Театърът е необясним, но необходим

| от Дилян Ценов |

От всички „межународни дни на какво ли не“, 27 март е един от малкото, които действително имат мисия и са нещо повече от дата с прикрепен манифест към нея. Международният ден на театъра е ден за размисъл. За значението на това изкуство отвъд евтините смешки и трикове.

Той е много повече. 

Театърът е феномен, който непрестанно търси отговори,  но  въпросите,  които поражда са много  повече. За какво  изобщо  е театърът?  Кой  има нужда от  него? Хората? Кои хора? С какво  им  помага? Защо  се е появил? Кога се е появил? За какво  е тази  пиеса?  Купища въпроси могат да бъдат зададени, но повечето от тях ще останат без еднозначен отговор. Защото както е казал Йонеско, „театърът е необясним, но необходим.“

Театърът е необходим, за  да съществуват светът.  Духът ни се нуждае  от  театър, така както  тялото  се нуждае  от  вода, мозъкът от сън, стомахът от  храна. Това е естествена потребност на хората с по-широк кръгозор.

Театърът е необяснима, но  осезаема сила. Той е призма,  през която  можем да достигнем до необятното, опасното, създаващото и  разрушаващото.  Свят  без театър е обречен  на бавна духовна, а след нея и физическа,  гибел. Ако  изчезне  това изкуство,  което  обединява всички  останали изкуства, изчезва и искрата в човека. За да  е завършен, човек  се нуждае и от  наука и  от  изкуство. Както  в  природата,  ако  едното условие изчезне,  видът ще  загине.

Театърът е онова изкуство, което обединява зарядите на всички останали  изкуства. Затова е и най-въздействащото. То устоява на епохи, войни и технологични революции. Каквито  и  нови жанрове  да се появят, зрителят винаги ще е привличан от  действието на сцената.  Там животът просто е друг, а всеки има нужда от това.

Какво  би  станало  ако няма театър? Отговорът  е  прост. Връзката се разкъсва.  Кръговратът  се нарушава. Отнема се искрата,  която  осветява душите  ни. Изчезват способностите ни  да чувстваме,  да съпреживяваме. Постепенно  те  ще закърняват до  момента,  в който  се превърнем  в машини,  в обикновени, инертни консуматори. Естетичното, което одухотворява човека, ще се загуби,  а живот, лишен от красота,  е обречен.  В него злото покълва най-лесно.

Театърът е като дърветата на планетата. Те са единствените форми на живот, които побеждават  гравитацията. По същия начин театърът ни  отлепя  от  земята и  насочва погледите ни нагоре. Той  побеждава нашата гравитация и  ни прави  ни  витални. В него е „кислородът“,  необходим  на душите ни. Така че нека го вдишваме на воля и доколкото е възможно да не го замърсяваме.

Честит международен ден на театъра.

 
 

Този текст НЕ E за това колко е празна София

| от |

Обикновено в началото на май изходите на столицата започват да църцорят с каймака на нацията, който отива на море. През юни този поток се увеличава, а през юли и август направо пръска! По това време новините намаляват рязко и новинарските емисии и сайтове, започват да публикуват разни странни неща като например: Какви опасности крие пастата за зъби? В средата на отпускарския сезон обаче в София си има живот. Баровете са пълни кажи-речи, има хора по улицата. Ето вчера минах в 12:нещо нощно време по „Шишман“ – ами не можем да се разминем по тротоара. И тази сутрин ме светна едно наблюдение:

София е пълна с чужденци!

Имаше време, когато млад британец да живее в София обикновено означаваше, че човекът има някакъв проблем. Много медии дори пускаха интервюта с такива хора. Защо решихте да живеете тук, защо избрахте България за свой дом. Чуваха се подобни въпроси, които показват чудовищната изненада как един уреден човек в богата държава може едва ли не да избере да живее тук, на бедно и гадно едва ли не. И те всички отговаряха едно и също: Тук е хубаво, тук ни харесва. И ние гледахме оцъклени усмихнатите им лица и ни се струваха наивни. Ала не бяха, защо да са наивни?

Ако минаваш всеки ден покрай „Св. Александър Невски“ например, след кратко ще свикнеш с храм-паметника и ще ти се струва като църква с жълто отгоре. Ще загубиш погледа си върху естетиката и характерността на обиколния свят, ако го гледаш всеки ден. Това се случва с всички ни – свикнали сме да гледаме България. Поне докато не мръднем нанякъде с БДЖ-то и пак ни се открият едни гори, едни поля, едно различно и хубаво, но и с това свикваме.

Ясно знаете, че е в природата на човек това свикване. Парижани гледат Айфеловата кула и си викат „Пф, желязо“. Китайците гледат Великата китайска стена и си казват „Какво толкова – стена“. Само американците гледат Гранд каньона и си мислят „Хубава си, моя дупко“, но те са други хора, друг народ.

Затова в момента София е пълна с чужденци – защото се оказва, че тук е хубаво. Разберете ме правилно – и аз съм изненадан! Но това е. Не е най-богата държава на света, но икономиката е стабилна, корупцията не е ураганна като в Русия, а хората имат същата политическа ненавист като англичани, германци, французи. Обстановката е нормално зле, искам да кажа. 

По центъра има много заведения, които се издържат основно от чужденци. Луксозните скъпи традиционно български кръчми, луксозните и супер скъпи бургери. Ние имаме сериозен твърд акцент на повечето езици заради майчиния си твърд български. Това предполага, че един чужденец съвсем лесно би си намерил работа само с езика си, а ако се и постарае – небето му е граница.

 
 

Как кралят на Англия, Хенри VІІІ, се оказа първият измамен с Фотошоп

| от Радослав Тодоров |

Всички знаем как текат виртуалните запознанства на по-непривлекателно изглеждащите младежи из социалните мрежи. Снимките, които показват на „жертвите“ си, са затъмнени или кропнати и най-вече фотошопнати.

Но ако си мислите, че тази социална тактика се е пръкнала със социалните мрежи в последните десетина години, жестоко се лъжете. По абсолютно същия начин през ХVІ в. е бил изигран и самият крал на Англия!

Когато Хенри VІІІ решава да се жени за четвърти път (а дори ще му предстоят още два), по политически причини изборът пада върху дъщерята на Йоан ІІІ, херцог на Клеве, който също като Хенри е подръжник на Реформацията и Еразъм Ротердамски.

За сключването на замисления съюз най-вероятно краля е бил убеден от канцлера Кромуел. Хенри обаче е твърде придирчив, за което говори и броя на браковете му, докато този на любовниците му пък е направо неизчислим. Така че той иска да е сигурен, че няма да се прекара и решава да се информира за външния вид на бъдещата си съпруга.

Скоростта и качеството на нета през 1539 г. обаче били отчайващи. За да се изпрати еквивалента на един съвременен файл тип .jpg от Германия до Англия е било нужно да изпратиш на кораб биологична единица снабдена с бои и платно, тя да вземе данните от мястото и да бъде върната по същия начин обратно. Като времето за извършването на тази операция е било няколко месеца. В днешно време всички мрънкат ако тегленето на видео или изображение вземе, че се забави с някоя и друга секунда повече, Хенри обаче чака стоически.

2
Картина на Хенри VІІІ от 1537 г.

Въпросната биологична единица, която трябва да пренесе изображението е придворния художник Ханс Холбайн младши. Краля изрично му казва да не пести никакви детайли и да нарисува Ана точно така както тя действително изглежда, без да се притеснява, че някой може да го обвини за качеството на портрета.

Художникът обаче явно е минал и втора консултация при Кромуел впоследствие, който, така да се каже, му е разбърникал настройките. Дали с подкупи или заплахи не е ясно, но успява да го убеди да излъже със своята картина.

Кромуел успява да консултира и пътуващия хроникьор на пратеничеството Едуард Хол, така че и той в хрониката си да опише Ана с възможно най-хвалебствени думи за външния й вид:

„Her hair hanging down, which was fair, yellow and long … she was apparelled after the English fashion, with a French hood, which so set forth her beauty and good visage, that every creature rejoiced to behold her“

Колкото до Холбайн, ето как той изобразява Ана фон Клеве:

1

Жената гледаща от портрета се харесва на Хенри и той се съгласява на брака. Когато обаче в Англия пристига истинската Ана, усмивката бързо угасва от лицето на Хенри.

Достатъчно показателно е че дори първата им брачна нощ така и не била консумирана. Гневното обяснение на Хенри към Кромуел за това е, че „тялото и миришело лошо и имала остри гърди“. В резултат на това няколко месеца по-късно бракът е разтрогнат.

Как точно е изглеждала в действителност Ана фон Клеве, никога няма да узнаем. И слава Богу.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

Григор, Никол и плажа в Сен Тропе

| от chronicle.bg |

 

Нито една загуба на тенис турнир не е причина човек да се отказва от няколко дена на Сен Тропе в компанията на приятелката си, Никол Шерцингер. Това прави Григор Димитров в последните дни. Вчера двойката е била забелязана на яхта на брега на френския курорт, предава Daily Mail.

Снимките са достатъчно красноречиви. След обяд известен местен ресторант, Никол и Григор отплават в морето и на яхтата и по снимките изглежда, че си прекарват добре.

По-рано този месец Никол е била и на ваканция на гръцкия остров Миконос, след като стана ясно, че няма да бъде съдия в американския X Factor. Докато 40-годишната певица се е забавлявала с приятели, Григор отпадна на турнира Уимбълдън от Стан Вавринка. А предната седмица българинът призна, че поддържането на връзка от разстояние е „трудно“. Двамата с Никол са заедно то края на 2015 г., а първата им публична поява се състои през януари 2016 г.

Оставяме ви в компания на снимките в галерията, изглеждащо като от клип на „La plage de Saint Tropez“ на Army of Lovers.