shareit

Животът е прекрасен на „Авеню Q” в Столичния куклен театър

| от Дилян Ценов |

Вече почти година и половина в определени дни от месеца (най-често вторници или четвъртъци като ден от седмицата) Столичния куклен театър се превръща в машина на времето, която ще отведе всеки зрител там, където той иска да отиде.

Наближава седем, а фоайето на театъра се пълни с разнородна публиката, залата тръпне в очакване и всички започваме да ръкопляскаме още на втората песен. Кукловоди и актьори заедно изграждат тази история, напомняща на „Улица Сезам“, за да ни разкажат колко трудно, но и колко прекрасно е да бъдеш възрастен. Огромно удоволствие е и да наблюдаваш от последния ред как същата разнородна публика реагира на песни като „Ако си гей“ и „Интернетът е за порно“, защото дори само по тази реакция разбираш колко необходим за българската театрална публика е мюзикълът „Авеню Q”.

27913414_1715466258518430_1711440826351145655_o

“Авеню Q” е американски мюзикъл, поставен за първи път на Оф-Бродуей* (а месеци по-късно и на Бродуей) през 2003 г.  Музиката и стиховете на Робърт Лопес и Джеф Маркс, а либретото е дело на Джеф Уити. Една от най-дълго играните постановки на Бродуей разказва за живота на група младежи, обединени от горчивите житейски обстоятелства на общ адрес – авеню Q. Главният герой, Принстън, е току що дипломирал се студент по английска филология и му предстои да се научи как се живее, след като удобният параван на колежа или университета вече е паднал. Всеки на авеню Q има своите мечти, неслучили се фантазии, битови трудности и най-вече … цели. В тази обстановка Принстън, Кейт Монстър, Браян и Бъдни Вечер (неговата приятелка и после съпруга), Род, Ники, домоуправителят Гари Колман и прекрасната Люси Парцала се опитват да напипат вярната посока в огромното море от хора, възможности и илюзии, наречено Ню Йорк.

Българската версия на мюзикъла е дело на режисьорското дуо Уест Хайлър (САЩ) и Петър Кауков, които вземат в ръцете си тази богата и провокативна драматургия, за да я представят на родната публика, която досега не се е срещала с бродуейски мюзикъл. Комуникацията, между текст и публика, опосредствана от куклите, е хитър и добре изигран ход, който успешно предразполага зрителя.

След Петър Кауков и Уест Хайлър задължително трябва да споменем и всички замесени в музикалното оформление. Този, който е гледал български мюзикъл, който звучи повече като китския език на Дори от „Търсенето на Немо“, няма как да не оцени майсторските превод, музика и техническите умения на актьорския състав в „АвенюQ“. Точният и меко казано адекватен превод на песните е дело на Десислава Софранова, а преводът на текста е на Любов Костова. Освен тях тук е и музикалният ръководител на постановката, Роберта, а зад пианото сяда Ангел Николов. За средата се грижат Ивайло Николов (сценаография и костюми) и Димитър Димитров (кукли). Целият този труд е обединен и достига до нас благодарение на тонрежисьора Данаил Данаилов – Дидо. За тези, които не знаят какво точно прави тази фигура в театъра… грубо казано без него нищо нямаше да звучи така добре.

Всички гореспоменати създават условията тези, които ще изброим сега да спечелят награда „ИКАР“ за постижение в кукленото изкуство през март тази година. А това са Павлета Семова, Лилия Гелева,  Камен Асенов, Венцислава Асенова, Цветелин Павлов, Мила Люцканова, Георги Георгиев – Антика и Рафи Бохосян в ролята на домоуправителя Гари Колман. Удоволствие е да гледаш този сплотен екип, в който един кукловод води по няколко кукли (понякога в една и съща песен) и „превключва“ от едно на друго с непосилна лекота. Страхотна актьорска игра.

26233115_1682531865145203_4290798327321022122_o

Вече година и половина българската театрална публика имаме възможност да се откъснем от ежедневието, като посетим салона на Столичния куклен театър, когато се играе „Авеню Q”. Това е типично американски мюзикъл, с „американски финал“ и именно в това му е чарът. Уест Хайлър, Петър Кауков и целият екип на постановката ни пренасят в онези времена на първите сблъсъци със суровото ежедневие и търсенето на заветната цел в живота. Този мюзикъл ще ви разсмее и разплаче едновременно, защото истината никога не е едноцветна. Но в сградата на Гари Колман ще разберем, че всичко минава много по-леко и безпроблемно, ако просто изчакаме да мине малко време и се научим да приемаме грешките си.

Повече информация за предстоящите дати можете да намерите ТУК.  Приятно изкарване на авеню Q.

* Оф-Бродуей (Off-Broadway) квартал в Ню Йорк, в който са разположени театри с по-малък капацитет от тези на Бродуей, където се реализират и по-евтини и  по-некомерсиални постановки

 
 
Коментарите са изключени

Когато гасяха огъня с гранати

| от |

Повечето методи за гасене на пожари изискват екипи от пожарникари, които рискуват животите си, приближавайки се до огъня. Кофи, помпи, маркучи и пожарогасители, макар и ефективни, работят само когато тези, които ги използват, са готови да влязат в бой с пламъците. С годините обаче се развива и едно друго противопожарно устройство (по-скоро инструмент): огнената граната.

Първият известен патент за устройство за гасене на пожар е издаден през 1723 г. на Амброз Годфри, английски химик. За разлика от съвременните пожарогасители, неговото устройството е предназначено да бъде хвърлено или изтъркаляно в пламъците. То представлява съд с пожарогасителна течност и малка камера, пълна с (да…) барут. Когато се хвърли в огъня, огъня ще запали фитил, фитилът ще взриви барута и от взрива течността ще се разнесе навсякъде, загасяйки пожара.

Англия по онова време (и в частност Лондон) често се пали. Затова и страната развива различни техники и методи за борба с пожарите, включително ръчни помпи, пожарни маркучи и пожарни машини. Повечето от тези системи обаче разчитаха на готови източници на вода и екипи хора, желаещи по някаква причина да ходят при пламъците, а не като всички останали – да бягат от тях.

За да демонстрира ефикасността на устройството си, Годфри издигна триетажна дървена къща, слага в нея смола, масло, клони и пръчки, за да „увеличи бушуването на огъня, който трябва да се издигне максимално.“ След като сграда е запалена, гранатата му е хвърли на първия етажи почти веднага гаси пожара.

Изобретението на Годфри се използва известно време, макар че това не премахва необходимостта от стандартните подходи, както може би се надява. Когато през 1818 г. е патентован съвременният пожарогасител, пожарните гранати до голяма степен изчезват за няколко десетилетия.

В края на 19 век и началото на 20 век, е създадена по-компактен и сложен тип граната. За няколко десетилетия тя може да бъде намерена навсякъде – в домове, училища, фабрики, дори и в коли и влакове.

Някои от тях са направени да се счупят при удар, докато други имат механизми със спусък на пружина, която се задейства от топлината и чупи стъклото. Те обаче с времето също се изгубват.

Дори и при сложните технологии, които днес имат пожарникарите, може би все пак ще има търсене за още по-малко и далекобойно оръжие срещу пожарите. Може би дронове, които носят някаква нова форма на тези гранати.

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени

Черният петък – намаления и бой

От дълго време за „черни“ се смятат дните, на които се случват бедствия. Много събития в историята са наричани „Черен петък“. Едно от най-известните е Паниката на 1869, когато Джей Голд и Джеймс Фиск се възползват от връзките си, за да спечелят на пазара на злато. Когато президентът на САЩ по това време, Юлисис Грант, научава за манипулацията им, нарежда на Хазната да пусне голямо количество злато, което, разбира се, сваля цената му драстично – с 18%. Цели състояния се печелят и губят за един ден.

DCUSA.Gallery10.TargetBlackFriday.Wikipedia

Най-ранната известна ни употреба на „Черен петък“ в смисъл на деня след  е в журнала „Factory Management and Maintenance“ през ноември 1951 г. и отново през 1952 г. Там се разказва за това, че работниците често се обаждат в службата си, да кажат, че са болни в деня след Деня на благодарността, за да имат четири поредни почивни дни. Изглежда обаче, че този смисъл на фразата избледнява с времето.

Горе-долу по това време „Черен петък“, както и „Черна събота“ започват да бъдат използвани от полицията във Филаделфия и Рочестър, заради тълпите и задръстванията, които се образуват заради началото на коледните пазарувания. През 1961 г. и общината, и търговците на Филаделфия се опитват да направят ситуацията малко по-лъчезарна и експерти по връзки с обществеността опитват да преименоват дните на „Големия петък“ и „Голямата събота“. Но тези нови имена бързо се забравят.

Фразата се разпространява бавно, но сигурно и се появява и в The New York Times на 29 ноември 1975 г., където все още се отнася конкретно за „най-натоварения ден за пазаруване и трафик в годината“ във Филаделфия. Въпреки че убедителното развитие, през 1985 г. The Philadelphia Inquirer съобщава, че търговците на дребно в Синсинати и Лос Анджелис все още не са запознати с термина.

В началото на 80-те години обаче фразата вече е позната из цяла Америка. Тогава търговците масово изразяват негодувание срещу подигравателния, насмешлив характер на фразата, с която се обозначава един от най-важните пазарски дни през годината, и съответно предлагат алтернативен неин произход. Търговците на дребно традиционно работят на загуба през по-голямата част от година (от януари до ноември с изключения), a печалбите си реализират през зимния почивен сезон, започвайки в деня след Деня на благодарността. Когато загубите им се осчетоводяват, в книгите те се вписват с червено мастило, за да се илюстрира загубата. С черно мастило съответно се вписват печалбите. Затова предлагат „Черният петък“ да е черен, защото обозначава началото на периода, в който търговците вече няма да са „на червено“, а ще са на печалба. Най-ранното известно публикувано позоваване на това обяснение е в The Philadelphia Inquirer от 28 ноември 1981 г.

През 2013 г. в интернет се появява слухът, че фразата е възникнала в Юга преди Гражданската война, когато в деня след Деня на благодарността традиционно са се продавали роби. Това обаче е грешно твърдение. 

2008-08-28 Black Friday shoppers at Wal-Mart

Както вече знаем, Черният петък днес, освен с разни дребни тарикатски измами (основно с манипулация на цените), е известен и с хаоса по магазините най-вече в САЩ.

През 2008 г. тълпа от около 2000 души в Ню Йорк  чака от 5:00 ч. сутринта местният Wal-Mart да отвори. След като отваря врати развълнуваната тълпата нахлува, стъпквайки 34-годишен служител до смърт. Хората отказват да спрат да нахлуват в магазина, дори когато служители на магазина се опитват да помогнат на колегата си. Дори когато идват полицаите. Инцидентът може би е първият смъртен случай настъпил заради  Черния петък. Според Националната федерация по търговия: „Не ни е известно да има друг случай, при които служител да е починал при подобни обстоятелства.“ През 2010 година е арестувана жена, която се предрежда на опашката пред Toys ‘R’ Us и заплашва да застреля всеки, който възразява. През 2012 на Черния петък двама души са застреляни пред Wal-Mart в Флорида по време на спор за паркомясто. През 2013 мъж е застрелян от крадец, след като се опитва да си вземе телевизора обратно от крадеца, който му го взима, заплашвайки го с оръжие. През 2016 г. 21-годишният Демонд Котман е застрелян около 1:00 часа сутринта пред магазин Macy’s в Ню Джърси. Убиецът стреля множество пъти, но мотивите му остават неясни. 26-годишният брат на Котман е ранен. През 2018 пред мола  Riverchase Galleria в Хувър, Алабама, Емантик Фицджералд Брадфорд-младши е застрелян и убит от охраната, след като става стрелба и двама души са ранени. На следващия ден полицията съобщава, че стрелецът не е бил Брадфорд, но той все пак е участвал в престрелката. Тази година ще видим как ще е.

 
 
Коментарите са изключени

Саймън – единствената котка с военноморски чин и медал

| от |

Животните винаги са били добре дошли във всяка военна дивизия. Използвани са открай време в сражения, а по време на Втората Световна война, руснаците обучават бездомните кучета да тичат след танковете, носейки на гърба си взривове. Колкото и нехуманно да е било, войската винаги се е опитвала да намери добър начин за експлоатация на животинския свят.

Времената се менят и днес в армията всяко животно получава име, храна и медицинска грижа. Най-честият избор за армейско животно може да е кучето, но през 1948 година са се правили изключения и за котки. В този случай говорим за британския кралски боен кораб HMS Amethist и най-добрият мъркащ талисман.

Саймън е улична котка, която моряците видяли на пристанището в Хонг Конг през 1948 година от 17-годишния Хикинботъм. Младият моряк бил част от екипажа на бойния кораб. Докато е на вахта, котката пристига при него и всички мислят, че е на една година. Животното не се радвало на най-добрата си форма и слд като показало своето миролюбиво отношение, Хикинботъм решил да го прибере на кораба и след това да го използва в неравната битка срещу плъховете. По това време в долните каюти имало сериозно засилено присъствие и мнозина се оплаквали от напастта. Саймън загладил косъма и бързо решил да се заеме с проблемите на гризачите.

Able_Seacat_Simon_(fair_use)

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=24537896

Неговата люта битка била забелязана веднага, а и той самият винаги оставял по един мъртав плъх в леглата на моряците. Той лично намерил за най-правилно да спи именно в каютата на капитана, където се чувствал в безопасност. В края на годината дошло време за пенсиониране на капитана, но Саймън щял да служи още малко на кораба като талисман. Когато корабът получил назначение да отплава за Нанкин, Китай и да смени поста на друг боен кораб. По пътя обаче става грешка и една полева батарея стреля по преминаващата флотилия. Капитанската каюта поема най-сериозни удари. Саймън е ранен, докато капитанът умира малко по-късно от раните си.

Саймън не можел да се предаде толкова лесно и изпълзял на палубата. Моряците го виждат и го носят веднага в медицинското отделение, където раните са почистени и от тялото му се вадят около 4 забити шрапнела. За съжаление никой не очаквал от котката да оцелее и да издържи. Въпреки лекарските прогнози, котката се изправя на крака и продължава своята зловеща битка. Дори успява да срещне новия капитан на кораба. Най-важната битка обаче предстояла. Докато корабът е хвърлил котва, Amethyst е нападнат от колония плъхове. Хладнокръвният котарак се справил отлично в битката и нямало моряк, който да не получи плъх за подарък. Точно неговата работа успяла да запази високия морал на екипажа. За тези дела получава световна слава, както и животински викториански кръст, син кръст за заслуги и най-вече морски ранг „Able seaman“ за убиването на плъха „Мао-Тсетунг“.

Няма нужда да подсказваме, че плъхът е бил кръстен на името на един от великите китайски лидери на комунистическата партия. Съдбата му обаче не е чак толкова добре. Когато корабът се завръща във Великобритания, законодателството настоява да го прати в карантина. Макар и котката да успява да преживее артилерийски снаряд, не може да се справи с вирусите в карантинното отделение. Животното е било здраво, но другите екземпляри го заразяват. Умира на 28 ноември 1949 година. Инфекцията най-вероятно е дошла именно от заздравяващите военни рани. На погребението присъства целия екипаж на кораба, както и стотици фенове, коити са познавали геройството на Саймън.

 
 
Коментарите са изключени