Peeping Tom идват отново в България за One Dance Week 2019

| от chronicle.bg |

Все още ни държи влага от последното издание на One Dance Week, на която публиката можеше да гледа спектакли като #minaret, „Нощ“ и „Великият укротител„, който беше кулминацията на фестивала за съвременен танц и пърформанс тази година. 

Още преди да е дошла новата година, вече е известно едно от представленията, които ще гледа публиката идния септември. Peeping Tom, една от знаковите компании за съвременен танц, ще се посети отново в България в предстоящото издание на One Dance Week. След като дойде  у нас през 2017 г. със спектакъла „Майка“, компанията този път идва с последната част от трилогията си, посветена на отношенията в семейството – „Дете„. Събитието ще се случи 5 месеца след световната премиера на спектакъла, която е насрочена за април 2019 г.

На 20 септември 2019 г. публиката ще надникне в детските сънища, мечти, кошмари, избори, в плетеницата от взаимовръзки и влияния, която превръща малките хора в големи. Белгийската компания насища сцената със забележителна танцова естетика и я трансформира в магическа приказна гора, където детските духове излизат насън и наяве, за да ги видим.

Режисьори на спектакъла са хореографите Габриела Каризо и Франк Шартие (артистични директори на компанията), които този път поглеждат през призмата на стаения свят на детето.

Как му влияят измислиците, ролевите модели или подражанието на родителите? Каква е ролята на бащата и майката в сложния процес по изграждане на личността? Възрастните предполагат, но дали наистина разбират децата? Когато мечтаят или когато се страхуват. Когато решават кое е истина и кое е лъжа, кое е правилно и кое е грешно. Когато преминават през трамвиращи ситуации.

Спектаклите „Баща“ (2014), „Майка“ (2016) и „Дете“ поставят под микроскоп сложната и полярна вселена на семейните отношения. Характерно за Peeping Tom e, че декорите им приличат на уж познати места – къща, музей, градина, стая, но в следващия момент се превръщат в нещо неочаквано. Физикалният език е много красив, а в центъра на всичко винаги е Човекът.

Повече информация относно закупуването на билети можете да намерите ТУК. А ето и трейлъра на „Майка“:

 
 

Каузата, която обедини Магдалена Малеева и Юлиан Вергов

| от chronicle.bg |

Човечеството е издигало множество течения, религии, идеи и какво ли още не в култ, в своята история. Днес един от тези култове е здравословният начин на живот, в който влизат редица дейности като здравословното хранене и спортуването, всичките обединени от една идея – грижата за самите нас, чрез грижата за тялото. А колко хубаво би било, ако подхождахме със същата страст и към грижата за околната среда?

Вече ви разказахме за инициативата на National Geographic, „Планета или пластмаса“ Каузата продължава да се развива и вече има своите поддръжници от публичното пространство.

Тенис легендата Магдалена Малеева и актьорът Юлиан Вергов се включиха в кампанията „Планета или пластмаса“. Двамата станаха официални посланици на инициативата, която цели да намали драстично количеството на пластмасови отпадъци за еднократна употреба, изхвърляни в Световния океан.

Вергов и Малеева вдъхновяват с личния си пример и новогодишни обещания. В специално заснети видеа за National Geographic двамата споделят тревожната статистика за кризата с пластмасата и дават алтернативи на най-масово използваните пластмасови предмети за еднократна употреба.

Повече от десет години Магдалена Малеева работи в посока образование и информираност на обществото за проблемите на околната среда, като заедно с близки приятели стартира платформа за разговори и дебати за възможното устойчиво бъдеще на България. До нея застава и познатият на българската театрална и телевизионна публика Юлиан Вергов, който всеки ден дава личен пример за природосъобразен начин на живот – от избора на колело за придвижване в града до използването на торбички за многократна употреба като пазарува.

National Geographic Планета или пластмаса Магдалена Малеева

Посланието им за кампанията „Планета или пластмаса“ цели не само да информира за задълбочаващата се криза, но и да мотивира по-голяма част от обществото, медиите и институциите да предприемат конкретни действия в името на опазване на Световния океан и планетата като цяло.
До този момент над 4600 души в България са застанали зад инициативата „Планета или пластмаса“, давайки своето собствено обещание на сайта на кампанията за България.

Отброяването на всички, дали обещание, става на специално изработен глобален сайт, активен включително и в много европейски държави като Германия, Франция, Испания и Холандия, както и на Балканите, в САЩ, Латинска Америка и Скандинавия.

До момента са събрани 190 466 443 обещания за намаляване или спиране на употребата на различни видове пластмасови изделия за еднократна употреба.

Към мисията на National Geographic се включват множество обществени личности, които припознават инициативата и се стремят да наберат възможно най-много последователи. Посланик на „Планета или пластмаса“ в Холандия е известната местна актриса Хана Вербуум, а в Словения един от посланиците е световноизвестният фотограф на списание National Geographic Арне Ходалич.

National Geographic Планета или пластмаса Юлиан Вергов

Кампанията „Планета или пластмаса“ е продиктувана от все по-шокиращите данни за замърсяването на световните водни басейни – повече от 5 милиарда пластмасови отпадъка вече плуват в Океана, а всяка година в него попадат 9 млн. тона пластмаса. В същото време по света се продават почти 1 млн. пластмасови бутилки всяка минута, а 40% от пластмасовите изделия се използват само веднъж. Само в САЩ се изхвърлят 500 млн. пластмасови сламки всеки ден, а 73% от боклука по плажовете е пластмаса. Въпреки множеството призиви и инициативи през годините, едва по-малко от 20% от пластмасата се рециклира, а 6,3 млрд. тона пластмасови отпадъци никога не са били рециклирани.

Според проучване на агенция „Talk” за България, направено за National Geographic, 55% от анкетираните българи са силно обезпокоени от глобалния проблем, свързан със замърсяването с пластмаса за еднократна употреба в Световния океан. Анкетирани са 800 мъже и жени на възраст между 15 и 54 години, които редовно използват интернет и са запознати с екологичните проблеми по света.

Замърсяването на Световния океан с огромни количества пластмасови отпадъци за еднократна употреба е проблем, който рано или късно ще засегне пряко всеки един от нас. Все още не е късно да преобърнем негативната тенденция, но за тази цел са необходими усилия от страна на всички. А промяната не трудна и започва тук и сега с една малка чаша, сламка, пликче, бутилка, опаковка…

 
 

Мъжете за неписаните правила на писоара

| от chronicle.bg |

Етикетът при писоарите не се засяга достатъчно, а трябва, защото се оказва, че има доста правила. Някои от тях, а може би всички, мъжете изпълняват инстинктивно. Но какви са всъщност?

Питър

Оставяйте пространство между вас и другия човек, ако е възможно. Не е окей да застанете точно до някой друг, особено ако са двама човека и вие се мушнете между тях. Някои хора си цъкат на телефона или си носят бирата, ако сме в заведение. Това според мен е гадно и не трябва да се прави, защото после тези предмети отиват на масата и колкото и да се пазиш, все пак си в тоалетна и мръсотиите се пренасят.

Стивън

Като цяло гледам да използвам кабинка, ако има свободна, защото се притеснявам. Ако все пак ползвам писоар – погледът напред и никакъв визуален контакт.

Сам

Ако е дълга линия от писоари, отивам на най-далечния, фокусирам се върху задачата си и се правя, че не забелязвам кой идва и си отива.

Майкъл

Никога не заставам до някой, ако имам избора – независимо дали писоар или кабинка. Също така, винаги използвам сешоарите за ръце, за да избегна неловката тишина и да дам възможност на останалите да си вършат работата на спокойствие. И още нещо основно – никога не трябва да ви хващат, че излизате от женската тоалетна.

Дарън

Ако има три писоара и всеки от крайните е зает, никога не ползвайте този по средата. Отиде в кабинка.

Джоел

Оставате възможност на тези, които идват след вас, да не застават до вас. Заемайте първо най-крайните писоари. Не заговаряйте никого, не гледайте никого, не си тананикайте и не привличайте внимание като цяло. Свършете си работата, измийте си ръцете и напуснете.

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.

 
 

Гръмотевицата на Хари Потър не е точно гръмотевица

| от chronicle.bg |

Последната книга за хари Потър излезе преди 12 години. От тогава би трябвало да сме наясно с всички малки факти и фактчета около вселената на малкия магьосник. Но не е така.

Оказва се, че звестният белег на челото на Хари, който е под формата на гръмотевица, всъщност не е точно гръмотевица. 

Той само е с такава форма, но не символизира гръм. Тя прозихожда от самото заклинание Авада Кедавра. Когато хари е още бебе, през 1981 година, Лорд Волдемор идва в къщата на родителите му в Годрик Холоу, за да ги убие. След като приключва с баща му, Джеймс, той се отправя към майка му, Лили, и самия Хари. Тя успява да го спаси като жертва собствения си живот и след като смъртоносното заклинание се връща към Волдемор, Хари остава невредим освен блега му.

Той е под формата на гръмотевица, защото такова е движението с магическата пръчка, при изпълнение на заклинанието Авада Кедавра.

Може би Хърмаянитата сред Потър феновете вече знаеха този факт, но той със сигурност не е популярен. И честно казано предпочитаме такива неща да идват от Pottermore вместо новини като тези от миналата седмица.