shareit

10 хорър класики за Хелоуин

| от |

 Празникът на всички светии, Вси Светии или Хелоуин предстои след седмица. Дали вие го отбелязвате или не е въпрос на избор. Едно е сигурно, той е перфектният вариант за една добра порция от страшни филми и готини костюми. Ние ще ви осигурим първото, а второто трябва да дойде от вас и по желание.

Затова ви предлагаме нашата селекция от десет филмовите заглавия, които освен, че са класика в хоръра, ще направят този 31 октомври по-страшен, по-зловещ и много по-приятен… Освен това могат да ви дадат интересни идеи за костюми.

Шесто чувство (1999)

Една от най-култовите реплики в киното: „Аз виждам мъртви хора“, идва именно от този филм. Когато лентата излиза никой не очаква чак такъв успех, но страховитата история за малко момченце, което вижда мъртъвци и детски психиатър отчужден от жена си, който се опитва да му помогне, печели милиони фенове по света. Филмът влиза на 142 място в „най-добрите филми на всички времена“ и е най-големия успех на създателя си М. Найт Шаямалан. А, да, и финалът е доста изненадващ. Ако гледате внимателно може и да го отгатнете в средата, но едва ли…

Бийтълджус (1988)

Всеизвестно е, че преди да срещне Джони Деп, Тим Бъртън обича безвъзмездно Майкъл Кийтън. След като двамата правят заедно две части на Батман, се пренасочват към съвсем друг жанр – хоръра. При Бъртън хорърът е много различен от онова, което хората си представят по принцип чуят ли за този жанр. При него винаги има елемент на комедия. Разбира се, всичко е в този филм е в типичния стил на Тим Бъртън, а историята разказва за омягьосана къща с духове и странния демон Бийтълджус, който трябва да помогне на младото семейство, което се нанася там – в ролите са Джина Дейвис и все още Алек Болдуин, но вместо това ги взима за заложници в собствения си малък свят. Двамата трябва да се преборят с Бийтълджус, (великолепен Майкъл Кийтън, макар и неразличим под всичките пластове грим) и същевременно да останат живи, което се оказва доста трудно. Филмът е правен през далечната 1988-а, но все още е толкова забавен, колкото и тогава.

То (1990)

Помислили сме и за вас, о, най-безстрашни! Сега може и да ви се струва смешно, но през 1990 година „То“ беше най-страшното нещо, което аз лично съм гледала… Особено сцената, в която стаята се пълни с кръв. Ако не сте гледали, което е грешка, ще трябва да гледате, за да разберете! Най-общо историята разказва за седем хлапета известни като „Клубът на загубеняците“, които се изправят срещу злия демон Пениуайз, който изглежда като най-страшния клоун, който сте виждали някога. Той всъщност е зло същество, което се храни с деца. В първата част на филма „Клубът на загубеняците“ привидно побеждава демона, но 30 години по-късно Пениуайз се завръща, за да им види сметката. Лентата държи под напрежение и ужас до момента, в който демонът не се превръща в огромен паяк с клоунска глава. Освен това, филмът е по един от най-страшните и дълги романи на Стивън Кинг – „То“ и има безброй последователи. Не случайно Кинг е наречен „господарят на ужаса и трилъра“.

Психо (1960)

Не е случайно, че Норман Бейтс е олицетворение на психопата в човешка кожа. Не е й случайно, че човекът, който му вдъхва живот на голям екран е именно мастъра на хоръра в киното изобщо – г-н Алфред Хичкок. Когато Хичкок решава да филмира слабо рекламирания роман на Робърт Блох всички студиа му отказват финансиране, защото смятат, че филмът няма да е успешен. Хичкок го финансира сам, като кани една от най-горещите актриси по онова време – Джанет Лий, да изиграе една от ролите, без да й каже обаче, че персонажът й умира в началото на историята. Хичкок изкупува всички копия на книгата, а когато прави сам премиерата има едно условие към зрителите – да са точни. Всеки, който е закъснял за прожекцията дори с минута няма право да влезе. Финалът е изненадващ, а Антъни Пъркинс е великолепен в ролята на обсебения от лудата си майка Норман Бейтс. Лентата е най-известна със сцената си в банята и е на 30 място в класацията на „най-добрите филми на всички времена“. Дали е подходящ за Хелоуин? Много ясно, че да.

The Ring (2002)

„The Ring”, известен у нас като „Предизвестена смърт“, е едно от добри хорър включвания от Америка в последните години. Може би му е повлиял и фактът, че е адаптация по японски хорър със същотно заглавие и концепция. За тези, които не са го гледали, разказваме накратко. „The Ring” е историята на мистериозна видеокасета, над която тегне проклятие. Всеки, който я гледа ще умре в следващите 7 дни. Наоми Уотс играе журналистка, която се опитва да разбере произхода на касетката, за да спаси сина си. А Дейвън Чейс е злата Самара, която, освен че излиза от хорските телевизори и убива всеки изпречил се на пътя й е един от най-страшните и популярни хорър персонажи в последните години. Холивуд се опита да повтори първата част с нелепо продължение, но не му се получи. „The Ring“ определено е един от най-добрите модерни хоръри. Задължителен.

Проклятието Блеър (1999)

Един от първите хорър филми, който се опитва да подлъже зрителя, че всъщност не е измислена история, а е истинска такава. Но накрая, за да сте сигурни, да си знаете, всъщност си е чисто кино. Въпреки това концепцията му е толкова проста, че вдъхновява впоследствие проекти като „Cloverfield”, “Четвъртият вид“ и „Паранормална активност“. Историята, която имитира документалистика и предлага кадри с хаотичен принцип, разказва за трима студенти, които отиват в горите на Мериленд, за да разкрият проклятието на вещицата от Блеър. След края на уикенда те не се прибират, а кадрите, които са заснели се намират година по-късно, и всъщност представляват филма, който гледате. Лентата е нискобюджетна, но с добра концепция, и умелия начин да се създава чувство на страх без реално да има нещо страховито наоколо. Филмът е нещо като модерна класика по-скоро, заради добрата си идея, отколкото заради самото изпълнение. Но ако сте почитатели на жанра, то филмът е перфектен за празника.

Заклинателят (1973)

Една от старите класики в жанра, които боравят еднакво добре на няколко нива – религия, вяра, взаимоотношения и хорър. Историята разказва за момиче, за което се смята, че е обладано от зъл демон. Майка й е отчаяна и затова се обръща към двама различни свещеници, които да й помогнат. Филмът е базиран на книгата на Уилям Питър Блати, която и до днес е ненадмината в своя жанр. Много филми и истории се опитват напразно да повторят онова, което „Заклинателят“ прави, но е безуспешно. Без да натрапва мнение или да казва кое е истина и кое не, историята, по един плашещ начин, разказва цялата случка, при това години по-късно, все така добре.

Кери (1976/2013)

Стивън Кинг пише „Кери“ през 1972 година, през 1974-а книгата излиза на пазара и се превръща в хит. Кинг пък става нещо като пишеща рокзвезда и милионер. За по-малко от месец от мъж, който си изкарва парите с разказчета в списания и живее в каравана, той става най-известният писател на хоръри. Две години по-късно Metro Goldwyn Mayer купува правата за филмиране на книгата, а Браян Де Палма е сложен начело на проекта. Филмът излиза през 1976-а и получава 2 номинации за Оскар и една номинация за „Златен Глобус“. И най-важното – превръща актьорите и режисьора си в мега звезди. Преди две години компанията решава да направи нов римейк на „Кери“ и през 2013-а по кината се появява нова версия на „Кери“, като ролите на лудата майка и младата Кери са дадени на Клои Грейс Морец и Джулиан Мур. Дали Стивън Кинг е щастлив от повторното филмиране на първия му успешен роман? Самият той твърди, че отдавна е оставил „Кери“ зад гърба си и погледнато от наши дни, книгата му се струва смешна. За нас обаче, книгата и филмите си остават класа в хорър киното. Не само, заради своя създател – мастъра на книжните ужаси г-н Кинг, но и заради брилятната история на тийнеджърка с телекинеза и нейната луда набожна майка. Пък и кой не би избил всички гадняри, които са го тормозили в училище? Ние със сигурност бихме…

Писък (1996)

Всъщност „Писък“ има общо четири части до момента, които са свързани, и в които оригиналните актьори участват от-до. И най-хубавото – филмът направо е създаден за празници като Хелоуин. Историята във всяка част на филмите е една и съща. Убиецът с маската на изплашеното лице, което имитира най-известната картина на художника Едвард Мунк – „Викът“, преследва тийнейджъри, като преди да ги убие им изкарва акъла по телефона. Във всяка част убиецът е различен, а единствената, която винаги успява да му се измъкне е Сидни. Една от първите големи роли на Кортни Кокс, и времето и мястото, в което се запознава с вече бившия си съпруг Дейвид Аркет е именно този филм. Страшен и плашещ, „Писък“ е перфектен за празник, в който мъртвите и вещиците си стискат ръцете.

Жената в черно (2012)

Сюзън Хил пуска романа си „Жената в черно“ през 1983 година. През 1989-а излиза и първият филм по нея, който още тогава е определен от някои като „една от най-страшните истории, които сме гледали“. Много години по-късно Холивуд решава да направи втора адаптация на романа. За главната роля те ангажират Даниел Радклиф, който отдавна не е просто „момчето, което изигра Хари Потър“, и целият екип отива на един от островите в  Есекс, за да снима. Историята разказва за адвокат, който губи съпругата си, и за да може да се грижи за дъщеря си, бива принуден да приеме поръчка за изземането на имущество от стара богата къща на отдалечен остров. Когато отива там обаче се оказва, че над къщата тегне проклятие, което включва жена в черно, убити деца и много други зловещи неща. Финалът е изненадващ, а Даниел Радклиф е толкова приятен за гледане, че чак е страшно. А филмът? Е, филмът е като за всеки уважаващ се хорър фен – зловещ!

 
 

Модни хроники: Защо се поставят копчета на ръкавите на ризата

| от |

В света на модата се крият доста странни и не толкова конвенционални решения, за които човек може да се зачуди. Преди известно време разказахме историята на чоукъра и неговата основна функция. Макар и този атрибут да се обвързва по една или друга причина с най-древната професия на света, някои други легендарни добавки в облеклото също пазят своите пикантни тайни. Мъжкият свят на модата не прави изключения в този случай. Ето защо обръщаме внимание на мъжката риза и всички копчета по нея.

Първата открита риза е ленена и е била носена в Египет. Датира от около 3000 века пр. Хр. и е открита в гробницата на Таркан. Преди XX век, ризата е била известна и използвана предимно за долна дреха и бельо.

В средновековието ризата е била видима само при онези хора с по-скромна професия – овчари и други. Затворниците също трябвало да носят ризи. През XVII век вече разкрива малко повече кожа и това дори се смята за лек еротичен мотив. През XVIII век Йозеф Струт официално заявява, че онези мъже, които отиват в спалнята без риза, нямат никаква култура. Преди XX век ризата се е смятала за облекло на ниската класа и едва по-късно започва да се смята за допълнение на официалното облекло.

Хана Монтежю е друга иноваторка в съвременната история на ризата. Тя решила, че вместо да пере цялата риза, може да сваля само яката, която най-често се цапа и да спести допълнително гладене, препарат за пране, време, но за по-голяма жалост на всички останали и синтезираните аромати. Копчетата датират горе-долу от същия период. Индусите са ги използвали още през 2800-2600 г. пр. Хр. и не трябва да забравяме, че в Древен Рим се използват от 2000-1500 г. пр. Хр.

Индусите използвали миди, за да изградят копчетата, които могат да помогнат за затварянето на една дреха. Макар и първоначалното приложение да е било изцяло като допълнителен орнамент върху облеклото. Едва през XIII век в Германия започват да се използват по предназначение. През XVII век вече са били метални, както най-често ги познаваме. Пруският крал Фридрих II имал много сериозен поглед за своята армия.

Той искал неговите войници да не бъдат само средство за влияние на бойното поле, но също така да имат реноме на бойното поле. Проблемът е, че редовият войник никога не може да бъде особено красив. Първо е напълно нормално да се цапа, кърви и поти, а в следствие на различни фронтови заболявания, няма как да се запази официален етикет. Разбира се, офицерът на фронта има съвсем различна и далеч по-красива визия, но той също влиза в бой, както се досещате. Всяко едно сражение взимало своето и причинявало доста сериозни главоболия на бойците.

gettyimages-3159407-594x594

В края на деня, когато битките приключат, всеки войник е скривал умората и мръсотията, използвайки своите ръкави – понякога на униформата, друг път на палтото. Фридрих дълго размишлявал по този казус и накрая стигнал до най-доброто възможно решение – да зашие ръкави! Пруският владетел обаче имал важна стратегия за копчетата – трябвало да бъдат релефни. По този начин при обичайната армейска практика, войникът ще одере лицето си и ще си причини болка.

Съответни се решават всички проблеми от самото начало. Наполеон също е вярвал, че стилът на войниците му трябва да бъде безупречен, но също така не искал половината да бъдат раздрани покрай лицето. Неговата иновативна идея била малко по-либерална. Той наредил на шивачите да направят ризите с малко по-дълги ръкави и разбира се, да разполагат с копче. Мотивът на тези действия бил обвързан с идеята, че ако има бърсане, ръкавът може да се прегъне и закопчее с копчетата, запазвайки по-чист вид. Впрочем неговите армейци често използвали ръкавите вместо носна кърпичка, което определено не може да се

За съжаление няма особени гаранции, че горната история е истинска, съществуват и други версии, че копчетата и ръкавите са добавени просто като форма за лукс, но имайки предвид произхода на ризата и като цяло разпространението ѝ като всекидневно облекло, можем да бъдем сигурни, че тази одежда пази своите тайни. А и нека бъдем откровени, виждали ли сте дете, което поне веднъж да не е използвало този толкова добре познат навик. Освен поставянето на по-луксозни ръкавели, копчето на ризата може да пази точно тази история.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Как Джими Хендрикс и Кийт Ричардс поделиха една китара и една жена  

| от |

Какво се случва, когато двама от най-прочутите и изтъкнати китаристи в историята се окажат в спор за една и съща китара и една и съща жена?

Особено в задимената лондонска блус сцена от средата на 60-те години?

И особено, когато става въпрос за 20-годишна манекенка, луда по блуса, и бял Fender Stratocaster – иконичния инструмент, който ще остане завинаги свързан с ненадминатото звучене на Джими Хендрикс?

Младата  и красива Линда Кийт, модел на Vogue, връчила китарата на тогава все още неизвестния чернокож американец Джими, който се опитвал да пробие на английската сцена.

Имало само един проблем. Единственият огорчен човек от този толкова мил жест бил собственикът на инструмента – китаристът на Rolling Stones Кийт Ричардс, тогавашен любовник на Линда.

По същото време той бил с групата си на турне в Щатите и не подозирал, че никога няма да си възвърне нито бялата китара, нито чернокосата приятелка. Защото Линда, популярно лице от нощния живот на Лондон тогава, вече приемала за своя мисия да изстреля кариерата на Джими нагоре.

gettyimages-612220576-594x594

А самата китара? По това време тази на Джими била в заложна къща, а той се нуждаел от инструмент, тъй като Линда била поканила Сиймор Стейн (човекът, открил Мадона години по-късно) да чуе Джими в един клуб.

Онази нощ той строши бяла китара на сцената„, разказва Линда. „Не бях на себе си от гняв. Бях му заела китарата на гаджето ми, а той троши такава на сцената! Бях бясна на Джими, за мен това е възможно най-отвратителната постъпка“.

Дали строшената тогава на сцената китара е била именно тази на Ричардс? Най-вероятно не, тъй като нейните следи се проследяват до февруари 1967-а, когато била открадната след друг концерт на Джими. Но сигурното е, че китаристът на Rolling Stones никога не си я получил обратно.

Линда Кийт, която днес е на 73 г. и живее в Ню Орлиънс със съпруга си, музикалния продуцент Джон Портър, разкри доста години по-късно повече подробности за своето участие в кариерата на Хендрикс.

gettyimages-108304014-594x594

Тя за пръв път го видяла да свири в нюйоркския клуб Cheetah. „Не можех да повярвам, че никой още не се е заел да го наложи“, спомня си тя. „Беше удивителен. Настроенията, които предизвикваше с музиката си, умението му и присъствието му на сцената. Но никой не подскачаше от вълнение. Не можех да повярвам“.

Оценката на Линда за непознатия тогава китарист е оценка на истински ценител. Тя се наслаждавала на най-големите блусари по радио BBC и вече била слушала на живо американски емблеми на жанра като Сони Тери и Сони Бой Уилямсън.

А най-добрата й приятелка Шийла Клайн ходела с мениджъра на Rolling Stones Андрю Олдъм и било неизбежно и самата Линда да се запознае отблизо с групата. „Бях ги слушала по клубове. Бяха интересни, но нямаха с какво наистина да ме грабнат“, откровена е манекенката.

Да, Stones далеч не са били най-любимата група на Линда. Но Кийт Ричардс разказва в автобиографията си Life! как изтънчената и светска Линда го съблазнила на едно парти: „Бях напълно и тотално влюбен“.

Любовта към музиката ги свързвала силно, но по време на връзката им новата му приятелка не му позволявала да пуска Stones на грамофона й. „Знаеше, че не съм им голям фен. Много бях навътре в черната музика, а в сравнение с нея те звучаха бледичко“, обяснява тя.

gettyimages-114322870-594x594

Естествено, това не спирало Линда да ходи заедно с Rolling Stones по американските им турнета и именно така станала и срещата й с Джими Хендрикс. „Първата ми мисъл, естествено, беше, че Кийт трябва да го види“. Но скоро до Ричардс стигнали слухове, че любовницата му твърде често се движи с извънредно талантливия американец.

„Смятах, че е задължително той да бъде забелязан, да си намери кой да го издаде, и да отвърти главата на всички. Знаех, че притежава всичко необходимо и затова се впуснах“, разказва Линда.

Затова тя поканила мениджъра Андрю Олдъм на онази въпросна изява на Джими, в която свирил с китарата на Кийт Ричардс. Но вечерта не протекла особено успешно: „Джими беше разпилян в свиренето си и раздърпан на външен вид. Андрю също се държеше странно и не беше особено заинтригуван. Може да е знаел, че се движа с Джими. Може би е бил предупреден от Кийт. Кой знае? Но това много ме тревожеше“.

След това пристигнал и Сиймор Стейн, а Джими счупил китарата. Стейн усетил задаващия се скандал и побързал да си тръгне.

Но Линда Кийт все пак успяла в мисията си. Късметът й се усмихнал, когато тя поканила мениджъра и китарист на Animals Час Чандлър да чуе Джими.

„Посред бял ден влизаш в тъмно като пещера кафене. Тогава сцената светва и Джими забива първия акорд на Hey Joe. Беше помитащо и не съм изненадана, че закова Час от самото начало. Самата аз бях поразена, а уж знаех какво да очаквам“.

Не след дълго Хендрикс започнал да постига успехи с Чандлър като мениджър. Сформирал бандата си The Jimi Hendrix Experience, а Линда се оттеглила от живота му.

„Той си имаше мениджъри, приятелка и други хора, които да му казват какво да прави. Може би те са виждали моето влияние като някакъв вид заплаха. Може би са мислели, че ще се опитам да го завлека по-далеч от комерсиалното звучене и по-близо до чистия блус“.

gettyimages-156677041-594x594

Междувременно Ричардс алармирал бащата на Линда, че някогашната му приятелка си е намерила лоша компания и се е забъркала с наркотици (каквито, ако искате вярвайте, тогава китаристът на Rolling Stones все още не употребявал).

„Каза на баща ми да дойде да си ме вземе. Щом той влезе в кафенето Au Go-Go, си казах „Боже, това изглежда е баща ми“. Той ме хвана за ръката и ме изведе оттам“.

Самият Ричардс я очаквал в Лондон. „Изглеждаше доста доволен. Казах му да се разкара. Кийт определено ми направи мръсотия, но той искрено си е мислел, че съм в опасност, от която ще ме спаси. И Бог да го благослови, може пък наистина да ме е спасил“.

С Хендрикс Линда изгубила връзка, но не напълно. „Все още се опираше на мен в критични моменти“, твърди тя. Отново я потърсил и малко преди смъртта си.

„Писа ми да ми каже, че е измислил песен за мен – See Me Linda, Hear Me, I’m Playing the Blues. Винаги съм обожавала как свири блус, повечето му песни са си блусарски“.

Хендрикс умира трагично през 1970 г. след предозиране с хапчета, но успява да остави вечно музикално наследство и все още да е смятан от мнозина за най-великия, който някога е хващал китарата.

gettyimages-108304087-594x594

Ролята на Линда в онази преходна и малко известна фаза от изгряването на суперзвездата е описана в игралния филм All is by My Side (2013), като режисьорът Джон Ридли признава, че е бил вдъхновен точно от въпросната загадъчна късна песен на Хендрикс, която остава под името Send My Love to Linda.

А както се оказва, манекенката получила и още една прекрасна песен за себе си – Ruby Tuesday.

Една от най-красивите балади на Rolling Stones е написана от Ричардс конкретно за тази явно специална жена – която по-късно той ще определи като „първата, разбила сърцето ми“.

 
 
Коментарите са изключени

Покушението на Папа Йоан Павел II – историята на Мехмет Али Агджа

На 13 май 1981 г. на площада Св. Петър във Ватикана, папа Йоан Павел II прави обичайната си среща с миряни. Публиката е навсякъде, хората се радват на духовния лидер, а денят е повече от приятен и топъл. Радостта и спокойствието ще бъдат нарушени след няколко минути, когато 4 куршума ще полетят към тялото му. Опитът за покушение е извършен от Мехмет Али Агджа. Доката папата губи сериозно количество кръв, Мехмет се опитва да избяга в тълпата, но е заловен от швейцарската гвардия. Справка в затвора ще покаже, че този човек е роден в Турция и вече има едно убийство зад гърба си. Първата му жертва е журналистът Абди Ипекци. Заловен и изпратен в затвор, убиецът успява да избяга и отново получава задача. Може би най-добрият въпрос, който и до днес не остава с отговор е: кой поръча убийството на папата?

gettyimages-50591155-594x594

Известно време след покушението, Йоан Павел II отива в затвора при своя убиец. Папата води със себе си фотограф и видео оператор, за да може да покаже, че е простил действията на Акджа. Той влиза и Акджа му целува ръка. Двамата сядат на два обикновени пластмасови стола и говорят около 21 минути. Микрофоните не са включени и почти никой не може да чуе какво двамата мъже си говорят. На ставане папата подава малка кутийка – подарък към човека, който се е опитал да го убие. Вътре има броеница от сребро и седеф. Следващият кадър е на човек с ясна несигурност в очите и потенциална възможност за прекарване на живота си зад решетките. През 2000 г. ще бъде освободен и помилван, а именно папата ще бъде в основата на това решение. При завръщането си в Турция влиза, за да излежи старата си присъда. Освободен е за пореден път през 2010 година.

gettyimages-73914462-594x594

За себе си казва, че няма кауза, няма мисия и мотив, той е наемен убиец с доста успешна кариера. Прякорът му е „паякът“. Издирва се все още от Франция, но е посещавал редица затвори, където е имал възможност да обогати знанията си. Всичко започва с кражбите на дребно, включително и пренасянето на нелегални стоки между Турция и България. Твърди, че някога е получил 2-месечно военно обучение в Сирия под шапката на „Популярния фронт за освобождение на Палестина“, чието финансиране идвало от България. До този момент въпросната партия продължава да отрича подобни участия. След убийството на Абди, по нареждане на „Сивите Вълци“ – турска криминална организация, се озовава в затвора. След бягството се крие в България и започва да работи за турската мафия.

В началото на 80-те години започва да пътува из Европа, изпълнявайки различни поръчки, когато е призован за „по-висша цел“. И до днес няма особена информация какво наистина се е случило, различни журналисти и теоритици имат версии и хипотези, но истината остава погребана и най-вероятно ще минат много години, преди да има някаква информация. Следващите редове са практически теории на различни хора, никой не знае кое е истина и кое е лъжа, избирате версията, която ви допада най-много.

Първата е, че нареждането за елеминирането на папата е дошло от КГБ. Натоварените с тази тежка задача са българските тайни служби, които трябва да си партнират с агентите на Източна Германия. Папата става мишена, защото е изразил солидарност и е подкрепял Пражката пролет. За КГБ, папата е човек, който нарушава много сериозно хегемонията в Източна Европа. Проблемът тук е, че самият извършител сменя толкова пъти версията си и говори толкова много лъжи, че не е сигурно дали изобщо има истина в някоя от изброените версии.

Нещо повече, собственият му адвокат е готов да се откаже, след като всеки път излиза ново и ново изказване. Оригиналното му твърдение е, че именно „Популярния фронт за освобождение на Палестина“ е наредил покушението. Тогаващният директор на КГБ – Юри Андропов е убеден, че папа Йоан II е избран с много сериозно съдействие на англо-немско решение. Збигниев Брезински е бил един от хората, които най-ревностно са пазили кандидатурата на папата с полско произход. Имайки предвид, че голяма част от полското общество е с католическо вероизповедание, шансовете за продиктуване на следващ бунт или уронване на престижа на СССР, стават особено големи.

Агджа споделя, че при пребиваването в София е бил рекрутиран от няколко агента и турски мафиоти, които предложили около 3 милиона немски марки за изпълнението. В следствие на показанията, Сергей Антонов е арестуван. Според атентатора, той е агент под прикритие, който работи в Рим за Balkan Air.

След повече от 3 години разследване, Антонов е обявен за невинен и делото приключва. Друго предположение е, че са замесени така наречените Сиви Вълци, които имат тесни връзки с местното КГБ и контролират много добре отработен канал за наркотици, който минава през балканите и продължава към Европа. Въпреки всички конспирации, участието на тази групировка завършва с любезното съдействие на 3 милиона марки, въпросът е кой е щял да ги заплати. През 2002 г. Йоан Павел II пристига в България, отхвърляйки обвиненията срещу страната.

Междувременно Силвио Берлускони и компания продължават да твърдят, че има родно участие в цялата история. След сериозен компютърен анализ на снимките, агенциите твърдят, че  Сергей Антонов също е бил на площада по време на стрелбата. В последната си книга, папата е категоричен, че Агджа не е измислил сам покушението, той е просто изпълнител. Някои интересни източници твърдят, че дори Романо Проди (бивш министър-председател на Италия) е бил  човек на КГБ. На 31 март 2005 г. само два дена преди смъртта на Йоан Павел II, Акджа дава интервю за италианския в-к „La Repubblica“.

Там говори, че работи върху книга относно покушението и напомня на всички, че „дяволът се крие зад стените на Ватикана“. Атентаторът е сигурен, че разкриването на истината вълнува редица политици, които смятат, че информацията ще допринесе за колабирането на Ватикана и събарянето му по модел на Берлинската стена. Акджа задава и още един важен въпрос „Защо ЦРУ, Сисми, Сисде и други разузнавателни агенции не казват истината за случая Орланди?“.

Емануела Орланди изчезва на 22 юни 1983 г. 15-годишното момиче никога не е открито, но по-важното е, че малко след този случай постъпват телефонни обаждания, които настояват за освобождаването на Агджа в замяна на освобождаването на момичето. Вече 36 години никой не знае какво се е случило с нея. Агджа спомена още едно име през 2010 г. кардинал Авгостино Касароли – отговорен за запазването на католическата църква в някогашните съветски страни.

И до днес никой не може да каже с особена сигурност кой е оркестрирал покушението. Всички теории по един или друг начин не са особено подплатени и подкрепени с доказателства. Самият Мехмет Али Агджа е човек с милиони версии и толкова богата фантазия, че никой не може да бъде какво наистина му се върти в главата. През 2013 г. Агджа публикува своята книга с още по-безумно изказване – Аятолах Хомейни (авторът на Иранската революция) е наредил убийството.

Ако послушаме още малко историите на терориста е възможно самите ние да бъдем обвинени, следователно истината ще остане завинаги заровена в архивите на Ватикана, ако изобщо се съхранява. Любопитен факт е, че Акджа приема християнството през 2007 г., докато е в затвора.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появяват езиците

| от |

На практика, разбира се, изглежда силно невъзможно да знаем кой е първият език, но това не означава, че лингвистите не са се пробвали да разберат. Пред учените има обаче един основен проблем – те смятат, че езикът вероятно се е появил преди около 100 000-200 000 години. Това е приблизително, когато съвременните хора, Homo sapiens, са се развили със същата структура на черепа – заради което се предполага, че са имали и същата мозъчна функционалност – и с подобна гласова структура като хората днес.

Като изключим нечленоразделните звуци на праисторическия човек, произходът на съвременния език все още е до голяма степен мистерия. Първият език може да е подобен на този, който говорим днес или пък да се е променил толкова много, че да нямат прилика с никой от известните ни езици, а може и изобщо да не включва произнасяне, ами да разчита на жестове или подсвиркване, както е, например, при езика силбо гомеро.

Има няколко критерия, които трябва да изпълнява един език, за да е „първия“. Един от начините, по които хората определят първия известен език, е като поглеждат кой е най-стария писмен език. Той се случва да бъде египетският или шумерският. Има и египетски, и шумерски текстове, датиращи от около 3200 г. пр. н. е. Разбира се, имаше много други езици, които се говорят по това време по целия свят – просто тези две общности изглежда първо са разработили писмен език или поне са написали думите си на материал, който е бил в състояние да устои на неуморните, вечни удари на времето. Тези текстове са най-старите истински писмени доказателства за език и единственото нещо, с което лингвистите разполагат.

Pieter Bruegel the Elder - The Tower of Babel (Vienna) - Google Art Project - edited

Вавилонската кула

Що се отнася до говоримия език, през годините се появяват много, много най-различни теории. Ние ще разгледаме ситуацията с полигенизма и моногенизма – тоест, дали много езици се развиват независимо един от друг в различни части на света едновременно или всички произхождат от един общ протоезик. Има само един първи език, ако вярвате в моногенизма. Но ако вярвате в полигенизма, има много различни „първи езици“, които се развиха по едно и също време.

И двете теории разчитат на много предположения. С моногенизма лингвистите проследяват корените много назад в историята, но нещата бързо стават мъгляви. Има и изследвания, базирани на генетиката; съществува корелация между генетичната диверсификация и диверсификацията на езиците, които се говорят в света. Това би означавало, че когато човешката популация е била още оскъдна, може би е имало само един език. Различните изследвания стигат до различни изводи за това колко надежден е този метод за определяне произхода на езиците, което го прави донякъде противоречив.

Моногенизмът до голяма степен не се счита за валидна теория през 19 и 20 век, когато се развива полигенизма. В езиково отношение полигенезата зависи от идеята, че всички езици се развиват независимо един от друг въз основа на средата и обстоятелствата, в които се намират хората. Моногенизмът твърди, че това е малко вероятно, още повече, че много езици могат да бъдат проследени до други „майчини“ езици.

Това, което лингвистите могат да докажат, е, че по-голямата част от 5000 езика, които се говорят днес на Земята, могат да бъдат групирани в клонове. Така испанските и италианските са групирани заедно с френски и румънски и се наричат ​​“романски езици“. Английският език, заедно с немски и холандски, са „германски езици“. А романските и германските езици заедно с келтския, гръцкия и индийския език (както и други) се наричат с общото название „индоевропейски езици“. Що се отнася до историята, позната ни до момента, индоевропейските езици са най-старото познато семейство от езици, датиращо от около 20-19 век пр. н. е. Някои твърдят, че афроазиатското семейство от езици може да е още по-старо, но най-ранните доказателства в тази посока са едва от 16 век пр. н. е.

Разбира се, има и много други клонове езици: японски, американски, палеосибирски – дълъг списък. Обикновено езиците могат да бъдат проследени до различните им клонове, но големият въпрос е да дали те споделят един общ предшественик, или „ствол“, така да се каже, който би ни дал първия език, или не споделят такова нещо.

Днес езиците се променят и нарастват непрекъснато и това е нещо съвсем нормално, което всички езиковеди могат да потвърдят. С новите думи се появяват непрекъснато, не е трудно да се види как езикът се е променил за никакво време – например, като отидем в някоя антикварна книжарница (и дори на място като битака) можем да намерим книги дори на царски български.

 
 
Коментарите са изключени