Колко близо сме до виртуални наши копия и какви са техните права?

| от chr.bg |

 Vox Nihili обединява наука, етика и философия, за да погледне към закона отвъд границите на физическото ни присъствие

Дали ако имаме клонинг, той би имал душа, също като нас? А какво ще се случи, ако не говорим за човешко същество, а само за виртуално съзнание? Физическата същност ли е границата, на която поставяме края на идентичността?

Тези въпроси, на пръв поглед, изглеждат абстрактни, но стават все по-актуални с развитието на технологиите. Трансхуманистите вече говорят за „освобождаване от физическите окови“ и може би това време е по-близо, отколкото мислим. Затова те ще са фокус на следващото издание от събитията за популярна наука Vox Nihili, което ще се проведе на 23 март в клуб Терминал 1 в София.

Vox Nihili е серия от събития, обединяващи наука, технологии, етика и философия в общ разговор за бъдещето. Събитията се организират от научната организация “Ratio” и правната платформа “Предизвикай правото”. Всяко събитие разглежда различно технологично решение и резултатите, които то може да донесе в обществото ни.

Предстоящото четвърто издание на Vox Nihili се фокусира върху виртуализацията на света около нас и човешкото съзнание. В него ще се дискутират въпроси свързани с виртуалната истина, виртуалното съзнание и виртуалната идентичност.

Какви са ефектите от виртуализацията ще обсъждат Константин Василев – програмист и специалист по изкуствен интелект, Любомир Бабуров – основател на “Ratio” и Стоян Ставру – основател на “Предизвикай правото!”. Модератор на дискусията ще бъде Петко Желязов – магистър по европеистика и международни политики.

Всяко издание на Vox Nihili е вдъхновено от научнофантастична творба, която може би е по-близо до реалността отколкото очакваме. Повод за разговора този път ще бъде епизод от минисериала “Черно огледало” (Black Mirror) на име “Black Museum” (2017), с режисьор Чарли Брукър. В него виртуалната идентичност на престъпник продължава да изживява наложеното наказание далеч след смъртта на тялото.

Vox Nihili: Твоето по-добро копие” ще се състои на 23.03.2018 от 20:00 часа в Club Terminal 1. Повече за събитията ще видите във Facebook и на сайта на Ratio.

 
 

Да летиш на 100-годишен самолет

| от chronicle.bg |

На 2 часа от Ню Йорк се намира Old Rhinebeck Aerodrome (летище и музей), където 60 ретро самолета- включително репродукции на известните SPAD VII и Sopwith Camel – летяха по повод 100 години от Първата световна война.

Чувството да гледаш невероятните машини от онази епоха се допълва от факта, че Първата световна война започва едва 10 години след като братята Райт извършват първия полет. Затова и да служиш като пилот се считало от мнозина за самоубийство. По време на войната загиват около 15 000 пилоти.

Разбираме популярното мнение по онова време много добре, когато видим колко крехки и чупливи изглеждат самолетите. Пилотите са на открито, което също е смущаващо и изумително.

Заради откритите кабини и близкият характер на боя, често пилотите виждали лицето на противника и така враждата им придобивала личен характер.

„Самолетите са много интуитивни за управление“, казва вицепрезидентът на музея Клей Хамънд. „Носиш каска, очила и усещаш вятъра с бузите си. Виждаш и чуваш, и подушваш всичко по самолета. Летенето е много повече от момент. Много повече от осезателно усещане.“

Традицията пилотите да броят убийствата си започва именно през ПСВ. Само пилоти с 5 и повече убийства можели да се наричат асове.

Много от самолетите в Old Rhinebeck са оригинални включително Nieuport 10 от 1915 година, Morane-Saulnier A-1 и Curtiss JN-4H от 1917. Последният е по-известен с названието Джени. През 1918 година над Ню Йорк Джени става първият самолет, който излита от дирижабъл. Той е и първият самолет, който се използва от Пощата за доставяне на писма. Истинска перла в короната.

Curtiss JN-4H

 

Old Rhinebeck Aerodrome е открит през 1958 от Кол Пален, авиатор, който обожавал да работи по стари самолети. След като той почива, мястото става музей с нестопанска цел.

 
 

Може да не ти харесва, че пушим, ама ще търпиш!

| от Вучето |

Тук ще стане дума не толкова за изконното право на човек да има своите пороци, колкото за правото, което българинът (както и белогвардеецът, есесовецът и севернокореецът) обича да налагат. То няма нищо общо с римското право, не се разпростира на хиляди страници и на практика не се практикува в общества, за които легитимността, позитивността и справедливостта  на правото са от особена важност. Затова и правните норми са изградени така, че да се разглеждат не толкова като закони на свободата, а по-скоро като закони на принудата. Lex punit maioris minoris etatis. Законът на мнозинството наказва малцинството. Или казано на по-народен език: Който не е като нас да го духа!

В случая – да духа цигарения дим.

Конкретна причината за този текст беше една реплика, която чух в един от дейли епизодите на популярното реалити ВИП Брадър – Most Wanted. Жени Калканджиева вече си беше пийнала порядъчно, а когато е на градус бившата миска хич не е мила и добра. Затова когато друга съквартирантка, Никита Джонсън, повдигна темата за пушенето и се възмути, че Къщата е заприличала на газова камера, Калканджиева побесня. Общо взето спорът между двете дали да се пуши или да не се пуши постоянно и навсякъде завърши с класически нокдаун на по-гласовития опонент, т.е. на пушача. След като другите непушачи не се оплакват, че димът им пречи, и ти няма да се обаждаш! Няма да проявяваш претенции и няма да ми се правиш на потенциална жертва на белодробения рак!  Така де, ако не ти изнася, взимай си самолетчето обратно за Швеция и си живей там здравословно до 200-годишна възраст с орлите. В България е така – всички пушат!  А нали запомнихте как беше вездесъщото правило: Lex punit maioris minoris etatis…

Нека си припомним, че до забраната на тютюнопушенето на някои обществени места през 2012 г. се стигна след много усилия и мъки. Родилни направо. Депутатите от тогавашното Народно събрание трябваше да съберат цялата си воля, за да се обявят срещу едва ли не най-милото на българина (след ракията).  Ама просто нямаше как – цяла Европа нази гледаше и щяхме да се изложим пред чужденците, ако бяхме останали по-назад от ЕС, където законът действаше ефективно вече от години. След приемането на закона обаче нито броят на пушачите намаля (както се очакваше), нито нетолерантността към непушачите изчезна, нито пък намаля.  Тя просто се трансформира в скрита омраза, зле гримирана като лицемерна търпимост. Никой не харесва непушачи те, защото само мрънкат, че се тровят пасивно заради вредния навик на другите. А пък “другите” от своя страна недоумяват как изобщо съществуват хора, които могат да се кефят на сутрешното кафе, без да си запалят една-две цигарки с него. И после още три-четири… Добре де пет-шест и… хоп!… то станало обед. Идеално, най-после малко време за една цигара, че това не е живот иначе.

През изминалите години обаче законът нито спомогна за намаляване броя на тютюнопушещите в България, нито успя да сплаши бизнеса със заведения по простата причина, че на много места продължи и все още продължава да се прилага само де юре. Де факто обаче там където се е пушило, пак ще се пуши. И имаше даже сериозна опасност това да се случи още тази година, когато депутатите за малко не гласуваха предложението за промени в Закона за здравето. Промените предвиждаха хотелите, заведенията , корабите, летищата и стадионите да имат обособени за пушачите зони. Да му се не види, казаха си пушачите, пак ни прецакаха.

Или пък не? Понеже на практика пушачите никога не са били прецакани. Е, може би само малко, когато на няколко пъти вдигнаха цените на цигарите, но определено не и когато почнаха да слагат страховити картинки на детски гробове, почернели дробове и разядени от тумори крайници върху кутиите. Никой не се стресна. Никой не се замисли. Понеже пушачите са безсмъртни, а хората от картинките най-вероятно са актьори, така че хайде, моля ви се, ходете плашете гаргите в полето!

Не съм пушачка. От време на време, много рядко, пуша от другите цигари. Но иначе всичките ми приятели пушат. Баща ми пушеше. Бившият ми пушеше. Живея в Дания, където пушенето е разрешено в питейни заведения с определена квадратура. В това отношение страната е изключение не само от другите скандинавски страни, но и от всички останали страни-членки на ЕС. Трябва да си призная, че понякога толкова много ми липсва катраненият въздух, че ходя да си пия бирата точно в тези заведения. И даже ми е мазохистично приятно! Така че би било крайно лицемерно и нагло от моя страна да изляза на някой площад и да почна да скандирам, че искам пушачите на сапун. Това признание  сигурно ви вкарва в леко недоумение за какво тогава е цялата тази дандания, след като на мен лично пушенето не ми пречи.

Ами просто е. Защото пушенето е гадно.  И ако не изглеждаш супер секси с цигара в ръка като Дарил Хана, Джеймс Дийн, Ръсел Кроу или Ума Търман от “Криминале” по-добре изобщо да не пушиш. Колкото и фантастично и невероятно да звучи на българина, подобни закони за забрана на тютюнопушенето на обществени места всъщност са доказали през годините положителния си ефект за драстичното намаляване роя на пушачите, както и за подобряване цялостното здравословно състояние на нациите. Този път обаче ще се въздържа от привеждането на статистически резултати в подкрепа на твърденията си, защото дори  и без тях е очевидно, че “на запад” отдавна вече не е модерно да се пуши. А не непушачите не им се налага да мълчат и да търпят.

 
 

Парадокс на шкембето

| от Емил Кирилов |

Скъпи читателю, ще започна с това, че самият аз не съм огромен почитател на шкембето, но в определени ситуации, при наличието на подходящи компания и настроение, се случва да изсипя 2/3 бурканче чеснов дресинг и още толкова люто в купа вряла чорба и да се отдам на момента. Толкова за мен и хранителните ми навици.

Нека Ви занимая с един особен парадокс, който ангажира мисълта ми от известно време насам. Условно му давам името „Парадокс на шкембето”. Но за да стигна до него, ще се наложи да започна от по-далеч.

Познавам немалко хора с огромни библиотеки в просторни, но уютни частни имоти в централните квартали на столицата ни или из други красиви български градове. Хора с музикален вкус и богата обща култура, потомствени интелектуалци. С тях бихте могли часове наред да коментирате теми като съвременно изкуство, международно положение, екологична криза и религия, без да се страхувате, че ще ви удавят в клишета и заучени от телевизора бързосмилаеми житейски постулати, които да ви изложат на риска да им повърнете в лицето  след петата минута опит за нормален разговор.

Хора с таланти, с образование и с родители, които също имат образование. И таланти. Хора, които извършват полезни за обществото ни дела. Лекари, музиканти, творци, бохеми. Хора, които се смеят от сърце, умеят да пътуват и да се наслаждават на живота с неголям бюджет, въпреки че имат добри финансови възможности. Хора, които обожават природата, имат разнообразно ежедневие, спортуват, четат, грижат се за себе си.

С такива личности можеш спокойно да се появиш на прием във Военния клуб или на представление във Виенската опера. С такива хора можеш да идеш да окосиш на вилата, както и да седнеш да удариш две ракии в някоя квартална кръчма, където да отопите заедно парчета бял хляб в мазното на дъното на купа с люти чушки с чесън, лук и оцет.

Не е изключено да ги чуете да се оригват над шише непретенциозна обикновена българска бира в градинката до тях, обути в 15-годишни кожени кецове adidas от тия, дето не се късат никога и вече не се произвеждат. Облечени в домашни дрехи с лекета, докато прехвърлят крупни суми пари от едната си сметка в другата си онлайн с помощта на китайския си телефон с разбит панел и разхождат кучето си.

Ще чуете от тях истории за маса, в които те са били или върху, или под нея, или са я обръщали. Ще спорите с тях за политика, ще слушате историите им за пътешествия из Азия и Австралия.

Ще ядете с тях суши, каквото майсторски ще ви приготвят. Но и шкембе. Ще ви е мило. Ще ви е добре. Ще си приличате.

Съвсем не е задължително обаче, някога да срещнете тези хора. Даже твърде вероятно е това никога да не се случи. Особено ако често доброволно посещавате места като мола, където ще се натъкнете само на хора с обноски, които ядат суши.

Те може и да идват от семейства, в които никой никога не е слушал Queen, камо ли да спори дали „Бохемска рапсодия“ се доближава по сюжет до обективната история на Фреди Меркюри и компания. Бащите им са ги отгледали със сръбско и са мечтаели да ги задомят за някой международен шофьор или айде, добре – лекар, ама да е от шефовете по болниците. Че едната култура без пари можеш да си я туриш на…

Както и да е.

Отидете в който и да било мол и питайте който и да е произволен човек на ескалатора, облечен в нов черен анцуг за 300 лева, с айфон последен модел на изплащане и с прическа: „Яде ли шкембе?“ и „Ерик Клептън певец ли е?“. И на двата ви въпроса ще отговори с „не, не“ и ще подмине. След това ще седне на маса до някой стъклен балкон, който никога не е огряван от слънчева светлина и ще се чуди как да завърши финансово месеца без да се изкуши от най-новата процедура за лице и шия с кристали и изсушени лайна от лама в студиото за красота отсреща.

След това ще й/му донесат салата за 15 лева с маракуя и бурата, която тя/той ще снима за Instagram. След това ще отиде и ще си купи последната книга на Вената Райкова, защото чете литература и се развива личностно. След това ще даде 2 лева на клошар пред мола и ще се снима и с него. Пак за Instagram. Добър човек.

След това, описаното дотук ще се повтори още безкрайно много пъти в безкрайно много дни през следващите 15-20 години от този иначе къс човешки живот. Ако не умрем всички накуп преди това, разбира се. И през цялото това време този човек никога няма да пророни и една сълза за спасението на собствената си душа над вряла купа люто шкембе. Разбирате ли? Никога. Това наричам аз „Парадокс на шкембето”.

 
 

Популярността на „Game of Thrones“ пречи на Джордж Р. Р. Мартин

| от chronicle.bg |

Феновете чакат следващата книга от поредицата „Game of Thrones“ вече 7 години. „The Winds of Winter“ е шестият роман от популярната сага на Джордж Р. Р. Мартин. Писателят посочва популярността на „Game of Thrones“ като част от причините за забавянето на книгата.

„Сериалът достигна такава световна популярност, книгите са толкова известни и толкова добре приети, че сега всеки път като седна да пиша съм наясно, че трябва да създам нещо невероятно и това е доста голям товар. Обаче веднъж щом се съсредоточа, целият свят изчезва – вече не ме интересува какво ще вечерям, какво дават по телевизията, какви мейли получавам, кой ми е ядосан тази седмица и защо.“

Мартин признава, че му е все по-трудно през последните няколко години да навлезе в това състояние на транс, в което пише най-добре. И не е само популярността на сериала. Самата история на този етап вече е изключително сложна.

„The Winds of Winter“ не е роман, а по-скоро няколко няколко романа в едно, всеки с различен протагонист, различен антагонист, различни герои, различни неща и става много комплексно. Писането е много, много комплексно.“

Последната книга на Мартин „A Dance With Dragons“ излезе на 11 юли 2011 година. Сериалът по HBO приключи със събитията по нея в сезон 5 и оттам нататък, в сезон 6 и 7, историята няма общо с книгите.

Докато чакаме книгата, можем да дочакаме и краят на сериала „Game of Thrones“ през 2019.