shareit

Спектакълът „Сънят“ отново е на сцената у нас

| от chronicle.bg |

„Сънувах, че съм се събудил. Това е най-старият сън на света, и аз току-що го сънувах.“

С тази фраза започва и завършва десета глава от романа на Джулиан Барнс „История на света в 10 ½ глави“. Осемнадесет години след като текстът оживява на българската театрална сцена в моноспектакъла на Мариус Куркински, публиката у нас отново се среща с Безименния мъж на Барнс.

Този път зад начинанието застава театралният режисьор Йордан Славейков, който поема поредното предизвикателство в работата си, като събира необичаен екип около себе си. Тук усилията се разпределят между четирима души, от които трима са любители, а до тях застава една професионална актриса. Тези, които са запознати с творбата на Барнс вече сигурно се досещат, че единствената роля тук, на Безименния мъж се изпълнява от четирима души.

Режисьорът отново поставя в нетеатрално пространство. “I am studio” е мястото, където се случва този спектакъл за сбъдването на мечтите и за ужасът от това сбъдване, за невъзможността на човека да  понесе това сбъдване. Главният герой, заспива, т.е. умира, и се събужда в рая, в самият Рай. Там получава всичко, за което е мечтал – секс, коли, наркотици, голф, срещи със знаменитости. Едва след като получи всичко разбира, че не е в състояние да понесе това цяла една вечност… и не само той, никой не може.

„Сънят“ е вторият проект на Йордан Славейков, създаден съвместно с усилията на актьори-любители.  За един от скорошните си спектакли,„Съзвездия“, той взима непоставяна до сега у нас, нова британска пиеса и успява да встрасти любителите актьори, че те да създадат свое собствено театрално сдружение, „Хелиотроп“, и да участват в Международните летни актьорски курсове в Кралската Академия по театър в Лондон – RADA, и Лондонската Академия за музикално и драматично изкуство LAMDA. Режисьорът е на българската публика с авторския проект „Паякът“, който създава съвместно с Димитър Касабов. Спектакълът се играе вече осем сезона и гастролира на сцени в Москва, Ню Йорк, Санкт Петербуг, Лос Анджелис, Брюксел.

Какво се случва, когато Човек получи всичко, което иска, можете да разбере на 23 февруари и 23 март от 19.00 часа в „I am studio“ безистена в двора на ул. „Раковски“ 149 в София.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Ал Капоне е имал белези по лицето

| от |

Франки Йейл знае, че ключа към това да си велик престъпник се крие в това да си добър бизнесмен. Той започва да се занимава с лед (по онова време не всички хора имат хладилници и ледът си е скъпа стока), продава „защита“ и разширява територията си. В крайна сметка прави достатъчно пари, за да отвори бар в Кони Айлънд, който кръщава Харвард като шега със собственото си име.

Франки Йейл след това наема своя приятел Ал Капоне за охрана там. 

Al Capone in Florida

Когато го отваря през 1917 година, без да знае Бар Харвард се оказва на много стратегическо място. Барът е много близо до водата, което го прави едно от първите заведения, които сервират алкохол от трафикантите на ром по време на Сухия режим (който започва три години по-късно, през 1920 г. ).

Да бъдеш охрана в Харвард изисква „известна финес“, според книгата на Робърт Шьонберг „Mr. Capone“. Трябва да се подхожда с такт, но и с авторитет, но и не чак толкова, че клиентът да не иска да се върне. Капоне се оказва доста добър в намирането на този баланс и освен че е бодигард, става и протеже на Йейл.

Йейл се смята най-вече за бизнесмен, а не за престъпник. Да, изнудва, „защитава“ и рекетира, но за него това е само част от бизнеса. Ако иска някой да бъде набит или дори убит, ще наеме човек да свърши тази работа. В началото Капоне често играе тази роля паралелно с охраняването. Когато той става шефът, също се придържа към тази стратегия. Но Йейл е и доста брутален – има легенда, която гласи, че пребива собствения си 16-годишен брат (защото го лъже) толкова лошо, че трябва да отиде в болница. Капоне следва и този пример.

В Ню Йорк в началото на август 1917 е непосилна жега. За да избягат от високите температури, мнозина идват в Кони Айлънд и се наслаждават на водата. В резултат на това както самият плаж, така и кръчмата на Йейл е претъпкана, поради мястото си, хладнината от вентилаторите и студените напитки.

Та ето как Ал Капоне получава белезите си.

7f82d6aee4c6262a02090a3afd9b25b8

Един ден момче на име Франк Галучио влиза в бара с приятелка си, Мария Танцо, в едната ръка и по-малката си сестра, Лена, в другата. Капоне, който тогава е на 18 години, забелязва Лена в тълпата и след известно зяпане отива при нея и я кани да се разходи с него по плажа. Тя отказва и Капоне уж си тръгва, но продължава да я гледа от далече.

Малко по-късно той я кани отново на разходка и Лена, вече подразнена, информира брат си за досадния човек. Тя обаче иска Франк да го накара да спре „по мил начин“. Галучио предприема действия, напълно наясно, че може да стане лошо. Той казва на двете момичета да го изчакат отвън. Докато излизат обаче, Капоне подвиква на Лена: „Едно нещо ще ти кажа, имаш хубаво дупе и го казвам като комплимент.“

Чувайки това, Галучио настоява за извинение от Капоне. Той, разбира се, не се извинява и казва на Галучио, че само се шегува.

Тук положението ескалира. Галучио e 1,67 висок и не особено здрав, докато Капоне е 1,80 и доста месест. В това неравностойно положение, Галучио вади ножа си и го размахва към Капоне, успявайки да го закачи три пъти по лицето и горната част на врата. Противникът му пада в локва кръв, след което Франк бяга.

Ал Капоне е закаран в местната болницата, където получава 80 шева, а докторите му казват, че ще има белези завинаги. Галучио, знаейки какво е направил и на кого го е направил, съвсем нормално, се страхува за живота си. Това става ясно, когато Франки Йейл прави среща със служителя си и с Галучио в Харвард. След като мъжете сядат, Йейл кара Капоне да покаже на Галучио гигантските си белези, татуирани на врата и лицето му завинаги, и които в крайна сметка ще му спечели прякора  Белязания.

Галучио, мислейки, че това е краят на живота му, се опита да се обясни. Но Йейл никога не е имал намерение да го наранява или убива. Той е бизнесмен и просто иска да спечели от този инцидент. Затова нарежда на Галучио да плати на Капоне 1 500 долара за неудобството му (около 27 000 долара днешни пари), а Капоне ще обещае, че никога няма да търси отмъщение. Йейл ще заеме парите на Галучио, който съответно ще му ги върне с лихва. Всички на масата се съгласиха на това и въпросът е решен.

През кариерата си Капоне ще твърди, че получава белезите във Франция, по време на Първата световна война. Общо взето рядко признава факта, че псевдонимът му идва от сбиване в бар, когато по-малък мъж от него му нарязва лицето, защото прави груби коментари по сестра му.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Монополи – 1936 година

Коледа е специален празник, в който децата трябва да получат своята доза щастие. Знаем историята за белобрадия старец, почитаме и раждането на Христос, но когато сме били малки, единствената голяма радост е какво ще открием под елхата. През годините всяко дете е имало най-желана играчка. Съревнованието е било сериозно и след като видяхте историята на йо-йо-то, както и на кърпичката с Мики Маус, препоръчваме да се запознаете с най-желания подарък за Коледа през далечната 1936 година – Монополи.

Историята на тази игра не е толкова лесна за проследяване, особено след като разберем, че до преди 4-5 години се смяташе, че зад създаването ѝ стои г-н Чарлз Дароу. Човекът е отговорен за представянето на играта пред света, както и за създаването на много главоболия в издания като „Стани богат“, където някои от въпросите са:
„От кой град са взаимствани първите четири гари?“
„Улиците на кой град са използвани за първи път на дъската на Монополи?“

Много участници са изгаряли по тази тема, но истината е, че Чарлз никога не е направил абсолютно нищо, освен да открадне играта от своя приятелка. Оригиналният създател е Лизи Магий. Идеята е била да покаже на света еднократния данък на Хенри Джордж. Идеята на Хенри е била да позвли на хората да притежават стойността на ресурсите, които изработват, но не и да притежават земята, която според самия него трябва да е справедливо разпределена. Връщайки се обратно на историята на Лизи, дамата патентова своята игра през 1904 година, името ѝ е „Играта на хазяйна“. Публикува и два вида правила, които могат да се играят на дъската. В първия случай, когато някой започне да печели, неговата печалба се разпределя между всички и във втория случай ще печелят само онези, които изграждат монопол и съсипват противника. Една вечер Лизи посреща Ещер Джоунс и Чарлз Дароу на гости.

BoardGamePatentMagie

Снимка: By Drawing for a Game Board, 01/05/1904. This is the printed patent drawing for a game board invented by Lizzie J. Magie. From the U.S. National Archives. Item from Record Group 241: Records of the Patent and Trademark Office, 1836 – 1973. Location: Civilian Records LICON, Textual Archives Services Division (NWCTC), National Archives at College Park, 8601 Adelphi Road, College Park, MD 20740-6001 PHONE: 301-837-3480, FAX: 301-837-1919, EMAIL: inquire@nara.gov Source – Brian0918, Image:BoardGamePatentMagie.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=286628

Всички изиграват няколко игри и на тръгване Дароу иска правилата за играта. Същата вечер започва да копира цялата идея и я кръщава „Монополи“. С това успява да спечели гнева на Лизи, както и много милиони от патента. Впрочем по-късно патентът е закупен за скромната сума от 500 долара, а притежател стават братята Паркър. Оригиналното издание на тази игра се появява на 31 декември 1935 година, когато първите улици са взети от центъра на Атлантик Сити. На следващата година става най-желаната игра за малки и големи и мнозина започват да изграждат своята финансова култура.

През Втората Световна война тръгва и една друга тенденция, Монополи започва да се изпраща с благословията на Британските тайни разузнавателни служби до различни военнопленниици. В кутиите били скрити карти на областта, в която се намират, пари, както и различни необходими средства за бягство. Фалшиви благотворителни дружества се занимавали с логистиката. Холандия в този момент е окупирана от нацисти и същите не били особено очаровани, че местното население играе с британски паундове върху английски улици. По тази причина бързо се изготвя холандска версия с улици и валута. До днес се използва точно немската версия поради простата причина, че никой не е сложил нацистки елементи. Малко след войната започва да изплува отново истината.

След като Лизи има патент, но е превърната в стара леля, която само кряка и не получава никакво внимание, братята Паркър продължават да използват документа си. Ралф Анспач публикува своя версия на Анти-Монополи през 1973 година, използвайки стария лиценз и практически доказва, че не нарушава авторското право на настоящите притежатели. Оказва се, че след като има стар патент и неговият собственик няма наследници, Анспач не би трябвало да нарушава закона. Единственият проблем е, че господата все пак не успяват да се възползват от правилата. Това официално оставя фирмата им Hasbro като отговорник на Монополи франчайза. С времето Ралф все пак успява да пусне своята игра, но не без да прави сериозни преговори с Hasbro.

Hasbro_4c_no_R

Снимка: By Hasbro (Uploaded by JMGav87) – Hasbro, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=40182113

През 1991 година Hasbro официално стават притежатели на правата и започват редица подобрения. Едно от тях е именно богатия г-н Пенибагс. Облечен е с костюм, папионка и бомбе. Неговата първа поява е върху някои елементи на дъската като „Безплатен паркинг“ и „Отидете в затвора“. Първата му поява обаче е върху картите „Шанс“ и „Общински съвет“. Негов автор е Дан Фокс, който остава неизвестен до 2013 година. Може да си мислите, че има монокъл, но се оказва, че оригиналният герой никога не е имал и грешката става с г-н Пийнът. Годината на неговото представяне е 1946 и е използван г-н Дж. П. Морган за модел. Днес играта продължава да има огромен публичен интерес и практически се използва за финансово възпитание на деца.

Мнозина могат да видят от първо лице какво точно причиняват данъците и таксите на хората, а най-важното е, че през 1936 година играта не е била особено трудна за закупуване – 2 долара и получавате оригиналното копие. Правилата обаче се променят значително през следващите години и дори се въвежда факторът „стареене“. В него след определени ходове играчът умира и се изчисляват неговите натрупани финанси. Един друг забавен въпрос от „Стани Богат“ по тази тема остава:
„Колко са всички пари в банката?“
И отговорът е твърде лесен – 20 580 долара, но само ако някога сте си направили труда ги преброите. Сумата не е променяна и до днес, особено след като парите така или иначе са най-често в банката, която по един или друг начин няма да банкрутира. И ако се чудите защо Монополи става толкова популярна игра, може да се замислите, че ентусиасти са играли около 70 последователни дена, до този момент е единствената игра, която е играна в подземие на затвор и атомна подводница – най-вероятно не се споделя за останалите.

Rich_Uncle_1946_Cover

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=19312121

Ако все пак искате да направите добро впечатление, най-скъпото издание на популярната игра струва около 2 милиона долара и е изработено от бижутера Сидни Мобел. Творението е представено през 1998 година и печели вниманието на аудиторията. И това далеч не покрива всичко. В последните години се провежда сериозен световен шампионат и домакини са градове като Токио, Монте Карло и Торонто. Първият шампионат се провежда през 1973 година, а американец не е печелил състезанието от 1974 г. И до този оммент трябва да знаете, че почевече от 5 милиарда малки къщички общо са били произведени за играта.

Класическата игра със сигурност може да научи мнозина на финансова култура, цената на риска, както и изграждането на бизнес нюх. Липсва статистика, която да покаже колко от познатите милионери днес са играли Монополи, но имайки предвид широката разпространеност – доста. И така, през далечната Коледа на 1936 г. е ясно, че децата са искали само едно: „Да отидат в затвора и да пропуснат три хода“!

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Партений Зографски – странстващия духовник

| от |

Ако се движите по кръговото кръстовище на площад Руски паметник и продължите по булевард „Ген. Скобелев“ ще минете няколко пресечки на улици „Владайска“, „Дамян Груев“ и „Добруджански край“. Достигайки на по-голямото кръстовище до парк „Възраждане“ ще забележите, че булевардът се пресича от улица „Партений Нишавски“. Името може да ви се стори странно, но пък е достатъчно колоритно, за да се запомни. Освен това улицата е достатъчно дълга и обхваща почти цялата страна на парка. Кой обаче е Партений Нишавски и защо на негово име е кръстена една зелена улица, по която минават столичани всеки уикенд, за да намерят малко почивка сред зелените поляни на парка?

Неговата история започва преди повече от два века. Той е роден през 1818 година в Галичник, Македония. Преди да стане духовник и да получи това име, Партений е бил познат като Павел (Хаджи) Василков Тризловски. Животът му е отдаден изцяло на църквата и още в най-ранна възраст прекрачва вратите на манастира „Свети Йоан Бигорски“, а след това продължава обучението си в Охрид при Димитър Миладинов. Отдаден на Бог, той успява да влезе и в Атинската семинария, а за това начинание помага и архимандрит Анатолий Зографски. През 1842 година вече е монах в Зографския манастир в Света Гора с името Партений.

Година след година, Партений изучава религията и прекрачва прага на Духовната семинария в Одеса, после постъпва в Киприянски манастир в Молдова. 4 години след приемането на името си завършва и Киевската духовна семинария, а след още 4 години е успял да завърши и Московската духовна академия. Първата му служба е като духовен проповедник и изповедник в църквата на руското посолтво в Цариград. Самият той не планува да остане дълго там и с разрешение на руския посланик ще се отправи към Света гора, където през 1851 година открива богословско училище в Зографския манастир.

Плановете за същия са да се превърне в семинария. За съжаление гръцките духовни власти не са съгласни и само една година по-късно училището затваря врати. Партений не се обезкуражава, зад гърба си има силен спътник и знае, че делото му е свещено. На следващата година участва в създаването на Българска матица (обществено-културна организация), която по-късно е повод за създаването на Българско книжовно дружество. По това време Партений се намира на остров Халки (днешна Турция), където преподава църковославянски език. Кримската война поставя черен печат на неговото учение, защото мнозина смятат, че преподава на руски – ирония на съдбата. До 1858 г. е управител на българското училище в Цариград. Когато не се занимава с училището, служи в българската църква „Свети Стефан“ и съответно в руската църква.

През 1859 г. е ръкоположен за поленински епископ в Дойран. Пеенто в църквата ще се извършва на църковославянски. Кукушките българи са във възторг от това решение. Вместо да въдвори мир и ред, Партений има други планове за църквата. Той обикаля епархията и разширява употребата на църковославянски в богослужението. Друга инициатива е отварянето на български училища. Мнозина смятат, че новият епископ мрази гърците. Съмненията им може да бъдат подсилени, след като умират Братя Миладинови. Епископът отвръща на този тежък удар с изгарянето на всички гръцки богослужебни книги, използвайки старата библейска поговорка „Око за око, зъб за зъб.“. Този гневен акт не остава незабелязан и през 1861 г. Партений е призован от прекия си началник Неофит Византийски за сметка. След кратък разговор е поставен под домашен арест и на неговото име стоят около 22 обвинения. Благодарение на руския посланик, епископът е отново върнат в Цариград.

При опит за съд, Панарет Пловдивски – член на Светия Синод – изразява своята силна протекция и не е съгласен. Патриархът чака съставянето на нов синод, където протекторът ще бъде изключен. Отново с помощта на посланика е освободен и му е позволено да се завърне в Дойран. Там намира нов враг в лицето на турските власти. Партений заповядва на една от църквите да се постави камбана. Подкрепата на заможните българи обаче го обезкуражава. Петко Славейков е негов личен протектор, но на финала отново се връща в Цариград, където продължава да работи в полза на българското църковно дело и българските вестници. Около 6 години по-късно ще получи нов пост – митрополит в Пирот.

Там отново ще прави това, на което е способен най-добре – подпомага българското училищно дело. Впрочем точно този ход успява да спре сръбската пропаганда в Пиротско. Интересен момент от биографията на Партений Зографски е участието му в отцепилата се от патриаршията българска църковна йерархия. Митрополит Партений обикаля южните български земи през 1870 година, ръкополагайки свещеници. В този момент гръцките владици са изгонени и няма кой да заеме тяхното място. Пловдивската гръцка митрополия не приема тези действия за много приятелски и започва отбранителен ход, използвайки османските власти.

Партений не се притеснява особено, все пак през целия си живот е бил враг на някого, следователно започва да ръкополага нощно време в малкия храм „Свети Николай“ в Пловдив, след това използва и манастира „Света Петка“ край Станимак. Изгонен е, но продължава да ръкополага в манастир „Свети Тодор“ над Перущица. За кратко време успява да ръкоположи 84 български свещеници. Със създаването на Българската екзархия през същата година остава екзархийски митрополит в Пирот до октомври 1874 година и след това е принуде да подаде оставката си.

След още две години ще приключи своя житейски път. На 7 февруари в Цариград, когато се чества деня на Партений Лампсакски умира един от най-будните български духовници и книжовници. Погребан е в „Свети Стефан“. Духовният живот и отдадеността на църквата не са единственото му занимание. Той е сътрудник на редица български списания като „Български книжици“ и българските вестници „Съветник“, „Македония“ и „Цариградски вестник“. Автор е на книги като „Кратка свещена история на ветхо и новозаветната църков“, „Началное учение за децата“, „Кратка славенска граматика“, превежда житието на св. Климент Охридски от гръцки на български. Симеон Радев споделя често, че „писанията на Партений се отличват със своя изящен стил“. Прочитайки целия житейски път на този духовник, можем спокойно да направим изводите си, защо неговото име стои до парк „Възраждане“. Ако още се чудите защо е Нишавски, причината е неговия пост в Пирот. Не трябва да забравяме, че родните улици са лични, с вековна история, а зад тях стоят дела, които формират това, което сме днес.

 
 
Коментарите са изключени

Как Ричард Никсън пренесе 3 килограма марихуана през летището

Човек винаги трябва да уважава възрастните хора. Те знаят много повече от нас, познават живота и могат да ни помогнат да постигнем много. Етиката изисква да се отстъпва място в градския транспорт, да се говори с необходимото уважаение и още куп други подробности, на които човек се учи в най-ранна възраст. И какъв по-добър пример може да имаме от президент? Ричард Никсън има много черти на характера си, но със сигурност може да се похвали с добро възпитание. Нека започнем всичко по реда си.

Луис Армстронг е велик музикант и заради голямата си челюст получава прякор „Сачмо“. Той е един от най-добрите музиканти във времето, в което все още присъства разделение на расова основа в САЩ. За разлика от своите приятели, Армстронг предпочита да свири, а да не участва в безредиците, защото като много други хора е разбрал, че изкуството може да промени човека много по-бързо, отколкото насилието. И като много други хора, Армстронг имал пороци и слабости. Една емблематична слабост е фактът, че често обичал да пуши марихауна и дори се опитвал да я популяризира през 20-те години на миналия век. До края на музикалната си кариера, тромпетът най-вероятно ухае на това растение. Да не говорим, че екипът в звукозаписното студио винаги се подготвял за много тежък и благоуханен ден.

През 1930 г. свършва късмета на изпълнителя. Арестуван е пред Котън Клуб в Калифорния, защото пуши заедно с барабаниста на групата. Понеже музикантите били достатъчно напушени, охраната си спомнила, че вечерта била много забавна, защото всички се спуквали от смях, а и не всяка вечер прибираш Луис Армстронг. Глобата замръзила усмивките им, защото всеки трябвало да плати по 1000 долара. С което се доказва, че онзи, който се смее последен, пуши обикновени цигари. По време на Студената война, хора на изкуството са изпратени в най-различни точки из Съветския съюз, за да говорят малко за американската демокрация и също така да демонстрират една по-различна култура. В края на 50-те години именно Армстронг ще бъде поканен за един от посланиците на добра воля и ще направи турнета в Европа и Азия. В първите няколко пътешествия просто е пуснат да премине спокойно без никакви допълнителни усложнения.

През 1958 г. кацайки на летището в Ню Йорк, Армстронг хваща багажа си и тръгва спокойно към изхода, но охраната все пак му казва, че трябва да бъде извършена процедура. Докато Сачмо чака с всички останали, в залата влиза Ричард Никсън, преследван от редица репортери и фотографи. Пред погледите на всички, Луис отива и пита дали двамата ще чакат на опашката. Никсън не знаел какво става и след като разбрал, че творецът се е завърнал от турне в Азия и все пак го карат да чака, накарал охраната веднага да го освободи от тази отговорност. Армстронг пътувал с няколко куфара, но когато тръгнал да взима всички, възпитаният Никсън предложил помощ. Двамата напускат летището и се разделят. Тук идва и забавната подробност, в един от куфарите са и личните запаси на музиканта от марихуана. По спомени от онези мигове, Луис е категоричен, че теглото е било около 3 килограма. Самият Никсън разбрал много по-късно, че джазменът пуши марихуана. Дори и да не е знаел, американският президент за кратко е бил сериозно муле в трафика на наркотици.

 
 
Коментарите са изключени