shareit

Спектакълът „Сънят“ отново е на сцената у нас

| от chronicle.bg |

„Сънувах, че съм се събудил. Това е най-старият сън на света, и аз току-що го сънувах.“

С тази фраза започва и завършва десета глава от романа на Джулиан Барнс „История на света в 10 ½ глави“. Осемнадесет години след като текстът оживява на българската театрална сцена в моноспектакъла на Мариус Куркински, публиката у нас отново се среща с Безименния мъж на Барнс.

Този път зад начинанието застава театралният режисьор Йордан Славейков, който поема поредното предизвикателство в работата си, като събира необичаен екип около себе си. Тук усилията се разпределят между четирима души, от които трима са любители, а до тях застава една професионална актриса. Тези, които са запознати с творбата на Барнс вече сигурно се досещат, че единствената роля тук, на Безименния мъж се изпълнява от четирима души.

Режисьорът отново поставя в нетеатрално пространство. “I am studio” е мястото, където се случва този спектакъл за сбъдването на мечтите и за ужасът от това сбъдване, за невъзможността на човека да  понесе това сбъдване. Главният герой, заспива, т.е. умира, и се събужда в рая, в самият Рай. Там получава всичко, за което е мечтал – секс, коли, наркотици, голф, срещи със знаменитости. Едва след като получи всичко разбира, че не е в състояние да понесе това цяла една вечност… и не само той, никой не може.

„Сънят“ е вторият проект на Йордан Славейков, създаден съвместно с усилията на актьори-любители.  За един от скорошните си спектакли,„Съзвездия“, той взима непоставяна до сега у нас, нова британска пиеса и успява да встрасти любителите актьори, че те да създадат свое собствено театрално сдружение, „Хелиотроп“, и да участват в Международните летни актьорски курсове в Кралската Академия по театър в Лондон – RADA, и Лондонската Академия за музикално и драматично изкуство LAMDA. Режисьорът е на българската публика с авторския проект „Паякът“, който създава съвместно с Димитър Касабов. Спектакълът се играе вече осем сезона и гастролира на сцени в Москва, Ню Йорк, Санкт Петербуг, Лос Анджелис, Брюксел.

Какво се случва, когато Човек получи всичко, което иска, можете да разбере на 23 февруари и 23 март от 19.00 часа в „I am studio“ безистена в двора на ул. „Раковски“ 149 в София.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Шаварш Карапетян – да замениш златния медал за 20 човешки живота

| от |

Да спасиш човешки живот е може би най-голямата награда, която може да съществува. С тази мотивация тръгват и стотиците хиляди лекари, борейки се редовно с природата за още миг живот. За тях срещата със смъртта е призвание, но за обикновените хора е върховно предизвикателство. Историята на арменския плувец Шаварш Карапетян е достойна не само за филмиране, но и като основен пример за безграничната човешка добродетел.

Арменецът е роден през 1953 г. в Кировакан (днешен Ванадзор). През 1964 г. семейството му се мести в Ереван, там завършва техническо училище, а след това следва отбиване на военната служба в съветска военновъздушна база в Баку. В много ранна възраст, семейството на Карапетян е получило съвет от приятел, че синът им трябва да се запише на плуване. Физиката на момчето позволявала успехи във всеки спорт, но спортното плуване с шнорхел се оказало основополагащо за бъдещите му изяви. В спортната си кариера, той ще счупи 10 пъти световния рекорд в тази дисциплина, а като бонус ще бъде и майстор на спорта в СССР. Количеството медали е само една страна от личните успехи на арменеца, подвигът му през 1976 г. е може съвсем спокойно да надскочи всяка спортна награда.

Screenshot_1

На 16 септември Шаварш и брат му правят редовната си тренировка – 20 километра пробег около Ереванското водохранилище. Вниманието им е привлечено от странен шум. Никой от тях не е подозирал следващата гледка – тролейбус натъпкан с хора потъва бавно и сигурно в язовира. Шофьорът е изгубил контрол и по всичко личи, че 92-ма души ще бъдат погълнати в бездната. Опитният плувец се хвърля в ледената вода, а брат му чака на повърхността, за да извежда на безопасно място пострадалите.

След 20-километров крос, Шаварш е изтощен, но няма време за умора, тя остава далеч на заден план пред отчаяните погледи на удавниците. С първото си потапяне, олимпиецът чупи стъклото на тролея и започва да вади хората един по един. Септемврийското утро е все още тъмно, а под водата липсва светлина, паниката е друг фактор, който пречи за спасяването на още хора. При едно от гмурканията си, опитният плувец вади и една седалка – объркал я за човек. Години по-късно ще признае, че именно проклетата седалка е и повод за неговите кошмари – вместо нея можел да извади поне още един човек.

Screenshot_4

Геройският подвиг позволява на 20 човека да продължат живота си, извадени са 46. Останалите издъхват на брега в следствие на премръзване. Самият Карапетян е приет по спешност в болницата. Диагнозата е двойна пневмония, усложнена от сепсис. За подвигът си, той ще прекара цели 45 дена с температура от 40 градуса – безкрайното мъчение е вгорчено допълнително от болки в гърдите при всяко вдишване. Друг проблем са раните от стъклата, водоемът събира предимно отпадни води. В следствие на белодробни усложнения, плувецът никога повече няма да може да се състезава. Не е ясно дали съдбата няма пръст в цялата история. Подводният шампион признава, че не е бил допуснат от спортната федерация да отиде на поредния световен шампионат. Думите на председателя на ЦК ДОСААФ СССР Покришкин са:
Откъде в безводна планинска Армения се появи гмуркач?“

Очевидно се появява, при това на правилното място. Това е причината Шаварш да прави своята тренировка на 16 септември. За подобно геройство всяка медия щеше да избухне и да превърне обикновеният спортист в герой, но времето е различно и властта преценя, че няма нужда от герои в момента. Историята се потулва и цели 6 години няма никаква информация. Първата информация за този случай се появява през 1982 г. в „Комсомолска Правда“ със заглавие „Подводната битка на шампиона“.

Screenshot_5

Ако попитате Карапетян дали е герой, той ще отвърне „Аз съм просто човек“. Това не е мнението на всички останали. Едва след публичното разкритие на героизма, той получава медал за храброст, както и награда от UNESCO за „Феър плей“. Астрофизикът Николай Черних кръщава астероид на името на героя, решението е одобрено през 1986 г. Арменецът днес притежава обувна фабрика наречена „Втори дъх“. През 2014 г. получава олимпийския огън два пъти за зимните олимпийски игри през 2014 г. и добавя „Носих огъня за Русия и Армения.“.

Снимки: YouTube/Screenshot – https://www.youtube.com/watch?v=RiO96Qrtkn4

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Буковски и жените: Винаги влюбен и винаги загубен

| от Вучето |

“Любовта се издържа” казва Буковски с гласа на алтер-егото си Хенри Чинаски от романа “Жени”. И продължава: “Но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.”

Само че Чинаски е издръжливо копеле. Може да носи и по две кофи с лайна във всяка ръка, ако се налага. Същото и с “баща” му, Чарлз Буковски – може би най-безкомпромисният циничен безобразник на съвременната американска проза.  Макар да му е ясно, че “само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно”, Чарлз не се оплаква от това, което му се случва в годините между рождението и смъртта. Той е заклет атеист и любител на чашката и, въпреки откровено мизогинистките му изказвания (за които е бил не веднъж порицаван), той е без съмнение и голям любител на жените.  Съвсем логично, сред главните теми в прозата и поезията му са любовта и сексът. Само че и двете идват сравнително късно в живота на младежа Буковски.

Late bloomer

В превод от английски това буквално означава “къснозрейка”, а метафоричното му значение е “човек, който късно започва да води полов живот”.  Вече се досещате, че Чарлз е точно такава “къснозрейка”. Младежът се открехва за секса чак на 24-годишна възраст. Понеже чувството за интимност и произтичащият от него срам са непознати за Буковски, той открито говори за първия си сексуален опит. Който е със 150-килограмова к*рва. Запознават се, естествено, не в градската библиотека, а в бар. Вече солидно наквасен, той я води у дома си и го прави за първи път. На сутринта обаче не може да си намери портфейла да й плати, обвинява проститутката, че му го е откраднала и я гони с ритници на  улицата. Чак след като затръшва вратата след нея и си връща разсъдъка, намира портфейла паднал отстрани на леглото. Моментално го обзема чувство за вина, че така се е отнесъл с дебеланата, понеже “тя беше първата жена, която някога ме е обичала.”

“Бети” и “Лаура” = Джейн Кууни Бейкър

И двете имена, Бети и Лаура, са на героини от две знакови произведения на Буковски – съответно “Поща” и “Factotum”. Малко от феновете на писателя обаче знаят, че и двете са проекция на първото му голямо влюбване, което направо му отвява главата. Обектът на неговата любов, превърнал се по-късно в муза, се казва Джейн Кууни Бейкър и според биографите на Буковски е най-важното вдъхновение в живота му. За обикновения човек сигурно е енигма как е могъл да се влюби в десет години по-възрастна от него непоправима алкохоличка, която живее в долнопробни хотели и поддържа пороците си с мижавите средства, подхвърлени й от богати старчоци. Но тъй като никой и никога не би могъл да влезе в главата и душата на ексцентричния писател, затова е по-добре просто да приемем факта, че е видял Джейни една вечер в бара (къде другаде!) и просто се е влюбил в нея. Така стават тия неща…

 Джейн Бейкър умира през 1962 година от усложнения след спукана язва.

Първата г-жа Буковски

Тя се казва Барбара Фрай и двамата с Буковски се запознават покрай работата й на редактор на поезия. Въпреки че Барбара се е родила с два липсващи прешлена и леко изкривяване на гръбначния стълб, заради което накуцва, писателят моментално се влюбва в нея. Толкова скоростно се развива връзката им (която в началото е изключително в епистоларна форма), че двамата дори не знаят кои са любимите им цветове и дали обичат пържолата препечена или полусурова, когато се женят в Лас Вегас през 1957-а. Бракът им обаче се оказва тотално фиаско и се развеждат две години по-късно, през 1959-а. Най-любопитният детайл в техните отношения е фактът, че въпреки, че редактира поезията му, Барбара не харесва нито стила му на писане, нито съдържанието на творбите му. Съпруга номер едно умира при мистериозни обстоятелства по време на едно от пътуванията си до Индия.

 В крайна сметка “мизогинистът” Буковски се оказва прав: “Не можеш да обичаш някого истински, ако не го познаваш достатъчно добре.”

 “Дъртата откаченячка”

Така, както и “белокосата хипарка”, Буковски често нарича приятелката си Франсис Смит – поетеса от Лос Анджелис, известна с псевдонима си FrancEye.  От връзката му с нея се появява бебето Марина, която пък е петата поред в колекцията от момичета, родени от предишни връзки на майката. Когато Буковски разбира, че гаджето му е бременна от него, й предлага брак, обаче Франсис го отрязва. Майката на единственото дете на Буковски умира на 87-годишна възраст, през 2009 г., от усложнения след счупване на тазобедрената става.

 

“Отново се влюбих. Отново бях загубен.”

 Скулпторката

Връзката на Буковски с Линда Кинг, скулптор и поетеса, е може би най-бурната му от всички. Запознават се през 70-те, когато Линда му предлага да извае скулптура на главата му. Двамата са заедно в продължение на пет години (с периоди на “почивка”).  Всеки път когато се скарат, Буковски връща главата на Линда с изявлението, че не му е притрябвала. Връзката им е толкова бурна и изпълнена с непридвидими обрати, че понякога се стига до агресивни изблици и от двете страни. Веднъж Буковски дори й чупи носа, а при друго скарване Линда е толкова бясна, че изхвърля през прозореца пишещата си машина и няколко книги.

Връзката приключва без деца, но с много рани – физически и душевни.

 “Винаги има една жена, която да ви спаси от друга. И докато ви спасява, се приготвя да ви унищожи.”

Експериментаторката

Бившето гадже на рок-барабаниста Левон Хелм Джоана Бул преспива с Буковски буквално от скука. По това време либидото на писателя е в изключително активна форма. Той се старае да прави колкото се може повече секс, защото това е  част от “проучването” му за романа “Жени”. Джоана обаче е толкова погнусена от секса с писателя, че след като приключва, повръща и… повече не иска и да чува за него.

“И все пак от време на време човек има нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.”

 

“Сладкишчето”

Мдааа, Буковски има навика да кръщава любовниците си с имена, които според него отразяват перфектно външността и характера им. Затова вече разбираме логиката му зад този псевдоним предвид факта, че следващата сладурана, с която мачка чаршафите, е секси сервитьорка на коктейли и прочута купонджийка. И пристрастена към хапчетата за отслабване, между другото. Казва се Памела Милър и въпреки повърхностната й натура писателят опасно хлътва по нея. На “Сладкишчето” обаче не му дреме особено за страдащия Чарлз и често изчезва за дни. Което пък изкарва Буковски извън кожата му от нерви и ярост. И въпреки това я увековечава в поетичната си стихосбирка “Любовта е куче от ада”. В крайна сметка Пам го напуска заради студент по дентална медицина с далеч по-хубаво дупе от това на писателя.

 “Тя е луда, но вълшебна. Няма лъжа в нейния огън.”

Faye Dunaway and Charles Bukowski Portrait 

“Таня”

Такъв псевдоним дава Буковски на поредната си любима, която се появява като героиня в романа му “Жени”. А ако сте чели романа, значи знаете, че говори с крайно неласкателни слова за нея. Обаче Амбър О’Нийл (което също е псевдоним!) се оказва единствената от жените на Буковски, която отвръща на удара с удар. Тя написва книга, в която говори откровено за кратката си връзка с писателя-бунтар и го  описва в неочаквано нова светлина. Заглавието на произведението й е “Blowing My Hero”. И тъй като няма издание на български език, оставям на английско-говорящите сами да си преведат заглавието по начин, който смятат за най-подходящ и достоверен.

 “Веднъж една жена обърне ли се срещу теб, забрави!”

Втората и последна съпруга

Буковски се запознава с Линда Лий Бейгъл през 1976 г. По онова време тя е собственик на ресторант за здравословно хранене. Първите трепети на връзката им е описана в романа “Жени”. Двамата се женят чак през 1985 г. Близки на двамата твърдят, че Линда е била човекът, който с безусловната си любов е успяла да го “задържи” на този свят още цели десет години въпреки тежкото пиянство и  сериозните здравословни проблеми.

“Има жени, пише Буковски, които чрез телата и душите си те карат да изпитваш чувства. А има и жени, които пред погледите на всички ще завъртят ножа в раната ти. Разбира се, моите почитания за това, обаче ножът все пак пронизва надълбоко.”

Чарлз Буковски умира от левкимия  на 9 март 1994 г., на 73-годишна възраст. Съпругата му Линда дарява целия му литературен архив на библиотеката “Хънтингтън” в Сан Марино, Калифорния.

 
 
Коментарите са изключени

Марадона се готвеше да тръгне за Шефийлд, а лошото време провали трансфера на Кройф в Дъмбартън

| от |

Парите тотално промениха футбола. Реал Мадрид, Барселона, Манчестър Юнайтед… От десетилетия тези клубове разполагат с огромни бюджети за привличането на нови играчи, модернизация на стадионите и базите по последния вик на модата и технологиите и т.н. Но вече има и клубове като Манчестър Сити и Пари Сен Жермен, които са с още по-неизчерпаем ресурс от споменатите в началото колоси. Нужно ли е да припомняме, че преди две години парижани платиха 222 млн. евро за Неймар и дадоха тон на новата трансферна лудост.

А Манчестър Сити? Само допреди две десетилетия и половина клубът бе затънал в жестока криза. Огромни дългове задушаваха „гражданите“, а отборът се свлече до третия английски ешелон. Отделно Сити загуби и правата върху търговската марка и в продължение на няколко години не продаваше атрибути с емблемата си. Тренировките се провеждаха в спортния комплекс в Мос Сайд – не най-приветливата част в южен Манчестър. И докато играчите тренират, около тях се шляеха бездомници и алкохолици, чието най-голямо забавление бе да сипят обиди срещу играчите. Агрономът на клуба от онези времена в средата на 90-те си спомня, че често нямало пари дори за бяла боя, за да се разчертае полето…

Но днес Сити и Пеп Гуардиола водят футболната революция в Англия и налагат световните стандарти. Каталунецът често блести с гениална тактика в мачовете на тима, а зад себе си има ръководство, което е готово да отговори на всяко негово желание. Резултатът ли? Погледнете таблицата с крайното класиране през миналия сезон. Срещу името на Сити са 98 точки и голова разлика 95:23. Година по-рано, през пролетта на 2018-а, пък отборът на Гуардиола завърши със 100 точки в актива си и 106 отбелязани гола. Изумително!

Изумителни обаче са и числата, които стоят зад тези успехи. Съвсем наскоро Манчестър Сити стана първият клуб в историята, който е платил над един милиард евро за футболистите, които притежава в състава си. Ако трябва да сме пунктуални, сумата е 1,014 млрд. евро. И отлично илюстрира новите порядки в съвременния футбол. „Тези пари не стигат и за пет като Неймар“, вероятно би пресметнал някой от по-младите почитатели на играта, но си заслужава да припомним няколко истории като доказателство, че не всичко е пари. Понякога нещата опират до чист късмет, а и прищявките на съдбата често си казват думата.

Пари, късмет, съдба – всяко от тях се намесва при проваления трансфер на Диего Марадона в… Шефийлд Юнайтед през 1978 г. Мениджърът на „остриетата“ вижда 17-годишния номер 10 на Архентинос Хуниорс и предлага 200 000 паунда за него. Офертата е приета, но англичаните не успяват да съберат сумата накуп, както иска Архентинос. Трансферът пропада, въпреки че Марадона има дори самолетни билети за Острова. Вместо него Юнайтед взима Алехандро Сабея за 160-те хиляди, които успява да набере. И изпада в четвърта дивизия… Нататък пътят на дон Диего е легендарен. Бока Хуниорс, Барса и Наполи, където и до днес е със статут на божество.

Шотландският Дъмбартън пък подготвя божествено посрещане на Йохан Кройф през 1980-а. Холандецът вече е на 33 и признава, че е бил изкушен от заплатата, която му давал малкият клуб. Но преговорите приключват неуспешно, след като съпругата на Кройф изтъква аргументи като например лошото шотландско време. Семейството избира Вашингтон Дипломатс в Щатите.
Малко повече от десетилетие по-късно мениджърът на Шефийлд Уензди Тревър Френсис взима Ерик Кантона на проби от Ним през 1992-ра, но иска инатливият виртуоз да остане поне седмица. Ерик отказва и заминава за Лийдс, където са готови да подпишат с него веднага. Останалото е история, следва трансфер в Манчестър Юнайтед и се ражда Крал Ерик.

Алфредо ди Стефано е кралят на Реал Мадрид в средата на миналия век. Но митът на мадридистите почти става каталунски идол. Барса го договаря, но разбира, че той е притежаван едновременно от Ривер плейт и Милионариос (Колумбия), което по испанските закони носи главоболия и евентуални санкции. Така Барса се отдръпва, но Реал се договаря с двата клуба и взима играча, който носи пет поредни европейски купи за „белия балет“. А колко по-различно можеше да е всичко…

През 1983-та, когато е на 19, датският талант Михаел Лаудруп пътува до Ливърпул и дори разглежда „Анфийлд“, преди преговорите да приключат с неуспех. „Мислех, че ще играя в Ливърпул, всичко бе уредено – спомня си Махаел. – Две седмици по-късно те се обадиха и поискаха договорът да е за четири години, а не за три. Бях разочарован и блокирахме трансфера.“ Така Лаудруп отива в Ювентус, а Ливърпул взима Ян Мьолби, друг датчанин.

Soccer - World Club Championship - Toyota Cup - Real Madrid v Vasco da Gama, Tokyo, Japan

Интересна е и случката на Раул отпреди десетина години. През 2008-а легендата на Реал се бе договорил с Тотнъм, а ако Хуанде Рамос не бе уволнен, великият нападател щеше да носи екипа на лондонските „шпори“. Сделката бе готова, но шефовете на клуба уволниха испанския мениджър и голмайсторът отказа трансфера.

Зинедин Зидан пък бил на крачка от трансфер в Блекбърн, но вече покойният директор на Роувърс Джак Уокър отсякъл: „За какво ни е този французин, имаме си Шърууд.“ Зизу спечели две титли на Италия с Ювентус, а с Реал Мадрид – трофея от Ла Лига, Шампионската лига и Суперкупата на Европа. А колко по-различно можеше да бъде, ако бе станал футболист на Роувърс, нали? И за него, и за английския клуб. Но така е в живота, така е и във футбола. Понякога не всичко опира до парите, въпреки че без тях отбори като Манчестър Сити, ПСЖ и Челси никога нямаше да бъдат това, което са днес.

 
 
Коментарите са изключени