Холи Брансън
Дъщеря на сър Ричард Брансън, Холи има състояние от $3,8 милиарда. Младата милиардерка учи неврология и обикаля света с хуманитарна цел.
Мари Безние Бовало
Мари е на 34 години и има състояние от около $2,5 милиарда. Тя и роднините й наследяват френската млечна компания Lactalis, която става успешна със сиренето Président.
Дилън Лорън
Дилън е дъщеря на модния дизайнер Ралф Лорън и разполага с $4,7 милиарда. Тя отваря най-големия магазин за бонбони в света - Dylan’s Candy Bar.
Ерин Лаудер
Ерин наследява Estée Lauder, а в момента състоянието й възлизат на $1,85 милиарда. Тя също така има и собствена модна, козметична и мебелна линия, както серия парфюми,
Тамара Екълстоун
Бащата на Тамара е главен изпълнителен директор на Formula One Group. След кончината му тя наследява $3,6 милиарда.
Петра Стънт
Петра е другата дъщеря на Бърни Екълстоун. Освен наследница като сестра си, Стънт също е модел и моден дизайнер. Тя се жени за милиардера Джеймс Стънт през 2011 година. Богатството й е близко до това на сестра й -
Сера Сабачи
Сера от фамилията Сабачи разполага с $1,1 милиарда. Sabanci Holdings е най-големият финансов и индустриален конгломерат в Турция.
Лий Сео-Хюн
Президентът на текстилната Cheil Industries има $1,3 милиарда. Компанията работи и в други браншове като химия и енергетика.
Най-красивите милиардерки в света
|
|
Богати и красиви! Колко по-противен може да стане един човек, нали.
Известна част от дамите в галерията ни е наследила богатството си, но това не пречи да се справят отлично и със собствени проекти. Или да се омъжват за милиардери.
Някои от тях са съвсем млади, други не чак толкова, но всяка една от милиардерките има своя чар и неоспорима красота. Очевидно, нашата любимка е французойката Мари Безние Бовало. Семейството й има любопитен бизнес, за който можете да прочете накратко в следващият слайд от галерията.
Приятно гледане!
Коментари
Великите военни изцепки: как четирима български войводи превзеха Кавала (1912г.)
|
|
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Есента на 1912 г. е време на въодушевление и надежда за българския народ. Балканският съюз влиза във война с Османската империя, борейки се да освободи всички всички територии в Тракия, Беломорието, Македония, Албания и Косово от властта на султана. За балканските народи, това е борба за възмездие и справедливост. Сърби, гърци, българи и черногорци се надяват да реализират националните си идеали и да присъединят към земите си онези територии, за които вярват че им принадлежат по силата на историческото право и пропорциите на местното население.
Български войски, 1912
Съгласно бойните планове, България трябва да срещне основните османски сили в Тракия около Одрин, а Гърция и Сърбия трябва да се разправят с войските на Полумесеца в Косово и Македония. Освен за настъпление в Тракия, българското командване заделя части за освобождаване на Родопите.
Това е така наречения Родопски отряд в размер около 23 000 души, разделени в две бригади и четири полка от Втора пехотна тракийска дивизия. Към тях са придадени два артилерийски планински полка, един скорострелен артилерийски полк и един кавалерийски полк. В поредица от ожесточени боеве, водени през втората половина на октомври, 1912 г., българските части разбиват османските отряди, които отбраняват Родопите. Завзети са Доспат, Дьовлен и Пашмакли, а в последствие силите на Ковачев навлизат в Тракия и завземат Драма, където генералът разполага своя щаб.
За османците битката за Беломорието е предварително обречена кауза, но въпреки това те правят каквото могат, за да противодействат на българските части, надявайки се на подкрепа и от местното турско и помашко население.
Въпреки опитите за съпротива, численото превъзходство и устрема на българските атаки се оказват непреодолим фактор и силите на Портата са изтласкани все по-близо до крайбрежието на Егейско море. Османците се опитват да прегрупират силите си за отбрана на крайморските градове, което кара генерал Ковачев да бъде по-предпазлив в плановете си за по-нататъшно настъпление.
Едва що установил щаба си в Драма, при Ковачев пристига малка група войводи от македоно-одринското опълчение. Имената им са добре известни на всеки българин – Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и Йонко Вапцаров.
Всеки един от тях има своя собствена чета, с която действа в подкрепа на основните български сили. Те пристигат при ген. Ковачев в с молба да насочи своя отряд към Кавала и да завърши освобождението на Беломорието. Ковачев е предпазлив и посочва, че донесенията му за концентрирането на вражеските османски части не му позволява да е прекалено дързък в действията си.
Михаил Чаков
В този момент, войводите заявяват, че са готови сами да превземат Кавала. Те поискали няколко униформи, официален документ и четири коня. Ковачев не бил съвсем убеден, че войводите знаят какво правят, но дързостта им му допаднала и той се разпоредил интендантството да им осигури всичко необходимо.
На 27 октомври, 1912 г., четиримата, облечени във военни униформи, яхнали конете и се отправили към Кавала. Планът им бил да се представят за авангарда на българската армия, напредваща към града.
Това, което последвало може да се причисли или към най-дръзките военни операции в българската история или като една от най-сериозните изцепки в османската.
Пейо Яворов
В спомените на Михаил Чаков се казва: „На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола (помещение за стражарския пост), където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони.
- Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер! Стражарите стояха вцепенени… “
Христо Чернопеев
По улиците на Кавала бързо плъзва мълвата че български парламентьори са пристигнали да преговарят с османското командване, а основните сили на Ковачев се намират на километри от града. За да подсилят ефекта от думите си, войводите отиват при гръцкия владика в неговия конак и настояват той също да предаде на османците, че в града за преговори са дошли български офицери. По улиците вали проливен дъжд, но дори октомврийския студ не успява да прогони любопитното население обратно по къщите.
Забавянето на гръцкия владика провокира нетърпението на Яворов и той предлага веднага да отидат в полицейския конак при каймакамина. Четиримата не губят повече време и влизат безцеремонно в „офиса“ на османския първенец, където местните големци са се сбрали на спешно заседание.
„ – Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието?
– Да – отговори с поклон каймакаминът. Той беше пребледнял като мъртвец.
– Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.“
Йонко Вапцаров със сина си
Дързостта им е подложена на изпитание мигове по-късно, когато австро-унгарският консул изисква от четиримата да представят своите пълномощни и заявява че е абсурдно град с население 50 000 души и голям гарнизон редовни войници просто да се предаде на няколко души, вярвайки единствено на думите им. Българите запазват присъствие на духа и отговарят арогантно, че в случай на отказ от турска страна, българската армия оттегля всякаква отговорност за бъдещето на града, веднъж щом предполагаемата бомбардировка и последвалата я атака започнат. Отново разколебани, османските велможи продължават да се съветват разгорещено.
Чаков описва в детайли тези напрегнати минути:
„След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:
– Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.
Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце предаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …
Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!“
Следващите часове преминават като в лента на Тарантино. Четиримата войводи застават на градския площад, палят по няколко цигари, а през това време цялата полиция и военния гарнизон предават оръжието си, струпвайки го на грамадна купчина в краката на българите. Привечер, българските войводи свалят османското знаме от пилона и развяват българско, а Яворов се обръща с възторжени думи към насъбралата се тълпа. В момента в който привършва словото си, в Кавала пристигат четниците на четиримата, заедно с четата на Димитър Ляпов – общо към 110 души. Българите набързо се захващат да поставят града под контрол и да поддържат жива заблудата за скоропостижното пристигане на силите на Ковачев. Двама конници са изпратени бързо към Драма за да известят генерал Ковачев за постигнатия успех. Два дни по-късно пристигат първите роти на Родопския отряд. Кавала е завзета без да гръмне нито една пушка.
Макар Османската империя да претърпява множество поражения в Първата Балканска война, няма никакво съмнение, че майсторският блъф на войводите Чернопеев, Яворов, Вапцаров и Чаков е най-сериозната изцепка, допусната от силите на султана.
Когато от небето вали кръв
|
|
Между 25 юли и 23 септември 2001, хората от южноиндийския щат Керала няколко пъти стават свидетели на извънредно любопитен и страскащ феномен: дъжд с цвят на кръв.
Въпреки че болшинството определя цвета на дъжда като червен, малцина твърдят, че са видели и черен, зелен и дори жълт.
Свидетели на събитието казват, че заедно с интензивния червен цвят на дъжда имало и светкавици и гръмотевици като при стандартна буря. След това много от листата по дърветата паднали и добили сив цвят като изгорени.
Проба от дъжда
Науката, разбира се, проявява силен интерес към случилото се в Керала и учените изследват дъжда, за да разберат как точно е възможно такова нещо.
Първоначално се установява, че във всеки милилитър от него има около 9 милиона червени частици. В унисон с по-редките твърдения, които споменахме, някои от тези частици имат и зелен, синьо-сив и жълт цвят.
Центъра за научни изследвания в Керала, също така намира, че pH на дъжда е неутрално, а самият той съдържа и големи количества никел, манган, титан, хром и мед. Самите червени частици са въглерод и кислород с малки количества желязо и силиций.
Заради тази открития Центърът в началото обяснява оцветяването на дъжда с избухнал метеор. С течение на времето обаче се открива, че частиците съдържат и пори. Това, съвсем очаквано, предизвиква суетене около идеята, че дъждът има извънземен характер. Не е открито обаче ДНК, а мнозина продължават да поддържат теорията за метеора. Така изследванията не спират и в крайна сметка Тропичната ботаническа градина и Изследователския институт откриват, че спорите са от водорасли, принадлежащи към рода Trentepohlia, които образуват лишеи, и най-вероятно имат местен произход.
Частиците под микроскоп (x1000)
Появява се нова теория: нормалните дъждове преди кървавите са стимулирали растежа на тези лишеи, което поне на теория увеличава количеството спори във въздуха. Въпреки че това е най-достоверното им предположение. учените признават, че е изключително малко вероятно лишеите едновременно да изпуснат толкова много спори, че да оцветят дъжда. Трудно за обяснение е и как са се изкачили толкова високо в атмосферата при условие, че скоро не е имало метеорологични събития, които да ги откарат толкова нагоре.
Почти 20 години след феномена, част от него получава обяснение. През 2013 учени, които все още го изследват, не само откриват така желаното ДНК, но и определят конкретния вид водорасло – Trentepohlia annulata, което се оказва, че не расте в Индия. Това обяснява как спорите са се изкачили толкова нависоко в атмосферата без нужните метеорологични условия. Според учените, облаците идват от Австрия.
***
Разбира се, странни по един или друг начин дъждове са се случвали и преди. Ако сте гледали филма „Cloudy with the Chance of Meatballs“ – през 1876 в Кентъки се случва нещо подобно: от небето буквално заваляват парчета месо.
По-скоро, през 2015, в Айдахо, Орегон и Вашингтон вали дъжд, който много прилича на мляко. При изследването му се установява, че това се дължи на пясъчна буря в Орегон, където пясъкът бил „с високо съдържание на сол“.
В древни времена, гръцкият философ Хераклид Лемб (2 век преди Христа) описва дъжд от жаби, които били толкова много, че „къщите и улиците бяха пълни с тях“. Ако смятате, че това е невъзможно, през 2005 в малък град в Сърбия валят жаби, които не са характерни за тази местност, а някои от тях дори оцеляват.
Основната хипотеза за валежите от жаби (или риби, змии, камъни, месо или червеи) е, че торнадо някъде другаде ги засмуква в атмосферата. Въпреки че тази хипотеза не е потвърдена, не е нечувано подобни малки животинки да бъдат хванати от торнадо, което да ги пренесе на разстояние 80-300 километра и да ги пусне от небето отново на земята.
За по-леки предмети като прахови частици (радиация…) разстоянието може да достигне хиляди километри. Пясък от пустинята Гоби е валял във Вашингтон през 1998 (Гоби е на около 9000 километра от щата). Същото се случва и с пясък от Сахара.
Колко време ще ни отнеме да преброим до 1 милион (и 1 милиард)
|
|
|
Дори и някои от нас да не могат да смятат, всички сме професионалисти в броенето. Всеки от нас поне на теория е способен да брои до безкрай – ограниченията са само времето и колко сме резистентни на психоза.
Малцина обаче могат да си представят колко време реално ще им отнеме, за да преброят до 1 милиол, какво остава пък за 1 милиард. Това е така, основно защото мозъците ни не могат да си представят лесно колко точно огромни са тези числа.
Нека започнем с 1 милион. Най-често срещаният срок за преброяване до милион е 23 дни. Тази цифра се цитира в няколко източника, които се отнасят по въпроса, и изглежда произлиза от детска книжка със заглавието „How Much is a Million“ („Колко е милион“) с автор Дейвид Шварц, който дава различни примери, за да ни помогне да си представим колко голямо е числото от заглавието.
Господин Шварц изглежда дава това време, само за да шашне децата без да ги занимава с излишни детайли. Резултатът му обаче е съвсем неприложим в истинския живот – защото той предполага, че човек ще брои 24 часа в денонощието без да спира и че ще му отнеме средно по 2 секунди за произнасянето на всяко число. Това са силно невъзможни параметри за изпълнение.
По-малките числа, разбира се, лесно могат да се произнесат за по-малко от 2 секунди, дори по-малко от 1 секунда. Опитайте се обаче да кажете: „седемстотин петдесет и четири хиляди деветстотин тридесет и седем“ за 2 секунди. Трудно е. Да седим будни в продължение на 23 дни пък е толкова немислимо, че няма дори да засягаме тази тема.
Джереми Харпър
Тогава колко време ще ни отнеме всъщност да преброим до 1 милион? Софтуерният инженер Джереми Харпър казва някъде от порядъка на 89 дни.
Как преценява обаче този Джереми това число? Преценява го от първа ръка – от 18 юни до 14 септември 2007, Харпър преброява до 1 милион. Той прекарва по 16 часа на ден в четене на числа от компютърен екран пред публика онлайн, а шефът му дори го пуска от работа, за да го направи.
Не казваме, че не може и по-бързо – опитът на Харпър не е за време, а за постижение. Той често прави паузи, танцува пред камерата и подобни. Но като имаме предвид средната му скорост, 89 дни изглеждат като нормален срок за целта.
Защо въобще се занимава Харпър? Целта му е да набере средства за Push America, днес The Ability Experience – благотворителност, която помага на хора с увреждания. Той успява да събере около $12 000 (както и солидно количество реклама) и записва рекорд в Книгата на Гинес за човека, броил до най-много.
Както можете да си представите, заниманието му е изключително натоварващо. Както Джереми сам признава: „Камерите, които ме снимаха през цялото време, ме поддържаха читав. Ако просто бях заключен вкъщи и броях до милион без никой да ме гледа, със сигурност щях да полудея.“
Относно постижението си, той казва: „В този момент просто изгубих контрол и след това просто казах числото. След това чувството беше като огромен балон, който се спука върху мен. Беше много странна емоция.“
Цялото приключение отнема на Харпър 1 424 часа активна работа или 5 130 000 секунди, което означава средно по 5,13 секунди да каже едно число или 2,6 пъти повече, отколкото Шварц прогнозира. Всъщност самото произнасяне трае около 2,6 секунди, но е нужно време и за дребни неща като дишане, почивка на езика и челюстта и подобни.
Колко обаче би отнело на човек да преброи до 1 милиард?
Инстинктивно можем да предположим, че щом 1 милиард е 1000 пъти повече от 1 милион, ще отнеме 1000 пъти по 89 дни или около 250 години… Дори да не прави нищо освен да брои, на човек ще му отнеме непосилните (за сега) 163 години.
Един от по-разумните начини да преценим колко време ще отнеме е да съберем 10 000 човека, всеки от които да преброи до 100 000 и да добавим времената им.
Трябва обаче да имаме предвид и че работим и с още по-големи числа – следователно, повече време за произнасяне плюс по-голямо натоварване и следователно повече време за почивка. Цифра като сто четиридесет и пет милиона седемстотин хиляди триста двадесет и пет хиляди осемстотин деветдесет и девет ще отнеме около 4 секунди със спокоен говор. Като добавим и 2,5 секунди за почивка, получаваме 6,5 секунди на число…
По-късите числа, разбира се, ще бъдат по-близо до 5,13-те секунди на Харпър. Ако усредним 6 секунди на число, това възлиза общо на 104 167 дни до милиард (по 16 часа броене на ден). Или общо 285 години – при условие, че човек чете числата и не се налага да ги помни. Ако не ги чете, времето ще се увеличи доста, заради необходимия интелектуален напън и допълнителната умора.
Така че отговорът на въпроса е между 244 и 285 години. Успех!
Защо гробовете са дълбоки 2 метра
|
|
Всички знаем за гробовете, освен че са страшни, че са и „2 метра под земята“.
Всъщност, въпреки че „2 метра под земята“ е синонимен израз за смърт, няма никакво значение колко дълбоко се погребва клетникът. Няма определени правила, които да задължават дълбочината на гроба.
Едно от общите насоки в това отношение е, че ковчегът трябва да е поне на 45 сантиметра под земята, което както сигурно сами виждате, означава, че погребаният може и да не е на 2 метра.
Често обаче в погребалната практика хората се заравят значително по-дълбоко от половин метър. Това се прави, за да може на същото място по-късно (в най-добрия случай доста по-късно) в същия гроб да бъде поставено тялото на друг човек, често близък на първия. Така в някои религии дълбочината на гробовете стига до 4 метра.
Разбира се, като всяко правило, и това си има изключения. В някои случаи е напълно възможно и дори интуитивно някои хора да се погребват в по-плитки гробове. Например, деца и бебета. (В някои държави като Великобритания, например, таксите за погребението на деца дори могат да бъдат опростени.)
Дълбочината може да се влияе и от региона. Ако за местността се знае, че има много наводнения, погребаният се поставя по-дълбоко, за да не се изрови ковчегът от водата. Тук можем да отбележим, че първите заселници в Америка, конкретно в Ню Орлиънс е трябвало да погребват мъртвите си над земята, защото иначе ковчезите избухвали заради тежките дъждове. Това е проблем за жителите на щата и днес.
В това отношение, на няколко места в САЩ няма почти никакви закони за погребенията. Така, например, можеш да погребеш някого в частната си собственост. Трябва единствено да се попълнят няколко формуляра и можеш да погребеш някого колкото си дълбоко (или плитко) искаш.
Във Великобритания е дори по-свободно. До степен, в която е по-лесно да погребеш човек на земята си, отколкото да построиш гараж на същото място. Това е така, защото правилата произлизат от много архаично законодателство – затова трябва да се попълнят няколко документа, в които се вписва къде е заровено тялото и се гарантира, че не е до вода. Дълбочината на дупката е почти изцяло личен избор, с единственото изключение да е достатъчно дълбока, за да не я изровят животни. Но конкретно число не е вписано никъде.
Събиране на трупове по време на чумата в Лондон
Относно това как цифрата от 2 метра придобива преносното си значение въпреки липсата на конкретно правило, което да я задължава – не е ясно. Смята се обаче, че идва от декрет на кмета на Лондон от времето на чумата през 1665, в който се казва, че телата на мъртвите трябва да бъдат заравяни на определена минимална дълбочина под земята, за да се избегне разпространяването на болестта. Въпреки че е популярна, трябва да се отбележи, че източникът на тази теория е „A Journal of the Plague Year“ – охудожествена история за чумата в Лондон, написана от Даниел Дефо. Книгата се приема сериозно, защото е базирана на дневник на човек, който е живял по това време. Въпреки че правилата, които налага кметът, са сравнително за кратко, докато чумата отмине, те дават значение на израза „2 метра под земята“.