Vilner Garage и техните два нови Ford Mustang: както ви се харесва

| от chronicle.bg |

Как се прави от стара кола мечтана кола, за пореден път ни показват ентусиастите (и професионалисти!) от Vilner Garage, под чийто ръце този път минава иконичният модел на Ford, Mustang. Най-новият проект на Vilner Garage всъщност е съставен от два автомобила, базирани на 2015 Ford Mustang GT Convertible с различаващи се концепции.

Идеята в използването на еднакви модели е да се покаже различните начини, по които може да се персонализира колата. Умел ход, с който Vilner Garage демонстрират едновременно два важни аспекта от работата си: първо, че промяната на малки детайли на един интериор могат да доведат до огромна промяна в усещането за колата, и второ – че степента на персонализация зависи единствено от желанието на клиента, като граница е само небето.

Усещането и в двата салона е издигнато на нивото на автомобил, няколко класи над Mustang. Vilner Garage не са пестили нито от фината кожа, нито от висококачествената и технологична алкантара. Те покриват почти всички груби пластмаси, в различна степен при двете коли, като особено забележителен мотив е избродираното лого ‘Mustang’, галопиращо по корите на вратите и стелките.

Воланите и при двата проекта са произведения на изкуството, сами по себе си. Два типа кожа при обръча, алкантара за средната част и централен „състезателен“ маркер в най-горната точка. При единия Mustang GT кормилото е декорирано с ‘V’ лого в син фон в долната част, докато при другата, мотивът със състезателните ивици от екстериора е продължен по седалките и дори по самия волан.

„Не е трудно да персонализираш ефективно автомобил, когато бюджетът е неограничен. Когато случаят не е такъв обаче, майсторството на ателието си проличава именно тогава,“ завършва темата за двата Mustang-a Атанас Вилнер.

Повече снимки можете да намерите в галерията горе. 

 
 

Колко време ще ни отнеме да преброим до 1 милион (и 1 милиард)

| от chronicle.bg | |

Дори и някои от нас да не могат да смятат, всички сме професионалисти в броенето. Всеки от нас поне на теория е способен да брои до безкрай – ограниченията са само времето и колко сме резистентни на психоза.

Малцина обаче могат да си представят колко време реално ще им отнеме, за да преброят до 1 милиол, какво остава пък за 1 милиард. Това е така, основно защото мозъците ни не могат да си представят лесно колко точно огромни са тези числа.

Нека започнем с 1 милион. Най-често срещаният срок за преброяване до милион е 23 дни. Тази цифра се цитира в няколко източника, които се отнасят по въпроса, и изглежда произлиза от детска книжка със заглавието „How Much is a Million“ („Колко е милион“) с автор Дейвид Шварц, който дава различни примери, за да ни помогне да си представим колко голямо е числото от заглавието.

Господин Шварц изглежда дава това време, само за да шашне децата без да ги занимава с излишни детайли. Резултатът му обаче е съвсем неприложим в истинския живот – защото той предполага, че човек ще брои 24 часа в денонощието без да спира и че ще му отнеме средно по 2 секунди за произнасянето на всяко число. Това са силно невъзможни параметри за изпълнение.

По-малките числа, разбира се, лесно могат да се произнесат за по-малко от 2 секунди, дори по-малко от 1 секунда. Опитайте се обаче да кажете: „седемстотин петдесет и четири хиляди деветстотин тридесет и седем“ за 2 секунди. Трудно е. Да седим будни в продължение на 23 дни пък е толкова немислимо, че няма дори да засягаме тази тема.

Untitled

Джереми Харпър

Тогава колко време ще ни отнеме всъщност да преброим до 1 милион? Софтуерният инженер Джереми Харпър казва някъде от порядъка на 89 дни. 

Как преценява обаче този Джереми това число? Преценява го от първа ръка – от 18 юни до 14 септември 2007, Харпър преброява до 1 милион. Той прекарва по 16 часа на ден в четене на числа от компютърен екран пред публика онлайн, а шефът му дори го пуска от работа, за да го направи.

Не казваме, че не може и по-бързо – опитът на Харпър не е за време, а за постижение. Той често прави паузи, танцува пред камерата и подобни. Но като имаме предвид средната му скорост, 89 дни изглеждат като нормален срок за целта.

Защо въобще се занимава Харпър? Целта му е да набере средства за Push America, днес The Ability Experience – благотворителност, която помага на хора с увреждания. Той успява да събере около $12 000 (както и солидно количество реклама) и записва рекорд в Книгата на Гинес за човека, броил до най-много. 

Както можете да си представите, заниманието му е изключително натоварващо. Както Джереми сам признава: „Камерите, които ме снимаха през цялото време, ме поддържаха читав. Ако просто бях заключен вкъщи и броях до милион без никой да ме гледа, със сигурност щях да полудея.“

Относно постижението си, той казва: „В този момент просто изгубих контрол и след това просто казах числото. След това чувството беше като огромен балон, който се спука върху мен. Беше много странна емоция.“

Цялото приключение отнема на Харпър 1 424 часа активна работа или 5 130 000 секунди, което означава средно по 5,13 секунди да каже едно число или 2,6 пъти повече, отколкото Шварц прогнозира. Всъщност самото произнасяне трае около 2,6 секунди, но е нужно време и за дребни неща като дишане, почивка на езика и челюстта и подобни.

Колко обаче би отнело на човек да преброи до 1 милиард?

Инстинктивно можем да предположим, че щом 1 милиард е 1000 пъти повече от 1 милион, ще отнеме 1000 пъти по 89 дни или около 250 години… Дори да не прави нищо освен да брои, на човек ще му отнеме непосилните (за сега) 163 години.

Един от по-разумните начини да преценим колко време ще отнеме е да съберем 10 000 човека, всеки от които да преброи до 100 000 и да добавим времената им. 

Трябва обаче да имаме предвид и че работим и с още по-големи числа – следователно, повече време за произнасяне плюс по-голямо натоварване и следователно повече време за почивка. Цифра като сто четиридесет и пет милиона седемстотин хиляди триста двадесет и пет хиляди осемстотин деветдесет и девет ще отнеме около 4 секунди със спокоен говор. Като добавим и 2,5 секунди за почивка, получаваме 6,5 секунди на число…

По-късите числа, разбира се, ще бъдат по-близо до 5,13-те секунди на Харпър. Ако усредним 6 секунди на число, това възлиза общо на 104 167 дни до милиард (по 16 часа броене на ден). Или общо 285 години – при условие, че човек чете числата и не се налага да ги помни. Ако не ги чете, времето ще се увеличи доста, заради необходимия интелектуален напън и допълнителната умора.

Така че отговорът на въпроса е между 244 и 285 години. Успех!

 
 

Великите военни изцепки: как четирима български войводи превзеха Кавала (1912г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. 

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Есента на 1912 г. е време на въодушевление и надежда за българския народ. Балканският съюз влиза във война с Османската империя, борейки се да освободи всички всички територии в Тракия, Беломорието, Македония, Албания и Косово от властта на султана. За балканските народи, това е борба за възмездие и справедливост. Сърби, гърци, българи и черногорци се надяват да реализират националните си идеали и да присъединят към земите си онези територии, за които вярват че им принадлежат по силата на историческото право и пропорциите на местното население.

??????????????

Български войски, 1912

Съгласно бойните планове, България трябва да срещне основните османски сили в Тракия около Одрин, а Гърция и Сърбия трябва да се разправят с войските на Полумесеца в Косово и Македония. Освен за настъпление в Тракия, българското командване заделя части за освобождаване на Родопите.

Това е така наречения Родопски отряд в размер около 23 000 души, разделени в две бригади и четири полка от Втора пехотна тракийска дивизия. Към тях са придадени два артилерийски планински полка, един скорострелен артилерийски полк и един кавалерийски полк. В поредица от ожесточени боеве, водени през втората половина на октомври, 1912 г., българските части разбиват османските отряди, които отбраняват Родопите. Завзети са Доспат, Дьовлен и Пашмакли, а в последствие силите на Ковачев навлизат в Тракия и завземат Драма, където генералът разполага своя щаб.

За османците битката за Беломорието е предварително обречена кауза, но въпреки това те правят каквото могат, за да противодействат на българските части, надявайки се на подкрепа и от местното турско и помашко население.

Въпреки опитите за съпротива, численото превъзходство и устрема на българските атаки се оказват непреодолим фактор и силите на Портата са изтласкани все по-близо до крайбрежието на Егейско море. Османците се опитват да прегрупират силите си за отбрана на крайморските градове, което кара генерал Ковачев да бъде по-предпазлив в плановете си за по-нататъшно настъпление.

Едва що установил щаба си в Драма, при Ковачев пристига малка група войводи от македоно-одринското опълчение. Имената им са добре известни на всеки българин – Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и Йонко Вапцаров.

Всеки един от тях има своя собствена чета, с която действа в подкрепа на основните български сили. Те пристигат при ген. Ковачев в с молба да насочи своя отряд към Кавала и да завърши освобождението на Беломорието. Ковачев е предпазлив и посочва, че донесенията му за концентрирането на вражеските османски части не му позволява да е прекалено дързък в действията си.

Mihail_chakov

Михаил Чаков

В този момент, войводите заявяват, че са готови сами да превземат Кавала. Те поискали няколко униформи, официален документ и четири коня. Ковачев не бил съвсем убеден, че войводите знаят какво правят, но дързостта им му допаднала и той се разпоредил интендантството да им осигури всичко необходимо.

На 27 октомври, 1912 г., четиримата, облечени във военни униформи, яхнали конете и се отправили към Кавала. Планът им бил да се представят за авангарда на българската армия, напредваща към града.

Това, което последвало може да се причисли или към най-дръзките военни операции в българската история или като една от най-сериозните изцепки в османската.

пейо яворов

Пейо Яворов

В спомените на Михаил Чаков се казва: „На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола (помещение за стражарския пост), където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони.

- Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер! Стражарите стояха вцепенени…

556px-Hristo_Chernopeev_by_Dimitar_Karastoyanov

Христо Чернопеев 

По улиците на Кавала бързо плъзва мълвата че български парламентьори са пристигнали да преговарят с османското командване, а основните сили на Ковачев се намират на километри от града. За да подсилят ефекта от думите си, войводите отиват при гръцкия владика в неговия конак и настояват той също да предаде на османците, че в града за преговори са дошли български офицери. По улиците вали проливен дъжд, но дори октомврийския студ не успява да прогони любопитното население обратно по къщите.

Забавянето на гръцкия владика провокира нетърпението на Яворов и той предлага веднага да отидат в полицейския конак при каймакамина. Четиримата не губят повече време и влизат безцеремонно в „офиса“ на османския първенец, където местните големци са се сбрали на спешно заседание.

„ – Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието?
– Да – отговори с поклон каймакаминът. Той беше пребледнял като мъртвец.
– Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.“

Yonko_and_Nikola_Vapcarovi1

Йонко Вапцаров със сина си

Дързостта им е подложена на изпитание мигове по-късно, когато австро-унгарският консул изисква от четиримата да представят своите пълномощни и заявява че е абсурдно град с население 50 000 души и голям гарнизон редовни войници просто да се предаде на няколко души, вярвайки единствено на думите им. Българите запазват присъствие на духа и отговарят арогантно, че в случай на отказ от турска страна, българската армия оттегля всякаква отговорност за бъдещето на града, веднъж щом предполагаемата бомбардировка и последвалата я атака започнат. Отново разколебани, османските велможи продължават да се съветват разгорещено.

Чаков описва в детайли тези напрегнати минути:

„След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:
– Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.
Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце предаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …
Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!“

Следващите часове преминават като в лента на Тарантино. Четиримата войводи застават на градския площад, палят по няколко цигари, а през това време цялата полиция и военния гарнизон предават оръжието си, струпвайки го на грамадна купчина в краката на българите. Привечер, българските войводи свалят османското знаме от пилона и развяват българско, а Яворов се обръща с възторжени думи към насъбралата се тълпа. В момента в който привършва словото си, в Кавала пристигат четниците на четиримата, заедно с четата на Димитър Ляпов – общо към 110 души. Българите набързо се захващат да поставят града под контрол и да поддържат жива заблудата за скоропостижното пристигане на силите на Ковачев. Двама конници са изпратени бързо към Драма за да известят генерал Ковачев за постигнатия успех. Два дни по-късно пристигат първите роти на Родопския отряд. Кавала е завзета без да гръмне нито една пушка.

Макар Османската империя да претърпява множество поражения в Първата Балканска война, няма никакво съмнение, че майсторският блъф на войводите Чернопеев, Яворов, Вапцаров и Чаков е най-сериозната изцепка, допусната от силите на султана.

 
 

Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън: Времето така и не им стигна

| от Вучето |

Понеже никой не получава при раждането си наръчник за употреба на живота, впоследствие става така, че той протича различно за всеки. Някои, например, не успяват и веднъж за целия си живот да се оженят, а други го правят два, три, четири и дори повече пъти.

Нашите двама герои са се женили общо 13 пъти, от които два пъти един за друг.

Съвместният им живот е по-интересен и драматичен от всички романи за любов, секс и страст на Сестрите Бронте, Даниел Стийл, Нора Робъртс и Сандра Браун взети накуп. Всъщност огромният обществен интерес към изпълнената с пикантерии тяхна връзка дава тласък през 60-те години на миналия век на вманиачаването по живота на известните.

Въпреки че отстрани погледната, връзката им се развива на принципа “тука има, тука няма” и прилича повече на клатеща се лодка сред бурните вълни, любовта им е дълбока и безкомпромисна. Любов, която е колкото красива, толкова и деструктивна. Ако все още бяха женени, тази година щяха да честват 55-тата си годишнина като двойка. Уви, няма как това да се случи, защото той, Ричард Бъртън, умира през 1984 г., а тя, Елизабет Тейлър, си отива 27 години по-късно.

В нас обаче няма и капчица съмнение, че въпреки многото си бракове, извънбрачни връзки и невинни забежки, Бъртън и Тейлър, известни повече като “Лиз и Дик”, продължават да се обичат силно и в отвъдното. А тук, на земята, тяхната любов протече ето така…

e526cc8fb89c1bc4df7f45fb3d777188

1962

Когато започват снимките на “Клеопатра”, никой не предполага, че това ще се превърне в най-касовата и скандална холивудска лента до този момент. Продукцията на филма поглъща впечатляващите 57.7 милиона долара (равняващи се днес на 472 млн.), но не бюджетът става повод за обществен скандал, а носещият се слух, че главните актьори, Бъртън и Тейлър, са започнали тайна връзка помежду си. Това нямаше да е такова чудо невиждано, защото става дума за холивудски звезди все пак, ако по онова време и двамата не са женени за други хора – Тейлър за съпруг номер 4, Еди Фишър (когото, между другото, безцеремонно открадва от колежката си Деби Рейнолдс), а Бъртън – за първата си съпруга Сибил Уилямс. Когато в таблоидите излиза папарашка снимка на актьорите да се пекат по бански на палубата на частна яхта, публиката направо откача и започва настървено да следи развитието на тази все още в зародиш скандална връзка.

1963

И хоп! двамата вече не се крият и с удоволствие позират на фотографите, които искат да ги щракнат по време на филмова премиера в Париж. Където и да се появят заедно, Лиз и Дик изглеждат погълнати един от друг като тийнейджъри, на които любовта им се случва за първи път. Въпреки че в сравнение с любимата си Бъртън е направо аматьор в семейните дела, той успява да се разведе по-бързо от нея и в края на годината вече е свободен мъж.

1964

Елизабет също не се двоуми много-много преди да сложи край на четвъртия си брак и само няколко дни след като официално са разведени с Еди Фишър, тя се врича във вечна-обич-и-любов на Ричард Бъртън. Брачната церемония, която се състои в хотел “Риц-Карлтън” в Монреал, пресата бърза да окачи с помпозния етикет “сватбата на века”.

Taylor-Burton Wedding

1965

Първите пукнатини върху иначе безупречната фасада на този брак започват да се появяват едва няколко месеца след сватбата. Лиз изпада в емоционални изблици и в тези моменти тя далеч не е приятната гледка от големия екран, а Дик започва да прекарва повече време, отколкото е здравословният максимум, в компанията на бутилките с алкохол. Актьорът обикновено започва деня като обръща няколко Блъди-Мерита, после минава на шампанско (две до три бутилки!), за да завърши накрая с големи брендита. Но и Лиз не е цвете за мирисане. От години тя прекалява със сънотворните и на два пъти почти смъртоносно предозира. Всъщност още в началото на връзката си и двамата знаят, че се обвързват с човек с проблеми. Техен приятел си спомня, че по време на една вечеря още преди да се съберат официално, Лиз положила глава на рамото на Бъртън,  казала: “Чудя се дали този мъж някога ще ми стане съпруг.” На което Бъртън отвърнал с усмивка: “Ако първо не се избием взаимно.”

Тези уж невинно изречени реплики след време ще се окажат пророчески.

1967

Въпреки, че страстта помежду им е все така силна, както в минутата, когато погледите им се срещат за първи път на снимачната площадка на “Клеопатра”, Лиз и Ричард постоянно се дърлят, а да не говорим, че Бъртън е хванат в изневяра с колежка. През юни идва неизбежният край и двойката се развежда.

1975

Минават осем години, през които и Бъртън, и Тейлър неуморно се снимат, пият, друсат се с хапчета и правят секс с други хора. Обаче нищо и никой не може да ги държи прекалено дълго прекалено далеч един от друг. Един ден се срещат, уж за да обсъдят някои финансови дела, обаче накрая се озовават, плачейки в обятията си. Женят се отново, този път тайно, през октомври в националния парк “Чобе” в Ботсвана.

Boom!

1976

Въпреки първоначалната еуфория около втория брак, много скоро нещата отново започват да излизат извън контрол. Само след няколко месеца Бъртън скача в леглото на 27-годишна британка със закачливото име Сузи. Лиз научава за изневярата, но този път е твърдо решена да вложи всички сили, за да запази брака си. Тактиката й обаче е доста посредствена за жена от нейната величина. Отначало се опитва да го накара да ревнува като започва флирт с 37-годишния малтиец Питър, с когото се запознава в дискотека, близо до шатото на Бъртън в Швейцария. Но когато един ден Бъртън й се обажда и я моли да дойде в Ню Йорк, където играе в продукция на Бродуей, тя не се поколебава и за секунда и се качва на първия самолет, оставяйки по-младия си любовник в недоумение и без каквото и да е обяснение за случващото се.

Следва фаза номер 2 в плана на Лиз да си върне съпруга. В Ню Йорк тя се опитва да “подхлъзне” Ричард, който почти е станал въздържател покрай Сузи, настоявайки, че не може да пие сама. Въпреки че ангелите му са слаби, той успява да не се поддаде и отказва да се напива с нея. На това Лиз отвръща с насмешка: “Какво, за Бога, се е случило с теб!? Вече ИЗОБЩО не си забавен. “ На Бъртън обаче не му пука колко е забавен в очите на истерясалата си съпруга и подава молба за развод.

1982

Лиз Тейлър навършва 50 години и кани на партито Ричард, с когото, въпреки дрязгите, изневерите и цялата драма, са останали близки приятели. Бъртън, разбира се, уважава юбилея на бившата си, а с това тръгват и слуховете, че двамата имат намерение отново да се съберат.

1983

Бъртън и Тейлър за последно играят заедно в пиесата “Частни животи”. Отзивите на критиците за продукцията са толкова лоши, че преди първото представление след премиерата Лиз така се натрясква, че забравя да излезе на сцената. Злите езици твърдят, че актрисата се е съгласила да играе в пиесата не от любов към театъра, а само за да бъде близо до любимия си мъж. Последният обаче й е толкова бесен, задето е опропастила представлението с безотговорното си напиване, че в яда си преспива с асистентката си Сали (която по-късно става съпруга номер 4).

Richard Burton and Elizabeth Taylor in Private Lives

1984

На 5 август 58-годишният Ричард Бъртън умира от инсулт в швейцарския си дом. Дни преди смъртта си пише писмо на Лиз Тейлър, което пристига в дома й в Бел Еър малко след като тя се е върнала от погребението му. Години по-късно, вече прикована в инвалидна количка, Лиз го прочита през сълзи и го заключва в едно чекмедже. До края на живота си през 2011 г. тя отказва да разкрие съдържанието му. Спекулира се, че в писмото си нейният обичан Дик е изявявал желание да даде на връзката им още един шанс. В документалния филм от 2010 г. “Furious Love” (Бясна любов) Тейлър казва: “Внимателен и любящ – такъв беше Ричард. Още от онези първи моменти в Рим ние бяхме лудо, силно влюбени един в друг. Разполагахме с много време, но то така и не ни стигна.”

 
 

Драсканиците на Пабло Пикасо

| от chronicle.bg |

Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Сиприано де ла Сантисима Тринидад Клито Мартир Патрисио Руис и Пикасо е може би най-известният художник от модерни времена. 

Подобно на имената му, той има и много повече творения освен тези, за които всички знаем. Всъщност доста повече – хиляди рисунки, скулптури и други дребни произведения, като също така всичко се категоризирало и педантично запазвало. Абсолютно всичко. През 1998, след като една от многото любовници на художника, Дора Маар, умира, в дома й е намерено цяло съкровище от изкуството му. Освен големи и по-значими творби, неща като изографисани камъчета, малки хартиени кученца, направени от салфетки, и драсканици върху всякакви неща от пакети цигари до листа тоалетна хартия.

618x566

Пабло Пикасо и Дора Маар

Но защо въобще се пазят такива неща?

Противно на класическaта представа за гладуващия творец, Пабло Пикасо, въпреки че в началото на кариерата си и той изпитва някои трудности, този период при него е кратък, а след него художникът се радва на небивал успех, величие и богатство. С нарастване на известността му, Пикасо си дава сметка и колко точно е ценно всяко, дори най-малкото парченце негово творчество.

Има популярен (и най-вероятно измислен) анекдот по тази тема. Пикасо седи във френско заведение, когато е помолен от мениджъра вместо да плати за ястието си, да нарисува нещо. Художникът се съгласява, набързо надрасква нещо върху салфетка и му я подава. Мениджърът го пита дали може и да я подпише, на която Пикасо отговаря: „Искам само да платя сметката, не да купя ресторанта“.

Още една подобна ситуация (и с подобна съмнителна достоверност) се случва между Пабло и негов фен, който иска от него рисунка за спомен. Художникът отново надрасква нещо набързо и му го дава: „Ето, това са около $30 000″. Момчето учудено отвръща: „$30 000? Това отне 5 секунди“, на което Пикасо отговаря: „Не, това ми отне цял живот.“

Въпреки че тези истории са апокрифни, те не се раждат без повод, доколкото разказват приближени на художника. Например, дори да не е сигурно, че абсолютно същият разговор се е състоял между мениджъра и Пикасо, за него се знае, че често дава простички рисунки на персонала на заведението вместо да си плати сметката. Втората история също отразява реалността, но само до известна степен. Пабло като цяло е мил и естествен с феновете си като няма нищо против да нарисува по нещо на тези, които го заслужават. Както всеки човек обаче и той не е винаги в настроение и когато ситуацията е такава, изглежда че Пикасо проявявал малко пакостлив, хаплив и ексцентричен хумор.

Даян Руут, чийто чичо, Робърт Албинели, от време на време пече керамичните произведения на Пикасо, разказва в текст за The New York Times през октомври 2008 как баща й я взима с него на ресторант, където тя, той и чичо Робърт хапват с Пикасо. По време на вечерята: „Пикасо извади черна химикалка от дълбините на джоба на шортите си и започна да драска нещо на някаква хартиената подложка. Храната вече беше сервирана, но гостите – обикновено доста общителни и разговорливи – сега притаяваха дъх.

„Сега ще ти покажа как да превърнеш жена в коза и после коза в жена,“ каза ми Пикасо. След това направи именно това, докато напръскан и напомаден чичо ми сияеше отстрани, а баща ми се задави с маслина… Докато съдържанието в чинията на признавам доста лакомата мен изчезваше постепенно, Козата-Жена се появяваше на хартията.

Чинии и прибори се освобождаваха и изчезваха, правейки все повече място за твореца, който продължаваше да запълва бялата повърхност, докато дори един сантиметър от нея не остана празен. Ние единствено гледахме как тази хартия става безценна пред очите ни. Ето го Пикасо, магьосникът, майсторът на графичната абракадабра.

Освен това Пикасо си беше и шоумен, направо комик. Той очевидно харесваше вълнението, което предизвикваше у другите. Между отпивките от кафето с коняк, Пикасо накъса цялата си рисунка на малки парченца. На фона на стенанията на наблюдателите химикалката също последва съдбата на рисунката… Пикасо дава, но Пикасо и взима.“

От тази игра с публиката той обаче запазва частта с Козата-жена като я дава на единственият човек, които ще я оцени по достойнство, а не по подразбиране – Даян Руут.

stav

Стравински от Пабло Пикасо

Заради такова мащабно производство на мини творби (и разбира се, заради старателното им каталогизиране от автора) днес се смята, че съществуват около 50 000 произведения от Пабло Пикасо по света. Те включват 1885 картини, 2880 керамики, 1228 скулптури и над 12 000 рисунки. Към момента също така, около 1000 от работите му са обявени за откраднати – най-много от всеки художник в историята.

Днес все още се появяват нови и нови творения на художника. Например, през 2010 стотици негови работи бяха представени от френски електротехник, който твърди, че Пикасо и тогавашната му съпруга, Жаклин Роуг, са му ги дали през последните години от живота на художника. За негово нещастие обаче, след като анализ потвърдил автентичността на творбите, наследниците на Пикасо заявили, че те са откраднати. В резултат на това работите (с приблизителна стойност $62 – $75 мииона) са иззети и върнати. Френският съд от своя страна 5 години по-късно осъжда за кражба електротехника и жена му.
Тези навици на художника са добре дошли и за нас. Днес на правилния търг човек от средната класа съвсем спокойно може да си купи оригинален Пикасо за няколко хиляди долара/евро/лири/лева. 
picasso-horse
Разбира се, това все пак са много пари и често се злоупотребява. През 2009 тази рисунка на конче на Пикасо е обявена на търг като очакваната цена е 20 000 паунда. Въпреки че се твърди, че творбата успява да се продаде, една от аукционерите, Ейми Бренан, признава, че никой не предлага сума дори близо до поисканата и конят не е продаден.