53-ма държавни глави на погребението на Мандела

| от |

Петдесет и трима държавни и правителствени ръководители ще пътуват до Южна Африка за да отдадат последна почит утре пред Нелсън Мандела. Американският президент Барак Обама, френският Франсоа Оланд и генералният секратар на ООН Бан Ки-Мун са сред потвърдилите своето присъствие.

mandela

Починалият на 95 годишна възраст герой от борбата срещу апартейда ще бъде изпратен с церемония на стадион Soccer city, на която се очаква да присъстват над 94000 души. След това тленните останки на Мандела ще бъдат в столицата Претория в четвъртък и петък, преди да бъдат погребани в родното му село Qunu.

Френският президент Франсоа Оланд ще бъде придружен от предшественика си Никола Саркози, бившият американски президент Джордж Буш и съпругата му ще пътуват на борда на Air Force One заедно с Барак Обама и съпругата му Мишел.

Сред потвърдилите присъствие са още бразилската президентка Дилма Русеф и британският министър-председател Дейвид Камерън. Кралица Елизабет ще бъде представлявана от принц Чарлз. Далай Лама също няма да присъства на поклонението.

 
 

До Антарктида и назад с проф. Христо Пимпирев

| от Александър Петров |

Днес споделяме една история от седмичната рубрика на Webcafe.bg „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка Но.1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Проф. Христо Пимпирев е най-известният български полярен изследовател. Той е участник в Първата национална антарктическа експедиция през сезон 1987/88 и е ръководител на ежегодните национални научни експедиции до Антарктика и председател-учредител на Българския антарктически институт.

Той е и първият българин, развял българското знаме на Южния полюс – на 8 януари 2013 г. проф. Пимпирев стъпва на най-южната точка на планетата като част от състава на международна експедиция, посветена на 100-годишнината от покоряването на Южния полюс от Руал Амундсен и Робърт Скот. А някъде на остров Ливингстън един бряг и един ледник носят неговото име.

В средата на януари той се завърна в България с част от учените от поредната българска експедиция до Антарктида. Екипът го посещава в неговия офис в Софийския университет, за да разкаже той повече за това най-диво сред дивите места, за това как човек се справя със студа на най-студения континент, какво се изисква, за да бъдеш част от една полярна експедиция и как ефектите от глобалните климатични промени влияят на Антарктида.

Българската полярна база „Св. Климент Охридски“, по думите на проф. Пимпирев, действително е нещо, с което страната ни може да се гордее. България е една от едва 30-ина държави, които могат да се похвалят с присъствие на Антарктида и базата е „нашият научен аванпост пред лицето на цялото човечество“, както се изразява професорът.

1170x878

За самото място той говори с особено удоволствие и гордост като за един съвсем друг свят – колкото див и опасен, толкова и невероятен със своята девственост и чистота – както на природата, така и сред хората.

В Българската база се работи за изучаването на самия континент. В последната експедиция учените могат да се похвалят с улавянето на екземпляр от изключително рядък вид риба, чиято кръв е прозрачна, както и с откриването на пет съвсем нови за Антарктида фосилизирани растителни останки.

За проф. Пипмпирев обаче значението за континента е изключително голямо не просто от научна гледна точка, но и за съдбата на света:

„Основата на полярните изследвания е върху развитието на науката. Антарктида е най-голямата природна лаборатория в света и там са направени едни от най-големите открития, които касаят съдбата на цялото човечество. Например там през 1985 г. се откри изтъняването на озоновия слой – нещо, което можеше да доведе до фактическото загиване на човешкия род. Но се взеха мерки и в момента този озонов слой се запълва. Индустриалци и политици се вслушаха в алармата на учените, че това е изключително сериозен въпрос. Намали се и се забрани изцяло производството на вредни газове и фреони. И вече има резултат.“

Една от най-важните задачи на мисиите до Антарктида е свързана и със следенето на климатичните изменения и тяхното влияние върху природата и организмовия свят. Макар мнозина, включително и американския президент Доналд Тръмп, да смятат темата за силно преувеличена (или дори за измислица) учените на Антарктида пряко виждат ефектите, които глобалното затопляне оказва върху планетата не само в чисто екологичен план, но и в демографски.

„Западна Антарктида, където се намира и българската база, много чувствително се влияе от тези промени. Абсолютно е доказано, че температурите са се покачили и имаме разтапяне и разрушаване на ледената покривка в тази част на континента. Огромни блокове от шелфовите ледници се откъсват и отиват на север, където е по-топло и се разтопяват. Това неминуемо води до повишаване на морското ниво, което това ще има катастрофални последици за цялата планета – наводнения, изменения на климата, миграцията на стотици милиони хора, които живеят в крайбрежните региони…“, обяснява професорът и допълва:

„Даже вече въпросът не стои как да се преборим с климатичните промени, тъй като те вече са настъпили и тепърва ще се сблъскваме с последиците. Въпросът е как ще живеем с тези климатични промени.“

Част от ефектите на тези глобални изменения в климата се наблюдават и извън Антарктида – от арктическите студове в САЩ до топлото за сезона време в България. Според професора проблемът не се изразява в едно статично глобално затопляне, което просто повишава и повишава температурата на Земята, а в наличието на все по-резки промени в климата на едни и същи места.

„В едни части има глобално затопляне, но това не означава, че не може да имаме на места някакъв пик на масивно застудяване, както беше в Северна Америка. Но това ще трае дни и след това температурите ще се върнат над нулата. Именно тези тенденции на много рязка смяна на температурите от примерно едни арктични температури в Чикаго, които съм сигурен, че само след 10 дни ще стигнат над нулата, са притеснителни (самото интервю беше взето именно покрай големите студове обзели САЩ – бел.а). Именно това е тревожното – тези резки колебания в хода на времето, в температурите. Както виждаме, ние тук се радваме на едно доста по-топло за януари и началото на февруари време. Температурите само за по-малко от една седмица достигаха до -10, -15 градуса, а температурите за България  нормално могат да достигат до -20 и дори -25 градуса.“

Тези студове в САЩ дори породиха някои шеговити (и не дотам шеговити) сравнения с Антарктида, където по едно време температурите бяха по-високи от тези в градове като Чикаго. Според проф. Пимпирев тук база за сравнение няма по простата причина, че на Антарктида в момента е южното лято, докато в Чикаго е зима.

1170x854

„В момента в Антарктида при българската база, която се намира в периферията, в топлата част на континента, температурите са около -10, 0 градуса, понякога до 5-6 градуса. Но това е един много голям континент, по-голям от Европа, съвсем нормално е да има разлика в температурите между тези райони и самия Южен полюс, където е около -35 градуса“, обяснява професорът.

Това обаче повдига друг важен въпрос – как се оцелява на място, където през лятото температурите достигат -10 градуса? Как влияе като цяло студът върху тялото на човек и по-лесно ли е да се разболееш или дори да настинеш там? Оказва се, че не.

„Това са много здрави условия по отношение на болести като грип и настинка. Там можеш да получиш травми, замръзвания, ако си излязъл без подходяща екипировка. Тогава можеш да замръзнеш и да загинеш. Но когато имаш всички предпазни мерки, можеш да живееш. Няма вируси, няма грип, за разлика от по-топлите региони. Знаем колко хора са загинали от епидемии, дори тук от един грип имаме жертви, а в Антарктида човек не е заплашен от това. Заплахите са други. Едното за сметка на другото.“

Колкото до темата за оцеляването, проф. Пимпирев е категоричен – човекът е единственото живо същество, което може да оцелява при абсолютно всякакви атмосферни условия (стига да разполага с подходящата за това екипировка):

„Човекът е единственото живо същество, което може да живее при екстремни климатични условия. Във вътрешността на Антарктида, където има полярни бази и където има учени и логистичен персонал, живеещи целогодишно, извън тях няма нито едно друго живо същество. Целият живот в Антарктида е съсредоточен по крайбрежните части, където климатът е по-мек заради Южния океан. В съвременната ни цивилизация, която е много технологично напреднала, няма проблем да се живее и при екстремни температури на -80 градуса. Разбира се, затова трябват условия и екипировка, за да можеш да стоиш достатъчно дълго навън.“

1170x1626

Колкото до въпросната екипировка, в момента науката е напреднала, за да могат да бъдат преодолени дори и условията на космическия студ, какво остава за този на земята.

По думите на професора модерните екипировки за оцеляване при екстремно ниски температури са изработвани именно от материи, тествани и за оцеляване в Космоса. Но, разбира се, и не винаги е нужна чак толкова модерна екипировка. Понякога са достатъчни хубави, топли вълнени дрехи, дебели якета, съобразени с обстановката и дори кожени дрехи – както са оцелявали в миналото ескимосите и други племена, обитаващи студените части на света.

Все пак обаче българската база на Антарктида работи само през южното лято – от ноември до към средата-края на март месец като в нея през различните периоди на обитаемост има между 10 и 20 души – научен екип и технически персонал – лекар, водачи на шейни и на лодки, с които се обикаля, за да се събират проби за изследване, механици, планински водачи, понякога строители (ако има строителна програма), а тази година – и готвачка, която да се грижи за храната на полярния екип.

Големият проблем, по думите на професора – не е студа или тежките условия, колкото изолацията.

Целият разговор с проф. Христо Пимпирев можете да прочете в Webcafe.bg

 
 

Вечната Грейс Кели

| от Амелия Понд |

За много хора, почитатели на киното, трагично загиналата доста рано, само на 52-годишна възраст, Грейс Кели си остава една от класическите красавици на Холивуд.

Изящната Кели комбинира в себе си две редки качества – абсолютна красота и огромен талант. Когато умира в нелепа автомобилна катастрофа, освен цяло Монако, което плаче за своята принцеса, Холивуд също запазва минута мълчание за една от своите икони. И до днес Грейс Кели остава въплъщението на изяществото, което Холивуд носи. Много актриси са се опитвали да бъдат като нея, но малцина са успели.

Грейс Кели умира на 14 септември 1982 година в Монте Карло. Тогава тя е на 52 години. В колата, която принцесата шофира, е и 17-годишната й дъщеря Стефани, която тази година ще навърши 54.

hbz-grace-kelly-index-1530201647

Съдбата на Грейс Кели е наистина невероятна. Родена във Филаделфия, през 1929 година, преди да се превърне в най-известната принцеса на планетата, тя е обичана актриса, носител на “Оскар” с две номинации зад гърба си и най-голямата любимка на великия Алфред Хичкок.

Кариерата й в киното е в абсолютен подем, тя има само 30 филмови заглавия зад гърба си, като едва 11 са реални филми, когато слага край на приказката Холивуд, за да се омъжи за принц Рение. След сватбата си с принца на Монако актрисата става принцеса на малкото княжество и се отказва от кариерата си.

Красива и чувствена, самият Хичкок я нарича „врящ лед“. Всеки, който я е срещал или е имал възможност да работи с нея, казва, че Грейс Кели има вродени благородство и елегантност, които прозират от начина й на обличане до начина й на поведение. Образът й на момиче, излязло от приказките, тъй като идва от семейство на заможни родители, става още по-обозрим след сватбата с принц Рение през 1956 година. Двамата се запознават на фестивала в Кан две години по-рано. Така, без да е от благородническо потекло, Грейс става истинска принцеса.

Освен икона в киното, заради неподправения й талант и осанка, Кели вече е смятана за истинска модна икона заради стила, поведението и аксесоарите си. Образът й излиза извън времето и все още е модерен. Нейният стил е микс от лесно разпознаваеми и винаги модерни детайли: носи както разкроени, така и прави рокли, скъсени поли, ризи с мъжка кройка, шалове, кръгли и големи слънчеви очила, забележителни шапки.

8a1e54600b9e8bfbbbd941b1362b3002

За нея известният бранд Hermes създава чантата Кели – Kelly bag, която е един от евъргрийните на марката. В началото Грейс я използва, за да крие корема си, докато е бременна с най-голямата си дъщеря, принцеса Каролина. Снимка в американското списание Life от 1958 година я нарежда сред най-известните чанти на века.

Дизайнери като Зак Позен и Томи Хилфигер се вдъхновяват от нея, както и още много техни колеги. Певци като Били Джоел , Мика и Мадона й посвещават песни. Парчетата им „We didn’t start the fire“, „Grace Kelly“ и „Vogue“, са именно за нея. Последно Никол Кидман я изигра на голям екран във филма “Принцесата от Монако” с режисьор Оливие Даан през 2014 година, като филмът откри тогавашния фестивал в Кан.

Грейс Кели има и кукла Барби, която носи нейното име и е облечена с известната й сватбена рокля, дело на дизайнерката Хелън Роуз от MGM. Тази булчинска рокля е копирана безброй пъти, като 50 години по-късно сватбената рокля на Кейт Мидълтън бе вдъхновена от нея.

grace_kelly_high_society
С Франк Синатра в „High Society“

Грейс Кели мечтае за кариера в киното още от ранна детска възраст, затова когато е на 18 години и точно е завършила гимназията, бъдещата звезда заминава за Ню Йорк, за да гради кариера. В началото започва работа като модел, а само 2 години по-късно дебютира на Бродуей. Кариерата й на екран започва 3 години по-късно в различни сериали, а когато е на 22 години прави и първия си филм – „Четиринадесет часа“ (1951).

Актрисата има 11 филма във филмографията си, но въпреки това е сред най-ярките звезди на миналия век. За период от 6 години печели „Оскар“, пленява сърцата на десетки мъже и работи с най-известните режисьори на епохата. През 1956 година напуска киното, за да приеме ролята на принцеса. Така и повече не се снима, въпреки желанието си. Народът на Монако не позволява на своята принцеса да се показва на екран, дори и голям. Дори Хичкок, на когото тя е муза, не успява да я вземе във филма си „Марни“ от 1964 година и в крайна сметка я заменя с Типи Хедрън.

Стилът на Грейс Кели, абсолютно естественото й елегантно излъчване, благородството й и нетипичната за кралска особа човечност, я превръщат не просто в модна икона, а в любимка и модел за подражание на милиони жени по света. Освен със златните си коси, винаги направени във великолепни букли, разперените си рокли и чантите, Кели е известна и с любовта си към перлите. Благодарение на нея това класическо женско бижу спира да изглежда като вехта ретро украса от скрина на баба, спира да е претенциозно за аксесоар и стават част от гардероба на почти всяка съвременна жена.

gracekelly-1-2-19-27

През 1954 година, когато Грейс Кели получава „Оскар“ за ролята си в A Country Girl, на церемонията е облечена в нежна бледозелена рокля с презрамки и ръкавици, а на ушите й ефирно се поклащат капковидни перли. Перли украсяват изящната й визия и следващата година, когато е център на внимание на и извън сцената на връчването на престижните награди на филмовата академия в Лос Анжелис. С любимите й перли е обсипана и булченската й рокля, когато месеци по-късно се венчава за принц Рение.

Грейс Кели си отива от живота, но се превръща в икона. 35 години след кончината си, тя продължава да бъде символ на елегантност и стил, имитиран от мнозина, но достигнат от малцина.

грейс кели, grace kelly

Припомняме си петте филма на Грейс Кели, които всеки уважаващ себе си киноман и почитател на тази великолепна жена, трябва да е гледал.

 
 

Плака – кварталът на боговете

| от chronicle.bg |

Няма да преувеличим, ако кажем, че Плака – най-старата област на Атина – е един от най-уникалните, красиви и исторически местности в света. Можете сами да се уверите в галерията ни.

Познат още като „Кварталът на боговете“, Плака се намира точно под люлката на западната цивилизация, Акропола.

Plaka

Не всичко в Плака е старо, но старите забележителности са наистина стари.

Местността, разбира се, е пълна с археологически останки и паметници на хилядолетия. Но по-любопитно е да се отбележи, че тя е постоянно заселена от почти 3000 години, което я прави една от най-старите местности в света. Също така Главната улица на Плака, Адрианоу, се смята за най-древната все още използвана улица като по нея са крачили хора като Александър Велики, Сократ, Платон, Ирина Атинянката и Перикъл.

В Плака можем да видим Храмът на Зевс Олимпийски и Арката на Адриан – едни от многото портали към града. Там също така се намира и Хорагоският паметник на Лизикрат – първият монумент в историята, изработен външно в коринтски стил, а 2000 години по-късно и мястото, на което Франциск от Асизи ще засажда първите домати в Гърция.

Недалеч от там е и Римската Агора, където можем да видим и Кулата на ветровете – първата часовникова кула и метеорологична станция в историята. Най-добре запазената и впечатляваща забележителност, с която Плака разполага, обаче е храмът на Хефест, известен още като Сиезион. 

Стоа на Аталос е друга красива сграда, част от Древната Агора (да не се бърка с Римската), която впечатлява с размери и архитектура. Това е една от малкото двуетажни сгради от античността и едва вторият гръцки монумент, който е изцяло реставриран.

Театърът на Дионис, най-древният театър в света, лежи в подножието на Партенона. 

И не на последно място в дългият списък със забележителности е друг театър – Одеонът на Ирод Атик. Той все още функционира и всяко лято там се организират фестивали, а на сцената му излизат изпълнители от ранга на Мария Калас, Андреа Бочели и Лучано Павароти.

Архитектурата на Плака е резултат от възрастта й. Многобройните гръцки и римски монументи съществуват заедно с неокласически сгради от 19 век и византийски църкви от 10 – 11 век. Има също така и джамия, която вече не се използва, но напомня на местните за 400-те години окупация на Османската империя.

И неизбежно стигаме до известния квартал Анафиотика. Той дава на цялата местност сюрреалистичен характер като създава впечатле, че сме на остров е Егейско море – Санторини или Миконос – докато всъщност сме в центъра на Атина. И за това си има историческо обяснение. Едни от първите заселници в квартала, няколко години след като Гърция се освобождава от Османската империя, идват от остров Анафи (откъдето произлиза и името Анафиотика). Те са най-добрите занаятчии в страната и цар Отон изисква от тях да застроят квартала. От носталгия по дома, масторите избират да създадат именно място със средиземноморски вид.

anafiotika-neighborhood-with-white-houses-under-the-acropolis

 
 

Стогодишният бар в Копенхаген: там, където ден с ден не си прилича

| от Вучето |

Да имаш дрешка от новата модна колекция на известен дизайнер: класа! Да направиш кръгче с новия автомобил на брат си: гъзария! Да ти подарят най-новата версия мобилен телефон: сбъдната мечта! Новите неща са куул. За много други неща обаче казват, че колкото са по-стари, толкова са по-куул. Това пирамиди, молитвени храмове, филми на Чаплин, мумифицирани останки на неандерталец, сервиз за чай от френския кралски двор…

Към този безкраен списък от артефакти, които човечеството обича да квалифицира като “исторически значими, стари и безценно древни”, попада и едно заведение, което заема едва стотина квадратни метра площ в приземната част на стара сграда в централен Копенхаген. Въпреки скромните си размери обаче този бар има огромна популярност. Както и грамадно его. Това е така, защото може да се похвали, че е най-старият официален гей бар в Дания. Всъщност в Европа. И понеже Европа е преди Америка в много отношения, значи и в света.

Името на бара е Centralhjørnet (Централния ъгъл) и на практика наистина се намира на много централен ъгъл – само на половин цигара време от главната търговска улица Strøget и на още по-малко от площада на кметството. Тоест от пъпа на датската столица.

Ако кликнете върху официалния сайт на пъба, веднага ще бъдете приветствани на датски и английски така: “Добре дошли в най-стария гей бар в света, където ден с ден не си приличат, а традициите са на почит”. И няма как да бъде иначе, когато става дума за култово място със забележителна стогодишна история.

Всъщност ако бяхме квантови физици и можехме да “изкривим” пространство по начин, който да ни позволи да пътуваме назад във времето, щяхме да се озовем десетилетие по-рано от официалната година на откриване на “Централния ъгъл”.

centralhjørnet

Годината е 1802. В приземния етаж на ъгловата постройка, където се срещат улиците Slutterigade и Lavenderstræde, се помещава скромен обущарски магазин. Аналите от тази година обаче недвусмислено намекват, че там се продават и други неща освен обувки по парижки модели и задължителните зимни галоши. А именно бира и бренди. Според някои, все още непотвърдени източници, през 50-те години на 19-ти век мястото функционира като гостилница, защото стаите на горните етажи се давали под наем.

1917. В Русия болшевиките смазват от бой белогвардейците, в София силно земетресение нанася значителни щети, раждат се Индира Ганди и бъдещият американски президент Джон Кенеди, а на първи май в Копенхаген обущарският магазин официално се трансформира в бар. Причината е, че помещението вече се е сдобило с писоари и общината казва, че е ОК в него да се продават напитки.

1933. Хомосексуалността вече е декриминализирана. Въпреки това обаче все още не е добра идея да се разхождаш нагоре-надолу по улиците на Копенхаген с “чупка” в китката.

1939. Все повече хомосексуални мъже започват да се събират “по късна доба” в кръчмата, за да споделят не само питиета, но и радости, тревоги и въжделения със своите братя по съдба и сексуална ориентация. През същата година тогавашният собственик Емил Томсен разпространява предупреждение сред гражданите на Копенхаген, че в бара му няма да се допускат пияни или дори подпийнали посетители. Така де, това не е някакъв си пристанищен бордей, а престижно заведение!

1944. Войната бушува с пълна сила, a “Централния ъгъл” сменя собственика и името си. На снимките от този период се вижда, че наред с оригиналното име е изписано и “Jyden” (Ютландеца).

1948 г. Оооо, я го зарежете този ютландец, и без това никой в Копенхаген не харесва хората от областта Ютландия, понеже се държат, говорят и се обличат селяндурски! Кръчмата възвръща старото си име, а през същата година е основано “Сдружението на обратните и лесбийките” – дядото на днешното LGBTQ за Дания.

1955. Нравите се променят в следвоенна Европа, хормоните бушуват, а в Дания вече изобщо не се счита за срамно да си bøsse (градски сленг за гей). “Централния ъгъл” се утвърждава като официален сборен пункт за всички онези джентълмени, без значение семейни или ергени, които си падат по мъжките ласки. И оркестърът да свири!

1961. Годината на “Лошия закон”! Хората го помнят и въпреки че са минали много години и той отдавна вече не функционира, продължават да негодуват, че изобщо го е имало. Ето за какво иде реч. Парламентът гласува закон, който криминализира сексуалните отношения с хора от същия пол, които нямат навършени 21 години. За хетеросексуалните границата се вдига от 15 на 18. Медиите заклеймяват закона като “лош” и дискриминиращ хомосексуалните. В резултат на всенародното негодувание законът бива ревизиран и 4 години по-късно се възстановява предишното статукво: 18 години за гейовете, 15 за хетеросексуалните.

1973. Световната петролна криза и петролното ембарго, наложено от страните от ОПЕК, нокаутират световната икономика. В Дания мъжете вече са свободни да танцуват по двойки на “Let’s Get It On” на Марвин Гей, където и когато намерят за добре. Също и в “Централния ъгъл”. Най-вече там всъщност.

1980. Диагнозата “хомосексуалност” е премахната от списъка с психически заболявания в Дания.

1987. HIV-вирусът вече нанася поражения върху реномето на гей общността по целия свят. Хората свързват разпространението на СПИН единствено и само с “педалите”. В Дания обаче реагират своевременно и приемат закон, с който се криминализира дискриминацията по отношение на хомосексуалните. Въпреки това обаче оттук чак до средата на 90-те “Централния ъгъл” отбелязва сериозен спад в броя на клиентите.

17412211-saxo-photo

1989. “Ти, Андреас, взимаш ли за свой законен съпруг тук присъстващия Тобиас?” Дания става първата страна в света, която узаконява еднополовите бракове. “Може да целунете младоженеца.”

90-те!
През това десетилетие собствениците на “Централния ъгъл” постоянно се сменят. Едни умират, други просто напускат… Тогава започват първите музикални изпълнения на живо. Отначало личните грамофони и касетофони на персонала подсигуряват музикалния фон, а после, когато в бара се появява класически джубокс, посетителите вече сами могат да решават дали ще звучат АББА, Марая Кери или Джими Съмървил.

2002. Шест каси от бира и два ръчно сковани дъсчени панела се превръщат в импровизирана (и крайно нестабилна!) сцена за първите артистични изяви всяка четвъртък вечер на знайни и незнайни местни и гастролиращи драг кралици, певци и комици. Новият собственик Торбен Расмусен с особен ентусиазъм им акомпанира на кийборда си и подканя клиентите да поощрят изпълнителите със скромна “такса за забавление”. През същата година се поставя началото на традиция, с която пъбът ще стане нарицателен през идните години. В навечерието на всеки голям празник (Коледа, Великден, Хелоуин, Санкт Ханс, т.е. астрономическото начало на лятото) заведението осъмва с уникална, пищна украса.

2010. В помеждутъка между 2002 и 2010 г. “Централния ъгъл” затваря за известно време заради наложителни ремонтни работи. Когато обаче отваря отново врати, пъбът е още по-популярен отпреди и буквално се пука по шевовете. Заслужено печели AXGIL – Датската награда на дъгата за гей бар на годината.

2012. На 20-и август “Централния ъгъл” организира първия си грандиозен стрийт фест по време на ежегодния прайд парад в Копенхаген. Оттогава пъбът се превръща в задължителна атракция за всички гости на прайда, които идват буквално от всички краища на света, за да се снимат и забавляват в най-стария гей бар.

17412213-saxo-photo

2015. Най-старата и авторитетна телевизия в Дания DR1 снима документален филм за заведението, в който в продължение на почти година се проследява живота на членове на персонала и най-заклетите и ексцентрични клиенти.

2017. Със специално тържество Centralhjørnet отбелязва 100 години от официалното си откриване. Събитието е отразено от всички информационни емисии в страната.

2019. Седя на бара в един абсолютно прозаичен делничен следобед и пия бира заедно с 79-годишния финландец Терро – бивш стюард на пасажерски ферибот. Говорим си за славното минало на бара, който и двамата обичаме. Той очевидно знае много повече от мен. Още повече че го е преживял лично. Терро ми разказва за стари любови – моряци, архитекти, обикновени зидари, които са седели на същото това място, на което седя и аз. Животът за Терро отдавна е друг. Казва, че страда от Паркинсон. И живее в старчески дом в Турку. Тъжен е през повечето дни. Но не и в дните, когато се качва на същия този ферибот, на който някога е работил, за да дойде в Копенхаген и да седне на стола в “Ъгъла”, защото знае, че винаги е тук и ще го чака. “За разлика от хубавите ирландски морячета! “ уточнява той с игрива усмивка и поръчва по още една бира.

SONY DSC