54% сърфират в интернет всеки ден

| от |

Това показва проучване за 2014 година на НСИ

Почти 54% от българите използват интернет всеки ден или поне веднъж седмично. Това показват данните от изследване на Националния статистически институт /НСИ/ за използването на информационно-комуникационните технологии от домакинствата и лицата в България през тази година.

С най-висок относителен дял на домакинствата с достъп до интернет – 63.4%, е югозападният район, към който принадлежи и столицата. След него се нареждат северният централен и южният централен район, съответно с 59.6 и 54.2%. От тенденцията за страната значително изостават домакинствата от северозападния район, където 43.8% от тях имат достъп до интернет.

Запазва се тенденцията на растеж в регулярното използване на интернет от лицата, като на базата на предходната година е отбелязан ръст от 2.5 проценти пункта, а в сравнение с 2010 г. – ръст от 12.1 процентни пункта. Същевременно се наблюдава спад в относителния дял на лицата на възраст 16 – 74 навършени години, които никога не са използвали интернет – от 51.2% през 2010 г. до 37.1% през 2014 година.

Най-активни потребители в мрежата са младежите на възраст между 16 и 24 години, като през тази година 83.1% от тях използват интернет всеки ден или поне веднъж седмично.

Мъжете са по-активни при редовното използване на интернет в сравнение с жените – съответно 54.7 и 52.6%.

Значителни са и различията за редовно използващите интернет по образование. Докато 86.3% от лицата с висше образование използват редовно глобалната мрежа, то едва 23.4% от лицата с основно или по-ниско образование се възползват от възможностите, които тя предоставя.
През разглеждания период 50.8% от регулярните интернет потребители използват мобилно устройство за достъп до интернет извън дома и работното място, чрез мобилните телефонни мрежи или публичен WiFi достъп. От тях 84.3% влизат в мрежата чрез мобилен телефон, 56.4% – чрез портативен компютър, и 6.0% – чрез друго мобилно устройство за достъп до интернет.

През 2014 г. регулярните интернет потребители използват най-често мрежата с цел комуникация. 95.7% от тях посочват, че използват интернет за изпращане и получаване на мейли, разговори или видео-разговори чрез приложения за комуникация или за участие в социални мрежи. За достъп до информация (четене на онлайн вестници, новини или намиране на информация за стоки и услуги) от удобствата на глобалната мрежа се възползват 87.8% от лицата. Следва делът на използващите интернет за забавление (слушане на радио, играене на игри, изтегляне на снимки, филми или музика и др.) – 63.9%, и за творчество (качване на собствено съдържание като текст, музика, видео в сайтове за споделяне или създаване на уебстраници, блогове и др.) – 36.6%. Едва 3.5% от лицата, регулярно ползващи интернет, се възползват от е-здравеопазването (записване на час при практикуващ лекар, болница и др.). За други онлайн услуги, свързани с резервации при пътувания, продажба на стоки или услуги, интернет банкиране, мрежата използват 29.5% от лицата./Нова телевизия

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.

 
 

Най-големият колайдър, който ще поправи грешките на ЦЕРН

| от Радослав Тодоров |

Вселената е пълна с частици, за които още не знаем, управлявани от закони, които все още не разбираме.

Но чрез сблъскване на елементарни частици със скорост, близка до светлинната, с помощта на мощни ускорители, учените биха могли да изчислят невидимото. В момента те планират конструирането на един от най-мощните ускорители за елементарни частици, който ще надмине по-големина близо четири пъти сегашният рекордьор – Големият андронен колайдър на ЦЕРН (Европейската организация за ядрени изследвания), разположен на границата между Франция и Швейцария, представляващ пръстен с обиколка 17 мили (27 километра).

Големият андронен колайдър, известен най-вече с откриването на „частицата – бог” Хигс бозон през 2012 г., която разкрива как другите частици придобиват своята маса, вече се провали в намирането на частици излизащи отвъд Стандартния модел – приет за момента от ядрените физици като обяснение как функционират енергията и материята във Вселената.

554babea955c1

 

Стандартният модел например не може да обясни тъмната материя – невидима сила която предизвиква гравитационен натиск, за чието съществуване учените подозират, но все още не могат да бъдат сигурни. Надеждата е, че една по-голяма и по-мощна бъдеща машина може да даде насоки за проучване на това от какво се състои тази тъмна материя и защо Вселената е съставена от повече материя, отколкото нейната странна противоположност антиматерията (въпреки че би трябвало първоначално да са започнали като равни по количество).

Новият ускорител, чието работно наименование засега е Бъдещият кръгов колайдър (Future Circular Collider – FCC), ще бъде дълъг от 50 до 62 мили (80 до 100 км), което означава, че ще осигури повече разстояние, през което частиците могат да се ускоряват и генерират по-голяма енергия, според докладът за концептуалния дизайн, публикуван на 16 януари и изработен от 1300 изследователи от над 150 университета.

колайдер, ЦЕРН

FCC ще бъде изграден на етапи и ще действа на различен принцип. Първата машина на FCC ще сблъска електроните с позитрони, съответстващите им положително заредени частици от антиматерията, които са с еднаква маса но с противоположен на тях заряд. Втората ще разбие протони в други протони, според изявленията на ЦЕРН. Сблъсъците между електрони и позитрони ще са с 35 пъти по-малко енергия от тези на протоните, но ще бъдат много по-прецизни, а също така и достатъчно мощни, за да генерират Хигс бозони.

Прогнозите са, че резултатите обаче ще дават много повече възможности за изследване, защото ще бъдат по-чисти и по-лесни за анализиране според ядрените физици от ЦЕРН.

колайдер

Учените се надяват, че такава машина – с десет пъти по-голяма сила от Големият андронен колайдър – може да им помогне да разберат как частиците на Хигс бозона взаимодействат една с друга. Той може също така да разкрие неоткрити досега частици, а чрез сблъскване на тежки йони експериментът може да хвърли светлина и върху това какво е било естеството на материята в ранната Вселена.

Някои изследователи са силно развълнувани от разработването на проекта, докато други не мислят че този бъдещ колайдър ще разкрие нещо ново, тъй като според тях ще се окаже, че той няма да има достатъчно сила за да получи  частиците, които физиците се надяват да открият. Трети пък смятат, че физиците и другите учени трябва да зарежат този проект и да се съсредоточат повече върху на финансирането на други, по-належащи проблеми, като климатичните промени например.

колайдер, ЦЕРН

Ако такъв проект все пак бъде приет и се реализира, ще са необходими поне около 20 години за проектиране, изграждане и тестване на машината и това ще струва около 24 милиарда евро (над 27 милиарда долара) за двете машини и тунела, в който ще се извършва ускоряването на частиците. Тези разчети съвпадат със срокът до който Големият андронен колайдър ще бъде изведен от експлоатация по план – около 2040 г.

Тепърва международна група съставена от физици на елементарните частици, които работят по нова европейска стратегия по отношение на физиката на частиците, ще я разгледа заедно с всички останали становища.

 
 

Верни ли са вицовете за чукчите?

| от Радослав Тодоров |

Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?

Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.

„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.

В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.

Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.

чукчи

Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.

Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.

Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.

чукчи

Нищо обаче не се получило.

Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.

Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.

През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.

Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.

Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.

Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи? 

 
 

Едгар Алън По: тост с коняк и три червени рози

| от chronicle.bg |

На днешната дата през 1809г. се ражда един автор, чиито произведения вдъхновяват всички майстори на хоръра, начело със Стивън Кинг, занапред. Това е Едгар Алън По, когото познавате може би предимно от поемата му „Гарванът“.

По е известен най-вече със своите мрачни и зловещи разкази, изпълнени с  мистерии и е сред първите американски писатели, които пишат произведенията си под формата на разкази. Той е и създателят на детективския жанр в литературата. Неговото творчество спомага за възникването по-късно на научната фантастика. Освен това, Едгар Алън По е първият известен американски писател, който се опитва да изкара прехраната си само чрез писателска дейност. Разбира се, това го довежда до сериозни финансови затруднения.

Родителите му умират, когато той е невръстно дете. Отгледан е от Джон и Франсис Алън от Ричмънд, Вирджиния, но не е осиновен от тях. След като учи за кратко в университет и прави опити за военна кариера, решава да се отдаде на писателска кариера, която започва скромно с малката стихосбирка „Тамерлан и други поеми“ , подписана анонимно – „от жител на Бостън“.

После прави завой от поезията към прозата и прекарва следващите няколко години, работейки за литературни списания и вестници. Неговата работа го принуждава постоянно да се мести. Живее в Балтимор, Филаделфия и Ню Йорк. В Балтимор през 1835 година сключва брак с 13-годишната си братовчедка Вирджиния Елиза Клем По. През януари 1845 г. огромен успех му носи поемата „Гарванът“.

Две години по-късно, на 30 януари 1847 г., съпругата му умира от туберкулоза. На 7 октомври 1849 г. Едгар Алън По умира на 40-годишна възраст.

ORIGINAL-edgar_allan_poe-01

На 3 октомври 1849г. По е открит на улица в Балтимор „в ужасно състояние и… нуждаещ се от спешна помощ“, според думите на човека, който го намира – Джоузеф У. Уокър. Едгар е отведен до близката болница, където умира в събота, 7 октомври 1849г. в 5 часа сутринта. Той не успява да се съвземе достатъчно, за да обясни как се е стигнало дотам да е в такова окаяно състояние и, незнайно защо, носи дрехи, които всъщност не са негови. Съобщено е, че Едгар неколкократно извиква името „Рейнолдс“ през нощта преди да умре, макар че е неясно към кого се е обръщал с това име. Някои източници твърдят, че последните думи на По са: „Господ да помогне на бедната ми душа“ (Lord help my poor soul).

Цялата лекарска документация, включително и свидетелството за смърт, са изгубени. Вестниците по това време съобщават за смъртта на писателя като „мозъчна претовареност“ или „интелектуална възбуда“, често срещани тогава евфемизми за смърт поради петнящи репутацията причини като алкохолизъм.

Въпреки всичко истинската причина за кончината на Едгар По остава загадка.

Мистериозността, която забулва живота, и особено смъртта на Едгар По, продължава да витае и след неговата кончина. От 1949 г. насам, незнаен човек тайно посещава гроба на писателя всяка година на рождената му дата. Тази традиция продължава вече 50 години, поради което е най-вероятно посетителите да са повече от един. Независимо от това, ритуалът е винаги един и същ: всяка година в ранните часове на деня на 19 януари, загадъчната личност вдига тост с коняк при гроба на По и оставя три червени рози.

ORIGINAL-edgar_allan_poe-1

Писателят оказва силно и значително влияние както върху американската и световната литература, така и върху космологията и криптографията. На базата на неговото творчество са създадени редица музикални произведения, филми, видео игри и други. Днес някои от местата, където е живял, са превърнати в музеи.

В чест на неговата дата, сме ви приготвили някои цитати, с които да си припомните вечното му творчество:

„Границите, разделящи Живота и Смъртта, са сенчести и неясни. Кой може да каже къде свършва едното и къде започва другото?“

„И нощите ми – призрак кошмарен –
и – без теб! – мойте тягостни дни
ме зоват в онзи край легендарен,
дето твойта походка звъни.
О, в какъв ли пак танц лъчезарен!
Над какви ли въздушни вълни!“  – На една от Рая

„Най-хубавите неща в живота те карат да се потиш“.

„Полудях с дълги интервали на ужасяващо здрав разум“.

„Ако искате на мига да забравите нещо, напомняйте си да го запомните“.

„Тези, които мечтаят през деня, знаят неща, за които тези, които мечтаят само насън, дори не подозират“.

„Имам огромна вяра в глупаците – ще го нарека самочувствие“.

„Науката все още не е отговорила връх ли е на интелекта или не лудостта“.

„Никога не съм бил наистина луд, освен в случаите, когато беше намесено сърцето ми“.

„Никога да не страдаш означава никога да не си бил благословен“.

„Вярвай само на половината от това, което виждаш, и на нищо от това, което чуваш“.

„Годините любов се изтриват от само минутка омраза“.

 

„И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен

бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:

„Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,

гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.

Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“

Той програкна: „Nevermore!“

 

Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; —

не намирах — и пак дирех смисъл в този отговор. —

Никой смъртен — уверявам! — не е бивал посещаван

в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;

на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор

и да грака: „Nevermore!“

 

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,

сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.

Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:

„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор —

както всичко — безвъзвратно! — пак далеч от моя взор!“

Грак отвърна: „Nevermore!“,

из „Гарванът“