shareit

47 българи са номинирани за „Мъж на годината“

| от |

Screenshot_3

18-членната Академия на Дарик, председателствана от изпълнителния директор на радиото Радосвет Радев, направи своите номинации за най-отличилите се представители на силния пол през годината. Общо 47 български мъже намериха място в личните класации, а победителят и носител на уникалната сабя в реномираната класация ще бъде обявен на специална церемония на 21 януари 2014 година, когато Дарик радио ще отбележи и своя 21-ви рожден ден.

Имената на тримата финалисти ще бъдат обявени на 18 декември (сряда). Тогава стартира и гласуването в официалния сайт на конкурса Manoftheyear.bg, което ще продължи до 10 януари 2014 година, включително.

Малко не стигна на протестиращия българин да влезе в Топ 3. Сборният образ на търсещите промяна мъже, които са по площадите в цялата страна, попадна в няколко от номинационните карти, но малко го лиши от правото да се бори за признанието и в конкурса на Дарик.

Темата с протестите присъства и под други форми в номинациите на Академията за „Мъж на годината 2013″, но с доста по-малък сбор точки: президентът Росен Плевнелиев, премиерът Пламен Орешарски, Кристиан Таков – преподавател в СУ, за словото му пред Ранобудните студенти, както и отец Васил от с. Железница за опита да разговаря с полицаите да не бият студентите при протестите. От политиците точки имаше още за Иван Костов. Главният прокурор Сотир Цацаров също бе удостоен с номинационни точки.

Най-близо до първата тройка остана писателят Георги Господинов. Тържественото му слово по случай 24 май пред паметника на Св.Св. Кирил и Методий в София, силно заявеното му гражданско присъствие, а и последната му книга „И всичко стана луна“ с 19 разказа, която покори класациите, му отредиха 4-то място, непосредствено под върха и в подреждането на номинираните. Сериозен брой точки, но не достатъчно за да влезе в Топ 3, получи и собственикът на ПФК Лудогорец и предприемач Кирил Домусчиев.

Както през 2011 и 2012-а, и сега отец Иван от Нови хан влезе в номинациите като признание за всеотдайните грижи за бездомни и изоставени.

След като миналата година остана на второ място Стилиян Петров отново имаше шанс да се бори за гласа на българите за „Мъж на годината“. Бившият капитан на националния ни отбор по футбол и през отминаващата година бе пример за воля, дух и мъжество с благотворителните инициативи, най-голямата си победа – тази над акутната левкемия, но и със създаването на фондация, която да помага на деца с такъв проблем.

Спортът излъчи още номинирани: световният и европейски шампион Иво Ангелов, волейболиста Цветан Соколов, капитанът на националния ни отбор по футбол Ивелин Попов и Валери Божинов, като последният не получи глас заради футбола, а защото спаси живота на един случаен човек в супермаркет.

Сферата на културата и изкуството също има своите номинации за „Мъж на годината 2013″ – най-напред е диригентът и създател на фестивалите за класическа музика Максим Ешкенази, а в подреждането попаднаха още: акад. Пламен Карталов (Софийска опера и балет), Камен Донев, Пенко Гелев (писател, илюстратор), Росен Дуков (визуален артист), Илия Троянов (писател), Петър Мелтев (актьор), Христо Шопов, проф. Атанас Атанасов (актьор).

Посмъртно номинации получиха Чочо Попйорданов и Пламен Горанов, както и миньорите Асен Стойнев, Христо Младенов, Николай Михайлов и Иван Лазаров, загинали в мина „Ораново“ при инцидент на 16 юли.

Дългогодишният директор на Военномедицинска академия (ВМА) ген. Стоян Тонев не бе пропуснат сред номинациите. Открилият МБАЛ за женско здраве „Надежда“ д-р Георги Стаменов за втора поредна година бе посочен сред изявилите се българи.

Магистърът по икономика в университета в Орхус (Дания) Борис Георгиев също получи номинация за спечеленото от него първо място в престижния конкурс за „Най-добра дипломна работа в света“ за 2013 г. с тема „Нов оптизационен модел за инвестиране на финансовите пазари“.

Номинирани също така бяха: Кирил Митов (основател и ръководител на първите по рода си училище и състезание по роботика в България), Ивайло Пенчев (управител на фирмата за катерачни стени „Уолтопия“), журналистът Асен Йорданов (сайта „Биволъ“) и Марио Тихомиров от Белоградчик.

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на списание Playboy

| от |

Хю e възпитаник на Чикагския университет. Той работи за списание Esquire и първоначално планира да кръсти своето списание Stag Party, но вече има мъжкото списание, което се казва Stag, и затова се обсъждат други имена като Top Hat, Sir, и Bachelor, докато най-накрая не се стига до Playboy.

Първият брой на Плейбой е създаден в кухнята на Хефнър, а на корицата му дори не е отбелязана датата на излизането му през декември 1953 г., тъй като не е сигурно дали дори ще има следващ брой. Хю със сигурност познаваше публиката, която се надяваше да привлече, тъй като на първата страница остави кратко неподписано съобщение, в което казва:

Искаме да стане ясно от самото начало, ние не сме „семейно списание“. Ако сте нечия сестра, съпруга или свекърва и ни купите по погрешка, моля, предайте ни на мъжа в живота си и се върнете при вашите списания.

Marilyn Monroe postcard

Първата разгъвка в списанието беше на Мерилин Монро. Снимката не е направена изключително за Плейбой, а за някакъв календар. Въпреки това изображението на Мерилин гола на фона на червено кадифе гарантира, че дебютният брой се разпродава бързо. През 2002 г. едно копие от него в перфектно състояние достига цена от 5000 долара.

Тъй като явно ще има втори, вече започват да се разглеждат въпроси като дизайн и авторски неща. Дизайнерът с доста сполучливо име, Арт Пол, рисува стилизиран заек със папионка – емблематичното лого на компанията. Хефнър обясни пред италианския репортер Ориана Фалачи избора си именно заек да представя неговата компания:

Заекът, зайчето в Америка има сексуално значение и аз го избрах, защото е свежо животно, срамежливо, жизнено, скачащо – секси. Първо те подушва, после бяга, после се връща и ти се струва, че искаш да го галиш, да си играеш с него. Момичето прилича на зайче. Радостно, шеговито. Помислете за момичето, което направихме известно: Плеймейтката на месеца. Тя никога не е изискана или момиче, което не можеш да имаш. Тя е младо, здраво, обикновено момиче… Ние не се интересуваме от мистериозната, трудна жена, която носи елегантно бельо, с дантела и е тъжна и някак психологически мръсна. Момичето от Плейбой няма дантела, няма бельо, тя е гола, добре измита със сапун и вода и е щастлива.

Един от по-трайните митове за Хеф и плеймейтките се отнася до броевете от 1955 до 1979 г. Тогава около буквата „P“ в Playboy има звезди, разположени или в нея, или около нея. Митът гласи, че тези звезди са били или оценката на Хеф за привлекателността на момичето на броя, или умението й в леглото, или колко пъти той е ​​спал с нея. В действителност обаче тези звезди посочват рекламни региони…

През годините някои от най-добрите писатели в света са публикувани на страниците на Плейбой като тази традиция започва много рано. Класическият „Fahrenheit 451″ на Рей Бредбъри е издаден в списанието  в продължение на три месеца през 1954 г. Но нещата наистина се развиват в средата на 60-те, когато Роби Макаули беше редактор по художествената литература. В периода от 1966 до 1976 г. страниците в Плейбой са публикувани автори като Шел Силвърстийн (да, знатният детски поет започва от Плейбой), Джон Ъпдайк, Сол Белоу, Ан Секстън, Кърт Вонегът, Дорис Лесинг, Майкъл Кричтън, Джийн Шепард и много други.

Друга основна характеристика на списанието през по-голямата част от неговото съществуване е интервюто на броя – задълбочена дискусия с участието на различни забележителни личности. Някои открояващи се интервюта са Мартин Лутър Кинг-младши, Джими Картър и Джон Ленън и Йоко Оно. Когато Джон Ленън беше убит на 8 декември 1980 г., броя на Playboy с интервюто на Дейвид Шеф с Джон и Йоко, е по реповете. Цялото интервю е публикувано малко след това в книжен формат.

Плейбой достигна пика на своята популярност през 70-те години и влиза в конкуренция с други списания като Penthouse и Oui, в жанр, който само създава. Оттогава списанието се опитва да бъде актуална като представя модерни артисти и се съсредоточава върху въпроси, които засягат тяхната целева възрастова група от 18-35-годишни, но никога не успява да постигне предишното си ниво в бранша.

Въпреки това бизнесът му не върви толкова лошо, тъй като Плейбой отдавна не е просто списание. То е гигантски бранд, който обхващаща всякакви продукти – от дрехи до одеколон.

Плейбой е история за американската мечта и доказателство, че с малко капитал, акъл и упорит труд можете да се изгради империя. Америка, какво място само!

 
 
Коментарите са изключени

Как SnotBot събира жизнена информация за китовете

| от |

Изследването на китове не е особено лесно занимание. Животните отдавна са свикнали да бягат доста далече, когато видят лодки с изследователи, натоварени с цял арсенал епроветки, инжекции и друга лабораторна стъклария. Никой не обича да посещава доктора, но китовете в това отношение са готови да бягат много бързо.

Щом забележат приближаващите лодки, повечето от тях са готови да потеглят към по-сериозните морски дълбини. Изследователите пък имат нужда от необходимите данни. На база тях могат да разглеждат от какво страдат тези морски обитатели, и как се развива тяхната популация. След като животните обаче са значително по-срамежливи, модерната технология идва с много добър отговор. Вместо да преследват животните с лодки, учените са изобретили дрон. Технологията е значително по-тиха от традиционната лодка и носи името The Parley Snotbot. Въпросното устройство лети с видео камера над вълните и разполага с епроветки за събиране на течности и секрети от дихателната дупка на животното. Когато китът изплува, обикновено изпразва дробовете си и ги пълни отново за отрицателно време.

Имайки предвид, че по размер са с обема на средно голяма кола, налягането е впечатляващо. Въпросният дрон се спуска в ниското, когато се очаква от кита да издиша, събира всички необходимите данни и след това отлита. Дори и тук има определена технология и правилник за събирането на проби. Идеята е, че устройството се спуска от 12 метра височина до 4 метра над морското равнище. След като китът издиша, дронът минава през облака и след това се отдалечава на безопасно разстояние. Причината за тази операция е свързана с факта, че филтрите за улавяне са поставени върху горната част. Събраната информация позволява изследване на флората и фауната в организма на животното, сексуалната активност и нивото на стрес.

Това автоматично премахва и нуждата от обстрелване със стрели, от които по-късно да се набави необходимата проба. Освен това камерата заснема движенията на морският обитател и може да направи анализ на евентуални наранявания и прочие. Междувременно екипът използва тази техника много далеч и не причинява никакъв стрес на обитателите. Цената на тази техника също е особено добра – 4500 долара. Имайки предвид цената на по-модерните изследователски лодки, това спестява не само пари, но и дава достатъчно информация.

 
 
Коментарите са изключени

Забравеното клане в Париж от 1961

| от |

Франция и Алжир имат дълга история на конфликти помежду си. Първият по-значителен контакт между тях се случва през 1526 г., когато Алжир все още е част от Османската империя. Прехвърляме се обаче през 1830 г., когато Франция решава да нахлуе в страната, за да създаде колони. Превземането става доста бързо и сравнително безболезнено, но последвалото установяване на хора не е чак толкова лесно. Бавно, но сигурно, Алжир попадна под властта на Франция, въпреки сравнително малкия брой французи, които живеят там. Местните с течение на времето се обедняват и напрежението между тях и френските заселници започва да се покачва.

През 1954 г. в Алжир живеят девет милиона алжирци и един милион французи. Същевременно във Франция живееха само 200 000 алжирци. През тази година се съставя Националният освободителен фронт (НОФ) и започва войната в Алжир.

Логото на НОФ

Животът на алжирците във Франция се влошава през следващите няколко години. По-рано същата година настъпва така наречената Криза от май 1958 г., при която Шарл дьо Гол се връща на власт. Шарл призовава за нова конституция и дава възможност на всички френски колонии да гласуват или за тази нова конституция, или да станат независими. За съжаление на Алжир, те чисто административно не бяха считани за колония и не им е предоставен този избор. Що се отнася до войната, Дьо Гол призова към „мир на храбрите“, което всъщност означава, че иска алжирците да се предадат мирно и тихо.

Алжирците не се вслушват в призива му. Мнозина съдействат на НОФ като изнасят пари от Франция в Алжир, за да се финансират войната. Привържениците на НОФ бяха често задържани, а през август алжирските терористи убиват трима френски полицаи.

11.12.67 Présentation officielle du Concorde (1967) - 53Fi1793 (Maurice Papon)

Морис Папон

Днес скандално известният Морис Папон, който беше префект на полицията, си отмъщава, като организира набези на хора в алжирските квартали. Полицията събра около 5000 алжирци и ги задържа в болница, която преди това е била използвана като център за задържане. Папон има значителен опит в този процес благодарение на участието си в събирането на френските евреи от нацистите и организирането им до концлагерите по време на германската окупация на Франция през Втората световна война.

Не всички парижани обаче бяха съгласни с действията на френското правителство. Много от тях се противопоставиха на войната в Алжир и дори търсеха контакт с НОФ, за да помогнат за освобождаването на страната.

Но Папон и полицията не се задоволиха само със задържането на хора – слуховете за изтезания изобилстват. Хората са задържани въз основа на външния си вид като е било необходимо само да изглеждат като алжирци. А често произходът на човека дори не е бил проверяван, което води до това северноафриканци от други държави и дори италианци също да бъдат взимани за алжирци.

Мотивите за това ужасно отношение бяха изяснени от Папон, който заяви: „За един техен удар по нас ние ще им върнем десет!“ Алжирските терористи – които са незначителен брой от алжирците във Франция – убиват още 11 полицаи и раняват 17. Много хора обаче виждат истинското лице на отмъщението и едно християнско списание пише: „Не е възможно да останем неми, когато в нашия Париж се възкресяват методите на Гестапо.“

На 5 октомври 1961 г. полицията обявява вечерен час, който ще бъде въведен за всички алжирци и френски мюсюлмани. Между часовете от 8:30 вечерта и 5:30 сутринта, на тях им е забранено да излизат от домовете си. В отговор НОФ заявява, че на 17 октомври ще се проведе протест.

Папон беше готов. С около 7000 полицаи и 1400 жандармеристи той успява да блокира обществения транспорт в града. Въпреки това между 30 и 40 000 души все пак успяват да стигнат за демонстрацията. От тях 11 000 са арестувани.

Демонстрацията от страна на алжирците е мирна. Те просто се опитват да протестират срещу несправедливото отношение към тях, както и заради несъгласието си с войната в Алжир. Полицията обаче скоро открива огън по тълпата. Точният брой на смъртните случаи не е ясен – Папон твърди, че са убити само двама души, но френското правителство признава няколко години по-късно, че броят им достига 40. Доказателствата сочат, че и 40 е ниско число, защото много от телата са изхвърлени в рекла Сена.

La-Sante-Prison-MCB

Затворът La-Sante, където е затворен Папон

И французи, и алжирците са разгневени от събитията:

Това, което се случи на 17 октомври 1961 г. и в следващите дни срещу мирните демонстранти, у които не бяха намерени оръжия, морално ни принуждава да дадем своите показания и да предупредим обществото… Всички виновни хора трябва да бъдат наказани.

Папон се държеше така, сякаш знаеше, че няма да има никакви последствия за него. Същата година той дори е награден с френския Почетен легион на честта. Френското правителство прикрива клането като това прикриване бе спомогнато и от друго широко отразено събитие – смъртта на 8 комунисти, които също бяха убити от полицията пред метростанцията в Шарон. Хората си спомняха за Шарон, но рядко помнеха касапницата от 17 октомври.

Алжир получи независимостта си на следващата година. По-късно престъпленията на Папон бяха изтъкнати по време на друго несвързано съдебно следствие и в резултат на това правителството най-накрая признава за клането през 2012 г. Повечето историци, като например един от водещите експерти по клането, Жан-Люк Ейнауди, смятат, че количеството на жертвите е трябвало да е най-малко 48 във въпросната нощ и още 142 за целия период, включително 110, чиито тела са намерени в Сена.

В правителственото изявление просто се казва:

На 17 октомври 1961 г. алжирци, които протестират за независимост, са убити в кърваво клане.

 
 
Коментарите са изключени

Ефектът на доминото и политическите му употреби

| от |

Първия път, когато срещаме думата в исторически план, според Probert Encyclopaedia, тя е в контекста на религията:

Доминото е вид качулка, носена, по каноните, в катедралната църква. По-късно така се нарича траурен воал за жени, а още по-късно – цяла или полумаска, отново носена от жени при пътуване или на бал с маски. Доминото става маскарадна дреха, носена за прикритие и от дами, и от господа и състояща се от голямо наметало или мантия с широки ръкави и качулка, които могат да се махат. Обикновено е направена от черна коприна, но понякога и от други цветове и материали.

Как точно известната настолна игра, която можем да срещнем през 18 век в Италия, се свързва с някое от горните определения, не знаем, но има предположения, че италианските мисионери, пътували до Китай, вероятно са видели там подобен тип игра и са я донесли обратно в Италия. Веднъж в Италия, играта вече приема някои промени и нови елементи и така придобива вида, в който я знаем днес.

Ефектът на домино е верижна реакция (от линеен вид), която започва с падането на едно парче. Този ефект вдъхновява бившия президент на Съединените щати Дуайт Д. Айзенхауър, когато изнася речта си за „теорията на доминото“ на 7 април 1954 г.

И накрая, имате по-широки съображения, които биха могли да следват принципа на „падащото домино“. Имате подредени няколко плочки домино, бутаме първата и това, което ще се случи с последната, е, че със сигурност ще падне много бързо. По същия начин бихме могли да видим как начало на един разпад много бързо би могъл да добие много по-дълбоки влияния.

Повечето историци са съгласни, че теория за ефекта на доминото е спомената първо от друг американски президент – Хари С. Труман. Почти моментално след края на Втората световна война започва Студената война и идеята, че превръщането на една свободна, некомунистическа нация в комунистическа ще предизвика верижна реакция в съседните й страни, става официалната външна политика на САЩ. Поради тази причина Труман изпраща военни сили и помощ в Гърция и Турция, за да предотврати разширяването на комунизма в от нарастващия брой на комунистическите балкански държави. Теорията на доминото, или ефектът, както е по-известно, е създадена в края на 40-те години, но с речта на Айзенхауър през 1954 г. става известна само няколко години по-късно.

В началото на 60-те години, когато Айзенхауер – който твърди, че ще направи почти всичко, за да избегне предаването на позицията му и страната на Кенеди – успя да го убеди за катастрофалните ефекти, които теорията за домино може да има за САЩ и западния свят като цяло. Той казва на Кенеди, че падането на Лаос в ръцете на комунистите – следователно и в тези на Виетнам – ще предизвика верижна реакция и ще доведе до падането на цяла Югоизточна Азия, нещо, което би създало сериозна заплаха за сигурността на света.

Domino effect

Това обаче се оказва, че не е вярно след войната във Виетнам, тъй като преобразуването на Виетнам в комунистическа държава не предизвика верижна реакция и не позволява на комунистите да завладеят цяла Югоизточна Азия. 

Въпреки поуките, извлечени от Виетнам, в началото на 80-те години теорията за домино отново се използва, за да оправдае намесите на Рейгън в Централна Америка и Карибите. Този път хората по света бяха по-политически осъзнати и подозрителни и открито оспорваха решенията на американското правителство като намекваха, че то използва теорията, за да прикрие други политически и финансови интереси.

Дълги години след Рейгън, използването на теорията е ограничено – поне в западния свят. За нея се споменава отново по време на кризата в еврозоната през 2009 г. Този път е в устата на най-големите банки и правителствата на най-икономически силните държави. Тази криза беше предшествана от затрудненията на САЩ и европейската банкова система, които мутираха в дълговата буря, довела гражданите на по-слабите икономики на еврозоната, като Гърция, Италия, Испания, Португалия и Ирландия, на ръба на фалита.

В началото на кризата правителствата на всички замесени държави се опитаха да решат проблема с меморандуми и помощи за фалиралите организации, но в целия свят се появяваха рецесия след рецесията, а нивата на безработица и бедност избухнаха. Правителствата се опитаха да оправдаят политическите си и икономически решения като изтъкваха високия риск от верижна реакция от една икономиката към друга.

Дали това е правилно или не и дали получените политики са добри или лоши, без съмнение, са теми, за които ще се напишат много книги през годините, а дори след десетилетия пълните последствия от тях вероятно все още няма да бъдат напълно известни. Разбира се, крайната цел тук е евентуално да се поправят грешките в системата след прилагане на своего рода лекопласт за спиране на този ефект на доминото. Но дори и наистина да има подобен ефект в този случай и политиките в крайна сметка да работят в краткосрочен план, хората са склонни да бъдат по-реакционални. Тъй като кървенето се забавя от подобни лепенки, ние сме склонни да се успокояваме и да забравяме да положим реални усилия за реално оправяне на това, което наистина е причинило рецесията. Така сривовете на акции, петролните кризи и други на пръв поглед циклични големи икономически катастрофи продължават да се случват отново и отново, често по същите причини, както преди.

 
 
Коментарите са изключени