shareit

2014 ще бъде годината на „интернет на нещата“

| от |

19247-expected_new_trends_at_mobile_world_congress_2012_ynie2

2014 ще бъде годината на „интернет на нещата“, когато дистанционно ще можем да контролираме всеки обект на земята.

Повечето от нас не осъзнават колко далеч ще стигне интернет на нещата- от джаджи, които проследяват всяко наше действие, до свят, който предсказва нашите действия и емоции. Ролята на мрежата ще бъде само да показва съдържание на екраните.

Интернет на нещата ще създаде свят на „невидими бутони“. Пионер в тази област е смартфонът. Всеки път, когато имаме смартфон в колата, той изпраща информация за нашето местоположение и скорост на Гугъл. Резултатът е информация за трафика в реално време, която може да бъде използвана от всеки.

Фактът, че смартфоните събират информация за трафика без техните потребители да знаят за това, показва как интернетът на нещата заменя действията, свързани с интернет, по начина, по който го познаваме сега- кликваме на бутон и управляваме страница със съдържание. Информацията за това къде се намираме във физическия свят, кое време от деня е и всякаква друга информация, която Гугъл и други компании имат за нас, води до „невидимите бутони“. Невидимият бутон е област в пространството, която се „кликва“, когато човек или обект- в случая смартфон- мести във физическото пространство. Тази област може да бъде малка като обикновен четец за кредитни карти, за да правите плащания, или голям колкото стая, която ще знае, че сте влезли или излезли и ще пуска или спира лампите.

Ако невидимите бутони са строго определени ключове за включване и изключване, то те няма да бъдат наистина полезни. Това се дължи на факта, че действията, които те предизвикват, могат да бъдат модифицирани от безкрайно много други променливи- като времето, нашите предишни действия или това, което Гугъл знае за нашия календар. Така те бързо могат да се превърнат в начин на програмиране на физическия ни свят. Фактът, че сега използваме мобилен телефон като сензор за близост е само едно доказателство за това докъде е стигнала технологията в момента. Това може да бъде постигнато и с всякакви други сензори, свързани с интернет. Сензорът на GE and Quirky за движение, звук, светлина, температура и влажност, наречен Spotter- „който следи, забелязва“, е добър пример за това. Възможно е и да определи косвена близост- например смарт енергийните системи, свързани с интернет, които знаят, че сте се върнали у дома, когато пуснете лампата.

В Епъл изглеждат запалени по идеята за невидими бутони. Макар че компанията не говори много за технологията, тя наскоро пусна в употреба нещо, наречено iBeacon, което позволява на всеки потребител на Айфон или телефон с Андроид да знае местоположението си в пространството с точност до сантиметър. Може да сметнем iBeacon (АйФар) за версия на GPS, която работи на закрито и която е много по-прецизна. Това позволява на програмистите, които работят с технологията на Епъл, да определят „невидими бутони“ в почти всички измерения.

С тази иновация Епъл получава по-голям достъп до клиентите си, а те имат по-голям достъп до продуктите на компанията. Сега компании като Estimote трескаво рекламират на търговците устройство „фар“, което излъчва сигнал, с който работи iBeacon. Фактът, че Епъл създаде iBeacon достатъчно отворен, за да работи с производители на хардуеър като Estimote, показва, че Епъл иска този стандарт да се разпространи. Струва си да се отбележи, че сигналът, изпращан от всеки радиоапарат, съвместим с iBeacon (което изпраща сигнали чрез Blutooth), може да се използва и с телефони с Андроид и Уиндоус. Следователно Епъл иска да доминира в технология, която може да бъде навсякъде в телефоните. Така невидимите пространствени бутони могат да бъдат толкова малки, че допирайки вашия смартфон, смарт часовник или друго подобно устройство до дадена повърхност ще натиснете този „бутон“. Нищо не спира тази технология да бъде свита до нещо с размерите на кредитна карта или пък да се вгради в дрехи или други дискретни устройства, които носим.

Предметите по нашето тяло (монитори за здравословно състояние, смарт очила) и в дома и в работата (смарт термостати, светлини, уреди и системи за сигурност) могат да бъдат програмирани да си взаимодействат по толкова сложни и неочаквани начини, че интернет ще засече нашето присъствие и намеренията ни. Например, един смарт дом („интелигентен“ дом) ще знае кога се събуждате на базата на монитора на дейностите на вашата китка и ще започне да затопля къщата, ще сгрее кана кафе и ще изключи системите за сигурност. Това е визията на компании като Smartthings, която е в челните редици на компаниите, които правят интернет на нещата достъпен за хора, които не са техничари и любители.

Тези бутони са част от „изпреварващия компютинг“. Невидимите бутони и друга информация за вас ще позволят на интернет да направи повече, отколкото само да улесни нуждите ви. Той всъщност ще ги изпревари. Google Now (Гугъл Сега) е добър пример за потенциала на тази технология. Веднага щом се впишете, Гугъл има достъп до всеки значим „склад“ за точна информация, която вие създавате за вас- имейл,контакти, календари, социални медии и много други неща. Прибавянето на местоположението и други физически входове за тази информация позволява на Гугъл Сега да прави всичко- от това да ви изпраща новини за определен район, в който живеете, до предлагане на информация за телевизионната програма, която гледате в момента.

Има компании, които са специализирани в „реалния добив“, който използва информацията, за да предвижда нашето ежедневие. Следващият слой на интернет на нещата ще изисква комбинация на различни потоци от информация, „добити“ от реалността- всичко от вашето местоположение до членовете на вашата социална мрежа. Това се нарича сензор за сливане, основна задача за проекти с голямо количество информация. Информацията за вашето местоположение през деня няма да има голямо значение, но добавена към информацията за това кой друг се намира там, позволява на компютърен алгоритъм да ви каже къде е вероятно да се заразите с грип. Откриването на връзките в цялата тази информация е ключът към това, което я прави полезна.

Бъдещето на смарт устройствата, „дали са преносими (компютри) или заместител на таблетите от ново поколение, ще имат реален потребителски интерфейс, който не е задължително да бъде видим“, казва Майк Бел, ръководител на групата за нови устройства в Интел.

С други думи интернет на нещата ще „замени“ интернет, но няма да ни даде нов начин да казваме на компютрите какво искаме. Вместо това, засичайки нашите действия, устройствата около нас, свързани с интернет, ще реагират автоматично, а техните образи в клаудът ще се обновяват. Взаимодействието с компютри в бъдещето може до голяма степен да представлява това да им казваме какво да не правят, поне докато станат достатъчно интелигентни, за да разберат, че ние сами моделиране ежедневието си.

Ако всичко това звучи като четене на мисли, това е, защото то е нещо такова. Мунджал Шах, предприемач, е анкетирал хиляда души за това какви супер сили искат да имат. Най-популярният отговор е бил „да говоря всички езици“, но вторият по популярност може да ви изненада: способността да предразполагам всички. Проучването е имало за цел да разбере какъв вид бизнес може да се създаде, за да даде на хората тези способности. Да предразположиш приятел е точно нещото, в което интернет на нещата може да е добър. Първо, нашите свързани устройства ще наблюдават състоянието ни- неактивността може да е показател за болест или депресия. Нашите приятели ще получават текстови сигнали, за да се свържат с нас. Комуникацията чрез посредник е някакъв вид комфорт, никой повече няма да се чувства самотен.

Нашите интелигентни вещи ще засичат и отговарят, ще бъдат управлявани най-вече от компютри. Светът ще стане нещо като живо същество. „Вярваме, че дигиталният и физическият свят се сливат и ако това се направи правилно, ще се създаде виртуален образ на всички наши устройства онлайн. Това, което ще се постигне е, че ще направи физическия свят програмируем. Когато променим дигиталния образ, физическият свят ще се промени“, казва Джеф Хейгинс, главен технологичен директор на компания Smartthings. Ако целта ви е да слеете тялото и ума си с интернет, това е добра новина, но ако се надявате, че в бъдеще, че да се отървете от всичко ще бъде просто като да изключите мобилния си телефон, ще бъдете неприятно изненадани.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Карлос Кайзер – най-големият измамник във футбола

| от Любомир Найденов |

Той е Карлос Енрике, но всички по света го знаят като Кайзера. Историята му е истинска, но сякаш е излязла от холивудска боксофис продукция.

Кайзера е футболист в продължение на цели 24 години. Играе за бразилските грандове Ботфого и Флуминензе, както и за отбори от Мексико, САЩ и Франция.

Желае да бъде сред звездите от онова време. Да води техния живот, да ходи по купони, да пръска пари и да бъде заобиколен от красиви жени. Единственото, което не иска, е да играе футбол.

В момента Кайзера работи като фитнес треньор в Рио. Усмихва се зад черните си очила и разказва историите си. „Не исках да играя. Буквално, не исках да играя. Защото не ми се играеше. Исках просто да се забавлявам, никога не съм искал да бъда професионалист.“

Карлос Енрике е осиновено дете, отгледано в Рио от майка си – готвачка, и баща си – работник в асансьорна фирма. Казва, че е роден на 2 юли 1963 година, но всичко, което излиза от устата му, трябва да се приема с въпросителна. Като например историята му, че прякорът му идва заради прилики в стила му на игра с този на Франц Бекенбауер.

77

Един от бившите му сътборници дори го нарича „171“ – номерът, който използват за измамниците в бразилските затвори. „Това е номерът, на който той отговаря! Той знаеше как да убеждава хората. Ограбваше ги, докато говореше с тях“, споделя Мейра, смеейки се.

Както повечето си връстници, и той е скитал и играл босоног по улиците. „Никога не съм искал да бъда професионалист. Исках да се забавлявам. Обичах да уча, да чета“, споделя Кайзер, който, както баща си, е фен на Ботафого.

Когато е на 10, е забелязан от скаут именно на Ботафого. Родителите му го причисляват към агент и Карлос заминава да живее в младежкия лагер на Ботафого. „Семейството ми започна да ме притиска да играя. Това породи проблеми. Майка ми просто видя спасение в мен.“

Родителите му умират, когато е на 13, а на 16 е привлечен от мексиканския Пеубла като централен нападател. „Видяха качества у мен. Стрелях добре и бях мощен.“

Но в Мексико не му харесва. „Веднага щом пристигнах, исках да се прибера обратно.“ Храната не му понася. И не обича да играе футбол. „Не исках да играя.“ Участва в няколко контроли и дори мисли, че е вкарал от пряк свободен удар. Но още преди да се превърне в Кайзера, вече измисля начин за спасение.

Схемата е следната – иска топката по време на тренировка, шутира, след което се строполява на земята от болка, държейки се за бедрото. „Правеха всичко възможно, за да играя. А аз казвах: „Имам болки в мускула.“ Как щяха да докажат, че лъжа?“

Същата мускулна „контузия“ ще го преследва до края на кариерата му. След като го привлекат, треньорите ще се самоубеждават, че Кайзера ще се възстанови, че ще се отблагодари за трансфера. Никой не иска да си признае, че е взел измамник. „Винаги очакването го имаше – че ще се оправя и ще играя. Но в деня на мача отново се случваше нещо и се контузвах, докато загрявахме.“

В дните преди магнитния резонанс няма кой да го хване. Но веднъж схемата се дъни. Кайзера е на пейката, докато отборът му – Бангу, пада с 0:2 осем минути преди края. Предишната нощ в 4 сутринта по време на запиване в някакъв бар треньорът му е обещал, че няма да играе. Но, изведнъж, се чува глас от уоки-токи-то – Карлос де Андраде, собственикът на Бангу, иска да види Кайзер на терена. Подготвеният за влизане в игра Карлос трябва да измисли нов план, и то бързо.

7

„Започнах да загрявам, а феновете зад мен на оградата започнаха да крещят по мен. Скочих на мрежата да се бия с тях, за да не вляза в игра.“ И това проработва. Кайзера е изгонен, още преди да стъпи на терена.

В съблекалнята Де Андраде е бесен. Но Кайзера се измъква и от тази ситуация. Обяснява на президента, че го смята за втори баща, след като е загубил първия си на 13, и че е скочил на феновете, защото са наричали Де Андраде „крадец“. Трябвало да защити своята чест, тази на президента и на клуба. Гневът на Де Андраде изчезва. „Прегърна ме и ме целуна, след което ми изготви нов договор. Още една година!“

Кастор де Андраде е мъртъв от 15 години, но репутацията на Кайзер е жива в Бангу и до днес. Кайзера преминава през бразилските Ботафого, Флуминензе и Вашко да Гама, въпреки че и за тях не играе никога. Нито Ботафого, нито Вашко потвърждават или отричат, че е бил при тях, но от Бангу и Америка си признават, че е бил част от отбора им. Всички футболисти знаят, че е измамник. Носителят на световната титла от 1994 г. с Бразилия Рикардо Роча казва за Кайзер: „Смятахме го за забавен. Винаги успяваше да не играе. Обичаше света на футбола, обичаше да е сред нас.“

Един от най-добрите приятели на Кайзера е Ренато Гаучо, който впоследствие става известен треньор в Бразилия. Двамата много си приличат и Карлос понякога го имитира по барове. Една вечер, Гаучо се опитва да влезе в заведение и казва името си на вратата само за ра разбере, че вече е вътре. Гаучо веднага „вързва“ какво се случва. Но на никой от футболистите това не му е неприятно, дори се забавляват с Кайзер. „Той е приятел. И то много добър на всеки един от нас – казва бившият му съотборник в Амрика – Маурисио. – Никога не направил лошо на някого, просто искаше да бъде щастлив. И имаше огромна коса!“

В началото на 90-те, по времето си в Ботафого, Кайзера обогатява арсенала си с измами. „Говори“ по телефон, голям почти колкото тухла, в ъгъла на съблекалнята. Понякога на английски, правейки се, че обсъжда оферти от различни отбори. Докато един ден Роналдо Торес, един от треньорите, се скрил зад него и разбрал, че телефонът е детска играчка. „Преструвах се, че говоря със собственици на други отбори. Исках да ми се ядосат и да ме изгонят. Но не сработи“, спомня си Кайзер.

Въпреки че не стъпва на терена, Кайзера живее живота на истинска футболна звезда. „Партита, жени. Излизахме много. Бяхме ергени. Видяхме всичко – споделя Маурисио. – Карлос беше от Рио, умен, дете на плажа. Жените го харесваха, защото говореше като истински голмайстор, носеше се с футболистите, но не беше футболист.“

 

 
 
Коментарите са изключени

Средновековна слава: Обсадата на Константинопол

| от |

Обсадата на Константинопол, която завършва с разгром за силите на Халифата, е едно от най-значимите сражения от сревновековната история на България. Тя е във фокуса на втория епизод на новата анимационно-документална поредица „Средновековна слава“ на „Българска история“ и ЗАД „Армеец“. Подвигът е голям и печели на Тервел прозвището „Спасителят на Европа“.

Историята можеше да бъде много по-различна, ако през през 674 г. войските на Арабския халифат, не бяха достигнали за пръв път до столицата на Византия – Константинопол. След четиригодишна борба, Константин IV Погонат успява да се справи с надвисналата заплаха. Четиридесет години по-късно, арабският владетел – халифът Сюлейман ибн Абд ал Малѝк решава да победи там, където дедите му се провалят и да завладее най-великия град в тогавашния свят. Носело се поверие, че „новият Рим“ ще бъде превзет от халиф с името на древен пророк, в случая на Соломóн.

Арабите избират момента за действие правилно – Византия се намира в постоянна династическа криза близо две десетилетия. Василевсите се сменят един след друг в кървава игра на дворцови преврати. В тази надпревара за трона дейно участие взема и българския владетел Тервел, който ловко манипулира имперските велмóжи, подкрепяйки различни фракции и извличайки максимална полза за своята държава.

През 716 г., в Сирия се събира огромна армия начело с братът на халифа – Маслáма ибн Абд ал Малѝк, за която Михаил Сирийски пише: “Маслáма събра 200 000 войници и 5 000 кораба, които напълни с войници и провизии. Събра 12 000 работници, 6 000 камили и 6 000 магарета, които да носят храната на камилите и пътните провизии на работниците. На камилите натовари оръжията и обсадната техника. Накара  хората си да приготвят храна за много години напред и постави начело им като генерал Омáр, син на Хубейра. Сюлейман се закле така: „Няма да спра да се сражавам срещу Константинопол докато не разоря Арабия или не завладея града.“  Макар арабската армия да не надвишава 120 000 души като реална численост, тя остава най-голямата стъпвала на Балканите от векове.

Арабите зимуват в Мала Азия през 716 г., и се договарят със стратега на Амóрион – Лъв Сириец, който привидно им обещава помощта си. През пролетта на 717 г., Лъв успява да надхитри арабите, използвайки техен отряд за да влезе в Константинопол и да се обяви за император, след което веднага се заема да укрепява града. Разгневеният Маслáма веднага повежда силите си към византийската столица, за да накаже Лъв за предателството му. Основната част на арабската армия навлиза в Тракия през месец юли. Един авангарден корпус, начело с  Ухайда, е изпратен на север, вероятно по течението на Тунджа, за да подсигури тила на армията. Арабите нахлуват в българските земи, провокирайки Тервел да изпрати своята редовна армия в размер около 12 000 души и да ги пресрещне.

Българите разбиват арабският контингент, след което навлизат в Тракия в началото на август. Те успяват да изненадат Маслáма и личният му отряд от 4 000 елитни бойци и ги разгромяват. Маслáма се спасява на косъм и бяга при основните си сили, които блокират Константинопол по суша. Междувременно, Тервел и Лъв III започват преговори и между България и Византия е оформен съюз за справяне с арабската заплаха. Какъв е техният план –гледайте във видеото.

Документалната поредица „Средновековна слава“ е третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“. Неговата мисия е да помогне за популяризирането на родната история и да послужи като полезен инструмент за учителите, които искат да оцветят часовете си по история. „Средновековна слава“ разказва за десет от най-славните битки в средновековната история на България. Всеки епизод може да гледате премиерно по Bulgaria ON AIR – всяка неделя, от 16,30 часа, в предаването „Операция История“ с Росен Петров.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Шведът, който се качи на колелото си, пропътува 13 000 километра, изкачи Еверест и се върна обратно

| от |

Да се изкачи Еверест е предизвикателство от историческа значимост не само за човека, но и за родната страна. Обикновено тези алпинисти получават спонсори, достатъчно медийно внимание и дори се издигат до нивото на герои. А и нека бъдем откровени, Еверест не е разходка в парка и редица алпинисти са погребани в ледената прегръдка на планината.

Един човек решил да не вярва особено на всички страховити истории. Неговото име е Горан Кроп. С впечатляваща физика и размери от 190 сантиметра и 108 килограма, шведът имал известен опит в изкачването на планини. Никой не знае какво точно е мислил Горан, но някъде през октомври 1995 г. се качва на своето колело с още около 100 килограма като храна и допълнителни провизии, завързани на ремарке и се подготвя за пътешествие до Еверест. Разстоянието е 13 000 километра.

Целта на алпиниста е била да стигне през май, когато обстановката е достатъчно добра и позволява атакуване на върха. И с много въртене и значително олекотена чанта, Горан пристига през май 1996 г. с достатъчно желание да изкачи Еверест. На 3 май успява да стигне  на около 100 метра от върха, но се отказва поради затрудненото движение – потънал е до кръста в сняг. Разочарован от цялата идея, Горан се връща обратно в лагера и чака своя нов шанс. И така на 23 май повтаря начинанието си и влиза в историята на авантюристите, които са покорили планината. След този подвик шведът слиза обратно, говори с местните жители, се качва се на колелото обратно към дома – още 13 000 километра.

Goran_biking_95

Снимка: By Per.calleberg – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19532827

Историята може да звучи абсурдна, но има и някои много важни подробности, които човек трябва да знае. Кроп се изкачва до там абсолютно сам. Не е използвал услугите на нито една шерпа, всяка крачка е била с цялото бойно снаряжение. Всички са чували легендата, че колкото по-високо се изкачва човек, толкова по разреден става кислорода и по тази причина в подножието на планината се предлагат кислородни бутилки и маски. Можете ли да познаете колко точно е взел Горан? Прави сте, николко. През 1999 г. суровият швед се завръща с приятелката си и двамата изкачват върха за втори път. Горан обаче решил, че няма да помага и по пътя дори не са се държали за ръце. Кислород отново не е необходим.


View this post on Instagram

#görankropp #everest #mountaineer

A post shared by Martin Marty Quevillon (@martinmartyquevillon) on

Горан е запален по планинарството от най-ранна възраст. Баща му го води за първи път да изкачат планината Галдхопиген – най-високата в Норвегия. Когато родителите му се разделят, той се записва при парашутистите и още тогава показва неизличими форми на лудост. Събуждал се в 3 часа сутринта и с пълно бойно снаряжение изминавал около 60 километра. И тогава изкачва планини и се влюбва в това хоби. В един момент решава дори да се изнесе на палатка в планината, за да не му се налага да плаща наем и също така да остане близо до планината. През 80-те години прави впечатляваща разходка през Андите. През 1993 г. успява да изкачи и К2. През 90-те години е единствения човек в Швеция, който покорява  5 от 14-те най-високи планински върхове. Освен това е единственият  покорил Еверест два пъти.

Правил е опит за атакуване и на  Северния полюс, но измръзва и по пътя е нападнат от мечка, което го кара да се откаже. Освен това страда, защото застрелва животното, за да се спаси. В следващия си проект решава да тръгне от Сиатъл с корабче и да стигне до Южния полюс, където ще се опита да добави още една славна победа в резюмето си. Единственият проблем е, че по това време Кроп никога не е управлявал кораб. Именно в Сиатъл започва да взима частни уроци, но така и не успява да продължи историята. На 30 септември 2002 г., докато прави рутинно изкачване на планина във Вашингтон, екипировката му се заклещва и Горан пада. Нелепата смърт го застига в най-странния възможен момент, когато рисковете би трябвало да са сведени до минимум. Въпреки това остава единствения швед в историята на страната си, който е изкачил Еверест без нуждата от кислородна маска. И е отишъл и се е върнал до там с колело.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Маркиз дьо Сад и … Маркиз дьо Сад: Любовният танц на един благородник с чудовищното му либидо

| от Мая Вуковска |

Красотата – явление просто и понятно, а грозотата – нещо необичайно. Извратеното въображение винаги предпочита немислимото и необикновеното, а не простото и обичайното.

Маркиз дьо Сад

Ако си мислите, че след като сте прочели “50 нюанса сиво”, вече знаете всичко за нестандартния секс, значи сте много назад с материала. Уверявам ви, че само след първите три страници на “Философия в будоара” (1795) на Маркиз дьо Сад ще бъдете толкова потресени, че “50-те нюанса” вече ще ви се струва детска книжка. Но не може и да бъде иначе – все пак Маркизът е буквалният вдъхновител на идеята за садизма!

Donatien Alphonse François, Marquis de Sade

Първите седем години…

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад се ражда през 1740 г. в Париж в семейството на вечно отсъстващи дипломат с бисексуални наклонности и придворна дама в двора на Луи XV. Ранното детство на Донасиен е поредното потвърждение на вярването, първите седем години са най-важни за оформянето на индивида. Бащата често прекосява градините на Тюйлери по късна доба в търсене на мъжки проститутки. А през малкото време, което прекарва вкъщи, обича да удря шамари на жена си, понякога дори в присъствието на гости. Шестгодишният Донасиен е изпратен да живее при чичо си в Южна Франция. Въпреки че е абат, чичото се оказва абсолютен идиот, неспособен да отглежда и възпитава дете. Още преди на Донасиен да му е поникнал и един косъм по тялото, настойникът му го окуражава да търси забавление в алкохола и секса. Когато е на 10, родителите му си го прибират в Париж и като повечето младежи от неговия сой, и Донасиен е изпратен да учи в елитно йезуитско училище. Там често прави бели, заради които възпитателите му налагат сурови физически наказания. Историците предполагат, че още тогава в ума и слабините му са посети първите семена на влечението към насилието. Обществото, което издига в култ строгия морал, и лицеят, който възпитава със средствата на срама и унижението, са основните фактори, които спомагат за трансформацията на хипер чувствителното момче в писателя с най-скандално и девиантно поведение и творчество в човешката история.

Война, брак и още нещо

След като приключва с учението, Донасиен постъпва в армията и се бие смело в редовете на съюзническите сили срещу Прусия по време на Седемгодишната война (1756 – 1763). Когато се връща от фронта, заварва семейството си на прага на разорението. За да закърпят семейния бюджет, майката и бащата решават да потърсят на сина си богата съпруга. Освен това се надяват, че бракът ще успее да озапти тревожните му сексуални импулси, които са започнали да се проявяват след края на войната.

Bronze artwork at the Chateau de Lacoste above the hillside

Уреденият брак става факт само два дни, след като Донасиен се запознава с бъдещата си съпруга – Рене-Пелаги дьо Монтрей. Бракът им изглежда като изваден от учебник за времето си: очарователен млад аристократ с ум като бръснач и невзрачна, слабо образована девственица с голяма зестра. Да, обаче съвсем скоро стъклената статуетка на перфектния стереотип се пропуква и започват да се случват, меко казано, странни неща. Преди да се ожени, маркизът е чест посетител на бордеите, но изглежда, че съюзът, сключил с Рене-Пелаги “пред бога и пред хората” не е достатъчен мотив, за да се откаже от сексуалните си похождения извън семейното ложе. С високомерен непукизъм той кани една от любимките си в имението си в Прованс, където на партитата я представя за своя съпруга. Още по-странен от този е фактът, че родителите на истинската му съпруга са  напълно наясно с провинциалните му забежки. Тъщата, мадам дьо Монтрей, е особено привързана към маркиза. Самоотвержено го брани срещу хулите и клюки те и се бори с нокти и зъби да го предпази от неприятности със закона. Мадам е толкова откачена, че прибира най-малката си дъщеря от манастира, където е монахиня, уж под претекст, че това ще подобри здравето й, но всъщност е ясно за кого е бил предназначен този очарователен, девствен подарък.

Бий ме, обичам те!

По време на брака си с Рене-Пелаги маркизът държи апартамент в Париж – лична тайна бърлога, където може на спокойствие да експериментира с различни сексуални техники и да тества границите на перверзните си пориви. Невинаги доброволни съучастници в садистичните му занимания стават проститутките от парижките бордеи. След като се разчува случая, при който той завързва една от тях на разпятие и крещи богохулства, докато я шиба с камшик, съдържателките на бордеите започват да се предупреждават една друга да пазят момичета си от чудовището, което броди из града и насилва жени в апартамента си. Въпреки страховитите истории, които се носят за маркиза, действията му все остават ненаказани. И така до 1768 г., когато извършва поредния си зловещ акт. В нощта преди Великден той води проститутка в апартамента си, където я пребива с камшик и излива горещ восък върху отворените й рани. Въпреки че семейството на маркиза плаща на момичето да свали обвиненията си срещу сина им, самият крал решава, че е крайно време да се прекрати това безумие. Само че вместо да го прати в затвора, той го осъжда на изгнание … в собственото му разкошно имение в Прованс.

Marquis de Sade, Schriftsteller, Frankreich - im gefängnis

Насилието ескалира

“Заточението” по никой начин не успява да уталожи бушуващите желания на маркиза, а по-скоро е начин да избегне реалното наказание за извършените престъпления. И той, разбира се, не спира с изцепките. Напротив – деянията му стават все по-дръзки и ужасяващи. Веднъж, с помощта на съпругата си, Дьо Сад успява да примами в имението пет млади жени и един младеж, където ги превръща в свои пленници. В продължение на шест седмици маркизът и неговият личен слуга и любовник от време на време Латур се гаврят със затворниците по всевъзможни начини. Двамата мъже обичат да ползват афродизиак, известен като “Испанска муха”, с която да възбуждат сексуалния апетит на жертвите си.

Screenshot_1

Снимка: By Ωριγένης – Greek wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2636617

Често Дьо Сад и Латур представят сексуалните си издевателства под формата на театрални представления пред единствения си зрител- Рене-Пелаги. За случващото се зад стените на имението се разчува в селото, а оттам новините стигат и до Париж. Когато започва сериозно да им пари под краката, двамата съучастници бягат в Италия.

Затворнически неволи и Vive la révolution!

През 1766 г. маркизът е примамен да се върне в Париж с новината, че майка му е болна. Там обаче е арестуван и осъден на доживотен затвор в тъмницата във Венсан. Когато през 1784 г. тъмницата затваря врати, местят маркиза в Бастилията. Именно там той започва да пише. 10 дни преди шурма на Бастилията, с който започва Френската революция, е освободен и изпратен в лудницата Шарентон. През 1790 г. получава амнистия и се включва с размах в политическия живот на “новата” Франция като поддръжник на крайната левица, загърбвайки по този начин аристократичния си произход. Десетина години живее свободно като “гражданина Сад”, обаче през 1801 г. е разконспириран като автор на до този момент анонимната новела “Жюстин”, обявен е за луд и отново изпратен в Шарентон. Там и умира през 1814 г.

Sade-Biberstein

Снимка: By H. Biberstein – L’Œuvre du marquis de Sade, Guillaume Appolinaire (Edit.), Bibliothèque des Curieux, Paris, 1912., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=567298

Геният зад садиста

Творбите на Дьо Сад са забранени във Франция до 1957 г. До този момент всички критици са единодушни, че творчеството му е апотеоз на насилието и сексуалната перверзия, родено от болния мозък на един престъпник. Дори собственото му семейство се отрича от него и цели пет поколения от рода Дьо Сад упорито се опитват да изтрият името му от родословното си дърво. Маркизът е реабилитиран, едва когато един от последните му живи роднини, граф Хю дьо Сад, започва да продава вино и фино бельо с името на скандалния си предшественик.

Постепенно светът също поглежда с други очи на живота и творчеството на Дьо Сад. Критиците и изследователите му признават, че влиянието на маркиза върху всяка сфера на модерната епоха е неоспоримо. Кураторката на изложбата, посветена на Дьо Сад в парижкия музей “Д’oрсе”, Лоренс де Кар казва: “Неговата цел е била да унищожи всяка илюзия, свързана с човешката сексуалност, била тя морална, религиозна или историческа, вдъхновявайки по този начин художниците да погледнат с нови очи човека и неговото тяло. Като пример ще дам Делакроа, Дега, Вато, Енгър. Ами Пикасо ! Вижте само как играе с тялото и формите му – показва ни го, напълно подчинено на погледа на наблюдателя. Кино-творците, най-силно повлияни от Дьо Сад, са Алфред Хичкок, Бонюел и Пиер Паоло Пазолини. Последният претворява най-известното произведение на маркиза “120-те дни на Содом” в умопомрачителната си творба “Сало̀” (1976). Изобщо в което и кътче на поп културата да надникне човек, ще види отпечатъка на маркиза.”

В много от писанията си Дьо Сад се проявява като пророк, успял да прозре връзката между човешкото подсъзнание и проявите на сексуалността цял век преди Фройд и да обяви хомосексуалността за също толкова нормална колкото   и хетеросексуалността два века преди началото на световното движение за правата на ЛГБТ общността. Призивът му да се освободи човека от всичките му “цивилизационни задържки” в поведението, наложени му от държавата, лицемерната църква и закостенелите обществени нрави са дали мощен творчески тласък на редица иконични модерни писатели като Луи-Фердинан Селин и Хенри Милър в кръстоносения им поход в търсене на ултимативната свобода на индивида.

Терминът “садизъм” е използван за първи път през 1888 г. от психиатъра Рихард фон Крафт-Ебинг. И въпреки че всички го свързваме с

тъмната срана на маркиз дьо Сад, неговата личност си остава загадка, фантастичен образ. Уж всеки знае кой е той, но никой не го познава.

 
 
Коментарите са изключени