10 песни за интензивна тренировка

| от |


Днешните 10 предложения са с по-бавно темпо и увеличен интензитет, което е идеално за по-тежка тренировка.

В новия плейлист рапа е доминиращ, но има и песни за почитателите на електронната музика. По-ниския  диапазон от удари в минута (BPM) включва няколко хип-хоп хита, песни с участието на Майли Сайръс и Джъстин Тимбърлейк, както и рок парчета на Bastille и Panic! at the Disco.

Дали ще тичате навън или ще сте във фитнеса, целта на това разнообразие от музика с постоянен ритъм е да ви поддържа мотивирани и концентрирани по време на изморителните тренировки.

А ето и пълния списък с песни:

Just Blaze, Baauer & Jay Z – Higher – 75 BPM

Bastille – Flaws – 72 BPM

Flo Rida, Sage the Gemini & Lookas – GDFR – 73 BPM

Panic! at the Disco – This Is Gospel – 78 BPM

Kevin Gates & August Alsina – I Don’t Get Tired (#IDGT) – 70 BPM

T.I. – Go Get It – 76 BPM

Mike Will Made-It, Miley Cyrus, Juicy J & Wiz Khalifa – 23 – 70 BPM

T-Pain & Lil Wayne – Bang Bang Pow Pow – 71 BPM

The Glitch Mob – Can’t Kill Us – 76 BPM

Justin Timberlake, J. Cole, ASAP Rocky & Pusha T – TKO (Black Friday Remix) – 70 BPM

 
 

Създадоха робот, който помага на хора с болестта на Алцхаймер

| от chronicle.bg |

Робот, построен от учени в САЩ, може да помогне на възрастни хора с болестта на Алцхаймер да живеят самостоятелно.

Той работи с помощта на сензори, които се поставят в дома на болния, за да засичат къде се намира в момента, какво прави и дали имат нужда от помощ с ежедневните си задачи. Ако имат – специален робот-помощник е изпратен, за да им услужи. Той може да им представи прости инструкции как да извършат определена дейност или да ги заведе до желан предмет (като храна, лекарства).

Даян Кук, професор по електроинженерство и компютърни науки и директор на Центъра за адаптивни системи към Университета във Вашингтон, където е създаден роботът, твърди, че той може да помогне на възрастни хора да живеят самостоятелно в домовете си. „Около 90% от възрастните предпочитат да остаряват в дома си вместо в старчески дом. Искаме това да бъде опция за възможно повече хора без да се налага да наемат болногледач.“

1-wsusmarthome

Роботът е тестван от 26 студента, които трябва да изпълнят 3 задачи и след това да оценят асистенцията на робота. Повечето оценки са положителни, но системата все още е в ранен стадии на развитие.

Доктор Фиона Карагър от Alzheimer’s Society, Великобритания, казва: „Няма лек за болестта, а нови лекарства не са се появявали от повече от 15 години. Затова е важно да намерим и други начини за помощ на болните. Роботите могат да допринесат възрастните да не се чувства самотни и да са в по-добро настроение. Нищо обаче не може да замени човешките отношения.“

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.

 
 

7 жени разкриват ерогенните си зони

| от chronicle.bg |

Къде е ваша ерогенна зона? Хората имат най-различни предпочитания в този аспект и затова трябва да се говори с половинката – за да разберете нейните и съответно да бъдат разбрани вашите желания.

Ето 7 жени, които свободно споделят ерогенните си зони. Нека да се знае!

Оливия, 31

Приятелят ми прекарва доста време със зърната ми преди да минем по същество. Това ми гарантира оргазъм.

Аника, 26

Когато съм в настроение, обичам да ме пляскат по дупето. Малко боли, но и предизвиква някакъв еротичен химикал у мен.

Софи, 24

Когато обръщат внимание на ключиците ми, цялото ми тяло се събужда за около 3 секунди.

Миша, 32

Гъделичкайте вътрешната страна на бедрата ми 10 минути и съм готова!

Кейт, 31

Обожавам по врата, зърната, ушите и коремчето. Освен ако не съм се подула.

Шарлот, 26

Най-еротичната ми част е устата. Доминиращ човек с игрив език може да ме разгорещи безобразно бързо.

Меган, 38

Отстрани по тялото ми, от гърдите до таза. Когато някой прокара ръце там, направо ме няма. Дори още по-добре – ако накрая ме хванат здраво през кръста.

 
 

Новото издание на „Часовете“: лек против губене на часове е студените зимни вечери

| от chronicle.bg |

Отново се връщаме към клишето с четенето на книги в студена зимна вечер. И колкото и да не искаме да го употребяваме, когато става въпрос за „Часовете“ на Майкъл Кънингам, няма как да го пропуснем. Защото именно сега е времето да превърнете идиличната картинка в реалност с новото издание на романа, което от днес е в книжарниците у нас.

„Часовете“ (за която Кънингам получава „Пулицър“) е първото от поредицата предстоящи заглавия на Locus Publishing за 2019 г. и е част от библиотека LUX IN TENEBRIS, посветена на книгите с хитови филмови екранизации.

Почитателите на добрата литература могат да се насладят на разтърсващата история, която свързва Клариса Вон, Лора Браун и Вирджиния Улф, в брилянтния превод на Иглика Василева, която е един от най-добрите преводачи от английски език в България. В биографията й, чиято върхова точка е преводът на „Одисей“ на Джеймс Джойс, присъстват редица творби на Вирджиния Улф.

Michael-Cunningham-c-Photograph-by-Richard-Phibbs

Книгата „Часовете“ е модерна класика, а за популярността ѝ помага екранизацията от 2002 г. с участието на холивудските величия Никол Кидман (спечелила „Оскар“ за ролята си на Вирджиния Улф), Мерил Стрийп (Клариса), Джулиан Мур (Лора), Ед Харис (Ричард) и др. С 9 номинации за „Оскар“ и 7 за „Златен глобус“ лентата на режисьора Стивън Долдри определено е сред най-запомнящите се филми от началото на века.

„Часовете“ не е просто книга, вдъхновена от друга велика книга – „Госпожа Далауей“. Майкъл Кънингам отдава заслужена почит към британската писателка Вирджиния Улф и приноса ѝ към световната литература. Книгата му е наситена с директни препратки към едно от най-добрите ѝ произведения – „Госпожа Далауей“ от 1925 г. Като дори самото заглавие („Часовете“) е работният вариант на романа на Улф.

Вирджиния Улф е емблематична фигура за британската и световна модерна литература на 20 век. Като изявена феминистка тя смело прокарва ексцентричните си разбирания в едно консервативно общество. Улф оставя след себе си няколко романа, множество разкази, есета, 4000 писма, 30 тома дневници.

Chasovete_Michael Cunningham

„Часовете“ е драматична, завладяваща и дълбоко разтърсваща история на три жени: Клариса Вон, която в една нюйоркска утрин се занимава с организирането на прием в чест на любим човек; Лора Браун, която бавно започва да се задушава под тежестта на идеалния семеен уют в предградията на Лос Анджелис от петдесетте; Вирджиния Улф, която се възстановява в компанията на съпруга си в лондонското предградие и започва да пише „Мисис Далауей“. Историите на трите героини се преплитат, за да достигнат финал, болезнено изящен в своята цялост.