shareit

17 от най-страховитите неща, които деца са казвали на родителите си

| от |
16040

Потребител в Reddit реши да попита майките и татковците следния въпрос: „Кое е най-страховитото нещо, което вашето дете някога ви е казвало?“ Темата вече съдържа стотици различни отговори, кой от кой по-зловещи, пише радио Фреш, цитирайки Обекти.

Важно е да отбележим, че много е вероятно част от тази „страховитост“ да произлиза от недоразбиране между възрастните и малките деца. В много от случаите цитатите са плашещи заради начина, по който ги интерпретираме. В случая детето може въобще да не е искало да каже това…

… да се надяваме.

UnfortunateBirthMark: „Завивах двугодишния си син и той ми каза „Сбогом, тате.“ Отвърнах му „Не, казваме лека нощ“. „Знам, но този път е сбогом“, каза ми. Трябваше да го проверявам на няколко пъти през нощта, за да се уверя, че е все още там.“

Like_I_was_sayin: „Моята тригодишна дъщеря застана до новородения си брат, погледа го за известно време, обърна се към мен и ми каза: „Тате, това е чудовище, трябва да го заровим.“

Tom_Zarek: „Когато бях горе-долу на 3, котката ни роди мъртвородени котенца. Попитах баща ми дали можем да им направим надгробни кръстове и той се съгласи. Докато ги майстореше, го му зададох следния въпрос: „Не са ли прекалено малки?“. Татко: „Какво имаш предвид?“. Аз: „Няма ли да ги приковем за тях?“. След няколко минути мълчание, той отвърна „Не, няма да сторим това.“. Аз: „О.“

hrhomer: „Моята племенница седеше на кушетката. Имаше странна физиономия. Майка й я попита за какво си мисли и тя отвърна: „Представях си как ме заливат вълни от кръв.“

abluesxs: „Попитах на шега „Кой е най-добрият начин човек да си намери приятелка“ и моят 7-годишен син ми отговори: „Ще й кажа, че ако не ми стане гадже, никога повече няма да види родителите си.“

piperfloats: 5-годишното: „Мамо, когато умреш, искам да те поставя в стъкленица, за да те задържа до мен и винаги да те виждам“. 6-годишното дете отговаря: „Това е тъпо. Откъде ще намериш толкова голяма стъкленица?“

psalm_69: „Спях си съвсем спокойно. Към 6 сутринта ме събужда моята 4-годишна дъщеря. Лицето й е на сантиметър от моето. Поглежда ме право в очите ми и прошепва: „Искам да обеля кожата ти.“ Предисторията на тази ситуация е, че миналата седмица изгорях от слънцето и кожата ми започна да се бели. Ужасих се за първите няколко секунди, все пак току-що се събуждах. Не знаех дали сънувам, какво всъщност се случва.“

PookiePi: „В един период от време моето бебе постоянно казваше „Hi hi hi hi hi hi hi“ (бел. ав. – здравей). Един ден думичките започнаха да звучат повече като „Die die die die“ (бел. ав. – умри). Попитах я „Какво каза?“, тя се обърна към мен и прошепна „Умриииииииии…“

falicor: „- Защо плачеш?
– Лош човек.
– Какъв лош човек?
– Ето там – и посочва тъмния ъгъл на стаята.
В момента, в който се обръщам, лампата до въпросния ъгъл пада. Тази нощ спа в нашето легло.“

Lord_of_hosts: „Моят тригодишен син винаги е бил особено весел и безгрижен. Поради тази причина това е толкова странно. Понякога, когато се гушка със своята майка, казва съвсем сериозно: „Мамо, обещавам никога да не изгризвам кокалите ти. Обещавам ти!“ Нямам абсолютно никаква представа откъде е прихванал това.“

GatorMcGovern: „Детето на един мой приятел му казало: „Тате, толкова много те обичам, че искам да ти отрежа главата и да я нося навсякъде със себе си, за да мога да виждам лицето ти, когато си пожелая.“

ToastedCheesee: „- Заспивай, под леглото ти няма нищо.
– Сега той е зад теб.
Все още не мога да преодолея това. Спомням си ясно тръпките, които ме побиха.“

x_y_zed: „Наскоро се возих в един автобус. Спряхме пред някаква клиника, а малкото момиченце на седалката пред мен се обърна към баща си и му каза: „Смъртта лекува бедняка“. Нито дума повече.“

deleted: „Когато бях дете:
– Мамо, виж какво научих!“
Когато тръгва да ме целува за лека нощ, й пускам език.
– Научих го от един филм! Означава, че обичаш някого!
Майка ми спокойно се изправя, без да отрони и дума, и си отива в стаята.
И до ден днешен потръпвам от ужас, когато си припомня какво съм сторил.“

olafthebent: „Т.е. да не го хвърлям в огъня?“ – думите на моята 3-годишна дъщеря, държаща своя малък брат за първи път.“

utcursch: „Една вечер изкарвах от банята моята дъщеря на две годинки и половина. Със съпругата ми й обяснявахме колко важно е да поддържа интимните си части чисти. Тя отговори съвсем небрежно: „А, никой не ме гледа там. Една нощ опитаха. Разбиха вратата и опитаха, но аз се борих. Умрях и сега съм тук“. Изрече всичко това, сякаш е някаква дреболия.“

hasnfefr: „Моят син (около 6 годинки) накара майка си да легне по корем, седна на дупето й и започна да подскача, заявявайки: „Сега се размножаваме като влечуги!“. Благодаря ти, Discovery Channel!“

 
 
Коментарите са изключени

Чевокоядци на върха на Андите

| от |

Аерофобията е често срещана на борда на всеки самолет. Страхът от моменталната катастрофа обхваща повече от 40% на борда, а понякога процентите могат да се повишат при турболенция и други летателни катаклизми. Като добавим и факта, че пилотите обичат да подремват, докато автопилота върши цялата работа, започваме да съчувстваме много на хората, които летят не само с досадника на другата седалка, но и с паниката, която се прокрадва при всеки трус. Никой не знае с какви страхове са летели играчите на уругвайския отбор по ръгби „Старите християни“, но когато самолетът им се разбива над Андите, малцина имат щастието да оцелеят. „Щастие“ е последното, което предстои в следващите няколко месеца. В ледената пустош няма никой, който да помогне на бедстващите. Самолетът им пада на 13-и октомври.

На борда са не само играчите, но и семействата им. От 48 човека ще оцелеят само 28, но след два месеца някъде по аржентинските върхове на Андите ще бъдат открити едва 16 човека. Пилотът Ферадас е прелитал над планината повече от 29 пъти, самолетът им има направени само 792 летателни часа. Ориентирани само от контролната кула и радарите, авиаторите не виждат нищо от дебелите облаци. Изчислявайки, че скоро наближават времето за кацане, те искат разрешение от кулата, без да осъзнават, че още летят над върховете. Снишаването е посрещнато от силни ветрове и допълнително влошава контрола над самолета. Всички в самолета се шегуват, че това е турболенция, докато някой не вижда през прозореца, че са опасно близо до планината. Осъзнали грешката си, авиаторите форсират двигателите с надеждата да успеят да се издигнат на безопасно разстояние, но за жалост са много далече от истината. Самолетът претърпява серия удари и окончателно спира на Глетчъра на сълзите. Преди това е липсвало име на точно тази локация.

FokkerAnde1972

Снимка: By Pedro Escobal – Personal documents, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2603166

След сблъсъка оцеляват 33 човека, повечето са в тежко състояние, със счупени крайници. Густаво Зербино и Роберто Канеса са студенти по медицина и бързо започнали да практикуват наученото от университета. Някои от техните пациенти имат тежки наранявания, а Нандо Парадо изпада в кома в следствие на тежък удар по главата и три дни се бори за живота си. Контролната кула осъзнава, че самолетът е изчезнал от радарите, липсва всякаква връзка и положението е повече от критично. Още в първите часове започват спасителни полети, опитващи се да открият поне останки. Неизвестно за всички е, че само на 21 километра имало изоставен планински хотел, който можел да приюти бедстващите и да осигури необходимата топлина. На следващия ден започва международно издирване. Аржентина, Чили и Уругвай използват самолети и често прелитат над оцелелите, но за жалост не ги виждат.

Бедстващите се опитват да напишат SOS върху белия покрив на самолета, използвайки червило, но осъзнават, че няма да могат да направят достатъчно големи и видими букви и бързо се отказват. Нито един самолет не можел да различи белите останки върху снега. Още по-тъжното е, че никой не давал особени надежди за този полет. На 21 октомври след близо 142 часа и 30 минути, спасителните отряди се отказват с мотив, че няма как да оцелее човек в тези атмосферни условия, при това след катастрофа. Единствената утеха била, че ще могат да открият телата за погребение през лятото. За съжаление и това е до някаква степен грешка. Рой Харли открил малко радио между седалките на самолета и с помощта на дълъг кабел успява да направи антена и да чуе, че никой повече не ги издирва. Най-страшното едва сега започва.
Още през първата вечер умират 5 човека. Останалите започват да вадят самолетните седалки и да правят някаква форма на убежище. 27 човека успяват да се свият в пространство от 2.5 метра на 3 метра, така поне могат да се топлят, огромната зейнала дупка в кабината била затворена с багажи и сняг за допълнителна изолация. През деня се разтапя сняг върху парче метал, а през нощта оцелелите намаляват драстично.

MOV06640 001

By Alejandra Cartamil, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9718756

Температурите често падат до -30 градуса по Целзий. Повечето оцелели живеели близо до морето, радвали се на горещо време и в този момент ледената хватка била напълно безмилостна. Ужасът идва с факта, че храната е изключително малко. След останките са открити около 8 шоколадови блокчета, малко миди, три бурканчета с конфитюр и допълнителни оскъдни количества на малкото храна, която бихте открили във всеки самолет. Количеството било разделено, но въпреки това не била достатъчно. Една седмица по-късно към всички неволи идва и ужасът – глад. Липсват животни, липсват растения, бялата ледена пустиня няма какво да предложи. Има само едно решение – канибализъм. Всички знаят какъв е отговора, но никой не посмява да го каже. Ако може да има нещо положително в цялата мизерия, това е фактът, че ниската температура не позволява на телата да гният. В следващите дни, всеки един от оцелелите ще трябва да приеме идеята, че ако не иска да умре, трябва да консумира човешкото месо на свой приятел. В телата на мъртвите има достатъчно протеин, но как можеш да консумираш човека, с когото преди десет дена си бил на една маса и си разговарял? И докато конфликтите напират, лавина отнася още 8 оцелели. Накрая няма друго решение освен консумацията на скорошните починали.

KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

Снимка: By BoomerKC – Own work, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5040425

Това обаче не влиза в категорията „Канибализъм“. Проявата на канибализъм е убиването и консумация след това, в този случай обаче говорим за човекоядство, защото смъртта не е насилствена. Както е писано и преди, човешкото тяло разполага с достатъчно протеини. За Роберто Канеса има две стъпки към тази последна част – правенето на разрези, които не са голяма трудност и взимането на решение. Оцеляването, поне за грубата толкова далече от цивилизацията не е било човекоядството, а правенето на преход и излизането от планината. В един момент най-здравите тръгват да търсят помощ, но се оказва, че са много по-далече, отколкото подозират. При температури от -10 градуса по Целзий, Парадо, Канеса и Визинтин тръгват да търсят помощ. По думите на умиращия пилот са близо до Курико.
Само Парадо носи три чифта джинси, три суичъра и всичко това върху една поло блуза.

След това слага 4 чифта чорапи и след това увива краката си в найлонови торбички. Никой няма карта, никой няма представа къде отиват и освен това на тази височина има значителна липса на кислород, която допълнително затруднява движението. След три дена изкачване, Визинтин решава да се върне обратно, защото храната няма да им стигне. Оказва се, че по надолнище, използвайки самолетната седалка като шейна, той успява да измине същото разстояние за по-малко от час. Останалите продължават да вървят и се съгласяват, че е по-добре да умрат в планината, отколкото да чакат смъртта си при самолета. След още много километри, надеждата започва плахо да гледа през кораната на дърветата, двамата уругвайци виждат все повече следи, оставени от туристи. Най-накрая след девет дена виждат група местни, които събират дърва. Опитват се да им привлекат вниманието, но след като са от другата страна на реката, никой не ги чува. Парадо пише бележка и я хвърли с камък от другата страна. Там е написал следното:

„Идвам от самолета, който падна в планините. Аз съм уругваец. Вървим от десет дена. Имам ранен приятел тук при мен. В планината има още 14 пострадали. Трябва да се махнем от тук, но не знаем как. Нямаме никаква храна, слаби сме. Ще дойдете ли да ни помогнете. Моля ви, не можем да ходим. Къде се намираме?“

Viven5

Серджо е изправеният мъж. 

Снимка: By Héctor Maffuche – http://www.magicasruinas.com.ar/revistero/aquello/revaquello074.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2354284

Писмото било прочетено от Серджо Калатан, чилийски гражданин. Той осъзнал с кого говори и им направил знак, че разбира. Изкрещял колкото се може по-силно „УТРЕ!“ и след това започнал да разказва на останалите двама души за самолетната катастрофа. Никой не вярвал, че може да има оцелели хора. На сутринта чилийците хвърлят големи парчета хляб на другия бряг. Серджо се качва на кон и започва да язди десет часа в търсене на помощ през планината, освен това трябва да измине разстоянието, за да стигне на другия бряг. По пътя среща друг свой приятел, разказва му къде са бедстващите и изпраща него да го прибере, докато той продължава да язди до селото Пуенто Негро. Конят вече няма сили, но за голяма радост минава камион, който Калатан спира. След това отива в полицейския участък на Пуенте Негро. Новините се предават на армията в Сан Фернандо, Чили. Междувременно Парадо и Канеса са изпратени в Лос Майтенес де Курико, където са нахранени и могат да получат лекарска помощ. Те не знаят, че са изминали 38 километра за десет дена в един от най-невъзможните сезони на годината. За прекараното време в планината, Канеса тежи само 44 килограма. Чилийската армия изпраща 3 хеликоптера Bell UH-1. След разпит на Парадо, летците чакат да се вдигне купестата облачност и към обяд заедно с него тръгват да търсят локацията на самолета.

Два хеликоптера издирват, докато третия седи в резерв. В следобеда на 22 декември 1972 г. се забелязват останките на нещастния самолет. Няма достатъчно място за всички и членове на екипажа са готови да останат и да чакат следващия курс. Оцелелите прекарват само една последна вечер в самолетната кабина. На следващата сутрин хеликоптерите се завръщат и извеждат останалите хора. Обикновено има и последен курс за телата на жертвите, но понеже са на аржентинска територия, властите трябва да направят разследване и да ги предадат обратно. На 26 декември излиза и историята за канибализма (макар и да говорим за човекоядство). Два дена по-късно има пресконференция, в която оцелелите обясняват, че през последните 72 дена са имали спогодба с умиращите, че телата могат да се консумират. Историята е добре запечатана в няколко филма, оцелелите разказват и историята си в книги. Самото преживяване поставя за пореден път доказва колко издържлив може да е човек, но за жалост с цената на много грехове, макар и чилийски свещеник да опрощава всичките, гарантирайки, че всяко действие е било в екстремни ситуации.

 
 
Коментарите са изключени

Никлас от Салм – човекът, който развали закуската на Сюлейман 1-и

| от |

Историята не се вълнува от цифрите и многократно доказва, че голямата армия често може да стане за смях. Сюлейман 1-и ще разбере всичко това по трудния начин. След като превзема Белград, фокусът на султана се насочва към Средиземноморието. В следващите години ще постави своя морска база на остров Малта и ще се стреми към пълната морска доминация. Когато Унгария отказва да се преклони, Сюлейман решава да демонстрира пълната си сила, изразена предимно в човешки капитал, взиман най-често под формата на кръвен данък, да неутрализира крал Лайош 2-и. След като кралят е мъртъв, апетитът на всички се изостря. Много скоро става ясно, че султанът не само не демонстрира сила, но има намерение да променя облика на Европа. Самият той много иска да прилича на Александър Македонски и използва военната си мощ, за да заслужи тази титла.

След като австрийският херцог Фердинанд започва скромна военна кампания с претенции за короната, султанът на Османската империя решава да се разходи за втори път в Централна Европа и този път използва повече от 120 000 войника, тежка артилерия, камили (по-издържливи били на дълъг път) и още много други. Впечатляващата армия започва своя дълъг и изморителен поход на 10 май 1529 г. Великият пълководец смята до края на годината да се е разправил с всички врагове, но за жалост природата е срещу него, впрочем както се случва и с Наполеон – дъждовете се оказват твърде скъпо удоволствие. До началото на септември падат Мохач и Буда.

Крайната дестинация на дългото пътуване е Виена. През цялото време вестоносци и разузнавачи предават, че 100 000 армия на Сюлейман минава изключително лесно през градовете. Виена трябва да се подготви за много тежка битка. Младият  султан още не знае, че от другата страна го очаква един 70-годишен старец с достатъчно боен опит, донесъл главата на френския крал. Никлас граф на Салм се оказва страховит немски наемник. Макар и на преклонна възраст, той използва вече наложени немски наемници с името ландскнехти. Въпросните бойци могат да се похвалят с цветните си дрехи, висока лоялност и жертвоготовност.

Landsknechte

Снимка: By Daniel Hopfer – from de.wikipedia uploaded by Benutzer:Dylac, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=465391

Историята на тези войници започва с писмено разрешение за отглеждане. Само лордовете могат да набавят такива наборници и след сериозно военно обучение, ландскнехтите стават не само предпочитана, но и единствена наемна армия в Централна Европа. Въоръжени с пики с дължина от 4.2 метра, както и с мечове с дължина от 170 сантиметра, тези бойни другари можели да водят свирепи битки, особено от разстояние. Същите дори не подозирали, че в обсадата на Виена ще могат да демонстрират колко важна е дистанцията в такива двубои. Да не говорим, че взвод от 300 човека комбинира най-доброто – определен брой носи пики, след това има група с мечове и на финала се подкрепят от стрелци с арбалети.

Повечето тактики се копират от швейцарската армия, но са достатъчно ефективни и успяват да се наложат през следващите сражения Освен тези симпатични бойни единици, Никлас използва и 700 испански мускетари – те разполагали с барут и достатъчно куршуми. Докато Сюлейман наближава града, опитните бойци подобряват многократно обсадата, успяват да изведат жените, децата и старците. Зад стените на Виена се крият едва 17 000 войника със скромни 75 оръдия. Единственият съюзник е лошото време и фактът, че огромната армия е успяла да се стопи значително от умора в следствие на лошите атмосферни условия. Въпреки това, султанът напомня на войниците си, че след две седмици възнамерява да закусва в катедралата Свети Стефан. Наемната войска не можела да развали своето реноме и под командването на Никлас дават свирепа съпротива.

Тежката артилерия на Сюлейман е останала някъде по пътя. Леката артилерия няма никакви шансове срещу стените на Виена, били те и рехави. Прелитащите снаряди често успявали да се движат по каменния път и да създават главоболия, затова за една вечер били извадени всички камъни и Виена осъмнала само с улици от кал. Следващите прелитащи снаряди буквално замръзвали в калта. Сюлейман наредил на неговите най-опитни бойци да започнат да копаят тунели под земята и да детонират стените подземно. Единствен проблем бил, че дългите копия на ландкнехтите били много  ефективни. Наемниците не били безсмъртни и също изгубили част от своя персонал.

SiegeOfViennaByOttomanForces

Снимка: By Неизвестен – HÜNERNÂME II. CİLT MİNYATÜRLERİNDE KOMPOZİSYON DÜZENİ, Ruhi KONAK, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3610635

След като все пак една от стените се отваря, наемниците успяват да я запушат и да отблъснат вече обезсърчените османски войници, повечето от тях без особен опит във водените на обсадна война. На 11 октомври отново проливни дъждове охлаждат желанието за атака на Сюлейман. Войниците му са обезсърчени, болни и сякаш проклетата Виена не иска да пада. Храната приключва, офицерите започват да режат крайници на всеки войник, който започне да мечтае за бягство. Това е и денят, в който Сюлейман обещава да закусва в катедралата. Никлас изпраща вест „Закуската Ви изстива!“. Последното сражение се води само 2 часа, без никакви значителни щети по крепостта. На 14 октомври се избиват пленниците в лагера на Османската Империя. Сюлейман си тръгва посърнал само с амбициите за господство в Централна Европа. Все пак ще има и второ настъпление, но след години, но 70-годишния Никлас няма да е на линия, за да демонстрира сериозния си военен опит.

 
 
Коментарите са изключени

Какво се случи с Роналдо през 1998-а

| от |

Две десетилетия по-късно въпросът още е актуален: Какво се случи с Роналдо през 1998-а?
Изминаха повече от две десетилетия, но мистерията не е разбулена. През 1998-а Роналдо вече беше известен из цялата планета като Феномена и бе взел първата си „Златна топка“. Той беше страховит нападател с божествен талант, който носеше на гърба си надеждите на цяла Бразилия за пета световна титла на „селесао“.

Но точно в момента, в който трябваше да натисне решително спусъка, феноменалният стрелец на футбола бе неузнаваем. Какво се случи на финала на Световното първенство във Франция преди 21 години? Защо този всемогъщ футболен бог беше безпомощен? От какво му стана толкова лошо само няколко часа преди началото на мача? Кой и защо му позволи да излезе на терена, въпреки сериозния проблем, който бе очевиден за всички?

Въпросите са десетки, даже стотици… А отговорите – далеч по-малко.
Имаше нещо агонизиращо неестествено Роналдо да се провали точно на финала срещу „петлите“, в който въпреки че бяха домакини, изглеждаха обречени. Но Съдбата реши да се намеси и да остави отпечатъка си в историята на футбола, оставяйки след себе си и безброй неизвестни.
Какво се знае със сигурност?

Няколко часа преди бразилците да тръгнат за „Стад дьо Франс“ Роналдо почива в хотелската си стая. Официалната версия е, че му прилошава, докато лежи в леглото. Съществува и твърдение, че е гледал спортно предаване в неудобна поза, след което се е почувствал зле.
Това може и да не ви се струва толкова важно, но, уверяваме ми, в тази мистерия е съществен всеки детайл.
Затова и Интер, който бе привлякъл бразилеца година по-рано, възложи на своя шеф на медицинския щаб Бруно Кару задачата да проучи абсолютно цялата документация, описваща състоянието на Роналдо: разкази на съотборници и други очевидци, изследвания, мнения на прегледалите го лекари и специалисти – всичко. Буква по буква.

Според най-разпространената версия, основаваща се на разказите на съотборици на Феномена, инцидентът се случва малко след обедното хранене.
Роналдо се свлякъл и започнал да се тресе неконтролируемо. Роберто Карлош, който делял една стая с нападателя, се паникьосал и започнал да вика за помощ. Малко по-късно пристигнал Едмундо.
„Когато го видях, се шокирах. Гледката беше кошмарна. Роналдо беше проснат на пода с плътно стиснати зъби, а около устата му бе избила пяна. Не знаех дали не си е глътнал езика“, разказва Едмундо в хода на разследването на случая.
Въз основа на документите, Кару, който е уважаван кардиолог, е убеден, че в никакъв случай не става въпрос за епилептичен пристъп, а за проблем, свързан със сърдечно-съдовата система. Неговите френски колеги обаче съвсем не разчитат така състоянието на звездата и грешната диагноза в комбинацията с предписаните му неподходящи медикаменти са могли да доведат до непоправими вреди на организма му. Поне така твърди италианският медик.

Soccer World Cup 1998: Brazil vs. The Netherlands

„Роналдо дълго време е бил в неправилна поза, която е затруднявала циркулацията на кръвта и може да предизвика сърдечни проблеми. За щастие, когато са започнали конвулсиите, в непосредствена близост е бил Роберто Карлош – казва Кара. – В клиниката лекарите са търсили съвсем друг проблем, така че до разглеждането на електрокардиограмата изобщо не се е стигнало. А тя свидетелства, че причината е именно там, в сърцето. След това на Роналдо са му дадени лекарства, които се използват за епилептични припадъци, но не са подходящи при сърдечни проблеми. Медикаментите представляват силни успокоителни, които няма как да не окажат влияние на играта му. След мача той е като едногодишно дете, което не може да запази равновесие.“

Роналдо не хареса експертното мнение на Кару и по някаква причина настояваше всички около него да се придържат към официалната версия – че здравословните му проблеми са причинени от силен стрес. Наистина доста от съотборниците му в състава на „селесао“ разказват, че в дните преди мача е бил доста неспокоен и объркан. Но тук идва мястото на психолозите, които контрират с питането: „А какво се очаква от голямата звезда на отбор, на който му предстои финал на световно?“.

„Много съм разочарован, че всички се опитват да направят сензация от тази неприятна история. Сигурен съм, че лекарите са направили всичко правилно и са поставили вярната диагноза“, каза Феномена. А не е като да не се потърсиха сензации около мистериозния случай.
Като конспиративната теория, че Роналдо е бил отровен от французите. Наистина – достойна е за заснемането на филм, но не съществува нито един факт в нейна подкрепа.

Продължаваме с фактите.
Роналдо е откаран в болница, а отборът на Бразилия вече е на „Стад дьо Франс“. В тимовия лист, попълнен от администратора малко повече от час и 10 минути преди финала, името му не фигурира. Светът е шокиран и всички се питат какво става.
25 минути по-късно лекарите се произнасят, че няма обективна причина, поради която да спрат Феномена да играе. От щаба на бразилците получава разрешение от ФИФА да променят предварителния състав и суперзвездата играе цял мач.

Играе ли? Южноамериканците сякаш са с човек по-малко, а Роналдо е неузнаваемо слаб. След поражението с 0:3 от „петлите“ Роналдо прави философското заключение: „Загубихме световната титла, но спечелих друга битка – тази за живота си.“
Спечелена битка за живот… Нали беше просто припадък от нервно напрежение? Явно Феномена знае повече за това какво точно случи, отколкото иска да знае светът.

„При всички случаи – имах ангажимент към родината си и не исках да го пропусна. Честта ми ме караше да чувствам, че мога да играя. Очевидно това не беше сред най-добрите мачове в кариерата ми, но бях там, за да изпълня своят дълг“, каза само бразилецът при поредния неуспешен опит да се разбули мистерията.

 
 
Коментарите са изключени

Когато британските железници откачаха вагони в движение

| от |

Според Британската железница така наречените „slip coach“ вагони се появяват случайно – когато вагонът, в който пътува един от служителите й, се откача и композицията продължава, докато той бавно намалява скоростта си и спира – според тази история съединителната верига се къса. Но въпреки леко плашещия характер на инцидента, мъжът се замисля дали ако го правят нарочно, това няма да бъде за добро. И така, през 19 век тази практика започва.

По-вероятната история на произхода на тези вагони е и малко по-драматична. Преди да бъдат приспособени по специален начин за такава операция, тя пак се е случвала, но директно, по много по-опасен за всички начин. 

След като идеята се разработва, на теория няма ограничение за броя на вагоните, които могат да се откачат или колко пъти може да се извърши това за едно пътуване. Експресния влак между Лондон и Глазгоу, например,  може да пусне няколко вагона в един по-малък град, след това още няколко в друг, в трети… стига да има служител в най-предния вагон при всяко пускане, който да натиска спирачките. След това откачените вагони могат да оставят пътниците си или да бъдат прикачени към друг локомотив.

До 1914 на ден се откачат вече около 100 вагона. В зенита на практиката те са около 200. Но въпреки че е активна близо един век , тя си има своята цена и недостатъци. Всеки откачен в движение вагон (или композиция от вагони) изисква, както отбелязахме, служител, а след това и хора, които да скачат отново вагоните за влак, което добавя към персонала. И макар вагоните да се откачат лесно в движение, след това не е толкова лесно да бъдат прикачени.


И тъй като влаковете все пак стават все по-бързи, откачането на вагони в движение с хора в тях ставало все по-опасно. Това в комбинация с разходите през 1960 довело до края на практиката. Именно последното такова пътуване виждаме и във видеото.

Идея обаче просъществувала останала още малко. В някои случаи влаковете спират да откачат автомобили, които след това се свързват отново с нов двигател. В други няколко локомотива са свързани за участък, след което се разделят на спирка, преди да продължат под собствена сила. Такива системи с разделен влак си проправят път в цяла Европа и САЩ.

 
 
Коментарите са изключени