shareit

60% от жените са изпитвали влечение към същия пол

| от |

kissing-girls

Повечето жени се чувстват сексуално привлечени от свои приятелки, показва ново проучване на 500 хетеросексуални жени.

Може да звучи невероятно, но огромна част от представителките на слабия пол (60%) признават, че са изпитвали влечение към друга жена. Около 45 на сто от анкетираните са целували друга жена, а 50% разкриват, че тайно мечтаят за секс с представител на техния пол.

Често се случва дамите да изпитват нещо повече от приятелство към своя близка, а причината се крие в лесния и по-приятен начин на общуване между тях. Ако погледнете по-надълбоко женското приятелство, ще видите, че момичетата споделят всякакъв вид проблеми – любовни, сексуални, работни, говорят помежду си за мъжа, с когото делят леглото си, общуват, пият кафето си почти всеки ден, правят много други неща. Това показва, че женското приятелство в повечето случаи прилича на любовна връзка.

Според психолога Емилия Морган емоционалната близост на жените е толкова голяма, че често води до физическо влечение. Експертите подчертават, че тези чувства са съвсем нормални и не означават на всяка цена бисексуалност или хомосексуалност.

 
 
Коментарите са изключени

Дългата одисея на космическата тоалетна

| от |

През 1961 г. астронавт Алън Шепард се подготвя за своя първи невероятен подвиг – излизането в открития космос. Бъдещият герой е напрегнат от адреналина, възможността да бъде вторият човек в космоса след Гагарин. Проблемът е, че докато стои в ракетата, пикочният мехур не издържа пред емоциите. Шепард заявява, че трябва да отиде до тоалетната, но получава команда да не излиза от ракетата. Проблемът е, че докато всички инженери са създавали съвършените двигатели и конструкция, която да издържи на безумните натоварвания, никой не се е сетил да помисли за основната човешка нужда. Първоначално полетът е трябвало да бъде само 15 минути, но Шепард прекарва цяла вечност докато всички системи се проверяват.

Първият американски астронавт излита с мокри гащи и още тогава не прави добра реклама на космическите разходки. Добрата новина е, че космическите агенции като NASA са взели поука и след това са инвестирали повече от 19 милиона долара за създаването на торбички, памперси, тоалетни седалки с колани и още много други. Пилотите от мисията Аполо през 1975 г. споделят, че след всичко видяно и преживяно, тоалетната е била най-неприятният им момент. Проблемът от една страна е, че при нулева гравитация всичко е обречено да лети, а от друга застрашава драстично хигиената.

gettyimages-3202049-594x594

По-лошото е, че и до днес могат да се открият космонавти, които се опитват да забавят посещението до двете нули. И така от първия космически американски полет до този момент се оказва, че тоалетната е най-слабото технологично звено на кораба. Факт е, че в открития космос никой не може да чуе виковете, но в закрития летателен апарат може да се чуе всичко и евентуално да се забележи при полет. А нужда от иновация имало, при това сериозна. Историята на космическата тоалетна е пълна с куриози, за които човек дори не е подозирал.

При първата по-сериозна космическа мисия от 1984 година, екипажът рискува и използва специална система за облекчаване на природните нужди. Докато работи, екипажът успява да преживее всички мъки и се радва, че поне има вариант. При настъпване на повредата обаче, всички са принудени да изпускат течностите извън совалката. Драстичните отрицателни температури успяват да замразят жълтия поток и бавно и сигурно се оформя много сериозна ледена маса. Капитанът осъзнава, че при навлизане в атмосферата тази отломка може да причини сериозни главоболия. Единственото решение е да се използва механичната ръка, обикновено служеща за взимането на проби, за отчупването на масата. Последните 6 дни са изкарани без тоалетна и най-вероятно на помощ са дошли сертифицираните памперси на NASA. В космосът никой не може да чуе за тоалетните проблеми.

gettyimages-515450790-594x594

Надеждата за по-добро бъдеще беше японската идея за създаването на преносима тоалетна – индивидуална за всеки член от екипажа.  Учените от страната на изгряващото слънце предлагаха това технологично чудо да се инсталира и чрез сензори моментално да извлича всички отпадъци на отделителната система. Прекрасната идея е споделена за последно преди 11 години и доказва, че инженерите очевидно срещат затруднения.
Банята също не трябва да бъде пропускана. При липсата на гравитация и постоянно присъствие на вакум, нито един човек не може да отвори прозореца на совалката, за да вкара чист въздух. Космическата баня представлява намокрена гъба със сапунен разтвор, която да се прекара през цялото тяло, а след това с мокра кърпа се преминава втори път. Някои совалки използват обособени бани, където водата се задържа в полиетиленов цилиндър и позволява някаква форма на къпане.

През 2009 година Генади Падалка заявява пред руските вестници, че американските му колеги не позволявали употребата на тяхната тоалетна. Скандалът се развихрил доста сериозно, а поводът бил комичен – руското правителство започнало да начислява такси за използването на собствената си техника от чужди астронавти. И след като такива санкции били наложени от едната страна, американците решили да отговорят по същия начин, забранявайки достъп до собствените си блага, включително и до колелото за тренировки, което драстично намалява шанса от мускулна атрофия. Освен това се стига до там, че руската тоалетна се чупи и съответно мнозина трябва да стискат краката и да се молят на чудо. Водопроводчик от Земята не успял да дойде, но при наличието на достатъчно инженери не се стига до повече скандали и двете тоалетни установки започват да работят отново, докато Русия и САЩ договорят нови условия.

gettyimages-50612200-594x594

Модерните времена изглеждат по-обнадеждаващо, макар и повечето от персонала да не ги оценяват. Първите тоалетни са били толкова примитивни, че при отваряне на разтоварващия клапан след употреба, посетителят може да се размени с много жизненоважни органи в следствие на засмукването – по тази причина присъстват огромни надписи, които напомнят за този факт. В случай, че някога сте се чудили колко точно струва тоалетната, която рециклира урина и я превръща във вода – 250 милиона долара. Когато се появяват първите проекти, мнозина заявяват, че преработката на урина най-вероятно ще доведе до сериозни заболявания, докато американското правителство не напомни на критиците, че този процес гарантира получаването на 7 пъти по-чиста вода от тази в чешмите на американското население. А най-щастливи от всички тези процеси могат да бъдат звездобройците.

gettyimages-83459687-594x594

През 2009 година постъпват доста сигнали за наблюдаването на космически феномен и красиви форми в небето, които изобщо не приличат на облаци. NASA обаче много добре знае, че наблюдаваните аномалии не са нищо друго освен разтоварването на резервоарите с урина. Според Ръсел Швейцкарт нямало нищо по-красиво от замръзналата жълта течност в космоса, която се озарява от слънчевите лъчи. Явлението е много добре запомнено, защото в следващите 10 дни астронавтите имали гости и съответно не можели да разтоварят системата, преди да си тръгнат. В една ранна сутрин около 68 килограма чиста урина напуска совалката и замръзва. Резултатът е поетичен, красив и малко фалшив, особено след като всички разберат какво точно гледат. NASA доказва, че не всичко, което блести в открития космос може да е падаща звезда, понякога са комплименти от астронавтите.

 
 
Коментарите са изключени

Как една немска кинозвезда вдъхнови създаването на Жокера

| от |

В „Joker“, който излезе сравнително скоро, феновете се насладиха на най-новата екранна интерпретация на закачливия психопат. Преди брилянтния Хоакин Феникс в ролята са влизали дълга поредица от всепризнати актьори като Сизър Ромеро, Джак Никълсън, Хийт Леджър и Джаред Лето.

Това, че филмът е посветен само на Жокера подчертава, че може би с изключение на Лекс Лутор, той е най-известният и развит злодей и антагонист, който вселената на комиксите ни даде. И не е трудно да се види защо: Жокерът носи със себе си постоянна заплаха от непредсказуем хаос, който се крие зад широка му лъчезарна усмивка, и именно заради него Клоунът принц на престъпността е далеч по-изнервящ и вълнуващ от един обикновен злосторник, който просто иска да превземе планетата.

Conrad Veidt by Becker & Maass

Конрад Вайд

Жокерът е създаден от творчески екип в състав Боб Кейн, Бил Фингър и Джери Робинсън за комикса „Batman“ брой 1 през април 1940 г. Докато за точния му произход все още се водят дебати, единодушно се смята, че злодеят е вдъхновен от външния вид и поведението на една позабравена филмова звезда, Конрад Вейдт от Германия, във филмовата адаптация на „Човекът, който се смее“ на Виктор Юго от 1928 г.

В интервю на Comic-Con през 2009 г., Робинсън разказва как обединява сили с Кейн и Фингър малко след дебюта на Батман в „Detective Comics“ брой 27, издаден през май 1939 г., и заедно започват да размишляват върху това какъв враг да дадат на черния рицар.

За целта Робинсън, по това време студент в Колумбийския университет, се обръща към своите изследвания и наблюдения в областта на литературата. Първо, той знаеше, че всички велики герои имат противник, който наистина ги подлага на изпитания, независимо дали това е професор Мориарти за Шерлок Холмс или Голиат за Давид. Той също така искаше персонажа да притежава някаква характерна физическа черта, а-ла Гърбушкото на Нотр Дам. И накрая, той смята, че е от съществено значение порасонажът да има „някакъв атрибут, който да създава един вид противоречивост в образа му“ като мисли, че ако персонажът е лош, но има чувство за хумор, това би създало интригуващото психологическо въздействие.

Идвайки от семейство на картоиграчи, не минава много време преди пред Робинсън да изкристализира концепцията, която ще обедини всичките му изисквания. Той вади жокера от колода карти и я показва на Кейн и Фингър.

Фингър отбелязва, че лицето от картата много му напомня на това на Конрад Вайд от „Човекът, който се смее“, което първоначално не говори абсолютно нищо на колегите му. Но той им дава книга със снимки от филма от 1928 г., в който се разказва за момче на име Гуинплайн, което е осакатено така, че устата му винаги да седи в неестествена усмивка като наказание към баща му, който обижда краля. Въпреки че образът му е положителен и симпатичен, на снимките човекът е с коса, отметната назад, и с неестествено широка усмивка, което създава достатъчно притеснителен образ, за да могат тримата да формират антагонист, достоен за Батман.

Кейн обаче си спомня нещата по малко по-различен начин. В интервю от 1994 г. за Entertainment Weekly той каза:

„Бил Фингър и аз създадохме Жокера. Бил беше писател. Джери Робинсън дойде при мен с една карта жокер. Това е начинът, по който ще обобщя историята… Бил Фингър имаше книга със снимки на Конрад Вайд и ми я показа и каза: „Ето Жокера“. Джери Робинсън няма абсолютно нищо общо с процеса, но винаги ще твърди, че го е създал, докато не умре. Той донесе игрална карта, която използвахме в няколко броя, в които Жокера носеше такава карта в себе си.“

Официално сочен до 2015 г. за едноличен създател на Батман, Кейн е известен с това, че споделя много малко заслуги за успеха на комикса с други хора, дори при условие, че Фингър създава външния вид на Рицаря, както и много от другите герои, заедно с историите им. Що се отнася до собствените му спомени за произхода на Жокера, Фингър по интервюта обикновено отдава заслуга на целия екип.

В крайна сметка обаче всички са съгласни, че тъжният и обезобразен Гуинплайн е образът, по който е моделиран злодея. И въпреки че по първоначален план персонажът е трябвало бързо да умре, той е спасен от един от редакторите, защото показва потенциал да бъде източник на интриги. Така и става – затова днес Жокерът е на едно от челните места в класацията на враговете на Батман.

Joaquin Phoenix (2005)

Хоакин Феникс 

Както Робинсън също отбеляза в интервю от 2009 г., Жокерът нарочно e създаден без конкретна история за произхода му, което дава възможност за нови и нови реинтерпретации на героя както върху белия лист, така и на екрана. През 1951 г., например, излиза романът „Batman: Arkham Asylum“, в който се засяга присъщата за Жокера анархистичност, която пък ясно можем да видим в играта на Хийт Леджър в „The Dark Knight“ на Кристофър Нолан.

Жокерът на Хоакин Феникс пък следва траектория, очертана в комикса от 1988 г. „The Killing Joke“.

 
 
Коментарите са изключени

Тежестта на короната: Александър Велики – покорителят на Изтока

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

Краят на IV в. пр. Хр. бележи началото на Елинистическата епоха. С този термин се отбелязва периода на симбиоза между Запада и Изтока. Полисът залязва, а на негово място се издигат монархиите. Гражданинът става поданик, а религията води до създаване на култ към личността на владетеля. Максимата „подражавам на елините“ води до проникване и разпространения на гръцкия език и култура на Изток. От Сицилия до бреговете на Инд хората използват този световен език, който също претърпява определени лингвистични трансформации. Античният свят извървява своя преход. Краят му се отбелязва със създаването на Римската империя по времето на император Октавиан Август, а неговото начало е поставено от един не по-малко амбициозен и интелигентен военачалник, който едва 30-годишен става владетел на почти целия познат тогавашен свят.

gettyimages-146833406-594x594

Той не е особено висок, дори за тогавашните стандарти. Кожата му е бледа, косата му е светла, лицето му е голобрадо. Едното му око е синьо, а другото кафяво. Има нежни черти, но не е изписан красавец. Той излъчва харизма, която би накарала хората да го последват и на край света, че и отвъд него. Херакъл и Ахил са неговите кумири, а разказите за битки, походи и войни изпълват въображението му. От малък майка му подклажда неговите амбиции и гордост като го уверява, че е син на самия бог Зевс. Баща му е прекрасен пример за военачалник, но и човек, пред когото не е лесно да се докаже. Той получава най-доброто за времето си образование, като негов частен преподавател е самият баща на философията –  Аристотел. Оракулите предначертават бляскавото му бъдеще. За своите едва 30 години жизнен път Александър III Македонски, останал известен в историята като Александър Велики, ще създаде империя, простираща се от дн. Македония до р. Инд, в чийто предели се намират Мала Азия, Египет, Сирия, Вавилон и Персия.

Alexander The Great

Той е роден през месец юли 356 г. пр. Хр. в град Пела, който по онова време е столица на Македонското царство. Баща му е един от на-забележителните владетели на това царство и потомък от династията на Аргеадите – цар Филип II (382-336). Майка му – Олимпия е дъщеря на царя на Епир – Неоптолем I и е четвъртата съпруга на македонския владетел. Информация за живота на Александър черпим основно от три древни източника: Ариан от Никомедия, Квинт Курций Руф и Плутарх, както и от други фрагментарни извори. В превод от гръцки името му буквално означава „защитник на хората“.

Когато Александър идва на бял свят, Македонското царство вече е доказана сила на Балканския полуостров. Това се дължи основно на неговия баща, който е смел пълководец и безскрупулен политик. От малък, неговият престолонаследник е обучаван на четене, писане, езда, лов и военно изкуство. Майка му му вменява божествен произход, неговата дойка – Ланике го дарява с нежност, учителите му – Леонид и Лизимах са строги и взискателния към младежа, а неговият ментор и човекът, който повлиява на начина му на мислене – Аристотел, разпалва у Александър любовта към древните автори, логиката, философията и изкуството. Когато е едва 10-годишен той успява да се докаже за първи път пред баща си като опитомява един силен, красив, но див кон, който се страхува от собствената си сянка. За награда Филип II му го подарява и през следващите десетилетия Александър и Буцефал (глава на бик) стават неразделни.

gettyimages-50615028-594x594

През 340 г. пр. Хр., когато е само на 16 години, на Александър е поверена защитата на Македония, докато баща му води поредната си военна кампания. Едно от подчинените тракийски племена – това на медите, въстава, но младият престолонаследник успява да потуши бунта. Две години по-късно баща и син застават един до друг в една епична битка – при Херонея (в Беотия, Гърция). Тогава македонците разгромяват обединената армия на гръцките полиси. Филип е начело на фалангата (бойна пехотна формация в правоъгълна форма), а Александър предвожда конницата. В тази битка е напълно унищожен знаменитият Свещен отряд на Тива, състоящ се от 150 подбрани двойки войници. С битката при Херонея се признава хегемонията на Македонското царство. След нея се създава т.нар Коринтски съюз, начело на който застава самия Филип II. Това е военно-политическо формирование на гръцките полиси, чиято главна цел е нашествие в Персия.

След тази битка настъпват проблеми между баща и син. Филип II се жени за младата Клеопатра Евридика, която би могла да го дари с друг наследник. По време на сватбата, след скандал, Александър е прогонен. На следващата година, с помощта на семейния приятел Демарат, двамата успяват да се помирят. През 336 г. пр. Хр. Филип II е убит от телохранителя си Павзаний по време на сватбата на дъщеря си. Съществуват различни теории кой стои зад това покушение. Според някои изследователи, персите успяват да подкупят близки до царя и да поръчат неговото убийство като целта им е да спрат бъдещата инвазия в земите си. Други историци считат, че Олимпия иска да е сигурна, че синът й ще е следващият владетел и затова поръчва покушението.

gettyimages-51244932-594x594

Няма сведения как Александър приема преждевременната смърт на баща си, но незабавните му действия изпращат ясно послание към опонентите му. Той веднага се възкачва на престола и убива виновниците за убийството на Филип II. Майка му си разчиства сметките с последната съпруга и дъщеря й. Тива, Атина и Тесалия въстават, но Александър успява да потуши бунтовете. Той достига до Коринт, приема титлата „хегемон“  и застава начело на Коринтския съюз, на мястото на баща си. Оттук нататък външнополитическият му план има две цели: да узакони властта му на Балканите и да завладее Персийската империя. Когато преминава през Делфи, оракулът предрича, че той ще е „непобедим“. Александър побеждава гетите в Тракия и илирите в Албания. Докато е на поход научава, че Тива оспорва властта му. За 14 дни той пропътува над 380 километра и успява да стигне пред стените на полиса. Тиванците отказват да се предадат и когато ги побеждава той срива града. Пощадени са само храмовете и домът на гръцкия поет Пиндар. Според сведенията убитите са 6000 души, а останалите са продадени в робство. Балканите са покорени и е ред да се изправи пред Персийската империя.

Istanbul_-_Museo_archeol._-_Alessandro_Magno_(firmata_Menas)_-_sec._III_a.C._-_da_Magnesia_-_Foto_G._Dall'Orto_28-5-2006_b-n

Снимка: By Giovanni Dall’Orto – Own work, Attribution, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3136329

Александър поверява на Антипатър – доверен приятел на баща му, властта в европейските територии и се отправя на знаменития си поход срещу Персия. Според изворите армията му се състои от около 30 000 – 40  000 пехота и 5000 – 7000 конница, от които поне 14 000 са македонци, а останалите са мъже от гръцките полиси и наемници. Освен военни, в походът участват инженери, архитекти, историци, учени и администратори. По всичко личи, че македонският цар има големи амбиции към бъдещите територии. Преди същинското настъпление, Александър се отбива в Троя, за да отдаде почит на загиналите герои.

gettyimages-57067553-594x594

Първата голяма битка на младия пълководец е при Граник (река в Западна Турция) през 334 г. пр. Хр. Задачата на Александър е да освободи гръцките полиси в Мала Азия от властта на Персийската династия на Ахеменидите и самият поход се насочва по Егейското крайбрежие. При Граник македонската армия се сблъсква с почти равностойна по брой персийска войска, водена от военачалниците Арзам, Спитридат и Мемнон от Родос. По време на битката Александър използва своя любима тактика. Докато армиите се сблъскват една срещу друга, той оглавява дясното крило на конницата и нанася бърз страничен светкавичен удар на врага като разпокъсва редиците му. Персийката войска търпи поражение, гръцките полиси в Мала Азия ликуват, а пътят към сърцевината на империята е отворен за младия пълководец.

От цялата кампания две са битките, които не само остават в историята, но и предвещават края на една империя – сраженията при Исос и Гавгамела. През 333 г. пр. Хр. персийският император Дарий III прави опит да спре походът на Александър при Исос (Древна Киликия, Мала Азия). Армията му се състои от над 100 000 войници и двукратно надвишава по численост македонските сили. Откъм бойни умения, придобит опит и ефективност обаче нещата стоят по друг начин. Александър печели решителна победа, с която персите губят Сирия, Финикия и Египет или с други думи – всички техни територии на запад от р. Ефрат. В плен попада цялото царско семейство. Дарий III успява да избяга, но изоставя близките си, поради което майка му се отрича от него и дори се споменава, че осиновява Александър. След игра на котка и мишка, , през 331 г. пр. Хр. Дарий III и Александър отново се изправят един срещу друг. Тук изворите си противоречат какви са били източните сили. Според някои персийският владетел мобилизира около 50 000 души, а според други – над 110 000. Резултатът обаче е ясен – Александър отново побеждава, слага край на Персийската империя и се превръща в едноличен господар на Югозападна Азия.

Характерно при Александър е, че по време на своите завоевания той основава редица градове, които кръщава на себе си. Така се създава и Александрия в Египет. Легендите го свързват и с Гордиевия възел във Фригия. Според преданията този, който успее да го развърже ще стане следващия цар на страната. Александър успява да го направи, но по своя си начин – със сила – разрязва с меча си въпросният възел. Когато е в Персия, Александър започва да придобива част от източните порядки – облекло, харем. Според сведенията той е прекалявал с чашката. По време на един запой царят обявява конкурс по надпиване и 42 негови войници умират от прекомерните количества алкохол. В друг случай, опиянен от напитките и от собствената си особа, по време на пиянски скандал със своя пълководец Клит, македонският цар го убива с копието си. Иронията е, че 6 години по-рано, същият е спасил живота му в битката при Граник.

Изворите говорят за промяна в характера на Александър по време на походите. С всяка следваща победа неговата мегаломания нараства, както и опасенията му, че някой се опитва да го убие. Той е силно покрусен от смъртта на своя най-добър приятел и верен пълководец – Хефестион. Двамата се познават от деца и вероятно са били любовници през целия си живот. Връзката им се сравнява с тази между Ахил и Патрокъл.  През 324 г. Хефестион умира, покосен най-вероятно от тиф. Скръбта на Александър е несравнима. По негова заповед всички територии са в траур, не трябва да се чува дори звука на лира. Първият ден той не се откъсва от трупа на своя любим. Опитва се да го обяви за бог, но успява да го възвеличи само като герой и го погребва във величествена гробница във Вавилон. Отново според изворите, Александър не е бил прекомерно изкушен от плътските удоволствия. Освен предполагаемите си връзки с мъже, той се жени три пъти. Първата му съпруга е Роксана от Бактрия, като се смята, че съюзът им е по любов. Вторият и третият му брак имат политически характер и се сключват с персийски принцеси, като едната от тях е дъщеря на Дарий III. Роксана му ражда син и бъдещ престолонаследник – Александър IV Македонски.


View this post on Instagram

(16/16) In 324 BC, Alexander the Great’s lifelong friend and second-in-command, Hephaestion, died from a fever, though some reports suggest he may have been poisoned. Hephaestion’s death devastated Alexander, and he ordered the preparation of an expensive funeral pyre in Babylon, as well as a decree for public mourning. Back in Babylon, Alexander planned a series of new campaigns, beginning with an invasion of Arabia, but he would never have the chance to see them through. In June 323 BC, Alexander died in the palace of Nebuchadnezzar II, in Babylon (pictured), at the age of 32. There are two different versions of Alexander’s death, the details of which differ from one another. One source, the Roman writer Plutarch, is that Alexander developed a fever after a heavy night of drinking with two of his military officers, Nearchus and Medius of Larissa. The Ancient Greek historian Diodorus recounts that Alexander was struck with pain after downing a large bowl of unmixed wine in honour of Heracles, the divine hero of Greek mythology and son of Zeus, dying following a further 11 days of weakness. There are also theories that the great leader was poisoned, which, given the Macedonian aristocracy’s propensity for assassination (recall his father Phillip II had died in this way), is not at all implausible. However, Plutarch is known to have dismissed this as a fabrication. Alexander had no obvious or legitimate heir, his son Alexander IV by Roxane being born after Alexander’s death. According to Diodorus, Alexander’s companions asked him on his deathbed to whom he bequeathed his kingdom; his cryptic reply was „to the strongest“. Thus began several decades of war between his generals and the governors of his empire for ultimate control, known as the Wars of the Successors. The eventual result was that Alexander’s empire was divided between four main stakeholders: the Ptolemaic Kingdom of Egypt, a Hellenic-Persian Empire (known as the Seleucid Empire) of Mesopotamia and central Asia, the Attalid dynasty of Anatolia (Asia Minor) and the Antigonid dynasty of Macedonia. #alexanderthegreat #history #alexander #persia #arabia #empire #king #macedonia #greece #historylovers

A post shared by the_history_page (@the_history_page) on

Персия се оказва тясна за амбициите на Александър и той продължава своя поход към Индия. Мечтата му е да достигне до края на света. През 326 г. пр. Хр. той побеждава над 100 000-на индийска армия при р. Хидасп. В битката загива верния му кон Буцефал. Някои историци смятат сражението за Пирова победа. Македонците побеждават, но са изключително изтощени. Скоро след това войниците се опълчват на своя предводител, когото са следвали повече от 8 години и настояват да се върнат у дома. Река Ганг остава недостижима химера. През 325 г. пр. Хр. македонската армия напуска пределите на Индия, следващата европейска армия, която достига тези земи е по времето на Вашку да Гама, близо 18 века по-късно.

Александър умира през 323 г. пр. Хр. във Вавилон на 33-годишна възраст, като причините за смъртта му остават все още неизвестни. Според някои той е издъхнал вследствие от треска, а според други – е бил отровен. Тленните му останки са положени в златен саркофаг, който е напълнен с мед. След смъртта му неговата огромна империя очаквано се разпада. Синът му не успява да достигне пълнолетие и е убит от неговия доверен пълководец – Касандър, който взима властта в Македония.

Историята на Александър вдъхновява поколенията след него. Армията му е непобедима и действително той няма изгубено сражение. Чарът му е толкова омаен, че успява да убеди своите войници да го следват, изоставяйки своя дом в непознати земи. Той покорява Персия, Сирия, Египет, Вавилон и част от Индия, което прави кампанията му една от най-мащабните през Античността. Благодарение на своите тактики при обсада, сплашване на слонове и използване на конницата като контраофанзива, Александър оставя своя траен отпечатък във военната история. От мозайки и миниатюри, през картини и скулптори до холивудски блокбастъри, образът на този македонски владетел продължава да живее и днес и да вълнува поколенията.

 
 
Коментарите са изключени

Напрежението между Queen и Дейвид Боуи, което роди „Under pressure“

| от |

Началото на „Under Pressure“ е един от най-разпознаваемите китарни рифове в поп музика. Но импровизираната студийна сесия, от която се ражда хитовата песен, е изпълнена с напрежение между Дейвид Бауи и музикантите от Queen, особено Фреди Меркюри.

„Фреди и Дейвид си сблъскаха рогата, няма съмнение“, казва китаристът на Queen Брайън Мей пред списание MOJO през 2017 г. „Но именно тогава летят искри и именно затова стана толкова добре.“

Парчето от 1981 г. не само се превръща в световен хит, стигайки номер 1 в класациите на САЩ и Великобритания, но и показва своята непреходност и място в поп културата като става любимо вече няколко поколенията. И това въпреки че с изпълнителя Ванила Айс се съдят за нарушени авторски права, защото началният риф много наподобява този на неговата песен „Ice Ice Baby“.  „Under Pressure“ има и един куп кавъри, включително от групи като My Chemical Romance и The Used през 2005 г. и Шон Мендес и Теди Гайгър през 2018 г.

Но всичко започна с една случайна среща в малък град в Швейцария.

През 70-те – периодът, в който са най-плодотворни – Queen прекарват голяма част от времето си, пишейки песни в малкото Mountain Studios в Монтрьо, Швейцария, в източния край на Женевското езеро. Те толкова обичат това място, че групата го купува и работи там през целия живот на Меркюри.

Междувременно, Боуи също се установява точно на север от там, във Вьове.

„Тъй като вече го познавахме малко, един ден той отскочи да ни поздрави, докато записвахме“, пише Мей за вестник Mirror през 2016 г., след смъртта на Боуи. „Сега времето малко замъглява паметта ми, но доколкото помня, всички много бързо решихме, че най-добрият начин да се опознаем е да свирим заедно.“

„Сънният малък град“, както Мей го описва, обаче не знаеше какво предстои да се случи.

Петимата музиканти взимат инструментите си. „Първоначално се забавлявахме като се забихме няколко фрагмента от песните, които всички знаехме“, спомни си Мей. „Но след това решихме, че би било чудесно да направим нещо ново на момента“.

„Те просто започнаха да свирят разни неща“, казва Питър Хинс, който беше част от екипа на Queen пред Guardian. „Те… изпълниха няколко оригинални песни, които направиха заедно, а също и кавъри. Просто си свиреха в студиото и всичко беше записано – „All the Young Dudes“, „All the Way from Memphis“ и разни други рок класики“.

Но моментът на вдъхновение идва, когато някой изсвирва един определен китарен риф. „Всички дадохме по нещо, а моят принос беше тежък риф в ре, който ми се въртеше в главата“, продължава Мей. „Но това, което развълнува всъщност всички, беше риф, който Джон Дийкън започна да свири.“

„Внезапно ни налегна глад и се поехме към местния ресторант да хапнем, както и да пийнем подобаващо“, спомня си Мей. „След два-три часа отново бяхме в студиото. „Какъв беше онзи риф, Дийси?“, Казва Дейвид. „Беше нещо такова“, отговаря Джон Дийкън.“ Но Боуи му казва: „Не, не беше така, беше така“.

„Беше забавен момент, защото мога просто да видя как Боуи отива и поставя ръката си върху лявата ръка на Джон и го спря“, продължава Мей в Mirror. „Но също беше и напрегнат момент, защото можеше да тръгне и в двете посоки.“

David-Bowie Chicago 2002-08-08 photoby Adam-Bielawski-cropped

Силните характери продължават да се опитват да доминират. „Не беше лесно, тъй като всички бяхме неотстъпчиви момчета, а Дейвид беше много… силен, да“, казва Мей пред MOJO.

Когато рифът се уреди, Queen обикновено ще премине към следващата си стъпка: уточняване структура на песента. Но Боуи има друго предложение.

„Дейвид каза нещо от рода на: „Трябва просто да продължим инстинктивно. Все ще се случи нещо“, написа Мей. „И беше прав. Точно това и стана. Изсвирих един блещукащ китарен риф върху басовия риф на Джон. (Дейвид по-късно беше непреклонен, че трябва да се свири на 12-струнна китара, така че по-късно го презаписах.)“

След като преминаха през инструментала, вече знаеха, че в него има нещо. „В този момент все още нямахме песен… няма вокал, няма думи, няма дори заглавие – нямаме представа какво ще означава тази песен – само инструментала“. „Но наистина разби. Родена напълно спонтанно, песента беше свежа като маргаритка.“

Brian may mdp

Брайън Мей

Макар този момент също да изглеждаше като подходящ за пауза, Боуи им казва да не спират и да продължават да се доверяват на инстинкта си.

„Процедурата се състоеше в това всеки от нас последователно да влезе в кабинката, където се записват вокалите без да се слушаме един друг и там да слушаме песента, и да изпеем първото нещо, което ни идва в главите“, казва Мей. След това всички части са смесени и съчетани, за да се създаде една цялостна песен от най-добрите секции.

На следващата сутрин Queen са готови да продължи да работят по проект, но Боуи се намесва. „Дейвид беше пръв там и ни каза, че иска да поеме песента, защото знае как иска да стане“. Всички отстъпват и Дейвид слага свой текст, който всъщност е просто думите „Under Pressure“.

Мей признава, че такова поведение не беше типично за Queen: „Беше необичайно за всички нас да откажем контрол по такъв начин, но наистина Дейвид имаше момент на гениалност, защото това е много основна част от песента. А останалото е история.“

На този етап песента по същество е готова, но остава да се миксира – и така, напрежението продължава. „Не бях там, така че всичко, което знам, е, че Фреди и Дейвид имат различни гледни точки как трябва да се направи миксът, а звуковият инженер не знаеше напълно как работи самото студио“.

Поглеждайки назад, Мей избира да гледа от позитивната страна на нещата, особено след като Меркюри почина от СПИН през 1991 г., а Боуи почина от рак на черния дроб през 2016 г. „Беше прекрасно и ужасно“, казва той за общата им работа. „Но в умът ми сега помня повече прекрасното, отколкото ужасното.“

Що се отнася до записите на другите песни, които бяха направени по време на първата им сесия, Мей потвърждава, че съществуват. „Не всичко от нещата, които направихме на тези сесии, някога видя бял свят, но мисля за тях редовно“, намекна музикантът пред MOJO.

„Има неща с Фреди и Дейвид, където пеят заедно – готови, завършени рокендрол песни – немастерирани, но добри“, добавя Хинс. „Дейвид пя вокали на някои от другите песни, които в крайна сметка не се използваха. Та някъде там има архив.“

„Всичко беше доста спонтанно. Това беше един от тези моменти на Рокендрол“, казва Хинс като отбелязва, че е бил в студиото, докато са се провеждали записите. „Доста суров, но оригинален материал определено. Те бяха просто невероятно спонтанни, добри музиканти. Категорично мога да кажа, че знам, че има цели песни, немиксирани песни, но напълно оформени песни, които направиха. Но на кого принадлежат – на Дейвид Бауи или на Queen? Това вероятно е част от причината тези неща никога да не излязат на бял свят.“

 
 
Коментарите са изключени