Стол? По-добре да си направя малка библиотечка.
Та, като заговорихме за рафтчета, какво ще кажете за тази котешка пътечка?
Библиотека и любопитен таван, направени изцяло от кутии.
Изкуствена стена от вази. Това вече е гениално.
Нещо повече от клетка за вашия хамстер от обикновена секция.
Маса от счупен стол и четири органайзера.
60, точно така. 60 библиотечки, наредени една до друга. Трябва да имате доста книги, за да ви хрумне подобно нещо.
Пръскате много, докато готвите? Стъклените рафтове от IKEA ще ви свършат страхотна работа. Освен това, се чистят лесно.
Примитивно нощно шкафче – само трябва да промените (леко) позициите на два от краката.
Прекрасно място за вашето легло, направено от офис сет бюра
10 трика с евтини мебели от IKEA
|
|
IKEA със сигурност е мястото, откъдето да се сдобиете с красиви, качествени мебели, които са и на достъпна цена.
Понякога обаче, производството на шведската фирма може да ви послужи много повече, когато използвате мебелите им не по предназначение.
Дори не може да си представите колко изобретателно работят мозъците на някои хора, когато става въпрос за вътрешен дизайн.
От ново леговище за малкия ви домашен любимец, през стена от вази, та чак до библиотека от кутии. И всичко това – за няколко десетки левове.
Вижте любопитните изобретения в галерията.
Коментарите са изключени
Генерал Луков – човекът, за когото историята влиза в противоречия
|
|
Всяка история има своите противоречиви личности. Те имат своите почитатели и противници. Делата им понякога се забравят, друг път стават идеали, а в много от случаите потъват в забрава и прашасват в архивите. В родната история може да се открият редица такива имена, но със сигурност има едно, което разпалва доста страсти – Христо Николов Луков.
Той е роден на 6 януари 1888 г. във Варна. Завършва националния военен университет „Васил Левски“ през 1907 г. с чин подпоручик. Участва във войните за национално обединение 1912-1918 г. като адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение. Повишен е в чин майор. По време на Първата световна война служи в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия. След войните е командир на Четвърти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа, на Учебното отделение в Артилерийската инспекция, командир на Втора и Трета пехотна балканска дивизия. Награден е с военния орден военния орден „За храброст“ IV ст. 2 кл.; ордена „Св. Александър“ V ст. с мечове по средата.
В края на Първата световна война се разказва легендата за 4-те оръдия. Според различни източници, командваните от Луков войници напускат своя пост. Майор Луков самостоятелно обслужва 4-те оръдия и обстрелва сръбски батальон, наброяващ 400-500 души. Единствените, които се притичат на помощ на артилериста са няколко овчари, които подават снарядите. След отбиването на атаката, Луков успява да запази Кюстендил в пределите на страната. Историята и до днес се смята за преувеличена. Първо сръбският батальон е бил авангард и цифрата войници е била значително по-малка, а освен това не трябва да се забравя, че не всички войници са дезертьори, по неофициални данни дезертиралите от всички позиции са около 8000 души.
Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=61401921
За периода 1935 – 1938 г. Христо Луков е министър на войната. Неговите основни дейности в този случай са свързани със стратегическото планиране в случай на война с Гърция, едновременно с Гърция и Турция, както и в изграждането на контраатака при военен конфликт с Румъния. Подобни стратегии в този период са правени не само от България, а от всяка една страна в Европа. Пенсионирането и преминаването в запаса се случва на 25 януари 1938 г., когато е произведен в чин генерал-лейтенант. От 19 януари 1942 г. е главен водач на Съюза на българските национални легиони.
Снимка: By Kreuzkümmel – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32413788
Въпросната организация е точно толкова противоречива, колкото и самия Луков. Създадена е на 3 април 1932 година. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 година СБНЛ организира демонстрации в подкрепа на монархията. През 1939 г. се смята, че членовете наброявали около 75 000 души. Според данни от преброяването на населението от 1934 г. общият брой жители е 6 077 939 души.
Информация за въпросните национални легиони дава Георги Евстатиев в различни телевизионни и радио предавания. Неговата гледна точка за въпросната организация се отличава значително от официалната. Самият той споделя, че младежите, които са имали право да влязат във въпросните легиони трябвало да разполагат със успех над 4.5. Подборът не може да се нарече лек. Евстатиев се озовава в там, след като тръгва да се запише в гимназия. В Михайловград (тогава наричан Фердинанд) се запознава с човек, който бързо избира училището му. Гимназията се заменя с военно-въздушното училище на негово величество Борис III. Евстатиев е тогава на 15 години. Любопитен факт е, че негов първи инструктор е Димитър Светозаров Списаревски, за когото се говори, че също е бил част от прословутите легиони.
Зад въпросния СБНЛ стоят двама души: Христо Луков и Иван Дочев. По-късно ще разберем каква е съдбата на Луков, но един цитат на Иван Дочев пред Георги Коритаров за радио „Свободна Европа“ прави впечатление:
„… съгласно Търновската конституция всеки един български гражданин е равен пред законите и има право на държавна защита и на тази база не бива да се допусне депортиране на който и да било български гражданин по искане на коя и да е външна сила, защото това нарушава нашия суверенитет и правата, които имаме по конституция“
През 1944 г. Дочев емигрира в Австрия, заедно с останалите членове на Българското национално правителство в изгнание, което в онзи момент се ръководи от Александър Цанков. Съдбата на Дочев, както и негови мнения относно въпросната организация могат да бъдат открити в редица медии и издания. Самият той живее до 99-годишна възраст и умира в Шумен.
Снимката е илюстративна и представя само образа на генерал Христо Луков! Медията не се обвързва с никакви политически послания и други форми на идеализъм в горния пост.
Животът на Христо Луков приключва в началото на 1943 г. Генерал Луков попада в списъка на Българската комунистическа партия. Подозренията са, че именно той, както и други общественици ще допринесат за участието на България срещу Съветския съюз. На 13 февруари 1943 г. Христо Луков е проследен от Иван Буруджиев и Виолета Якова. Прострелян е няколко пъти и умира от раните си. Полицията предлага 300 000 лв. награда за всеки, който има информация за покушението на Христо Луков. Самият той е погребан близо до гроба на Стефан Стамболов.
Обвиненията в антисемитизъм и фашизъм са доста остри, но както винаги може да се открият привърженици и на двата лагера. Такъв пример може да бъде мнението на историка Румен Даскалов, който определя СБНЛ по следния начин:
„Изцяло оформен фашистки характер вече през годините на Втората световна война имали Съюзът на българските национални легиони (ген. Христо Луков, после ген. Никола Жеков) и „Ратници за напредъка на българщината“ (Александър Белев, Л. Русев). В идеологическия им арсенал влизат обичайните крайнонационалистически и шовинистични, авторитарни и тоталитарни идеи, но още по-заострени и непримирими към всякакви партийно-парламентарни форми и либерално-индивидуалистични идеи; а също – и по-характерно – вождизъм и елитаризъм, расизъм, антисемитизъм и пр. Типично фашистките идеи (например водаческата) обаче остават недоразвити по тактически причини на съобразяване с установения монархически режим.“
Даскалов, Р. „Българското Общество 1878 – 1939, т.1“. С., 2005, стр. 234.
В опозиция на това мнение може да бъде открито изказването на Самуел Ардити. Той е потомък на древен еврейски род от Русе, племенник на световноизвестния писател Елиас Канети. Самуел е автор на редица книги, сред които и една с интересно заглавие „Човекът, който изигра Хитлер: Цар Борис III – гонител или приятел на българските евреи“. Пред dir.bg, въпросният прави следното изказване:
“ Луков е убит от съпротивата на 13 февруари 1943 г., а споразумението Белев-Данекер е подписано на 22-ри февруари. МС одобрява Постановление 127 на 2-ри март, а депортацията започва на 10-и март. Т.е. горе-долу – месец след смъртта на ген. Луков.
Депортацията е била строго секретна държавна тайна. Според моите изследвания, Лиляна Паница разкрива тайната пред Буко Леви на 8-и март. Луков, приживе не е могъл да знае за депортацията, камо ли да я „подкрепя“ мъртъв!“
Друг интересен цитат относно темата „Христо Луков“ е този, поместен в burgasnovinite:
„Луков бе погнусен от жестокото преследване на евреите у нас, които той определяше като добри и лоялни български граждани… Той беше успял да отклони тази отвратителна дейност (да се правят погроми срещу евреите), като им беше казал ( на легионерите), че това е работа на правителството, което се е нагърбило с една не само непопулярна, но и отречена от народа задача – да се гонят евреите. „
Полк. Андрей Иванов Андреев. Моят живот и моята съдба, София, 2009, стр.175
Говорейки за депортирането на евреи, не трябва да забравяме, че последната дума е именно на цар Борис III. Българското общество не е съгласно с подобни действия и след изразяване на бурно обществено мнение, именно българският цар застава пред Хитлер и отказва да извърши това престъпление срещу човечеството. В исторически план е все още трудно да се излезе с ясен и точен отговор относно пристрастията на Христо Луков.
Най-вероятно един ден родните историци ще се заемат по-обстойно с този човек и ще отговорят на всички задавани и толкова търсени въпроси. До този момент мненията са изцяло противоречиви и винаги ще изпадат в двете крайности. Този въпрос оставяме на читателите: фашист или националист?
Заглавна снимка – източник: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=61401921
Коментарите са изключени
Канадецът, който сам освободи цял град в Холандия от нацистите
|
|
Лео Мейджър беше канадец (от френската част на Канада), роден през 1921 г. Когато се присъединява към канадската армия в началото на Втората световна война, той вероятно не си е представял, че ще бъде нещо повече от обикновен войник – предполага се, че Лео става войник, защото иска да покаже на баща си, с когото имаха не особено стабилни отношения, че може да направи нещо, с което да го накара да се гордее.
Мейджър започва своята служба през 1941 г. като служи в Le Regiment de la Chaudiere. По време на Битката за Нормадия е ранен от граната, в резултат на което получава частична загуба на зрението в лявото си око. Мейджър обаче отказва да се върне у дома с аргумента, че му трябва само едно работещо око, за да стреля с пушката. Тогава е преразпределен в разузнавателния взвод, а заради точната си стрелба си спечелва репутация на отличен снайперист.
Пейзаж от град Зволе, Холандия
През април 1945 г. полкът на Мейджър наближава град Зволе. Командирите нареждат двама доброволци да направят разузнавателна обиколка и да докладват за броя на германските войски в града. На доброволците им беше наредено, ако им се отдаде шанс, да се свържат с холандската съпротива, тъй като полкът възнамеряваше да започне стрелба по града на следващия ден. По това време Зволе има население от около 50 000 души и беше много вероятно невинни цивилни пострадат, ако съпротивата не се ангажира да ги предпази.
Заедно с приятеля си Уили Арсено, Мейджър тръгва към града. Уили, за съжаление, е убит от германските войници около полунощ след като двойката се натъква на патрул. Твърди се, че Уили е успял да убие нападателя си, преди да умре. Разбираемо вбесен, Лео взима картечницата на приятеля си и тръгва със залпове към противника, убивайки двама от немците, докато останалите успяват да избягат с автомобила.
Мейджър продължава и скоро прави засада на друг патрул. Той залавя немския шофьор, който го откарва до офицер, който пие в близката механа. Лео след това влиза в механата, взима пистолета на офицера и го информира, че канадските сили съвсем скоро ще задействат тежката си артилерия по града, което ще доведе до смъртта на много немски войници и цивилни граждани. Той, разбира се, не спомена, че точно в този момент е сам.
След това Мейджър връща пистолета на мъжа и сигурен, че новината за предстоящата канадска атака ще се разпространи доста бързо из немските войски, тръгва нагоре-надолу по улиците на града, стреляйки с картечницата си по врага и хвърляйки гранати. Гранатите вдигат много шум, но той се постарава да ги постави на места, където няма да причинят много щети на града или на жителите.
В ранните часове на деня се натъкна на група от осем немски войници. Въпреки че те вадят пистолети, той успява да убие четирима, а останалите бягат. Самият Мейджър се отървава от срещата невредим и по-късно заявява, че съжалява, че не ги е убил всичките.
Кампанията му продължава цяла нощ и е толкова успешна, че в един момент немските войници започват да изпадат в паника, мислейки, че са атакувани от цяла армия канадски сили. Към 16:00 ч. вече всички германци бяха напуснали града. Цял гарнизон от няколкостотин войници, се беше изплашил толкова много от един-единствен човек, че беше напуснал града. Така град Зволе бе освободен от немска окупация без смъртта на нито един цивилен.
Вместо да ходи да спи, след като тича из града с картечницата цяла нощ, Мейджър, с помощта на няколко холандци, отива да прибере тялото на приятеля си Уили. Едва след като се беше погрижил и за това, Лео докладва на командира си, че в града няма вече „врагове“. Канадската армия сега беше приветствана в Зволе под звуците на наздравици, а не на пушки. За действията си, Лео Мейджър получава медал за изключителни заслуги – втория такъв медал, който му отреждат, и първи, който приема.
Улица, кръстена на Лео Мейджър, в град Зволе
Но това не е всичко. През 1944 г., година преди да освободи Зволе, в битката при Шелд, Мейджър заловява 93 германски войници отново сам.
Двамата с Уили бяха изпратени на разузнавателна мисия, за да разберат какво се е случило с група мъже, които явно бяха изчезнали. Уили беше болен, така че Мейджър тръгва сам. Скоро установява, че цялата компанията, която търси, е била заловена. Вместо веднага да се върне и да докладва, Лео влиза в къща наблизо, за да се стопли от студа. В този момент той вижда няколко германски войници през прозорец и решава да ги хване, което и става. След това ги накара да го заведат при командира си, който в този момент се оказва заедно с около 100 други германски войници.
Той отправя елементарна (и малко мафиотска) оферта към германците – предайте се или умрете. Разбира се, ако откажат, той също ще умре, но като по чудо планът му сработва. Защо? Защото войници от SS, които наблюдават сцената наблизо, но не чуват всъщност какво става, решават, че командващият офицер и хората му се предават. Така те откриват огън както по Мейджър, така и по собствените си другари около него. Немците, по които сега се стреляше, решават, че да се предадат на Лео беше по-добре, отколкото да бъдат убити от есесовците, така че тръгват с него, докато в същото време са преследвани от изстрели, които убиват някои от тях. Общо 93 германски войници успяват да се върнат с него и стават военнопленници.
За този невероятен подвиг Мейджър получава първия си медал за изключителни заслуги. Той обаче го отказва, защото чувства, че неговият командир, фелдмаршал Монтгомъри, е „некомпетентен“ и че „прави ужасна грешка. Изобщо не го харесвах“.
Лео Мейджър умира чак през 2008 г.
Но и това не е всичко! Сега ще ви разкажем как получава третия си медал за изключителни заслуги (и втория, който приема). Това става в съвсем друга война – Корейската – и този път подвигът му е доста по-внушителен от другите два, макар и да разполага с помощта на около няколко десетки души.
Около 40 000 китайски войници успешно отблъснали голямо количество американски войници от ключова позиция на един хълм. Неспособни да си върнат хълма, американците пращат Мейджър и малка група други снайперисти със задачата да промъкнат на хълма сред китайските войници и да открият огън по тях. След като ударната група прави именно това и хвърля китайците в паника, вместо да се оттеглят, Мейджър кара хората му да продължат да стрелят и успява да направи това, което хилядите американци не бяха в състояние да постигнат – поема отново контрол върху хълма.
Разбира се, китайците скоро се прегрупират и две дивизии, общо над 14 000 войници, се връщат да се бият отново за хълма срещу Мейджър и неговата мъничка група снайперисти (общо 20 мъже). Отново, вместо да отстъпят, както им беше наредено, Лео и групата му решиха да се противопоставят на врага. След три дни на многократни атаки от над десет хиляди войници с всякакъв вид оръжия, пристигат подкрепления и помагат на Мейджър и хората му, които успешно удържат хълма до този момент.
Коментарите са изключени
Хариет Куимби, която се издигна високо над задръжките на обществото
|
|
Хариет Куимби е родена в Мичиган през 1875 г., след което семейството й се мести в Калифорния – фермерските им начинания се бяха провалили и те потърсиха по-добър живот в топлия, слънчев щат. Куимби открива, че атмосферата в Калифорния е по-спокойна, особено за жените. Младите дами посещаваха университети, ставаха лекари и играеха в театъра. Очите й се отвориха към нови възможности и тя започна да мечтае.
Хариет Куимби през 1911 г.
Куимби не става пилот веднага – тя първо си изгради име като журналист като за първи път пише в San Francisco Dramatic Review. След това заминава за Ню Йорк, където става известна със своите статии в „Leslie’s Illustrated Weekly“ – списанието публикува над 250 нейни статии за 9 години. След като известно време е външен автор, през 1905г. я наемат на щат като драматичен критик.
Тази работа дава на Куимби парите и възможността да пътува, за което и пишеше много. Като повечето хора, тя също обичаше да се запознава с различни култури и да общува с нови хора. Жадуваше за приключенията и свободата, които й даваха тези пътувания. Любовта й към пътуването беше надмината само от любовта й към автомобилите. През 1906 г. Куимби пише статия за шофирането със 160 км/ч (100 мили в час) в състезателен автомобил, прехласната по скоростта и свободата, които автомобилите дават.
В този момент самолетите все още не са в полезрението й, но тя вече се беше изградила като напредничава жена, която предизвикваше обществени норми. Тя никога не се омъжва, но е издържала себе си, както и родителите с парите от писане. Заедно с материалите си правеше и снимки, които често печелеха награди, а освен това пише и сценарии за неми филми, поне 7 от които са продуцирани от Biograph Studios в Холивуд, което прави Куимби една от първите сценаристи жени. Така, с химикалка и камера, тя остави след себе си безценни записи за това какъв е бил животът в началото на века.
През 1910 г. любовта към приключенията някак неизбежно вкарва авиацията в живота й. През октомври същата година тя се срещна с Матилде и Джон Моисант на авиационно изложение. Джон и брат му имат училище за летци и, за разлика от Братята Райт, нямаха нищо против да научат една жена как да лети. Куимби беше развълнувана от идеята да се научи да лети със самолет и се отличава на уроците, за които успява да накара списание Leslie да плати в замяна на това да лети за тях. През 1911 г. тя става първата лицензирана жена-пилот в Съединените щати.
Отначало мнението на широката общественост беше, че летенето трябва да се остави на по-смелите млади мъже – нежни, крехки млади жени нямаха място там. Но, както заяви Куимби:
Мъжете летци създадоха впечатление, че летенето е много опасна работа – нещо, което един обикновен смъртен не трябва дори да опитва. Но когато видях колко лесно тези мъжете управляват своите машини, казах си „и аз мога да летя“.
И Куимби направи точно това – преследва страстта си – като в същото време частично следваше и обществени норми, което помогна за популярността й. Например, първият разказ за нейните уроци по авиация включваше инструкции как дамите трябва да се обличат за приключенията си със самолета. Що се отнася до самата нея, тя винаги носеше емблематичния си лилав авиационен костюм, заради който репортерите я наричаха „Дрезденската летателка“. Нейният добър външен вид и полезни статии направиха толкова романтизираната авиация доста популярно занимание.
Луи Блерио, кацнал във Франция, малко след като прелита Ламанша
На 16 април 1912 г. Куимби става първата жена, прелетяла Ламанша. Тя взема самолета (с мощност 50 конски сили), с които Луи Блерио става първият мъж, прелетял Ламанша, и въпреки че всички очакват да се провали, тя успява. Нейният приятел, Густав Хамел, също в началото е скептичен към способността на жената да осъществи подвига и за да й помогне, предлага той да облече лилав костюм като нейния и да лети вместо нея като накрая тайно ще си разменят местата, когато стигне във Франция. Куимби отказва офертата. Други пък бяха скептични, че тя въобще говори сериозно. Жената по-късно казва:
Бях раздразнен от самото начало от съмнителното отношение от страна на зрителите, че никога няма да направя полета. Те знаеха, че никога преди не съм използвал машината, и вероятно смятаха, че ще си намеря извинение в последния момент, за да се откажа. Това отношение ме накара по-решително от всякога да успея.
За съжаление, успехите на Хариет Куимби скоро щяха да приключат. На 1 юли 1912 г. тя е поканена на Третата годишна среща на авиацията в Бостън, където й предлагат да лети срещу сумата от 100 000 долара (днес около 2,3 милиона долара). Нейната известност често привличаше огромна тълпа на авиационните събития, на които тя присъстваше, и в Бостън около 5000 души я наблюдават как излита в собствения си нов самолет Bleriot, заедно с организатора на събитието Уилям Уилард. След двадесет минутен полет, в който според тях са постигнали тогава забележителната височина от 914 метра, те се отправиха обратно към земята. При приблизително 300-400 метра, самолетът внезапно се накланя и тръгва право надолу. Уилард изхвърча от седалката си, скоро последван от Куимби. Пред очите на ужасената тълпа, те паднаха и загиват на място. Хариет е само на 37 години.
Самолетът, в който летяха, след това се изправи донякъде и продължи към земята, където се разби при кацане.
Точната причина за произшествието не е известна. Самолетите по това време бяха нестабилни, конструирани от дърво и платно и с открити кабини. Нямаше изисквания за безопасност или кой знае какъв контрол на качеството, тъй като авиацията все още беше в начален стадий. Пилотите се учиха от грешките на другите, а грешките, които те самите правеха на половин километър във въздуха, обикновено бяха фатални. По ирония на съдбата, Куимби всъщност имаше репутация, че взима много предпазни мерки – правеше проверки на самолета преди полет, ползваше предпазни колани и дори беше написала статия за мерките за безопасност, които трябва да бъдат предприети още преди полет.
В крайна сметка причината за катастрофата остава загадка. Това, което не е загадка обаче, е следата, която Хариет Куимби остави в областта на авиацията и правата на жените. Макар и до голяма степен забравена днес, нейните добре документирани постижения, любовта й към приключенията и независимостта й вдъхновяват много жени от нейната епоха да следват собствените си мечти, независимо дали интересите им са били в авиацията или другаде.
Коментарите са изключени
Първият робовладелец в САЩ е бил чернокож
|
|
Антъни Джонсън за пръв път пристига в Америка като слуга през 1620 г. в колонията Вирджиния. Той не идва по собствена воля, както мнозина други, които се съгласяват да станат наемни и независими слуги в замяна на място в Новия свят. Джонсън е заловен в Ангола от вражеско племе и е продаден на търговец, който го транспортира във Вирджиния, където след това е продаден на тютюнопроизводител.
Въпреки това, Джонсън технически не е бил роб, както е била дефиницията тогава. Той просто е бил длъжен да служи на фермера за известно време в замяна на легло и храна. Въпреки това, подобно на робите, слугите могат да бъдат продадени или дадени под наем на някой друг и в по-голямата си част те могат да бъдат наказвани, както собствениците им сметнат за удачно. Една от най-големите разлики между робите и слугите беше, че след като договорът на слугите изтече, често те ще получат някаква малка компенсация за услугите си, за да им се помогне да започнат живота си като свободни хора. Това може да включва известно количество земя, храна (често достатъчна за една година), дрехи и инструменти.
По време на службата си, слугите обикновено успяваха да научат някакъв занаят, което беше основната цел за мнозина, които избраха да отидат в Америка – често бедни, необразовани, без възможности и в търсене на по-добър живот. Поради това в началото повечето слуги в британските колонии в Америка всъщност бяха ирландци, англичани, немци и шотландци, а не африканци.
Джонсън, разбира се, не избра сам да дойде, но въпреки това, веднъж в Америка, той работи като тютюнопроизводител, както изисква договорът му. През това време срещна и бъдещата си съпруга, която се казва просто Мери и която идва в Америка около две години след него като беше взета от същия мъж, който взима и Джонсън.
През 1635 г., след като работи в тютюневата ферма в продължение на около 14 години, Джонсън получава свободата си, придобива земя и необходимото за създаване на собствена ферма. Източниците не са много ясни относно това дали изкупува останалите години по договора на жена си или тя го изпълнява докрай, но в крайна сметка двамата вече свободни слуги започват да работят за себе си.
Те скоро се замогват и се възползват от една система, специално създадена за насърчаване на повече колонисти, според която, ако платите, за да докарате нов колонист, независимо дали го купувате на доковете или уреждате някой да ви го докара от странство, ще получите 200 декара земя. Това ни отвежда към 1654 г. Един от слугите на Джонсън, Джон Касор, който е доведен от Африка, твърди, че има договор „седем или осем години“ и че го е изпълнил. Така той моли Джонсън за свободата си.
Джонсън обаче не вижда нещата по този начин и отказва молбата. Въпреки това, според Касор, Джонсън в крайна сметка се съгласил да му позволи да напусне, като се предполага, че натискът идва от семейството на Джонсън, което смята, че Касор трябва да бъде свободен. Така Касор отиде да работи за мъж на име Робърт Паркър.
Или Джонсън си е променил мнението, или никога не е казал, че Касор може да си отиде, защото скоро завежда дело срещу Паркър, твърдейки, че Робърт е откраднал слугата му и че Касор е собственост на Джонсън до живот и не е слуга.
Джонсън в крайна сметка печели делото и не само си взима слугата обратно, но Касор става негов роб за цял живот, както той сам твърдеше. Това официално прави Джонсън първият легален собственик на роби в британските колонии, които по-късно ще се превърнат в САЩ. (Имаше други роби преди това в Америка, доста всъщност, но не и законни.)
Решението на съдията по въпроса беше обявено, както следва:
Този ден Антъни Джонсън подаде жалбата си до съда срещу г-н Робърт Паркър и заяви, че той открива слугата му Джон Касор под предлог, че слугата е свободен човек. Съдът сериозно обмислял и претеглял условно двете страни и преценява, че г-н Робърт Паркър най-несправедливо пази споменатия слуга от Антъни Джонсън като негов господар… Ето защо с решение на съда се разпорежда, че споменатият Джон Касор незабавно трябва да се завърне в услугата на споменатия майстор Антъни Джонсън, и че г-н Робърт Паркър трябва да извърши плащане на всички такси по делото.
Около 7 години по-късно, Вирджиния прави тази практика напълно законна за всички, през 1661 г., като позволява на всеки свободен бял, чернокож или индиец да може да притежава роби, както и слуги.
Докато временно победата на Джонсън в съда и получената в резултат работна ръка на един от слугите му за цял живот без съмнение оказа положително влияние върху процъфтяващия му бизнес, в крайна сметка постепенната промяна в нагласите на колониите към робството и расата ще е в ущърб на семейството му като робството бавно става все по-малко в услуга на нечие финансово състояние и повече за това откъде сте вие или вашите предци.
Когато умира през 1670 г., вместо плантацията да се наследи от децата му, съдът обявява, че „като чернокож мъж Антъни Джонсън не е гражданин на колонията“ и присъжда имението на бял заселник.
Коментарите са изключени
