А трябва ли всички жени да са с големи гърди?

| от Лола Монтескьо |

Още от Лола Монтескьо на chuime.bg)

Когато най-добрата ми приятелка роди, с искрящ от щастие поглед ми каза: “Това е най-хубавият ден в живота! Сега поне 6 месеца ще имам големи гърди!”
Два-три месеца по-късно от майчиното й щастие нямаше и следа. Големите гърди се оказаха твърде неудобен атрибут.

Забелязала го още при първия си крос в парка с цел топене на килограмите от бременността. Тичала си по алеята и забелязала, че всички спортуващи, които тичат насреща й, са като хипнотизирани от огромния й бюст. “Все едно гърдите ми имаха самостоятелен живот. Въртяха се в някакви странна спирала, подскачаха, тежаха и флиртуваха с всички, макар че аз изобщо не го исках”, оплака се тя. Спря с джогинга.

Започнаха да я мъчат болки в кръста. Чудеше се какъв сутиен да си купи, който хем да е удобен, хем да не повдига огромния й и без това бюст, защото той се изпречваше буквално пред погледа й. На всичкото отгоре за първи път забеляза, че по магазините продават само сутиени, които прибавят поне още 2 сантиметра към обиколката. “Аман от бронирано бельо – за какво са ми всичките тия дунапрени и подложки – не сме в Афганистан все пак, едва ли ще попадна на стрелкова обсада”, мрънкаше тя.
Когато спря да кърми, бюстът й върна нормалния си размер и тя си отдъхна. Оттогава не завижда на жените с ХХL гърди, а искрено ги съжалява.
Тя обаче май е бяла врана.

У нас процъфтява цицоманията.

Силиконовата долина намери нова родина. Модата тръгна от фолкпевиците, които така напомпаха гърдите си, че всеки път като ги видя, се чудя как не падат по нос. Чудо на физиката, някакво!
Последваха ги моделките. Каква ти анорексия, какви ти скелети по подиумите! Това го има само на Запад. У нас, за да те поканят на ревю, трябва освен фейс да имаш и цици. Ама поне 90С. Ако ги имаш, може и без фейс.
На всичкото отгоре гърдите, които като че ли напоследък се правят на конвейр, изглеждат ужасно неестествено. Все едно са ти пъхнали изрязани кофички от кисело мляко под кожата. И на полилея с главата надолу да висиш, те ще си сочат верната посока. Понякога даже ми се струва, че гърлите със силикон имат много смешен начин на завиване – първо завива тялото им, а после и циците. При това по идеална равна линия – като калашници из засада.

Не знам какво мислят мъжете по този въпрос – аз имах възможност да пипна силиконовото чудо на една позната. Ами то ръбчето, където започва силикона, си се усеща. Аха и ще подпъхнеш ръка под гърдата. Втресе ме.
Въобще, според мен големите гърди са голям проблем! По-надарените да не подскачат. Имам предвид само мнооого големите гърди!
За всички, които се съмняват в това, изброявам доказателствата:

– Тялото изглежда несъразмерно. Независимо дали са истински или силиконови, много големите гърди те правят да изглеждаш като яка трактористка.

– Трудно се намира хубаво бельо за много големи гърди. Това, което се продава у нас, обикновено е подплатено с дунапрен и ги прави още по-големи!
– Големият бюст докарва болки в гърба. Сериозни!

– Не можеш да караш с колан – убива.

– Големият бюст понякога разранява нежната кожа под него.

– Увисва бързо. На 40 г. малкият бюст изглежда много по-свеж.

– Състарява, защото увисва бързо.

– Мъжете не те взимат насериозно. Може и да си пълна с ухажори, но те в повечето случаи искат само едно.

– Това едно може и да е забавно, но става трудно, ако търсиш сериозна връзка.

– Жените с големи гърди минават някак си автоматично за по-тъпи. Все едно са блондинки.

– Никой не вярва на едрогърдите, че са направили кариерата си, благодарение на познания и труд. Всички мислят, че те просто са пъчили цици.

Въпреки всички тези неудобства, българките май умират за голям бюст. Това много ме учудва – в крайна сметка става дума за фетиш, който се харесва в леглото на една част от мъжете, но в останалото време причинява горните страдания. А и защо трябва да се подлагаме чак на операции, само и само, за да ни хареса поредният цицоман? Ако един мъж е с вас, само заради бюста, то няма да е за дълго – големи цици днес колкото искаш.
Аз лично имам предубеждения към мъжете, за които размерът е най-важен. В крайна сметка това си е тъга по хубавите бебешки години.

Такива мъже просто си търсят новата мама.

И за всичи едрогърди или цицомани, които четат тази статия и вече мислят, че аз явно имам комплекс на тема “малки гърди” и затова оплювам големите, ще си призная – абсолютно средностатистическа съм – 75B. Една от малкото останали – като гледам силикона из София, средностатистическият бюст май вече е пораснал до 100С.

А, да, щях да забравя – към неприятностите, създавани от големия бюст има и една не маловажна – дрешките все още се шият за жени с нормални мерки. С по-малки гърди изглеждаш чудесно във всеки нов писък на модата!

Или не сте съгласни?

 
 

„Призрачна нишка“: омагьосаният кръг на гения

| от Дилян Ценов |

Всяка година има по няколко филма, които са многократно номинирани и награждавани, имат страхотна реклама, блясък до втръсване, но потъват в полето на забравата скоро след излизането си. За съжаление към тази група филми причисляваме успешния според световната филмова гилдия „Призрачна нишка“ (Phantom Thread) на режисьора и сценарист Пол Томас Андерсън, с участието на Даниел Дей-Луис. Филмът излезе в края на миналата година и е номиниран в 6 категории за „Оскар“. Въпреки безспорно добрите качества и ниво доста над средното, 2-часовата лента по наше мнение е далеч от най-добър филм на годината.

Известно време преди премиерата на филма, Даниел Дей-Луис обяви, че ще прекрати кариерата си в киното след тази роля. Изключително добър пиар ход, който не можем да пренебрегнем заради уважението на Академията към последните роли на големите актьори. Везните вече бяха наклонени в полза на Пол Томас Андерсън и неговата художествена историческа драма за модния дизайнер Рейнолдс Уудкок. Действието в нея се развива през 50-те години на ХХ век и Уудкок, заедно със сестра си (в ролята е Лесли Манвил) управляват една от водещите модни къщи в Лондон. Почти веднага можете да се досетите, че говорим за моден гений, който е в плен на своята дарба. А сестра му, като един Пиер Берже до своя Ив Сен Лоран, се грижи за всички административни въпроси около бизнеса на създателя на женски блянове. Сервитьорката в провинциален ресторант, Алма, се оказва търсено то вдъхновение и муза, която съвсем скоро започва да работи с дизайнера, да дели легло с него, да споделя мъките му, странностите му и кратките моменти на радост. Постепенно обаче връзката попада в омагьосан кръг, в който Уудкок не може да живее нито с нея, нито без нея.

r0vzXidVqrWAI1JhvptVE5UgRhY

Пол Томас Андерсън, когото познаваме от Inherent Vice (2014), There Will Be Blood (2007) и Boogie Nights (1997), режисира филма и пише сценария. Едно нещо трябва да му признаем и то е, че успява да вкара напрежение иначе равната, и преупотребявана тема за образа на твореца в киното. Историята е достоверна и интересна за гледане. Същото важи и за сценария, в който голяма част от съществено важното остава неизказана. А това винаги работи в угода на зрителя, защото той не получава цялата информация наготово, а трябва да достигне до нея. Опасността режисьорът и сценаристът да се провалят в тези паузи е голяма и Андерсън успява да прескочи трапа. Но дотам. Нищо революционно. Нищо необикновено. Една добра режисьорска работа и добре написан сценарий. Със сигурност не за „Оскар“. На този фон Лука Гуаданино, който се размина с номинация за режисура за „Призови ме с твоето име“ заслужава да заеме мястото на Андерсън. Режисурата на „Призрачна нишка“ почти няма друга гледна точка освен тази на главния герой. А претенциите на дизайнера, когото го дразни шумът от мазане на филия с масло, в един момент втръсват на зрителя. Човек има нужда и от друга гледна точка. Такава, в която той не участва. Тук тя липсва и егоцентризмът на неразбрания творец идва в повече.

PT

Най-силната страна на „Призрачна нишка“ е неговият актьорски състав, а под това разбирайте Даниел Дей-Луис и Лесли Манвил. Да, Дей-Луис е страхотен и тук. Не колкото в „Линкълн“, за който взе своя трети „Оскар“, поставяйки рекорд, но пак е много добър. Отчасти дразнението, което имаме към Уудкок се дължи на изпълнението му. Органичното представяне на тези състояния на необоснована претенция тип „защото аз искам да е така“ успява да ни помогне да го разберем. Но Лесли Манвил за нас е най-доброто в този филм, в ролята на сестрата на Рейнолдс, My old so-and-so (както я нарича той). Тя е човекът, който отключва сградата, за да дойдат шивачките, комуникира с клиентите, накратко – прави възможно Рейнолдс да работи.  Очертава се силна конкуренция за „Оскара“ в лицето на Алисън Джейни в „Аз, Тоня“.  В ролята на Алма влиза Вики Крипс, за която това е първа роля в подобна продукция. Играта й не блести с нещо главозамайващо, но заслужава похвала за страхотната химия между нея и Дей-Луис. Интересно ни е, накъде ще поеме кариерата й в бъдеще след този филм.

04-phantom-thread-8.w710.h473.2x

Като изключим „увисването“ на някои моменти в историята (като този със свалянето на булчинската рокля от заспалата възстара булка) и недостатъците на режисурата, всичко друго е на мястото си. Начело са костюмите – тук наградата, ако бъде спечелена, ще бъде повече от заслужена. Кинематография, музика и декор се допълват за създаването на атмосферата, в която се развива действието. Хубавото е, че и тази детайлност и пищност на фона, не заглушава същественото в историята за вътрешните турбуленции на мъжа и момичето до него.

phantom_thread2

Трудно би било да обобщим филма на Андесрън и да му сложим еднозначен етикет „лош“ или „добър“. Историята на Рейнолдс Уудкок, който е болезнено привързан към сестра си, не обича аспержите си с масло, отказва да изведе жена си на танци, създава сватбена рокля за белгийската принцеса, ще ви заинтригува. Защото е направена добре, внимателно, с уважение към героите. А сюжетът в по-голямата си част, когато не буксува на едно място, успява да изненада. Струва си защото е един от добрите филми на годината. Но в никакъв случай най-добрия. Нито Пол Томас Андерсън е най-добрият режисьор. А Даниел Дей-Луис… поздравления, за всичко. Тази година обаче е ред на Тимъти Шаламе или Гари Олдман.

 
 

Репресирани от комунизма поискаха от Жаблянов извинение и оставка

| от |

В декларация до председателя на Народното събрание представители на Съюза на репресираните от комунизма „Памет“, Съюза на репресираните от комунистическия терор и Съюза на репресираните след 9 септември 1944 г. поискаха оставката на зам.-председателя на парламента Валери Жаблянов от БСП. Повод за исканата оставка е позиция относно т.нар. Народен съд.

„БСП показа за сетен път престъпния си генезис. Настояваме за публично извинение и оставката на Валери Жаблянов“, заяви на брифинг в парламента Лили Друмева, председател на Съюза на репресираните от комунизма в България. Според нея личност като Валери Жаблянов няма право да заема такава отговорна длъжност в Народното събрание. От съюза изразяват възмущението си от „недопустимото и арогантно отношение на БСП към фактите от най-новата българска история и тяхното тълкуване“. „Макар че в публичното пространство отношението към Народния съд да се коригира привидно, авторите на този текст показаха недвусмислено и за пореден път двуличието на тази партия, агресивността в поведението й и гаврата с народната памет“, заяви Друмева.

По думите на Спас Гърневски от ГЕРБ 30 000 българи са били избити по време на комунистическия режим. Като европейска и дясна партия ГЕРБ винаги ще осъждаме онова голямо зло на миналия век – фашизма, национал-социализма и комунизма, каза още Гърневски.

 
 

„Кучешка история“ от Уес Андерсън открива „Берлинале“ днес

| от chronicle.bg |

За втори път, след брилянтния „Грандхотел Будапеща“, американският режисьор Уес Андерсън ще открие международния фестивал на киното „Берлинале“ (15 – 25 февруари) със свой филм.

Става дума за анимацията „Кучешка история“, в която Андерсън и главният му съсценарист Роман Копола са вкарали в една лента любовта си към класическото японско кино, кучетата и футуризма.

В търсене на изгубения си домашен любимец 12-годишно момче се озовава на фантасмагорично сметище, където зловещ кмет е изолирал доста кучета, смятайки ги за болни. Част от актьорите, които озвучават фима са Скарлет Йохансон, Брайън Кранстън, Тилда Суинтън, Харви Кайтел и много други.

За „Кучешка история“ са били изработени 500 кукли на кучета и още толкова на хора, в пет различни размера.

92535

Филмът е копродукция между Обединеното кралство и Германия.

 
 

Дъщерята на Джони Холидей ще оспорва завещанието му

| от chronicle.bg |

Дъщерята на френската рок легенда Джони Холидей ще оспорва написаното от него завещание, след като то предоставя всички богатства на починалия музикант на неговата четвърта жена.

Летисия, която е с 32 години по-млада от Холидей, ще получи всички активи на рок звездата, който почина през декември и прати цяла Франция в скръб . 34-годишната актриса Лаура Сме заяви, че е „дълбоко наранена“ от факта, че 2-те биологични деца на „Френския Елвис“ са оставени без наследство.

Вместо това, всичките му богатства и правата върху 110-те милиона албума, които Холидей е продал, ще отидат в Джейд и Джой, осиновените момичета от него и жена му Летисия във Виетнам. „Лаура Сме е изумена и наранена от това, че баща й ще остави цялото си богатство на жена му Летисия, използвайки Законът на щат Калифорния“, заяви адвокатът на актрисата.

Сме, която е дете на Холидей и актрисата Натали Бай, е била шокирана да научи, че името й не фигурира в завещанието, и че не й е оставен „дори сувенир – например някоя от неговите китари или мотоциклети, нито дори правата върху песента „Лаура“, която е посветена на нея.“

Нейният полубрат Дейвид Холидей, чиято майка е певицата Силви Вартан, също оспорва завещанието, написано в Калифорния – там, където Джони Холидей прекара последните си години.

Съгласно френския закон жената не придобива автоматично наследството на покойния си мъж, а трябва да го раздели с децата му. Въпреки че никога не доби значителна популярност по света, Холидей е със сигурност най-известната рок звезда в историята на френската музика.