shareit

Ето как ще изглеждат калъфите за сгъваеми телефони

| от chronicle.bg |

Нови телефони – нови калъфи. Фирмите за калъфи се ориентират в тази посока и вече имат прототипи за най-популярните сгъваеми телефони като Galaxy Fold на Samsung.

Дизайнът напомня на калъфчетата на телефоните от едно време. Разбира се, те са с различна дебелина и съответно защитават смартфона в различна степен. Материалите, от които са направени, са пластмаса и силиконови материали като поликарбонат и полиуретан.

Ключовата част е пантичките.

94CF384E-B8A8-47C3-B12D-389BDC62D388

Изглежда, че всички компании, които правят сгъваеми телефони подхождат към механизма на сгъването различно – най-вероятно заради патентите. Huawei Mate X се сгъва навън, Motorola работи върху телефон, който се сгъва като жабките от едно време, а Samsung – като книга.

Все още не знаем как производителите ще решат проблема за различните модели, ноското продуктите има ще бъдат на пазара и ще видим.

Можете да разгледате другите модели в галерията ни.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Кърпичка на Мики и Мини Маус (1930)

| от |

Всеки предмет с главата на любимия ни плъх Мики Маус се тиражира чудесно стига тя да е поставена върху предмета от Disney. Така е открай време, така е и днес.

Мики Маус е създаден, за да замести друг герой на Disney, Освалд късметлийския заек. Мишокът за първи път се появява в краткото филмче „Plane Crazy“, а дебютът му пред публика е в Steamboat Willie (1928) – една от първите анимации със звук. В последствие се появява е в над 130 филма като „The Band Concert“ (1935), „Brave Little Tailor“ (1938) и „Fantasia“ (1940). Общо 10 от филмите на Мики са номинирани за Оскар за най-добра кратка анимация, а „Lend a Paw“ печели статуетката през 1942. През 1978 Мики става първият анимационен герой със звезда на Холивудската алея на славата.

Trolley Troubles poster

Освалд късметлийският заек

От 1930 Мики си има и свой комикс, рисуван предимно от Флойд Готфредсън и издаван 45 години.

И с невероятната си популярност мишокът няма как да не направи, както казахме, всичко, върху което го има, изключително ценно. Затова и краси доста предмети – от тениски до кутии за храна. Още от ранните си години, Мики Маус се появява във формата на плюшени играчки и твърди фигурки. До голяма степен отговорен за мърча на Мики е Кей Кейман (1892 – 1949), когото мнозина наричат „еталон за качество“. Усилията на Кейман в очите на The Walt Disney Company има страхотен принос към главоломния успеха на анимационния герой и съответно мъжът е обявен за Легенда на Disney през 1998 година. През 2008 списание Time пише, че Мики Маус е един от най-разпознаваемите персонажи в света, дори в сравнение със Дядо Коледа. Около 98% от децата по света между 3 и 11-годишна възраст най-малкото знаят за съществуването му. В началото на кариерата си Кейман основава маркетингова агенция в Канзас, Мисури. Агенцията специализира в създаване на продукти, базирани на филми и има сключени договори за създаване на няколко различи фигурки по изтъкнати анимационни герои. Той обаче се свързва с Уолт и Рой Дисни чак през 1932 година, така че носните кърпички не са негово дело. И все пак историята му е доста интересна и заслужава няколко реда:

След като се обажда на братята те проявяват интерес и го канят на среща, за да изнесе презентация. Усещайки страхотна възможност, Кейман тегли всичките си спестявания от банката и ги зашива в палтото си, за да са на безопасно място по време на двудневното му пътуване от Канзас към Лос Анджелис. Той будува през целия път от страх някой да не му открадне палтото. Когато пристига в офиса на братята Дисни, вади всичките пари на бюрото и казва, че те плюс 50% от печалбите ще са техни, ако му дадат лиценз да прави мърчъндайза на Мики. Сделката е постигната.

До 1932 година Мики няма много мърч.

През есента на 1929 г., когато Уолт е на среща в Ню Йорк със своя тогавашен дистрибутор Пат Пауърс, с него многократно влиза в контакт мъж с необичайна молба. По думите на Уолт: „… един тип се мотаеше около хотела, където бях отседнал, размахваше 300 долара и ми каза, че иска да сложи Маус върху хартиените таблети, които децата използват за писане в училище. Както обикновено, Рой и аз имахме нужда от пари, така че взех 300-те долара.“ Въпреки че в архивите на The Walt Disney Company не може да бъдат намерени следи за тази транзакция, братът на Уолт, Рой, потвърждава историята точно преди Уолт да умре.

В книгата си „The Mickey Mouse Treasures“ Робърт Тийман заявява: „Тази сделка не само дава на братята Дисни малко бързи пари, но и им показва, че има още начини за използване и монетаризиране на имиджа на Мики. Така започна революция в търговията с мърч на анимационни герои.“

Освен това, след известни турболенции в компанията Уолт смята, че образът на Освалд късметлийския заек е откраднат от един от колегите му  при неговото напускане (съответно и нуждата от нов образ, Мики, който да го замени). Затова  той е решен да защити права си върху новия герой. „Разработихме мерчандайзинга по-скоро от гледна точка да защитим героите си, неосъзнавайки паричния потенциал зад него“, казва Рой Дисни в интервю през 1968 г.

През месец ноември 1929, когато официално се отбелязва рожденият ден на Мики Маус, фокусът на компанията пада създаването на най-разнообразни стоки, с които да се популяризира мишка през 30-те години.

Така идваме до носните кърпички с Мини и Мики. Ето съвсем кратък календар на административните събития пред следващата 1930 година, когато те стават най-популярния подарък за Коледа.

На 3 февруари 1930 Рой Дисни подписва с George Borgfeldt & Company от Ню Йорк договор за производство на играчки с облика на Мики и неговата любима Мини Маус. 

На 27 март George Borgfeldt & Company издават първия лиценз за мърчандайз на Disney на Walkburger, Tanner and Company от Сент Гал, Швейцария, за производство на носни кърпички с образа на Мики и Мини. 

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени

Никому непотребният Sinclair C5

| от |

През 70-те и 80-те, сър Клайв Синклер е гигант в областта на електрониката и компютърните технологии. Той е става рицар през 1983 г. заради своите технологични постижения, включително първия джобен калкулатор и първия компютър за под 100 паунда.

Но изобретението, с което е най-известен – поне в някои кръгове – се оказва едно от най-неуспешните продукти в историята: Sinclair C5.

Sinclair C5 rear view

В началото на 80-те Синклер извръща поглед от компютрите към улиците и задръстванията на Великобритания. Той вижда начин за намаляване на трафика, по-малко замърсяване и по-самостоятелен транспорт. И този начин според него струва 399,00 паунда (около 10% от цената на автомобил). Казва се C5, работи на батерии и представлява триколка, за която Синклер се надява драстично да намали нуждата от автомобили.

Той се надява и велосипедистите да бъдат привлечени от неговата много иновативна и мощна машина. Тя тежи около 100 килограма и е само на сантиметри от земята. Няма задна скорост, побира само един човек и има нищожен багажник.

Въпреки недостатъците си Sinclair разчита хората да бъдат привлечени от ниските разходи за енергия (според рекламата за един американски цент може да минете осем километра).

През януари 1985 г. Sinclair C5 е пуснат на пазара. Но в отговор получава на неимоверен присмех. В стремежа си да създаде нещо, което всеки би могъл да управлява,което всеки може да си позволи, което да привлече велосипедисти, автомобилисти и пешеходци, компанията Sinclair създава устройство, с толкова недостатъци, че никой не го иска.

Според законите по онова време, превозните средства, които се движат с максимум 25 км. ч. са освободени от пътни такси, не изискват застраховка или шофьорска книжка и съответно хора на възраст до 14 години могат да я карат по улицата. Затова C5 е направена така, че да достигне максимална скорост ot 25 км. ч. а когато го карате по нанагорнище, ще стигате половината на тази скорост.

C5, освен че е калпаво превозно средство, също така крие и огромни рискове за безопасността, защото е близо до земята и така затруднява виждането на другите автомобилисти, които могат да се блъснат в него и съответно в шофьора му. То няма въздушни възглавници и е доста нестабилно на три колела.

 
 
Коментарите са изключени

Мостът с прякора „отварачката за консерви“

| от |

11foot8.com е странно специфичен домейн със съответно нишов фокус: уебсайтът съществува изцяло, за да ни показва кадри на един влаков мост в Северна Каролина, САЩ. Този мост носи прякора „отварачката за консерви“ заради това, че редовно минаващите камиони си оставят таваните там. През последните години той е причинил стотици злополуки, въпреки че изчерпателните предупредителни знаци.

Разположен в Дърам, мостът е завършен през 1940 г. и видимо не е проектиран да пропуска камиони над определена височина. Юрген Хен, който живее в района забеляза високата честота на инцидентите и през 2008 г. решава да инсталира камера в близката сграда, за да ги документира. Оттогава е заснел и публикувал над 100 видеозаписи предимно на камиони или каравани.

И държавата, и железниците, и общината са обмисляли и предприемали действия за намаляване на произшествията, свързани с моста. От гледна точка на всички тях, проблемът е толкова добре решен, колкото може да бъде.

Тъй като обаче никакво количество предупреждения не изглежда достатъчно, бяха разгледани и отхвърлени други решения, включително: издигане на моста, понижаване на улицата или изцяло пренасочване на трафика на камиони. За съжаление, издигането на моста би изисквало много пари и реконструкция. Спускането на улицата е непрактично, тъй като отдолу има канализация. Пренасочването на трафика от района пък би било съвсем непрактично, тъй като много камиони трябва да се приближат до кръстовището и след това да завият по улицата, която върви успоредно  на моста, но е точно преди моста.

В известен смисъл мостът представлява перфектен миш-маш от фактори, всеки от които спира което и да е решение на проблема. Железниците, държавата и градът в крайна сметка направиха всичко, което могат.

Резултатът е едно парче инфраструктура, което съществува в някаква бюрократичния етер. Изглежда, че за да се оправи, трябва да стане някой по-сериозен инцидент или някой да предложи нещо гениално.

До тогава 11foot8 продължава надлежно да документира моста, който, подобно на много други твърде ниски надлези по целия свят, изглежда малко вероятно да спре причиняването на аварии в скоро време.

 
 
Коментарите са изключени