(500) мига от Джоузеф Гордън-Левит

| от |

Той е малкото пораснало момче на съвременното кино. И адски му отива.

Моята първа среща с Джоузеф Гордън-Левит беше преди години в сериала „На гости на третата планета“, където той прилича по-скоро на момиче. Сериалът се излъчва по нещо като Ефир 2, в пика на моята петъчна вечер в онези времена.

Макар комедийният сериал да е първата голяма роля за младия американец, не е и първа в неговата кариера. Той играе още от 7-годишен. Дядо му е режисьор, така че това е някак разбираемо.

Джоузеф играе в „На гости на третата планета“ само пет сезона, като сам решава да напусне сериала, тъй като иска да прави нещо друго с живота си. Впоследствие обаче се връща в шоуто за един последен епизод – финалът, за да изиграе отлитането от планетата Земя със своите колеги актьори и да каже „чао“ на сериала и публиката, както предполага. Но в него той пораства и от странно момче, приличащо на момиче, се превръща в готин младеж. Да, той е дете-звезда, изключително популярни сред актьорската гилдия през 80-те и 90-те години. За съжаление, малко от тях останаха това, което им вещаеше светлото бъдеще.

Между снимките в сериала младият актьор снима „10 неща, които мразя в теб“, „Хелоуин: 20 години по-късно“ и на финала независимата продукция „Manic“.

След това Джоузеф решава да направи пауза в кариерата си и се оттегля от актьорството като се записва да учи в Колумбийския университет и учи френски усилено, защото Франция и френската култура му харесват много. Дори заминава, за да живее там за кратко. И някъде там моята страст към малкото момче от „На гости на третата планета“ се изпарява и той изчезва безследно.

Между ученето, френския и другите неща, Джоузеф все пак приема работа в няколко малки и независими продукции. „Когато се махнеш от това място, от киното, след това е адски трудно да се върнеш“, казва той в едно интервю.

Но ето че идва 2009 година и Джоузеф, все едно от нищото, пораснал, възмъжал, различен от малкото момченце в комедийния сериал, се завръща с инди-филма „500 мига от любовта“. Продукцията му носи номинация за „Златен глобус“ и го връща в светлината на прожекторите.

Джоузеф отказва да участва във всякакви продукции и макар да снима нещо като „G.I. Joe“, е твърдо убеден, че киното и ролите трябва да бъдат подбирани внимателно. „Просто човек трябва да спре понякога и да си каже: Отказвам да правя скапани филми вече.“ И той спира. След „G.I. Joe“ отказва много роли и снима само независимия филм „Хешър“, където играе странен бунтар, който помага на малко момче.

Трябва да мине още известно време и да се случат няколко неща в живота на Левит (брат му умира през 2010-а, а той се мести в Ню Йорк), за да може той да се появи в по-комерсиална продукция. И той я избира внимателно. И тази продукция е „Генезис“ – едно от най-добрите неща, които Кристофър Нолан е снимал за последните години. Идеята на Нолан е да снима филма много по-рано, но той решава да изчака Леонардо ДиКаприо, който си представя в главната роля, защото пък ДиКаприо, както почти винаги, е адски зает. Може би ако не беше това стечение на обстоятелствата, нещата щяха да са различни за Джоузеф, тъй като в началото актьорът избран за неговия персонаж в „Генезис“ е Джеймс Франко. Франко обаче се отказва от продукцията впоследствие, заради забавянето и Левит получава ролята, която пък му пасва като ръкавица.

Благодарение на „Генезис“ Джоузеф Гордън-Левит се завръща в листата на А-актьорите, а благодарение на Нолан голямата публика имаше честта да се запознае и с още един великолепен актьор – прекрасния Том Харди.

След „Генезис“ историята е ясна. Макар ДиКаприо да играе главната роля, то Левит блести ярко в стегнатия си костюм от три части и бруталната впечатляваща сцена, която имитира липсата на гравитация, за която той тренира и снима абсолютно сам.

След ефекта на Кристофър Нолан, Левит снима още един филм с него – последния Батман, който режисьорът прави – „Черният рицар: Възраждане“. След това получава втората си номинация за „Златен глобус“ – за ролята на болен от рак в „50/50“, която може да ти скъса сърцето. Нататък Левит поема главни роли в по-слаби като кино, но изключително успешни като боксофис, в продукциите „Looper“, „Спешна пратка“, дори пуска режисьорския си дебют – ироничния „Дон Джон“.  Някъде между всички тях основава и компанията си HitRECord, която има за цел да събира независими артисти от цял свят и да пуска и продуцира част от нещата, които те правят.

Миналата година HitRECord дори пусна първото си телевизионно шоу “HitRECord on TV”, която пък тази година спечели награда „Еми“ за най-добра интерактивна продукция. Междувременно Джоузеф се ожени, роди му се дете и снима роля, за която се научи да ходи на въже.

Актьорът е една от малкото деца-звезди, които успяха да устоят на времето и Холивуд и да не се превърнат в развалина. Смятам наградите и гигантският успех, макар и не на 100% желан, го очакват в бъдеще.

Снимки: Getty Images, PR 

 

 
 

Вече няма „Мтел“, има „А1″

| от chronicle.bg |

„Mтeл“ ocтaнa в иcтopиятa. Пъpвият GЅМ oпepaтop в Бългapия занапред ще се нарича „А1″. Това име избра мeждyнapoднaтa гpyпa на Теlеkоm Аuѕtrіа, към кoятo пpинaдлeжи и нашият телеком.

Новината бе съобщена днес. Няма да има никакви затруднения за клиeнтитe – дoгoвopитe ocтaвaт вaлидни дo кpaйния им cpoк, нoмepaтa и ЅІМ кapтитe нямa дa бъдaт пpoмeняни, уверяват от „А1 България“.

B гpyпaтa нa „A1″ влизaт компании в още шecт дъpжaви – Aвcтpия (A1), Бeлapyc (vеlсоm), Xъpвaтия (Vірnеt), Cлoвeния (А1 Ѕlоvеnіа), Cъpбия (Vір mоbіlе) и Maкeдoния (оnе.Vір).

rptoz

Пpeз минaлaтa гoдинa стана ясно, че вcички в гpyпaтa нa Теlеkоm Аuѕtrіа щe пpeминaт към eдин бpaнд – „A1″.

 
 

КНСБ: „Опа, грешка, сори, на четиричленно семейство му трябват 2,40лв. на месец“

| от chronicle.bg |

„Вярно, че обявихме, че 2340лв. са достатъчно за четирима души, за да си живеят добре, но се оказа, че сме допуснали грешка в изчисленията и всъщност на едно семейство са му необходими 2,40лв. на месец“, казаха от КНСБ.

На въпрос на адекватен журналист дали тази сума не е малко занижена, представителите на синдиката отговориха:

„Всъщност не. 2,40 е цената на 30литра домашно вино, а след щателни проучвания нашите експерти установиха, че българите реално нямат потребност от друго. Българската пирамида на Маслоу е малко по-различна, защото нашенците открай време са корави“.

Според изчисленията 60 стотинки са достатъчни за една човешка единица, за да живее нормално.

„Ако някой получава под тази сума, можем да помислим и за социални помощи. С по-малко от 60 стотинки на месец в България не може да се живее нормално. Все пак едно пакетче дъвки е 1,10, а един билет за градския транспорт – 1,60.“, категорични са от ведомството.

2,40лв. е оптималната сума за четиричленно домакинство. Тя покрива всички базисни потребности, без да разглезва.

„А какво правим тези, чиито жени искат да ходят по молове?“, пита един от четиримата протестиращи пред парламента, който застана зад идеята, че за да се отглеждат българчета, е необходимо главата на семейството да взима поне 48лв. заплата.

„Моловете са зло. По-добре насочете жената към по-здравословни забавления“, отговориха от Института по изследване добруването на българите.

*Текстът е художественица измислица – плод на въображението на автора

 
 

Хората от провинцията са по-щастливи от тези в града

| от chr.bg |

Проучване, проведено сред 400 хиляди канадци установи, че жителите на малките провинциални градчета се чувстват осем пъти по-щастливи от живеещите в мегаполисите.

Изследването отчита, че големите градове имат някои предимства – в тях безработицата е много по-малка, заплатите са по-високи, и образованието е по-качествено. Но това не прави жителите им много по-щастливи. Това се дължи на факта, че в мегаполисите социалното отчуждение е много-по голямо, което снижава индекса на човешкото щастие. Нещата съвсем не стоят така в малките провинциални общности, където хората живеят много по-задружно.

При провеждане на изследването учените от университета „Макгил“ в Монреал използвали утвърдена „скала на щастието“. Респондентите трябвало да отговорят колко са щастливи от живота си и да му дадат оценка по десетобалната система. Страничните въпроси потвърдили заключението.

Оказа се, че хората от големите градове са 800 процента по-малко щастливи от сънародниците си в дълбоката провинция. Жителите в градските зони имат значително по-малко контакти с роднини и приятели.

Учените отдавна предупреждават, че социалната изолация променя човешкия мозък, който се зарежда със съставка, която генерира страх и агресия.

Жителите на големите градове харчат около 30 процента от доходите си за подобрения в дома, което е допълнителен стресиращ фактор. Градската среда се възприема от живеещите в нея като по-малко безопасна, дори и на подсъзнателно ниво. Хората си имат по-малко доверие, тъй като градската човешка маса не е хомогенна, а много по-хетерогенна, отколкото в дълбоката провинция.

 
 

Калин Вельов: Искаме да представим магията на българските женски гласове

| от chr.bg |

След като „Магическите гласове на България“ спечелиха публиката в Страсбург и Берлин, мултимедийният музикален спектакъл ще има своята българска премиера на 30 май от 20:00 часа в Театър Азарян, НДК. Мултимедийният спектакъл е своеобразен разказ за това какво се е случило през годините с българската музика и женските гласове на България – от автентичните народни песни през фолклорните обработки и белкантото до съвременната филмова музика и смесването на елементи на български фолклор със съвременни електронни жанрове.

С Калин Вельов си говорим за спектакъла, за музиката и за музикалните формати.

Разкажи ни повече за проекта „Магическите гласове на България“?

Идеята е на Героги Тошев, а целта на събитието е да представи магията на българските женски гласове. От една страна говорим за най-древната музикална форма – това е фолклорът, от друга страна говорим за едно масивно световно българско присъствие в класиката, в операта. Фолклорните гласове се представят от Нина Николина и още четири момичета, с които ще минем през различни фолклорни области и периоди. Също така, през призмата на Pendara ethno project, които е електронният ни проект, смесваме по-модерен стил електронна музика с фолклорни мотиви. Имаме и само акапелни изпълнения.

Спектакъла обхваща около един век от музикалната история. На сцената сме 6 или 7 артиста, а иначе целият екип е повече от 10 човека – организатори, пиари, мултимедиен екип…

Мултимедиата в какво се изразява?

Тя съчетава кадри от стари български обичаи и ритуали, пейзажи от България, от фолклорни фестивали, както и от оперни изяви, ликовете на наши оперни прими, които са световно известни. Ние представихме и в Страсбург, където чуждата аудитория силно се впечатлява от фолклора ни.

Чужденците знаят ли на какво идват или не са запознати с нестинарството, с музиката?

Някои от тях не са запознати и определно реагират на тов анещо като на нещо ново. Други знаят и просто виждат един различен прочит.

Този спектакъл е част и от културната програма на българското председателство и се случва с подкрепата на Министерството на културата. Благодарение на това е засилен и интереса и представянето на този спектакъл в чужбина – имаме представяния в Гермния, във Франция.

От колко време е жив този проект?

Една част от него – Pendara ethno project – стартирахме с Николина още преди 15 години в Холандия, където учех по това време. Още тогава имахме идеята да съчетаем български фолклор с модерни електронни бийтове и я осъществихме заедно с холаднски диджеи. Първият ни албум издадохме преди 2 години, а този спектакъл е един вид надграждане.

А за представянето ни на Евровизия тази година какво мислиш?

Смятах, че имаме шанс, въпреки че песента ни не звучи супер комерсиална, супер хитова. Същевременно е едно модерно парче и е факт, че се класирахме за финала. Конкуренцията не беше слаба, имаше много хубави песни. Аз съм приятно изненадан от албанското участие, много силна рок песен. Белгийката имаше много качествена песен и изпълнение, арменците също.

Ти си свирил с Акага, Медикус, Дони и Момчил, Ку-Ку бенд, Нина Николина, Пим-пам – къде ти беше най-добре?

В интерес на истина аз съм музикант хамелеон и се чувствам добре навскъде, където има добра музикална компания. Акага сформирахме на края на музикалното училище. Всъщност аз съм кръстник на групата: сестра ми изрови името Акага от една стара книга за сказания и легенди за хан Аспарух – Акага е жрица, която е отгледала хан Аспарух. Направихме с момчетата хубави концерти и турнета. Медикус дойде по-късно и за мен беше хвърляне в истинският музикален живот. С бандата пътувахме много – тогава видях за първи път този забързан музиканстки живот. Това беше много важен периаод за мен, за да разбера как живеят музикантите и че един музикант може да се прехранва много добре със музика. Дони и китариста Лъчо бяха доста добри мениджъри. По-късно имах други фриленс изяви – с Лили Иванова през 98-99 година. Горе-долу по същото време ме поканиха и в Ку-Ку бенд; тогава имаше много големи турнета.

В момента как успяваш с толкова много проекти?

Трудно успявам, но това е същността ми, аз имам нужда от творческо разнообразие. Харесвам и електронна музика много, и българския фолклор, и латино музиката, и африканската музика, обичам и да пея, да композирам музика. Не мога да съчета всичко това в един проект и затова се занимавам с няколко.

Кои точно стилове на електронната музика?

Хаус. Различните форми на хаус. Дръм енд бейс, донякъде прогресив, дъбстеп. В холандския ми период, докато учех там, беше силно свързан с дръм енд бейса, защото една от сериозните формации, с които имаме много спечелени награди – Project 2000 – беше предимно дръм енд бейс банда.

Холандия има и огромна сцена…

Огромна! Също така там имах и немалко изпълнения в диджей клубове на нещо, което в България не е развито много – фрийстайл изпълненията на барабанист, перкусионист, певица, саксофонист с джиджей. Нещо, което там още 2000 г. започна силно да се развива нагоре.

Гледаш ли музикални формати? Защо от тях не излизат големи звезди?

Гледам и дори участвам в някои от тях. В България повечето действащи артисти сме самопродуциращи се и това е начинът за оцеляване тук. За съжаления няма силен стимул за мениджъри и продуценти, защото държавата не застава сериозно зад закона, защитаващ творците, съответно няма събиране на авторски и сродни права. Затова един продуцент не може да разчита, защото няма възвръщаемост на вложените пари. Има малко продуценти и аз им правя чест, но те не могат да продуциат 50-60 таланта. От всеки формат излизат по 20-30 таланта. В България има много таланти.

Затова ли успяват вече толквоа години тези формати да намират хора?

Да, проблемът е, че за тези хлапета ти трябва да имаш продуценти, които да инвестират хиляди левове. За да заснемеш един качествен видео клип ти трябват между 5000 и 10 000 лева. За да запишеш един ссингъл ти трябват минимум 5ооо левав, за албум ти трябват 50 000.

А в главите на много хора, когато заисваш песен, просто отиваш, пееш, някакъв човек го подрежда на компютъра и това е.

Да, но не е точно така. Хората от бранша знаят, че процесът е много сложен и отнемащ време и пари. Първо, трявба да имаш артист, второ трябва да имаш песен – някой трябва да изкомозира тази песен, някой да я аранжира, някой да я запише в студио с музиканти.По принцип продуцентът събира всичкото това нещо и накрая има готов продукт. За всичко това се плаща. След това трябва да му заснеме видео клип, за което също се плаща. Накрая трябва да реализираш песента в медиите, по радиото. Трябва говориш с тях, трябва да се направи пиар. Чак след това идват поканите за събития, за участия, за концерти. И този, който инвестира тези 20-30 000 лева, трябва да може да си ги върне и да изкара печалба, защото като отиде в магазина никой няма да му каже „Ей, ние ще ти дадем сиренето безплатно, защото ти продуцираш супер готин артист и ще те изчакаме няколко месеца, докато си върнеш парите.“ Нужно е да имаме подкрепата на цялата система, за да има стимул да се случва този творчески процес.