shareit

1500 бежанци от Сирия преминаха македонската граница

| от chronicle.bg |

Македонската полиция допусна над 1 500 бежанци от Сирия да преминат безпрепятствено границата край Гевгелия, след като прекараха три дни на открито в ничията земя, съобщава БНР.

Македонските власти осигуриха допълнителни влакове от Гевгелия за Табановце, на сръбската граница, откъдето мигрантите се отправят към Унгария и Северна Европа.

По данни на Скопие, през последните два месеца през Македония са преминали над 42 000 души.

В четвъртък македонското правителство обяви кризисна ситуация заради бежанския натоск на южната и северната граница на страната.

Властите създадоха специален орган, който да координира работата на отделните държавни институции, свързана с нелегалните имигранти, които имат намерение да влязат на територията на Македония от съседна Гърция.

 
 
Коментарите са изключени

Джейн Елиът и расисткият й експеримент с третокласници

| от |

На 4 април 1968 г. Джейн Елиът, бяла учителка на трети клас в Рисвил, щата Айова, включва телевизора си, за да научи повече за убийството на Мартин Лутър Кинг, и остава ужасена от това, което чува от белия репортер. С микрофон, насочен към един от лидерите на чернокожите, репортерът попита: „Когато нашият лидер (Джон Ф. Кенеди) беше убит преди няколко години, неговата вдовицата ни поддържаше обединени. Кой ще контролира вашите хора?“

EyesAmber1

Според самата Джейн в интервю за документалния филм „A Class Divided“ на Frontline, планът за уроците й за 5 април 1968 г. се променя в нощта на 4 април 1968 г., след като чува какво казва репортера. Тя заявява:

В деня, след като Мартин Лутър Кинг беше убит, един от учениците ми влезе в стаята и каза: „Снощи застреляха един крал, госпожо Елиът, защо го застреляха?“ Знаех още предната нощта, че беше време да се отнеса към това обстоятелство конкретно, а не само да говорим за него, защото бяхме обсъждали расизма още от първия учебен ден. Но за стрелбата по Мартин Лутър Кинг, който беше един от нашите герои на месеца през февруари, не можеше просто да се говори. Нямаше начин да обясня това на малките третокласници в Рисвил, Айова.

Докато слушах коментаторите по телевизията, които бяха бели, на 4 април, чувах неща от типа на „Кой ще обедини хората ви“, докато те интервюираха чернокожите лидери. „Какво ще правите? Кой ще контролира хора ви?“ Все едно ситуацията беше – тези хора бяха диви и някой ще трябва да се намеси и да ги контролира. Казаха неща като когато загубихме нашия лидер, вдовицата му ни помогна да се държим заедно. Кой ще ги държи заедно? А отношението им беше толкова арогантно и снизходително и толкова безбожно, че си мислех, че ако белите възрастни мъже реагират по този начин, какво ли ще направя третокласниците ми? Как ще реагират на такова нещо? Гладех шатрата – изучавахме индианската култура, правихме шатри всяка година. Първата година учениците щяха да направят шатрата от парчета плат, щяхме да ги зашием заедно. А на следващата година ще я украсим с индийски символи.

Гладeх шатрата от миналата година, подготвях я да бъде украсена на следващия ден. И се сетих за това, което бяхме направили с индианците. През тези 200, 300 години не сме постигнали голям напредък. И аз реших, че сега е моментът да ги науча на сийската индианска молитва, в която се казва: „О, велик дух, възпри ме да съдя човек, докато не съм ходил в мокасините му“. И спрямо урока, който щяхме да проведем утре, знаех, че децата ми ще ходят в чужди мокасини за един ден. Независимо дали им харесва или не, те ще трябва да ходят в чужди мокасини.

Реших в този момент, че е време да пробвам нещото с цвета на очите, за което съм мислила много, много пъти, но никога не съм прилагала. Затова на следващия ден въведох упражнението в класната си стая и разделих класа според цвета на очите им. И веднага създадоха микрокосмос на обществото ни.

Heterochromia plos

Тя първо пита третокласниците си дали смятат, че би им било интересно да преценяват хората по цвета на очите им и дали искат да пробват. Те се съгласяват с ентусиазъм и Джейн им каза, че тъй като тя самата е със сини очи, синеоките хора ще са над тези с кафявите очи. След това казва на класа си, че синеоките са по-добри и по-умни от хората с кафяви очи. Едно синеоко дете се опитва да защити баща си, който е с кафяви очи, като казва, че той не е глупав. Джейн отговаря като му напомня, че наскоро то й е казало, че баща му го рита. Тя питала детето дали смята, че ако баща му имаше сини очи, щеше да рита детето си. След това посочва, че синеоките татковци на други две деца от класа никога не са ги ритали и казва, че това доказва, че синеоките хора са по-добри от кафявооките хора.

Джейн определя следните правила за деня: Синеоките деца ще получат 5 допълнителни минути почивка. На кафявооките не е позволено да използват чешмите, за да пият вода, те трябва да използват само диспенсъра за вода. На хората с кафяви очи също не е позволено да играят със синеоките, защото те не са толкова добри, колкото синеоките. Хората с кафяви очи трябваше също да носят специални яки, така че цветът на очите им да може да се идентифицира от разстояние.

В междучасието двама нейни ученици се сбиват. Ученик с кафяви очи удря синеок в корема, защото го е нарекъл кафявоок. На въпроса какво не е наред с това да имаш кафяви очи, отговорът му е, че това означава, че е по-глупав. Едно от другите деца казва, че това е еквивалента както при чернокожите, които са наричани с обидни думи. Джейн пита и синеокия ученик защо е нарекъл така другарчето си – той отговаря, че това е само защото той има кафяви очи. Тя посочва, че той и предния ден е имал кафяви очи, но тогава не е изпитвал нужда да му подчертае този факт. В крайна сметка, разбира се, момчето признава, че просто е искал да го обиди. След това Елиът коментира: „Гледах как едни прекрасни, съдействащи си и мислещи деца се превърнаха в гадни, порочни, дискриминиращи, малки третокласници за 15 минути“.

На следващия ден тя обърна местата на двете групи и вече децата с кафяви очи бяха по-умните и добрите. Тя каза, че вчера се е объркала и, че хората с кафяви очи не са толкова добри и умни, колкото синеоките. Сега вече на синеоките деца не беше позволено да играят с другите, защото не бяха толкова добри като тях, и така нататък.

За да демонстрира на децата как обществените нагласи и малтретиране могат да повлияят на психиката на човек, тя им дава тест. Първия ден, когато на кафявооките им беше казано, че не са толкова добри, колкото синеоките, те решават теста  за пет минути и половина. На следващия ден им отнема само две минути и половина. Същото се случва и със синеоките ученици.

Елиът, както и други хора, провеждат подобни експерименти и с възрастни и получават много сходни резултати, като отбелязват и, че възрастните са склонни да бъдат много по-жестоки по отношение на такъв расизъм от децата.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Историята и мотивите на обрязването

| от |

Антрополозите не са наясно за точния произход на обрязването, но най-ранните солидни доказателства идват от първите древноегипетски мумии около 2300 г. пр. н. е. Египетски рисунки обаче датират процедурата векове по-рано, изобразявайки обредно обрязване като част от ритуал по ръкополагане на свещеници.

Макар да е популярно сред елита в Египет, пленените финикийски и еврейски роби  са били насилственото обрязвани като символ на безчестие, по-практично или по-скоро по-малко смъртоносно от кастрацията.

Какъвто и да е първоначалният му произход, през 1800 г. пр. н. е. евреите вече са правили обрязвания по религиозни причини – подобно на заповед на Бог към Авраам, за която пише в Тората.

Ето Моя завет, който трябва да пазите между Мен и вас и потомците ти след тебе: всеки между вас от мъжки пол да се обрязва.

Битие 17: 10-11

Koceks - Surname-i Vehbi

Традиционен танц при церемония по обрязване

Въпреки че религиозният мотив остава един и същ в продължение на хиляди години, самата процедура се променя доста рязко. Първоначалната практика е само отстраняване на върха на препуциума. Решението да се изрязва по-голяма част идва в следствие на културния сблъсък между гръко-римската и еврейската култура. Докато евреите гледаха на обрязването от теистична гледна точка, гърците го разглеждат от естетическа. Понеже елинската култура става на мода в цялата Римска империя, евреите, които искаха да избегнат дискриминация и да се състезават в римските игри, се стремяха да подражават на своите домакини.

Тъй като обрязването придоби ясно изразена еврейска конотация, това става основание за антисемитска дискриминация. Историята е обсипана с примери, като селевкидския цар Антиох, който прави пълното обрязване наказуемо със смърт. Римският автор Светоний пък описва едно съдебно дело, в което 90-годишен мъж, заподозрян в избягване така нареченият еврейски данък, е бил съблечен гол, което в представите на римляните е строго наказание.

След 50 г. пр. н. е. обрязването остава, поне в голяма степен, еврейска традиция, докато не се разпалва конфликт с ранните християни. По това време все още не е ясно дали Евангелието изисква обрязване сред новоприетите християни, което по този начин би ограничило достъпа до християнската вяра най-вече до евреи или езичници. В крайна сметка е решено, че обрязването не е необходимо условие за покръстване.

Когато Великобритания пораства до империя, изследователите, които жадно развиват британската търговия и колониализъм, се завръщат в родината с безочливи разкази за варварските племена, които живеят в края на империята, и за разновидностите на обрязването, практикувани сред тях. Сър Ричард Бъртън пише за една такава процедура, при която „се откъсва епидермиса след порязвания [около слабините] и се одират тестисите и пениса, завършвайки с ампутация на препуциума.“

ASC Leiden - W.E.A. van Beek Collection - Dogon markets 39 - Eleven boys in white clothing with bonnets at Tireli market, just after circumcision, Mali 1990

Млади момчета след процедурата

Някои ислямски народи, като тези от Могулската империя, показват на британците обрязването по доста безцеремонен начин: като взимат препуциумите на победени британски войници още на бойното поле. Въпреки многото си конфликти с много различни култури, британците в крайна сметка си променят мнението по отношение на обрязването.

Частично вдъхновени от усещането за културен космополитизъм, както и заради страха войските да не избягат от бойното поле заради заплаха от ножа, британците започват до го въвеждат постепенно. Социалните и хигиенни плюсове от процедурата бяха добре посрещнати през викторианската ера като британският кралски особи започват да прилагат практиката върху наследниците си, а след тях и простолюдието. Така постепенно се поражда промяна в нагласите към орязването в цялата империя.

Това не означава, че религиозният елемент на обрязването изчезват. Всъщност и по време на двете световни войни политическият и расовият подтекст на обрязването отново се появява и то с кървави последици. Принудителното обрязване съпровожда клането на арменци от Османската империя, и по-късно, съвсем очаквано, отново служи като потенциално смъртоносен белег на еврейската идентичност в нацистка Германия.

Mangbetu Beschneidungsmesser Museum Rietberg RAC 15

Кама за обрязване 

В по-модерни време обаче расовите и класовите спорове относно обрязването изстиват. Независимо от това, демографските модели и медицинският консенсус относно процедурата все още будят разногласия. Количеството обрязани британци спада рязко от 30% в своя разцвет, до приблизително 4% днес. Съединените щати от своя страна са стабилни с цифрите си като обрязаните са над половината от мъжкото население, а Израел, неизненадващо, е световната столица на обрязването с почти 100%.

Критиците на процедурата обаче посочват, че липсват доказателства по отношение на предполагаемите ползи за здравето от нея и изброяват недостатъци й като болка, инфекция, уринарни усложнения, повишен риск от различни заболявания, а в изключително редки случаи дори смърт от усложнения (1 на 500 000 или около 8 бебета годишно в САЩ конкретно умират в резултат на тази процедура). Защитниците на практиката, включително Американската академия по педиатрия, обаче твърдят, че ползите за здравето силно надвишават рисковете. Те изтъкват по-засилен имунитет към полово предавани болести и рак на гениталиите, както и избягване на определени общи хигиенни проблеми. Тези дебати са засилени от религиозни и антирелигиозни страни сред медицинската общност.

Подобно на мъжкото обрязване, културни, религиозни, митични, медицински и естетически мотиви се изтъкват и за женското обрязване. Някои защитници на обрязването на жените са толкова отдадени, че през 1930 г. бъдещият кенийски премиер казва, че процедурата е неразделна част от оцеляването на етническата институция на Кения. По-късно в средата на 50-те години на миналия век, когато клитордектомията вече е забранена, младите кенийски момичета организират тайни групи със свои приятели, в които извършват процедурата сами помежду си.

Въпреки привържениците на женското обрязване, тази практика се приема широко за варварски и международният протест срещу нея от 60-те години насам все повече набира скорост. Докато дебатът за ползите за здравето от обрязването на мъжете го поддържа в очите на някои медицински институции, Световната здравна организация обяви, че при жените няма полза за здравето, а Организацията на обединените нации приема резолюция, насърчаваща държавите да се откажат от нея. Тя е забранена в няколко африкански и западни страни като Кения (2001), Египет (2007), Швеция (1982), Обединеното кралство (1987) и САЩ (1992).

Въпреки ограничителните и забранителни политики, мъжкото обрязване почти със сигурност ще остане двигател на гордост и традиция предимно по религиозни причини, но и в много по-малък мащаб от естетически причини; гледна точка, трогателно представена от героя на Илейн в „Seinfeld“, когато след като е видяла необрязан пенис казва: „Нямаше лице, нямаше личност. Беше като марсианец“.

Днес обрязването при мъжете все още остава изключително популярно в Израел, както и в страните от Близкия Изток и Северна Африка, откъдето изглежда и, че произхожда, но в западните страни процедурата замира бързо като някои прогнозират увеличаване на разпространението на болестта в резултат на това, макар че мнозина смятат, че тези опасения са прекалено преувеличени. Що се отнася до обрязването на жените, забележително данните сочат, че се увеличава сред имигрантското население в Запада.

 
 
Коментарите са изключени

Гъбички, които се хранят с радиация – едно интересно откритие в Чернобил

| от |

Съществуват две места в света, където радиацията е твърде висока. Едното е Фукушима, а другото е Чернобил. Второто е доста по-известно, имайки предвид добре направеният сериал на HBO. Покриването на фактите и показването на някои основоположни факти успя да покаже мащабът на тази екологична катастрофа.

Въпреки всички причинени злини, учените все пак пропуснаха възможността да споделят и един по-важен факт: природата винаги се опитва да се възстанови от причинените щети. През 1991 г. за първи път става ясно, че в зоната на Чернобил са открити гъбички, които консумират радиация.

Учените използват жаргонната дума „изяжда“ радиацията като най-близко описание на въпросния феномен. Процесът се нарича радиосинтеза и по най-прост начин може да се опише като фотозинтеза, но вместо поглъщането на светлина, горивото за този процес е именно радиация. Тайната на гъбичката е, че използва огромно количество меланин, за да свърши работата и веднъж щом успее да радиосинтезира вредните лъчения отделя енергия. Все още не е ясно дали процесът използва същите стъпки, както фотосинтезата или има съвсем различна технология на усвояване на радиация. Въпреки това, изследването показва, че подобни гъбички могат да получат широко приложение не само за пречистване на заразени зони, но и за лекуване на пациенти, които са били изложени на по-високи дози радиация.

Такъв пример може да бъдат хората, които преминават химиотерапия. Интересното е, че въпросните гъбички – Cladosporium sphaerospermum, Wangiella dermatitidis и Cryptococcus neoformans – засилват изцяло растежа си и могат да виреят спокойно на места, където радиацията е около 500 пъти по-висока от допустимото.

1280px-Cryptococcus_neoformans_using_a_light_India_ink_staining_preparation_PHIL_3771_lores

Снимка: By Photo Credit:Content Providers(s): CDC/Dr. Leanor Haley – This media comes from the Centers for Disease Control and Prevention’s Public Health Image Library (PHIL), with identification number #3771.Note: Not all PHIL images are public domain; be sure to check copyright status and credit authors and content providers., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=754066

Нещо още по-интересно е, че както при фотосинтезата се отделя кислород, в този процес полезният елемент е именно енергията. В момента учените се опитват да използват новооткритите гъбички, за да намерят начин за блокирането на радиацията и превръщането ѝ във възобновяема енергия. Ако успеят, шансовете да се съкратят космическите пътешествия или да станат много по-удобни, се повишават значително. Нека не забравяме, че радиацията е известна като „космически прах“.

Друго интересно приложение на този вид е редуцирането на ниски нива на радиация, които обикновено се срещат при рентгените и други устройства. Точно по този начин ще се намали значително облъчването в ниски дози. Кастхури Венкатесуорън е биотеххнолог с 40-годишна практика в NASA. Неговите изследвания върху въпросните гъбички го мотивират да ги изпрати в космоса, за да провери как точно се справят там. Радиацията на космическата станция обикновено е на много ниски нива, но в сравнение със земята е заплашително висока. Ако резултатите се окажат успешни, новото откритие (практически на 29 години), правенето на космически експедиции може да е значително по-лесно и безопасно.

Интересен факт е, че в този случай единствените впечатлени са хората извън тази сфера. Учените са на мнение, че почти всяка гъбичка и всяка бактерия работи на този принцип – ако не може да използва слънчевите лъчи, фокусът ѝ за развитие ще бъде в конвертиране на елемент, който се среща най-често във фона. В този случай въпросните залагат най-сериозно на радиацията, защото в Чернобил има достатъчно.

Друг интересен факт е, че радиационната зона около Фукушима се радва на други форми на живот, които очевидно не се притесняват от вредните лъчения. Подобни наблюдения за пореден път показват, че живите организми винаги намират начин, за да се адаптират към средата.

 
 
Коментарите са изключени