shareit

Как да преживеем раздялата в пет (нелесни) стъпки

| от Вучето |

Как са ви зарязвали? С бележка, затисната с магнитче на хладилника? С имейл? С шамар? С ограничителна заповед? А вие как сте зарязвали? Върху надуваем дюшек в океана, заобиколен от акули? Или по холивудския начин – с прегръдка за сбогом и сълзи в очите посред някой от кейовете на Сена, докато дъждът меланхолично се излива отгоре ви?

Какъвто и да е начинът, едно е сигурно: (почти) винаги боли. И боли на място и по начин, за който личният лекар няма как да ви напише рецепта. Евентуално друг един лекар може да ви препоръча да приемате дулоксетин и венлафаксим, но ще оставим темата за химическия дисбаланс на нервотрансмитерите в мозъка за друг път. Сега ще говорим за раздялата след продължителна връзка, както и да зададем въпроса, над който не само Шер, но и други велики мислители си блъскат главата откакто свят светува: Има ли живот след любовта?

На теория, и от чисто био-химична гледна точка, да, има. През първите няколко месеца след скъсването той се състои главно в извършване на следните действия: безцелно отваряне и затваряне на хладилника (в серии от по 5-8 повторения), още по-безцелно шофиране (докато се осъзнаете и хоп – искат ви личната карта на някое КПП), Х броя откази да излезете с приятели (не можете да понасяте да сте в компанията на хора, които видимо са по-щастливи от вас, а това е вселенска несправедливост!), три-четири безсмислени секса, завършили с почти оргазми (целите оргазми бяха предназначени само за него/нея и за никой друг!). И, разбира се, ненормално голям брой пъти разглеждане на общите ви релфис*, повтаряйки си на глас мотото ви като двойка: “Two is better than one!” (Двама е по-добре от един).

Въпреки че съм крайна индивидуалистка, за да не кажа направо егоистка със социопатичен уклон, трябва да призная, че в много случаи е наистина по-добре да сте двама. Когато обирате оборота на денонощна бензиностанция, например. Или когато пазарувате на принципа “Вземете две, платете едно”. И най-вече когато сглобявате мебели от ИКЕА или пренасяте канапе! Имало е моменти, когато съм се чувствала така в последната си връзка, все едно никога не съм била сингъл преди това и все едно сме аз и моят сиамски близнак от друга майка. Но е имало и моменти, когато ми е идвала тайно да повредя спирачките на велосипеда му или да му изсипя отрова за гризачи в ухото, докато спи. След тригодишна връзка се разделихме. По братски, както се казва, без никой да сипва никому отрова в ухото. Една ведра августовска сутрин го изчаках да тръгне на работа, преструвайки се, че спя, след това светкавично си събрах партакешите от общото жилище в два куфара , един сак и три найлонови торби и се обадих на един приятел да дойде да ме вземе с юбер. Когато същата вечер си легнах в новата квартира, след като бях погълнала цяла бутилка бяло вино, със задоволство изпружих крака по целия диагонал на леглото и си помислих: “Ха, най-после свобода! Aprés moi le déluge!**”

Още на сутринта обаче липсата ме удари като парен чук по главата. Нищо, казах си аз, ще мине. Като на куче. С течение на дните и седмиците обаче, въпреки огромното ми старание да ангажирам мислите си с прозаични неща от ежедневието, а тялото си – с други тела, положението не ставаше по-добро, а напротив. Оказа се, че колкото и да натисках копчето в главата си с функция Delete Permanently (Изтрий завинаги), толкова повече мислех и анализирах случилото се. С две думи, беше ад. От дантевия тип – с всичките девет кръга, пълна програма.

Започна да става по-добре чак след година. А след още два месеца установих, че проклетото копче най-после е проработило.

Аз не съм автор на книги за самопознание и самопомощ. Затова и не знам как се правят тия неща, т.е. не знам как да ви преведа “професионално” по пътя от “Two is better than one” до “И без теб ми е добре, да го д*хаш!” Затова пък мога да дам няколко непрофесионални съвета как да се справите сами с живота след любовта – без тонове ненужна литература и, да се надяваме, без употребата на неорадреналин инхибитори. Стъпките към триумфа на личността над любовната зависимост обаче съвсем не са лесни, както подсказва заглавието. Изисква се голям самоконтрол и воля. Не, направо трябва да сте Винету, Исус на кръста си и Покахонтас, взети заедно, за да се справите с изпитанието.

И така…

Стъпка 1. Изтрийте номера на Обекта от телефона си. Permamently! За съжаление, големите умове от Силициевата долина все още не са измислили апликация, която да блокира телефона ви, когато, на пияна глава, почнете да пращате съобщения на Обекта посред нощ. Затова, за своя лична безопасност и с цел да запазите достойнството си, се налага да изтриете номера. Друг е въпросът, ако сте го запаметили в главата си. Макар че не знам кой човек в епохата на дигитализация е в състояние да запомни друг номер освен 112 и евентуално своя.

Стъпка 2. Изпирате най-после тениската на Обекта, с която сте свикнали да спите.

Стъпка 3. Кибер стокингът е абсолютно забранен! Това значи: Никога и при никакви обстоятелства да не проверявате профила на Обекта във Facebook, Instagram, Twitter, Myspace, YourSpece, Tinder, Gepime и най-вече LinkedIn. Защо LinkedIn, ще попитате? Нали там няма как да бъдете простреляни в сърцето от релфи на Обекта по бански с друг обект, също по бански. Да, обаче ако знаете къде е новото работно място на Обекта, много възможно е да ви хрумне лошата идея да заложите бомба. А това не е добра идея. Бомбаджиите винаги ги хващат (обикновено Дензъл Уошингтън и Брус Уилис).

Стъпка 4. Местите се в друг град, по възможност такъв, който се намира в друга държава. Трудоемко е, знам, и е свързано с много средства, но тази стъпка е необходима за пълното ви излекуване в дългосрочна перспектива. Няма как да делите едно урбанистично пространство с бившия, пък било то и милионен град, и да не си мислите във всеки момент “Ето, ужас, сега ще се засечем!” Всъщност ако ви одобрят като кандидат за първата колония от заселници на Марс, още по-добре!

Стъпка 5. Най-трудното идва сега. Хубаво сте се преместили на Марс, ама какво ще правите с татуировката “Обект завинаги”! Джони Деп преправи татуировката си Winona Forever на Wine Forever, a после и тази с никнейма на последната си съпруга Амбър Хърд от Slim (стройна) на Scum (боклук). Много хора пък се подлагат на скъпоструваща процедура за лазерно премахване на нежелани надписи и картинки по телата си. Има и трети вариант, който за мен лично е най-неефективен, но съм длъжна да ви го предложа: Не пипате татуировката, но си намирате нов Обект със същото име като стария. Уловката в случая е, че всеки път, щом сте в леглото с новия Обект или му се обаждате, за да му кажете да купи китайско на път за вкъщи, всъщност ще се сещате за стария Обект. А така терапията няма да върви!

Това е от мен. Стискам палци да направите тези пет стъпки и да заживеете пълноценен живот след любовта. Затова… keep walking!

* От relfie, или relationship selfie (ам.англ.) – слефи на влюбена двойка.

** “След мен и потоп!” (фр.) Фразата е приписвана на френския крал Луи XVI или любовницата му, мадам Дьо Помпадур.

 
 
Коментарите са изключени

Били Типтън и една 50-годишна тайна

| от |

Били Типтън е джаз музикант и фронтмен на бандата си, който набира голяма популярност през 40-те и 50-те години на 20 век. Той се пенсионира, напуска музикалния бизнес и осиновява три момчета заедно със съпругата си, с която имат „брак“ (Във Великобритания и САЩ важи така нареченият „common-law marriage“, според който държавата може да приеме, че двама души са в брак, въпреки че не са го сключили официално.) През 1989, на 74-годишна възраст, Типтън почива заради усложнения от нелекувана пептична язва.

Чак след смъртта семейството му научава, че Били всъщност е биологична жена. Новината се появява ден след погребението му. 

ab039ec37fbb6adab47bffa80cf1bda9

Дороти Люсил Типтън е родена през 1914 и напуска дома си през 30-те години, за да преследва кариера в музиката. Типтън в началото започва да се облича като мъж, за да бъде приета по-лесно и да може да достигне по-високо, защото музикалният бизнес тогава е бил изключително неблагоприятен за жените. Но до 1940 тя вече живее изцяло като мъж. През годините тя има множество връзки с други жени. Истинската си идентичност успява да запази в тайна като казва на партньорите си, че гениталиите му са пострадали в сериозен автомобилен инцидент – затова трябва да превързва гърдите си.

Така успява да запази истинския си биологичен пол от света в продължение на 50 години. Кръвните му роднини не знаят за двойнствения живот на Били – всеки път когато ги посещава, той става отново Дороти.

 
 
Коментарите са изключени

Легендата за бирата, която има вкус на… урина

| от |

Бирата е от онези специални ниско алкохолни напитки с особена почит сред световното население. По-големият избор води и до по-сериозна конкуренция, а в някои отношения и до агресивна такава. През 80-те години на миналия век, един от дистрибуторите на Heineken успял да убеди обществото, че в бирата „Corona“ се използва щедро количество човешка урина – буквално.

Причината е ясна, „Corona“ дебютира през 1979-а в САЩ. Питието получавало особено внимание от младите и въпреки подозрителния жълт цвят, мнозина утолявали жаждата именно с него. И това било само началото, през 1986-а година, фирмата вече продава около 13 милиона каси годишно, а след всички такси и други разходи, тя носи печалба от 300 милиона долара. Впечатляващ резултат за мексиканска пивоварна, нали?

И докато „Корона“ се къпе в печалби, дистрибуторите на европейска бира започват да мислят нова стратегия. През фаталната 1986-а година, продажбите в някои американски региони паднали до 80%, а в други пазарът оставал точно толкова стабилен. Обърканите снабдители и търговски представители на фирмата започнали да проверят какво се случва, в някои магазини, хладилните витрини били пълни, просто никой не купувал, други верни вериги магазини отказвали да купуват изцяло продукта и разваляли договори. След сериозна проверка, социологически изследвания и различни други канали, мексиканските пивовари разбрала, че се носи интересна легенда за качеството на продукта.

Някой споделил, че в завода, служителите обичали да уринират във ваните с фермента. Един интересен научен факт е, че редица фирми в историята са използвали точно тази методика, за да постигнат много по-силен вкус, да приемем, че през 17-и век не е имало толкова много закони, които да се месят в продукцията, следователно хората експериментирали. Лондонските пивовари знаели тази тайна и я практикували, те гарантирали много по-остър вкус (защо ли), както и по-осезаем аромат. Легендата е стара като света, но просто в онзи момент, някоя умна глава е решила да пусне тази партенка, с която да отклони ресурси от новият продукт на пазара.

След като черното или по-скоро жълто петно било хвърлено по мексиканската фирма, оставало само едно – да се инвестира крупната сума от близо 500 000 долара за реклама, в която се показва, че фабриката има тоалетни и никой не се облекчава върху продукцията и още по-страшно – в бутилките. Рискът е голям: ако някой не е чул тази история, вече със сигурност ще я чуе и ще знае, че има нещо нередно в любимото пиво. Според Майкъл Мазони, след пускане на специално разследване по случая, установил, че слуховете за подправената бира идват от компании като Люк и Синове, които са вносители на бири като Heineken.

В името на фактите, самата фирма не е казвала нищо по въпроса, решението било на дистрибуторите, които искали да продават своя продукт. Същите по-късно били заставени да отидат в съда или да направят публично изказване, с което да отрекат абсурдното твърдение. Ако питате някои пивовари, добавянето на урина при ферментацицията не трябва да се разглежда като нещо негативно, за тях може да е дори комплимент. В популярните кръгове, това все пак се смята за обида, само споделяме.

 
 
Коментарите са изключени

Немска подводница , потопена от собствената си тоалетна

| от |

Втората Световна война е известна с развитието на подводните войни. Германските подводничари са известни с потапянето на редица американски конвои с боеприпаси и  хранителни провизии за Англия. Кой би подозирал, че Жул Верн е предсказал бъдещето с книгата „Капитан Немо“. Единственото не толкова добре описано там е тоалетната на подводницата. Защо точно тя? Ще разберете в следващите редове:

През 1942-а година, немският флот започва строежа на нова подводница U-1206. На 30-и декември, 1943-а година, подводната лодка напуска завода и след година и половина кръстосва водите около Норвегия на първата си патрулна мисия. 50 души, най-добрите от флота на Хитлер, трябвало да изпробват уникалната немска машина – най-новото поколение.
Освен най-модерните бойни технологии, подводницата разполагала и с нова поколение ВиК система.

За разлика от останалите кораби от този клас, използващи контейнер за събирането на фекални отпадъци, новата система позволявала директното пускане на „торпедото“ в океана. По този начин се елиминирала и нуждата от резервоар за вода. Това намалявало теглото, пестило пространство и позволявало на моряците да се радват на повече хигиена. Отрицателната страна е, че пускането на същите отпадъци изисква много сериозно налягане.

second-1131275_1920

Точно това означавало, че подводната лодка трябвало да бъде близо до повърхността или направо на повърхността, когато капитанът или друг член на екипажа изпитва тази природна нужда. До тук добре, но ако за всяко тоалетно посещение се налага изплуване, какъв е смисълът от използването на такава система?

И понеже нито един германец не премисля всички възможни сценарии, инженерите имали решение и за сериозните дълбини. Когато морякът трябва да отиде до тоалетна, използва специален контейнер. Същият се съхранява и след това натрупаният материал се пуска на прилична дълбочина. И докато на хартия всичко изглеждало добре, реалността била следната, около седмица плаване в дълбочините (горе-долу толкова може да прекарат подводничарите, докато се дебнат с друга подводница), ароматът бил достатъчно убийствен, че всички да предпочетат да се взривят, отколкото да останат на борда на кораба.

На много по-късен етап, немските инженери ще стигнат до заключението, че могат да използват системата за високо налягане, която буквално да вакуумира тоалетната, да затваря тръбите и след това да пуска материала в океана. За жалост, точно такава липсвала в подводната лодка U-1206.

Историческите архиви се водят до 14 април, 1945-а година. Това е фаталната дата, отбелязваща един преломен момент и тежка необходимост за реновиране на тоалетната система в подводниците.
По данни на екипажа, U-1206 се движела на дълбочина от 70 метра, близо до бреговете на Шотландия. В този момент, Капитан Шлит изпитал нужда да посети мястото с двете нули и като всеки капитан, преценил, че тази дълбочина е напълно достатъчна за разтоварването на тоалетните.

 

U-bootVIIc0001

Снимка: Wikipedia

Изненадващо, но капитанът така и не успял да се справи и потърсил за помощ единственият човек от поддръжката, подготвен за тези проблеми – тоалетният отговорник. Колкото и комично да звучи, имало един такъв човек, който трябвало да отговаря за инсталацията и бил специално подготвен за всякакви ситуации. По-добрият вариант за всички е бил капитанът да излезе от тоалетната и да остави някой друг да се бори с възникналия казус. По данни на същия, човекът-поддръжка е объркал крановете за разтоварване и използвал възможно най-грешните. По технически  предписания, тоалетната не би трябвало да се ремонтира на подобна дълбочина по няколко причини:

1. Точно под тръбите на тоалетната се намират батериите, които захранват мощните електромотори. Каква е логиката да са позиционира точно там, не можем да кажем. Подозираме, че немските инженери понякога правят грешки или просто били захласнати от гениалната ВиК технология.
2. Самата система била напълно непозната и по-добрият вариант е да се преминат вражеските води, преди да започне ремонта, останалите моряци просто трябвало да издържат на напрежението или да използват старата система за събиране.
3. След като не успял да установи проблемът, водопроводчикът по-скоро е доразвалил системата, отколкото да ѝ помогне. Водата започнала да кръщава батериите, хлорните изпарения изпълнили лодката. Дадена е команда за моментално изплуване. Ала след като липсвало захранване към електромоторите, U-1206 била напълно обездвижена.

submarine-696101_1920

Основният проблем е, че подводницата се намира във вражески води и веднага е открита от патрулни самолети. Единственият вариант за екипажа, който не иска да остави модерната бойна машина в ръцете на противника – в това описание не включваме тоалетната – е да отвори различни клапани и да я остави да потъне отново. Мнозина са задържани, трима души умират при опит да се спасят. По-голямата част от екипажа стига до шотландските брегове на гумени лодки.

В историята на морския флот има само една подводница, която е потопена от дефектна тоалетна – тази. Капитанът обаче оцелява до 90-годишна възраст. Неговите записки разказват, че не е ясно кой е счупил тоалетната, но неофициални източници твърдят, че именно капитанското посещение е потопило най-модерната подводна лодка за времето си. Еволюцията на тази система в последствие е била променена, но пък е важно да знаем, че историята познава онази, която дефектира във вражески води. 

 
 
Коментарите са изключени

Автомобилната индустрия е възможна благодарение на тази жена

| от |

По преброяване от 2016-а година, в света има около 1.32 милиарда превозни средства. В това число влизат не само автомобили, но и бусове, тирове и всякакви други. Ако върнем лентата около 130 години назад, бихме открили, че естественото средство за транспорт в Европа е била каляската. Нуждата от ДВГ все още не била осезаема, а и освен това, последният опит за представянето на автомобила не завършва особено успешно – Мари Уорд тества своя парен автомобил (вместо с горене на някакво течно гориво, Мери използва пара, за да движи буталата). През 1869-а година, жената официална представила своята машина, но изпадайки от седалката, била премазана и съответно станала и първата жертва на автомобилния свят. Моторната каляска на Карл Бенц, представена през 1886-а година също не била особено добре посрещната.

Berthabenzportrait

Снимка: By Bühler, Mannheim – Automuseum Dr. Carl Benz, Ladenburg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4236628

Малкият двигател не просто успял да разцепи природната тишина, но и да подплаши всички животни така, че да избягат в тълпата и да направят повече зулуми, отколкото някой би подозирал.
Автомобилната индустрия можела да се забави значително, ако една жена не решава да направи правилната стъпка – първото автомобилно пътешествие, регистрирано през далечната 1888-а година. Берта Бенц, която работила заедно със своя съпруг и инвестирала сериозна сума в мечтата на Карл, искала да докаже на населението, че бъдещето няма да бъде дърпано от една-две конски сили – буквално и няма да ухае на тор, вместо това може да бъде малко по-удобно и освен това, значително по-бързо. За всичко това ще ни трябват поне около 130 години, но всеки преход започва бавно, преди да набере скорост.

Във време, в което пътните знаци не са съществували, GPS е само комбинация от три букви, които никой няма да разбере, а пътищата са кални и неподдържани, Берта Бенц се качва в своя мощен автомобил с 2 конски сили от 4-тактов двигател, дървени гуми и се подготвя за пътешествие, което малцина биха предприели – 194 километра от собствения ѝ дом в Майнхем до дома на майка ѝ в Пфорцхайм. Ако още не сте осъзнали, мъжката играчка – автомобилът е възможна, благодарение на Берта Бенц. Нейният подвиг е просто доказателство, че колата трябва да получи своето право на съществуване и също така, нейният съпруг може спокойно да продължи работа и да докаже на света, че един ден ще продава най-луксозните автомобили, произвеждани в света, впрочем, той ще повлече крак и на други много популярни немски имена, подготвени за същото предизвикателство.

Patentmotorwagen_mit_Karl_und_Bertha_Benz

Снимка: By unknown photographer, image cropped by User:83d40m – Image:Patentmotorwagen mit Benz.jpgOriginal source: Benz, Carl Friedrich: Lebensfahrt eines deutschen Erfinders. Die Erfindung des Automobils, Erinnerungen eines Achtzigjährigen. Leipzig 1936, S. 155-156. zeno.org, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3474586

20-и век в Европа започвал достатъчно светло и не само Карл Бенц имал време да твори, около него било пълно с изследователи, инженери и хора, готови да рискуват и да създават. Резултатът от всичко това е, че светът вече е залят от немски автомобили. Можем да ги срещнем навсякъде, ако четете този текст и в момента сте навън, огледайте се за немски автомобил, определено ще има някъде около вас. Най-интересното е, че в хода на немската индустриална революция, автомобилни компании като Benz и Dailmer решават да направят следващата крачка – да създават автомобил без компромиси. Тяхното сливане е довело за още по-бързото автоматизиране и задвижване на света.
Без да преувеличаваме, но със сигурност никой не е подозирал, че едно автомобилно пътешествие ще помогне за създаването на карбуратора на Maybach, позволяващ автомобилите да се движат с бензин, първият електромобил на BMW представен през 1972-а година, а да не говорим за иновациите, предоставени именно от Mercedes-Benz.

Робърт Бош е казал:
„Аз съм богат, защото не плащам ниски заплати.“
И с това сякаш е прокарал един много добър немски модел на работа. В края на всяка година, служителите на Audi от целия свят дават идеи за подобрения от всяко естество. Много от тях виждат бял свят и започва да се работи по тях, което автоматично изгражда една от най-успешните връзки в този бизнес. Все пак, ако няма доверие на собствените си служители, как се очаква от една компания да продължава своето развитие напред?

И да не забравяме, че Германия е страна, която обожава автомобилите, не случайно там няма да откриете лимит на скоростта, когато карате по големите магистрали. Вместо да ограничават шофьорите, властите са решили да подобрят пътищата и очевидно са успели. И макар автомобили като Bugatti да имат френско потекло, нека не забравяме, че бащата на най-бързата кола е VW Group. И така стигаме до настоящето, където електромобилът също се бори не просто за признание, но и за следващата стъпка в еволюцията.

 
 
Коментарите са изключени