за стадион, в чието създаване е участник.
  • Джон Копли от Великобритания е (и до днес) най-старият носител на олимпийски медал. Той взима сребро за свой офорт на Игрите през 1948 година, когато е на 73 години.
 
 
Коментарите са изключени

Колапса на най-високата кула в света

| от |

На 8 август 1991 най-високото нещо на планетата, построено от човека, се огъва на две, чупи се и пада. Със своите 646 метра кулата е два път по-висока от второто най-високо нещо в Европа, а осанката й няма да бъде надмината до построяването на Бурдж Халифа (828 метра) почти 2 десетилетия по-късно. И въпреки това светът не научава за края на тази кула.

Warsaw radio mast in Konstantynow

Радиофоничният предавателен център Константинов (известен още като Варшавската радио кула) може да изпраща сигнали, които да бъдат прихванати от Европа, Африка и дори Северна Америка. Строителството й отнема 4 години, от 1970 г. до 1974 г., 420-тонната стоманена решетъчна кула с течение на времето остава без поддръжка, което в крайна сметка е и причината да падне.

Формирана е комисия, която установява, че вината е в Mostostal Zabrze – компанията, която изгражда и поддържа кулата. Строителният координатор и началникът на отдела са признати за виновни за срутването и са осъдени на две години затвор.

Обломки рухнувшей Варшавской радиомачты

В безкрайната надпревара в графата най-високата сграда в света, Съветът за високи сгради и градски условия, който отсъжда подобни рекорди, не признават радио кулите за сгради. Техните правила обаче също така не изискват и всички части от сградата да са обитаеми. Затова радио кулите, антените и шпилите, макар и да не се считат за самостоятелни конструкции, могат да се използват за добавяне на още няколко цифри към височина на сградата, на която са прикрепени.

Човек може да каже, че Съветът няма най-високите стандарти на света (ако ни позволите тази забележително безвкусна, но сполучлива игра на думи). Само половината от височината на сградата трябва да бъде съставена от обитаема площ, за да може тя да се счита за претендент за най-високия рекорд. Освен това неговите критерии и дефиниции продължават да се променят с течение на времето, предполагайки степен на субективност.

Освен антените и кулите има и други спорни фактори, които могат да се намерят и в правилника на Съвета, като: дали сградата е в строеж или завършена, дали виси като окачените мостове и дори каква част от височината й е под земята. Или под водата.

Това ни отвежда до още една от най-високите структури в света: Petronius – петролна платформа, която се намира на 612 метра от морското дъно в Мексиканския залив. Преди Бурдж тя беше най-високата свободна структура в света, според Световните рекорди на Гинес от 2007 г.

Като сграда обаче Petronius би могла да претендира за „най-високата сграда на СВСГУ“, заради 74-метрова част от 43 000-тонната структура, която седи над повърхността на водата. Тя обаче не изпълнява изискването за “ заетите етажи“. Но подобни платформите, като близката Ursa (1,3 километра), могат да бъдат още по-високи; Магнолията, също в Мексиканския залив, е с дължина 1,4 километра, много по-висока от Бурдж.

 
 
Коментарите са изключени

„Целта оправдава средствата“ – какво всъщност казва Макиавели

| от |

Заплетен в политиката на Флоренция в бурния разгар на Ренесанса, Николо Макиавели успява да стане много неща: дипломат, жертва, затворник, изгнаник, но най-вече „баща на съвременната политическа теория“. И макар че днес е най-известен с каноничните си методи за безмилостно изкачване по етажите на един корумпиран свят, той всъщност никога не е казвал фразата, която най-често му се приписва: „Целта оправдава средствата“.

Макиавели е роден във Флоренция през 1469 г. Като дете на адвокат, Макиавели изучава граматика, реторика и латински език и така рано си намира работа – в съставянето на официални правителствени документи. По-късно е на поредица от дипломатически мисии, включително в кралските съдилища на Испания и Франция.

Изграждайки се като политическа фигура в началото на 16-ти век, Макиавели създава репутация в безсрамната си непочтеност. Той от своя страна също отнася немалко количество несправедливости, най-вече от фамилията Борджия, която по това време се опитва да завладее голяма част от централна Италия.

Когато Медичите възобновят властта си обаче, Макиавели е измъчван и заточен. Той обаче има пари и прекарва заточението си в своето имение извън града. В този период има доста време да размишлява над всичко, на което става свидетел през годините във флорентинската политика. И в резултат на това идва се появява „Принцът“. Книгата препоръчва предателство, лицемерие, хитрост, жестокост и безмилостност, като методи за добиване и задържане на властта.

Не е съвсем ясно кога точно книгата е публикувана – някои източници твърдят, че първата версия излиза още през 1513 г. Втората му творба „Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий“ също е написана през 1513 година, а  8 години по-късно той представя „За изкуството на войната“. Макиавели умира през 1527 г., а първата известна печатна версия на „Принцът“ се появява през 1532 г.

Днес учените спорят дали „Принцът“ всъщност не е сатира (мнозина твърдят, че основната му философия се противопоставя на тази в другите му произведения). Все пак голяма част от съветите на Макиавели важат, макар и да звучат морално отвратителни днес.

  • Всеки вижда как изглеждате, но малцина виждат това, което всъщност сте.

  • Никога не се опитвайте да спечелите със сила онова, което може да бъде спечелено с измама.

  • Човек ще забрави смъртта на баща си преди да забрави загубата на наследството от него.

  • Хората трябва да бъдат галени или смазвани. Ако просто им нанесете щети, те ще си отмъстят, но ако ги осакатите, няма какво да направят.

  • Тъй като любовта и страхът трудно могат да съществуват заедно – ако трябва да избираме между двете, далеч по-безопасно е да се страхуват от нас, отколкото да ни обичат.

  • Този, който се стреми да заблуди, винаги ще намери някой, който ще позволи да бъде заблуден.

  • Лъвът не може да се предпази от капани, а лисицата не може да се защити от вълци. Следователно човек трябва да бъде лисица, за да разпознава капани, и лъв, за да плаши вълците.

 

И, разбира се, пасажът, откъдето е взет най-известният цитат, който Макиавели никога не е казвал:

Щом владетелят успее да победи и спаси държавата, средствата му ще бъдат преценени за почтени и ще бъдат похвалени. Масата се води от онова, което вижда и от успехите…

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Партений Зографски – странстващия духовник

| от |

Ако се движите по кръговото кръстовище на площад Руски паметник и продължите по булевард „Ген. Скобелев“ ще минете няколко пресечки на улици „Владайска“, „Дамян Груев“ и „Добруджански край“. Достигайки на по-голямото кръстовище до парк „Възраждане“ ще забележите, че булевардът се пресича от улица „Партений Нишавски“. Името може да ви се стори странно, но пък е достатъчно колоритно, за да се запомни. Освен това улицата е достатъчно дълга и обхваща почти цялата страна на парка. Кой обаче е Партений Нишавски и защо на негово име е кръстена една зелена улица, по която минават столичани всеки уикенд, за да намерят малко почивка сред зелените поляни на парка?

Неговата история започва преди повече от два века. Той е роден през 1818 година в Галичник, Македония. Преди да стане духовник и да получи това име, Партений е бил познат като Павел (Хаджи) Василков Тризловски. Животът му е отдаден изцяло на църквата и още в най-ранна възраст прекрачва вратите на манастира „Свети Йоан Бигорски“, а след това продължава обучението си в Охрид при Димитър Миладинов. Отдаден на Бог, той успява да влезе и в Атинската семинария, а за това начинание помага и архимандрит Анатолий Зографски. През 1842 година вече е монах в Зографския манастир в Света Гора с името Партений.

Година след година, Партений изучава религията и прекрачва прага на Духовната семинария в Одеса, после постъпва в Киприянски манастир в Молдова. 4 години след приемането на името си завършва и Киевската духовна семинария, а след още 4 години е успял да завърши и Московската духовна академия. Първата му служба е като духовен проповедник и изповедник в църквата на руското посолтво в Цариград. Самият той не планува да остане дълго там и с разрешение на руския посланик ще се отправи към Света гора, където през 1851 година открива богословско училище в Зографския манастир.

Плановете за същия са да се превърне в семинария. За съжаление гръцките духовни власти не са съгласни и само една година по-късно училището затваря врати. Партений не се обезкуражава, зад гърба си има силен спътник и знае, че делото му е свещено. На следващата година участва в създаването на Българска матица (обществено-културна организация), която по-късно е повод за създаването на Българско книжовно дружество. По това време Партений се намира на остров Халки (днешна Турция), където преподава църковославянски език. Кримската война поставя черен печат на неговото учение, защото мнозина смятат, че преподава на руски – ирония на съдбата. До 1858 г. е управител на българското училище в Цариград. Когато не се занимава с училището, служи в българската църква „Свети Стефан“ и съответно в руската църква.

През 1859 г. е ръкоположен за поленински епископ в Дойран. Пеенто в църквата ще се извършва на църковославянски. Кукушките българи са във възторг от това решение. Вместо да въдвори мир и ред, Партений има други планове за църквата. Той обикаля епархията и разширява употребата на църковославянски в богослужението. Друга инициатива е отварянето на български училища. Мнозина смятат, че новият епископ мрази гърците. Съмненията им може да бъдат подсилени, след като умират Братя Миладинови. Епископът отвръща на този тежък удар с изгарянето на всички гръцки богослужебни книги, използвайки старата библейска поговорка „Око за око, зъб за зъб.“. Този гневен акт не остава незабелязан и през 1861 г. Партений е призован от прекия си началник Неофит Византийски за сметка. След кратък разговор е поставен под домашен арест и на неговото име стоят около 22 обвинения. Благодарение на руския посланик, епископът е отново върнат в Цариград.

При опит за съд, Панарет Пловдивски – член на Светия Синод – изразява своята силна протекция и не е съгласен. Патриархът чака съставянето на нов синод, където протекторът ще бъде изключен. Отново с помощта на посланика е освободен и му е позволено да се завърне в Дойран. Там намира нов враг в лицето на турските власти. Партений заповядва на една от църквите да се постави камбана. Подкрепата на заможните българи обаче го обезкуражава. Петко Славейков е негов личен протектор, но на финала отново се връща в Цариград, където продължава да работи в полза на българското църковно дело и българските вестници. Около 6 години по-късно ще получи нов пост – митрополит в Пирот.

Там отново ще прави това, на което е способен най-добре – подпомага българското училищно дело. Впрочем точно този ход успява да спре сръбската пропаганда в Пиротско. Интересен момент от биографията на Партений Зографски е участието му в отцепилата се от патриаршията българска църковна йерархия. Митрополит Партений обикаля южните български земи през 1870 година, ръкополагайки свещеници. В този момент гръцките владици са изгонени и няма кой да заеме тяхното място. Пловдивската гръцка митрополия не приема тези действия за много приятелски и започва отбранителен ход, използвайки османските власти.

Партений не се притеснява особено, все пак през целия си живот е бил враг на някого, следователно започва да ръкополага нощно време в малкия храм „Свети Николай“ в Пловдив, след това използва и манастира „Света Петка“ край Станимак. Изгонен е, но продължава да ръкополага в манастир „Свети Тодор“ над Перущица. За кратко време успява да ръкоположи 84 български свещеници. Със създаването на Българската екзархия през същата година остава екзархийски митрополит в Пирот до октомври 1874 година и след това е принуде да подаде оставката си.

След още две години ще приключи своя житейски път. На 7 февруари в Цариград, когато се чества деня на Партений Лампсакски умира един от най-будните български духовници и книжовници. Погребан е в „Свети Стефан“. Духовният живот и отдадеността на църквата не са единственото му занимание. Той е сътрудник на редица български списания като „Български книжици“ и българските вестници „Съветник“, „Македония“ и „Цариградски вестник“. Автор е на книги като „Кратка свещена история на ветхо и новозаветната църков“, „Началное учение за децата“, „Кратка славенска граматика“, превежда житието на св. Климент Охридски от гръцки на български. Симеон Радев споделя често, че „писанията на Партений се отличват със своя изящен стил“. Прочитайки целия житейски път на този духовник, можем спокойно да направим изводите си, защо неговото име стои до парк „Възраждане“. Ако още се чудите защо е Нишавски, причината е неговия пост в Пирот. Не трябва да забравяме, че родните улици са лични, с вековна история, а зад тях стоят дела, които формират това, което сме днес.

 
 
Коментарите са изключени