31% от българите са били щастливи през 2014 година

| от |

В края на годината едва 31% от българите декларират щастие през 2014 година.

Все пак, у нас щастливите хора са повече от нещастните – но най-много са онези, които не могат да определят. 49% от българите не се чувстват нито щастливи, нито нещастни, а нещастните и много нещастните с живота си са 15%. Останалите 4% се затрудняват или отказват да отговорят.

Това показва годишното глобално изследване „Край на годината“ на УИН/“Галъп интернешънъл“. 38-ото издание на изследването сочи, че щастието по света нараства.

С идването на края на 2014 г. 70% от респондентите в изследването казват, че са щастливи, което е с 10 повече в сравнение с 2013 г. От всички 64 002 интервюирани само 6% определят себе си като нещастни, в сравнение с 12% през миналата година. Тези, които са нито щастливи нито нещастни, остават на стабилни нива – 23% тази година срещу 26% през миналата.

Африка изглежда като най-щастливият регион през 2014 г. (83% положителни отговори), следвана от Азия (77%). Същевременно, респондентите от Океания, региона на Близкия Изток и Северна Африка и Западна Европа са най-малко щастливи, респективно с 14%, 13% и 11% деклариращи, че са нещастни или много нещастни. Най-щастливата страна в Западна и Източна Европа е Финландия, където 80% от хората, декларират че са щастливи, но Финландия е леко по-назад в класацията от най-щастливата нация в света – Фиджи, където 93% от респондентите казват, че са щастливи или много щастливи.

Най-нещастната нация в Източна и Западна Европа пък е Гърция, където 24% от анкетираните заявяват, че са нещастни или много нещастни, което не е изненадващо предвид неотдавнашната икономическа криза в страната. На опашката на тази класация се нарежда Ирак, където близо една трета (31%) от всички интервюирани в страната заявяват, че са нещастни или много нещастни.

В глобална перспектива изследването сочи, че около половината (53%) от попитаните мислят, че 2015 г. ще бъде по-добра от 2014 г. – 5 пункта повече в сравнение с миналогодишното издание на изследването. Делът на онези, които смятат, че идващата година ще бъде по-лоша, пада с 5 пункта в сравнение с миналото издание на изследването – до 15%.

Африка (75%) и Азия (63%) са най-големите оптимисти за следващата година. Обратно, Източна Европа и региона на Близкия Изток и Северна Африка и Западна Европа се оказват най-песимистичните региони – съответно с 28%, 27% и 26%, които мислят, че 2015 г. ще бъде по-лоша от 2014 г. Нигерия се оказва най-позитивно настроената страна за 2015 г., като 85% от интервюираните там смятат, че 2015 г. ще бъде по-добра. Ливан пък е най-песимистичен – само 26% декларират, че вярват по-добрата нова година, а 52% смятат, че ще идващата година ще е по-лоша.

В изночноевропейския регион отговорите по тази тема са поделени по около една трета оптимизъм, песимизъм и „без промяна“. На този фон българите изглеждат песимисти за 2015 г. По-малко от 20% от запитаните декларират, че следващата година ще е по-добра от предишната, над една трета са песимисти, а още толкова мислят, че годината ще е същата. 12% се затрудняват да отговорят.

В годината, в която отбелязваме едно столетие от началото на „Великата война“ си струва да зададем на хората въпроса дали биха пожелали да се сражават за родината си. В глобален мащаб, отговорът е: 60% – твърдят, че биха взели оръжие за страната си, докато 27% не изразяват подобно желание, сочи изследването на УИН/“Галъп интернешънъл“.

Западноевропейците се оказват най-сдържани в желанието си да се сражават за родината – със скромните 25% желаещи, докато повече от половината заявяват, че не биха воювали за знамето си. Това ярко контрастира с отговорите в арабските страни от Близкия Изток и Северна Африка, където 77% заявяват желание да воюват за страната си. В азиатските страни този процент е 71%. В САЩ – 44% са готови да се сражават за родината си, докато в Обединеното кралство – само 27%, Франция – 29% и Германия – 18%. Въпреки добре известната склонност към неутралитет на швейцарците, 39% заявяват, че са готови да тръгнат на война за защита на родината си. За италианците се оказва, че нямат голямо желание да грабнат оръжието – 68% заявяват, че биха отказали да го направят.

В унисон с държавите от Европа в България се наблюдава сравнително нисък процент на хора, които биха се били за родината си. Всеки четвърти декларира, че е готов да хване оръжие, докато близо половината не биха го направили. /БГНЕС

 
 

Тилан Блондо – новата Кейт Мос

| от chronicle.bg |

В края на миналата година еднa от световните класации с близо 30-годишна история публикува ежегодния си списък с най-красивите женски лица за 2018 г.

Начело на него е момиче, което е свикнало да бъде под светлината на прожекторите още от 6-годишна. След като преди 10 години печели титла за „най-красиво момиче в света“, 17-годишната французойка Тилан Блондо стана „най-красиво лице в света“ Класацията е на филмовия критик TC Chandler, който e част от асоциацията „Independent Critics“.

Това е напредък за Блондо, тъй като за предходната 2017 г., тя е била на второ място  в същия списък.

Как започва всичко?

Моделската звезда на Тилан Блондо изгрява, когато тя е още четиригодишна и се появява на модно ревю на Жан-Пол Готие.

Още тогава предизвиква фурор, а дискусиите дали това, което прави, не противоречи на нормите започват с появяването й на корицата на френския Vogue, когато тя е едва на 6 години. Четири години по-късно, преди още да е влязла в тийнейджърските си години, отново се появява на страниците на списанието с тежък грим и облекло на възрастна жена.

Независимо от реакциите, че списанието сексуализира образа на дете, това дава старт на моделската кариера на Блондо. Скоро след това тя вече е сравнявана с Бриджит Бардо, която се появява в списание Elle едва на 15 години.

Тилан Блондо е дъщеря на френския футболист Патрик Блондо и модния дизайнер Вероника Лубри.

От времето на онези първи кадри, в който тя гали заек или се черви в огледалото, моделът в нея получава все повече и повече възможности да се реализира в света на модата. Когато е на 13 г. за първи път се появява на корица на списание. Френското списание Jalouse я нарича „Новата Кейт Мос“.

От тогава до сега са минали 4 години.

Разликата е, че днес Блондо вече е представлявана от същата агенция, която стои зад сестрите Джиджи и Бела Хадид и зад Кая Гербер (дъщерята на Синди Крауфорд). Работи за световноизвестна козметична компания и е редовен посетител на Седмиците на модата в различните краища на света.

В интервю за W magazine споделя, че хората, които я вдъхновяват са Кара Делевин, Барбара Палвин и Джиджи Хадид.

В момента Тиери Блондо живее в Южна  Франция със семейството си, а по нейните думи тайните на поддържането на добрия външен вид са многото сън и махането на грима преди лягане вечер.

Повече от Тиери Блондо, най-красивото лице в света за 2018 г., можете да видите в галерията ни горе.

 
 

Най-големият враг на Netflix е… компютърна игра

| от chronicle.bg |

Докато приходите на Netflix скачат с повече от 1/4, компанията казва, че основната й конкуренция всъщност е компютърната игра Fortnite, а не HBO. Безпрецедентният успех на Fortnite: Battle Royale е нещо, което остави всички производители на игри без възможност за отговор. Но платформите за стрийминг също са в борбата за вниманието на обществото.

Netflix изкара с $4,2 милиарда повече през последното тримесечие, отколкото за същото време миналата година. „Ние работим с времето на хората пред екрана и така се състезаваме със стотици компании. И надпеварата ни с Fortnite е по-силна, отколкото с HBO. Когато през октомври YouTube крашна за няколко минути в целия свят, посещенията на сайта ни скочиха значително. Има много компании на пазара, които искат да забавляват хората. “

Като много геймърски компании, Epic Games също не споменава колко пари изкарва от игрите си и конкретно от Fortnite. TechCrunch предполага, че е около $3 милиарда на година, а GamesIndustry.biz дава като цифра $2,4 милиарда. Fortnite е безплатна за ползване, следователно Epic Games печели от покупки вътре в играта. Нейн пряк конкурент е Battlegrounds на PlayerUnknown и въпреки, че Fortnite ги разбива, нейните приходи също се покачват – с 19%. И това не включва мобилната версия, която е супер популярна в Китай. Същото се случва и с PUBG и FIFA.

 
 

Дедпул се закача с Хю Джакман за #10YearChallenge

| от chronicle.bg |

Шегите на гърба на Хю Джакман от страна на Дедпул (и респективно на неговия приятел и колега Райън Рейнолдс) продължават. Уолварийн е емблематичен образ още от началото на X-Men като Джакман се появява в ролята общо 11 пъти. Дедпул – не чак толкова.

Официалният акаунт на филма „Deadpool“ в Twitter също участва в предизвикателството #10YearChallenge, в което хората пускат две свои снимки – от сега и отпреди 10 години. В поста виждаме снимка от „X-Men Origins: Wolverine“ с Логан в цялата му екшън красота, а до нея – снимка на гроба му, маркиран с X от Лора – негов клонинг и дъщерна фигура.

За сега Джакман не е отговорил на закачката, но сме сигурни, че отговорът се подготвя. Шегите между него и Рейнолдс не са от вчера. Дедпул обаче не спря с Уолварин. Следващият пост е насочен директно към добродушния гигант Колосъс:  

Хю казва, че с радост би играл друг супер герой, но никога няма да се завърне в ролята на Уолварийн. Това, разбира се, не спира Рейнолдс и много други да се опитват да променят мнението му – най-често чрез шеги. Дедпул често се подиграва на на колегата си като веднъж носи негова маска, а във втория филм имаше музикална кутия със сценката от смъртта на му.

Deadpool-Movie-Hugh-Jackman-Mask

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.