Елена Телбис и времето, което е само наше

| от Дилян Ценов |

Големите филми преди големите награди“ гласи тази година мотото на един от най-големите кинофоруми у нас – Киномания. Едва ли има по-добро описание на филмите предвид програмата. „Ван Гог: На прага на вечността“, „Папа Франциск: Човек на думата си“, „Рудолф Нуреев: Бялата врана“, „Старецът и оръжието“ и BlackKklansman. На другия полюс са онези филмови класики и велики личности, които имаме удоволствието все още да гледаме на екран – 9 филма на великия Инмар Бергман, Роми Шнайдер, Арета Франклин,Приятели мои“ на Марио Моничели. С няколко думи – между 15 и 29 ноември ще има по нещо за всеки.

Тон на фестивала тази година ще даде български филм. „Времето е наше“ е базиран на романа на Владимир Зарев, „Разруха“ и е режисиран от Петър Попзлатев. Действието се развива в неотдавнашните години на прехода, а историята разказва за писателя Мартин Сестримски и офицетърт от ДС Боян Тилев, които се опитват да оправят последиците, оставени от една предадена папка в миналото. В събитията се включва и Невена – заварената дъщеря на Тилев и млада жена с двойна самоличност. В ролята не Невена влиза младата наша актриса Елена Телбис.

Вероятно я познавате от дебюта й в киното преди три години, който също беше показан на киномания – „Каръци“. Или от постановките „Танцът Делхи“, „Жана“, „Каквато ти ме искаш“, „Заешка дупка“, „Чайка“, „Хамлет“. Биографията дори до тук вече е достатъчно красноречива, за да оставим Елена Телбис сама да ни каже това, което мисли, че трябва да знаем.

Приятно четене:

Като за начало, разкажете ни за филма „Времето е наше“, който открива тазгодишното издание на фестивала Киномания. Как дойде поканата да играете Невена?

Ще използвам определението на режисьора Петър Попзлатев: „Това е филм за най-новата история на България“. Преплетени са много сюжетни линии. Не бих разкривала подробности от страх да не разваля удоволствието от гледането на зрителите.
Поканата за кастинг дойде от режисьора. Явих се с ненаучен текст, защото ми стори, че по телефона ми се каза „Не, няма нужда да го учиш“, а то нямало нищо такова. Върнаха ме в коридора, за да запаметя един голям монолог за 20 минути, и си казах, че няма как да стане. То пък имало как.

С какво Ви привлече сценарият, когато го прочетохте за първи път?

Непредвидим е. Кара те да мислиш. Това е важно.

А ролята на Невена?

Тя е най-енигматичният персонаж. Имах пълното право да изобретя сама цялата й биография, за да е плътна и достоверна. Беше си предизвикателство, пък предизвикателствата в актьорската професия са нещо, което се старая винаги да си търся.

В синопсисите на филма Невена е описвана като жена с двойна самоличност. По какво си приличате двете?

Не мисля, че бих могла да намеря допирни точки. Което е чудесно. Колкото по-далеч е от мен, толкова по-трудно и интересно за работа е.

Действието във филма се развива в годините след Прехода. Вие самата какви спомени пазите от 90-те години?

Родена съм през 1990 година, така че спомените ми са свързани с игрите пред блока на топчета, стражари и апаши, ластик и други подобни. Информацията ми за случващото се в политически аспект добих по-късно. Трябваше първо да порасна.

елена телбис

Имате впечатляваща биография до този момент. Започвате да работите веднага след завършване на НАТФИЗ, следват номинации за награди и работа с едни от най-добрите наши актьори и режисьори. И това е само малка част от тази биография. Какви рискове крие успехът? Крие ли изобщо рискове? Ако да, как се борите с тях?

Благодаря Ви за думите. Трудно ми е да отговоря. Струва ми се, че е важно човек да върши по възможно най-добрия и съвестен начин работата си. Това се и старая да правя. Дали то е успешно не бих могла да кажа. Надявам се да вълнува хората. Борбата е вътрешна. Опитвам се да си търся предизвикателства, искам да ми е трудно и да не разбирам, и да не мога… Съсредоточавам се в това.

Кое прави един филм добър?

Предполагам честността е нещо, което би могло да се долови от всеки зрител. Ако стартираш с неистовото желание да шашнеш някого със сюжет, изпълнение или някакво техническо осъществяване, може би работата е загубена. Но в крайна сметка един филм или те вълнува, или не те вълнува. Това само по себе си е жестоко субективно, така че предполагам, че формула за „добър филм“ няма.

Какво му липсва на нашето кино?

Може би ще Ви се стори странно, но в главата ми не съществува такова разделение – „наше – чуждо“. Понякога трудно съумяваме да реализираме проектите си заради куп недоразвити механизми и липса на средства, но тук навлизам в сфера, в която не съм специалист и няма защо да се правя на такъв. Имаме чудесни филми в последните години, които съвсем заслужено получват внимание и награди на фестивали по света. Съвсем заслужено.

А какво не му липсва – какво си има?

Има изключително качествени професионалисти. Във всички департаменти.

Какво намирате в киното, което го няма в театъра?

С еднакво старание подхождам към работата независимо дали е за филм, или за представление. В театъра репетираме два месеца, понякога и повече. Докато снимките на филм, почти винаги, не протичат хронологично: сцените са разбъркани, сроковете са различни от тези в театъра и е важно да си си взел достатъчно време за подготовка, за да си адекватен в тази динамичност. Което не означава, че работата в театъра не е динамична. Различно е.

А обратното – нещо от театъра, което го няма в киното?

Понякога представлението може да не мине добре. Но имаш право на „реванш“ при следващото. А в киното нямаш това право. Каквото си заснел – това е.

елена телбис

Бунтувате ли се? Ако да, срещу какво?

Предимно срещу себе си. Самокритична съм до болест. Колегите ми знаят. Това изхабява и изморява, но пък не мога другояче.

Преди 3 години, пак на Киномания, беше представен дебютният Ви филм, „Каръци“. Променихте ли се като актриса за този период и как?

Може би съм станала по-уверена. Което е нормално, колкото повече стаж трупаш. Но пък професията е такава, че винаги всичко започва от начало, от нулата.

В една ваша постановка се казва: „Вече в никакви отношения не вярвам, освен в стоково-паричните.“ Вие самата, в какви отношения вярвате?

Това са думи на Жана Георгиевна (изиграна от Светлана Янчева) от „Жана“ в постановката на Явор Гърдев в Народния театър. Вярвам в това, че можем да се чуваме и да се разбираме. Такова общуване, на пръв поглед елементарно, не е така лесно постижимо. Но вярвам, че трябва да се полагат усилия в тази посока.

Какво е успехът за Вас?

Не знам. Най-близкото до ума, което ми идва, е усещането понякога след края на представление. Че е имало смисъл, че си е заслужавало.

Как и кога разбирате, че една роля е за вас?

Трябва да ме занимава и вълнува цялата история.

Какви роли искате да играете?

Не съм си поставяла ограничения. Искам текстът да е смислен. Това невинаги е случаят, но и в такива ситуации е редно човек да се мобилизира и да се справи.

Кога човек е млад?

Може би когато се чувства свободен.

 
 

Приключенията на добрия мечок Войтек

| от chronicle.bg |

През пролетта на 1942 година „Армията на Андерс“ (не цялата) е евакуирана от СССР в Иран заради по-топлия климат. Владислав Андерс е полски генерал, участвал във Втората световна война, който при евакуирането успява да изведе заедно с войниците си от пределите на СССР и около 20 000 цивилни поляци, депортирани в Съюза след нападението над Полша (1939), част от които откриват в армията свои близки. На 8 април, вече в Иран, на железопътна спирка в Хамадан полски войници срещат младеж, който води със себе си простреляно от ловци малко мече.

Момиче от цивилните бежанци на име Ирена Бокевич, роднина на генерал Болеслав Венява-Дългошевски, много харесва мечето и убеждава лейтенант Анатол Тарновски да го откупи. То прекарва следващите три месеца в полския лагер и се радва на грижите на Ирена. През август то е подарено на Втора транспортна артилерия, по-късно преименувана в 22-ра транспортна артилерия, където получава името Войтек.

Войтек е умалителната форма на името Вуйчич, което означава „Щастлив Войник“.

Wojtek_the_bear

Войтек първоначално има здравословен проблем и не може да преглъща, затова е хранен с кондензирано мляко от стара бутилка от водка. След това хапва предимно плодове, сладко, мед, а често пие и бира, която става любимото му питие. Постепенно мечето се научава да пуши (яде) цигари, да пие кафе сутрин и да козирува, когато го поздравяват. Войтек бързо става талисман на военните в областта. С 22-ра артилерия той пътува в Ирак, Сирия, Палестина и Египет.

Мечето копира другите войници като пие бира, пуши и дори марширува заедно с тях като се изправя на задните си лапи.

5baa9402be201251618b456b-750-375

Снимка: imgur/coveredinksauce

 

До битката в Монте Касино (Италия, януари-май, 1944) мечокът вече тежи около 90 килограма. За да може да се качи на кораб и да отплава заедно с полския втори корпус от Египет и да се присъедини към осма британска армия в битките в Италия, Войтек официално е привлечен в полската армия и получава чин редник, тъй като талисманите и домашните любимци са забранени. Хенрик Зачеревич и Димитр Завлуго са назначени да се грижат за новия си колега.

Мечката, вече член на армията със собствен ранг и сериен номер, живее заедно с войниците. В битката при Монте Касино тя помага като носи щайги (по 45 килограма всяка) с муниции без да изпусне нито една. Войтек се учи на това, отново когато гледа другите войници. В пренасянето на една щайга участват обикновено 4 човека – мечокът се справя сам и дори успява да ги подреди правилно. Заради работата си е повишен в чин ефрейтор, а главнокомандването разрешава емблемата на 22-ра артилерия да бъде мечка, носеща снаряд.

800px-Wojtek_soldier_bear.svg

Емблемата на 22-ра артилерия

След края на войната, Войтек заминава за Бъруикшир, Шотландия, с останалите от 22-ра артилерия. Те са позиционирани на летище близо до Хътън и разбира се, мечката бързо привлича вниманието на местните хора и преса. В резултат Полско-шотландската асоциация я прави почетен член.

Демобилизация на 15 ноември 1947 година изпраща Войтек в зоопарка в Единбург, където прекарва остатъка от живота си. Не липсват посетители – често журналисти и бивши полски войници, някои от които му хвърлят цигари, които мечето да „изпуши“, изяждайки. Известността му продължава и той става редовен гост в детско предаване по BBC.

Wojtek_(bear)_statue_in_Princes_Street_Gardens

Един от многото паметници на „Щастливият Войник“, Единбург. Снимка: Taras Young 

Войтек почива през декември 1963, на 21-годишна възраст. В деня на смъртта си той вече тежи 220 килограма и е висок над 1,80 метра.

 
 

Робърт Мейпълторп: да възмутиш света и да превърнеш фотографията в изкуство

| от chronicle.bg |

„Не обичам да говоря за работата ми. Защото, знаете ли, ако казваш прекалено много, се губи част от онази мистерия, която е заложена в творчеството“.

Думите принадлежат на един от най-противоречивите творци не само във фотографията, а в изкуството като цяло. Робърт Мейпълторп е творец в пълния смисъл на тази дума. Творбите му смущават, отвращават, възбуждат, доставят естетическа наслада. Те са покана към зрителя. Покана да влезе в собственото си съзнание, ключ към което могат да бъдат най-различни неща. Бяла кала под светлината на прожектора. Двама мъже в садо-мазо постановка. Издути мъжки панталони. Пати Смит от времето преди да бъде звезда. Изабела Роселини, излъчваща едновременно италиански сексапил и шведска студенина. Робърт Мейпълторп е фотографът, който заснема с обектива си това, което мнозина никога не признават пред себе си, че притежават или желаят. И остава безсмъртен.

В своето творчество Мейпълторп се стреми към едно нещо в своята работа: красотата. Обектива му улавя стотици мускули, лъскава плът, кожа, коса, тъкани, цветя и фалоси и ги обгръща в блясъка на изкуството.

Началото

Робърт Мейпълторп е роден на 4 ноември 1946 г. в Куйнс, Ню Йорк в семейството на отдадени католици. Баща му е електроинженер, а майка му – домакиня. Има трима братя и две сестри. По-късно сестра му разказва, че децата са имали типичното детство през 50-те години. Скачат на въже, играят със съседските деца, след като бащата се прибере от работа всички сядат заедно за вечеря. Ваканциите в Кони Айлънд с бабата са най-вълнуващото време на година.

След като завършва гимназия, младият Робърт казва на родителите си, че иска да учи изкуство. В началото бащата е твърдо против, използвайки традиционния аргумент, че артист къща не храни, но по-късно се съгласява при едно условие. Синът му трябва да учи в института „Прат“, където самият той е завършил инженерство. Година по-късно Робърт, млад и пълен с мечти, заминава да учи и в този момент връзката му със семейството се променя окончателно. В остатъка от живота си той почти няма да поддържа връзка с тях. Това ще се промени в последните месеци от живота му.

Институтът „Прат“

Времето, в което Мейпълторп учи в института, е решаващо за целия му по-нататъшен живот. Това се случва в средата на 60-те години, когато Америка преживява революция в поп културата. Битниците са положили основите, на които сега стъпват хипитата и цялата контракултура на 60-те. От примерен католик, Мейпълторп става част от новата алтернативна среда. Запознава се с наркотиците и с дългогодишната си приятелка Пати Смит. По това време тя все още не е известна певица и между двамата се заформя много силно приятелство. Двамата имат толкова общи черти: идват от семейства, в които не са се чувствали на място, връстници са, не са убедени в сексуалността си и са обсебени от идеята за славата.

В края на 60-те и началото на 70-те се смята двамата имат връзка като се стига до там семейството на Мейпълторп да вярва, че двамата са женени. Такова нещо, разбира се, не е вярно, тъй като по това време бъдещият фотограф е наясно с факта, че е гей. Отписва се от университета в последната година и така и не завършва висшето си образование. Чакат го по-големи дела…

Малко по-късно, през 75-та, Мейпълторп ще фотографира Пати за обложката на нейния първи албум и това ще бъде началото на две големи кариери, всяка в своята област.

Първите си фотографии Робърт започва да снима в края на 60-те, използвайки фотоапарат „Полароид“, подарен му Джон Маккендри – един от първите му любовници. Той е куратор в отдела по фотография на музея „Метрополитън“ и освен любовни ласки, социални контакти и камера, дава на Мейпълторп достъп до скритите фотографски съкровища на отдела по фотография. Робърт има силно желание да познава всички важни фигури на деня и успява със своята общителност да се впише в арт средите на града.

SelfPortrait_3_gm_336210011
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

Сам Уагстаф и възходът на един голям фотограф

През 1972 г. Джон Маккендри запознава Робърт с кураторът Сам Уагстаф. Вторият по това време е в 50-те си години, има изключително успешна кариера и си търси млад артист, когото да покровителства. При едно пътуване до рая за гей общността по онова време, Fire Island, Уагстаф вижда снимка, направена от Робърт и бързо намира това, което търси. До края на живота си, Уагстаф ще бъде до Мейпълторп, въпреки многобройните сексуални авантюри. Той му купува хубава фотографска техника и също така и апартамент в Манхатън, в който фотографът да работи и да живее.

Уагстаф е и човекът, който се заема да бъде ментор и мениджър на Мейпълторп и му помага да утвърди името си като фотограф. Запознава го с най-влиятелните личности от арт кръга на Ню Йорк и му помага да прави изложби. Първата си изложба Мейпълторп осъществява през 1973 г. Основният обект на фотографиите му са близки приятели, краткотрайни партньори и известни личности от американския хайлайф, на които той прави едни от най-запомнящите се портрети. През 70-те работата му добива популярност и буди много противоречия заради явното показване на гей ъндърграунд сцената в Ню Йорк. Мейпълторп я документира и участва активно в нея. Фотографиите му са силен удар в лицето на пуританизма на Америка. Няма забранени обекти, а фетишизмът е навсякъде. Мъже в кожени костюми, издути мъжки панталони, пениси на показ…

Почитателите му го харесват, защото бие контра на консерватизма, с който властта иска да обгърне обществото. Робърт Мейпълторп е абсолютен декадент и това се харесва на хората, които могат да помогнат на кариерата му. Той е паднал ангел, който снима брутални кадри, без те да са порнографията. Защото той знае как да наблегне на историята… кадър, светлина, детайл – всичко е в хармония.

Противниците му го ненавиждат, защото според тях той развращава поколенията и разпространява неморални ценности сред обществото. Фотографиите му са намирани за възмутителни и гнусни.

BDSM и секс с „хиляда мъже“

Огромният и ненаситен сексуален апетит обаче тласка Мейпълторп към онези части на града, в които няма забранени неща, а мъжките ласки се случват под формата на удар с камшик… в най-лекия им вариант. Според неговия биограф Патриша Морисроу, той има садомазохистични наклонности и харесва черни мускулести мъже, които често прибира в студиото си след питие в някой бар. Фотографиите са неговият дневник, в който той описва систематично сексуалните преживявания. Твърди се, че самият той се хвалел как е правил секс с поне хиляда мъже. В студиото му пристигат всякакви мъже, които често влизат и в определени роли.

Мейпълторп забелязва, че хомоеротичната фотография е прекалено рязка за публиката. Тя предпочита да гледа портретите на знаменитости като Принцеса Маргарет, Мик Джагър, принцеса Глория фон Турн и Таксис и други. Масовият му успех по-късно се дължи и на фотографиите на цветя: елегантни, студени и винаги със сексуални мотиви. И той, както Джорджия О’Кийф, е сред най-ярките имена в сексуализирането на цветето в изкуството. Хомоеротичният елемент присъства навсякъде в творчеството му, като значителна част от фотографиите му са автопортрети.

robert-mapplethorpe-retrospective-lacma-getty-4
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

Около средата на 80-те години Мейпълторп разбира, че е болен от СПИН. По това време все още не се говори открито за заболяването и то дори не е изследвано подробно. Мнозина от приятелите и моделите му са покосени от същата съдба, включително и Уагстаф, който умира през 1987 г. Мейпълторп твърди, че се е заразил със СПИН след секс с афроамериканец. Последните две години от живота си, когато изходът е ясен и е въпрос на време да се стигне до него, Мейпълторп се посвещава на това да остави името си в историята. Организира изложби, прави редица автопортрети, на които се вижда през какви стадии минава тялото му и също така основава фондация на свое име, която днес се занимава с хуманитарна дейност, свързана с ХИВ и СПИН.

Перфектният момент

Робърт Мейпълторп умира на 9 март 1989 г. Историята му обаче, далеч не свършва тук.

През лятото същата година самостоятелната пътуваща изложба, озаглавена „Робърт Мейпълторп: Перфектният момент“ трябва да бъде показана във Вашингтон. В нея са показани едни от най-провокативните фотографии от серията „Х“. За да се проведе мероприятието, Фондът за изкуствата на САЩ отпуска средства на Галерия „Коркоран“. Четири месеца след смъртта на Мейпълторп сенатор Джес Хелмс завежда дело срещу Фонда за изкуствата. Скандалът е огромен и мнозина се изказват в подкрепа на Хелмс. Но и мнозина не са съгласни със забраната да бъдат финансирани от държавата всякакви творби на изкуството, показващи хомоеротика, садо-мазо и „субекти, извършващи сексуални дейности“. Изложбата е отменена и в последствие проведена в друга галерия, финансирана с частни средства. През годините работата на Мейпълторп многократно е била атакувана от религиозни организации и такива в закрила на семейните ценности. Но скандалът от 89-та предизвиква огромен публичен дебат, защото в него е намесена и държавната политика по финансиране на изкуствата. Според някои това е предпазване от деградиране на обществото, според други – нарушаване на свободата на изразяване.

Днес, 30 години по-късно, би трябвало да е ясно, коя от двете страни има повече право. Дори да не е, един факт е достатъчно красноречи. През цялата 2019 година в музея Гугенхайм в Ню Йорк ще има изложба, включваща цялото творчество на фотографа в чест на 30 години от смъртта му. А стойността на творбите му днес възлиза на над 40 млн. долара.

VYON562TMFDMDEYNPAAZWPJL7Y
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

Мнозина биографи и изкуствоведи са на мнение,че хомоеротичните, садомазохистични фотографии са върхът в творчеството на Мейпълторп и неговият най-голям принос към фотографията. Дали е така, не е сигурно, предвид автопортретите и цветята, които са също знаков елемент от работата му.

Каквито и противоречия да е пораждало творчеството на Мейпълторп през годините именно той е един от фотографите, убедили търговците на творби на изкуството, че фотографията има същата стойност като живописта, скулптурата и всички останали жанрове. Именно той остава като едно от най-ярките имена във фотографията от ХХ век, което продължава да бъде обект на възхищение.

 
 

Честър Кларксън, който създаде ксерокса, за да не преписваме на ръка

| от chronicle.bg |

„Извънкласните занимания ми бяха много по-интересни (от училището) в ранна детска възраст. Тогава можех да правя каквото си искам – да проектирам, да създавам, да експериментирам и да планирам бъдещето. Прочетох за Томас Алва Едисън и други успели изобретатели и така идеята да създам изобретение ми стана близка – едно от нещата, които искам да постигна като начин за промяна на икономическата си ситуация, докато в същото време реализирам интереса си в техническата сфера и давам нещо на обществото.“ Това пише Честър Карлсън, създателят на ксерокса, в писмо до А. Димсдейл.

Предприемачеството на Карлсън идва от дома. Баща му Олаф мести цялотo семейство в Мексико за 7 месеца през 1910 година, за да се опита да забогатее от, по думите на самия Честър, „ненормална схема за колонизиране на земя“. В този период майка му Елън заболява от малария. Баща му също има здравословни проблеми и заради това „ненормалната схема“ се проваля и семейството трябва да се бори за оцеляване. Карлсън започва работа, за да помага вкъщи, а в гимназията вече е основният източник на доходи. Майка му умира от туберколоза, когато е той на 17, а баща му си отива, когато е на 27.

10-годишен, Честър създава вестник, който копира на ръка и дава на приятелите си. Един от любимите му предмети е детска пишеща машина, която получава от леля си за Коледа през 1916.

Докато работи в местна печатница като ученик, Карлсън пробва да отпечата свое списание с научна тематика за негови съученици с подобни интереси. Той обаче бързо се разочарова от хамалогията в процеса на копиране на изданията и „това ме накара да мисля за по-лесен начин“.

След като завършва Училището в Сан Бернардино той посещава Колежа Ривърсайд като редува 6 седмици учене с 6 седмици работа. По това време работи на три места като живее в малък едностаен апартамент с баща си. Първоначално учи химия, но по-късно сменя с физика заради професор, когото харесва. Карлсън прекарва 3 години в Ривърсайд преди да отиде в Технологичния институт в Калифорния, което е мечтата му още от училище. Таксата обаче е $260 на година, което значително надхвърля приходите му и в крайна сметка, когато се дипломира като бакалавър по физика през 1930, има $1500 дългове. Тогава е и началото на Голямата депресия. Той пише до 82 компании в търсене на работа, но нито една не отговаря.

В крайна сметка си намира „рутинна и скучна“ по негови думи длъжност в Bell Telephone Laboratories в Ню Йорк като инженер, а след година сменя позицията и става асистент на един от патентните адвокати.

Докато работи за Bell, Карлсън описва над 400 идеи за изобретения в личния си тефтер. Той постоянно се връща към мисълта за по-лесно безпроблемно прекопиране, особено след като новата му длъжност е обвързана с много документация. „Докато работих с патентите, често имах нужда от бърз и лесен начин за правене на дубликати на текстове и диаграми, но такъв нямаше.“ По това време копията се правят ръчно на пишеща машина. Другият вариант е копирна машина, но за нея човек първо трябва да направи специално матрица, което струва много пари и отнема много време. Честър иска да направи апарат, който взима лист хартия и копира съдържанието му на друг лист хартия.

През 1933 година, по време на Депресията, Карлсън е уволнен от Bell заради участието си в (провалила се) „бизнес схема“ извън работа с още няколко колеги. След 6 седмици си намира работа в Austin & Dix, но година по-късно напуска, защото фирмата върви надолу. Следва по-добра работа за компанията P. R. Mallory (днес известна като Duracell на Procter & Gamble), където е повишен до началник на патентния отдел.

Честър прави най-различни експерименти в кухнята си – много от които завършват с подозрителна миризма, много дим или експлозии. През есента на 1938 година съпругата му заявява, че експериментите вече трябва да се осъществяват другаде и Честър наема стая на втория етаж на къща, собственост на тъща му, и се сдобива с асистент – безработния австрийски физик Ото Корней.

Първоначалният план на Карлсън е да пусне електричество по хартия като я осветява, но попада на статия от Пал Селени. В нея Пал описва метод, в които въртящ се барабан се облъчва с йони, след това се посипва с фин прах, който залепва за йонизираните места (като балон за статично електричество) и след това се нанася върху хартия. Това силно впечатлява Карлсън и той използва светлината за да „премахне“ статичното електричество от хартията, вместо да я наелектризира. Тъй като местата с финия черен прах не отразяват като останалата част от хартията, те ще останат на новия лист и така ще се получи хартиено копие на оригинала.

На 22 октомври 1938 година Честър и Ото правят пробив. Корней изписва „10.-22.-38 ASTORIA“ (датата и името на квартала им) с индийско мастило върху парче стъкло, след това подготвя цинкова плоча със серно покритие, затъмнява стаята, натрива цинковата плоча с памучна кърпа, за да я наелектризира, след това я излага на ярката светлина от крушка с нажежаема жичка. Когато плочата е осветена добре, Ото я поръсва с прах от ликоподиум, издухва каквото не е залепнало и слага върху плочата восъчна хартия. Финалната стъпка е хартията да се нагрее и готово – първото ксерокопие в историята е готово! След като повтарят експеримента, за да са сигурни, че работи, Карлсън завежда Корней на скромен обяд. 

Корней обаче никак не е впечатлен то откритието им и година по-късно напуска Карлсън на приятелски начала. Песимизмът му всъщност е толкова силен, че решава да развали договора им, според който му се полагат 10% от всички бъдещи постъпления от технологията, както и част от правата върху нея. Години по-късно, когато акциите на Xerox скачат, Карлсън изпраща на Корней 100 000 акции като подарък. Ако той ги беше задържал, стойността им през 1972 година щеше да е над $1 милион.

Пътят към успеха обаче е осеян с поражения. Между 1939 и 1944 над 20 компании отказва да финансират изобретението на Честър. Той се свързва с IBM – гигантът в бизнеса с офис машини – но те също отказват, като не е ясно дали въобще някой от IBM разбира как работи новата технология. Предпоследният му опит е с военноморския флот на САЩ, но отново разочарование.

 

На 6 октомври Патентното ведомство издава сертификат на Карлсън за технологията електрофотография. 

Възходът й започва, когато Честър среща Ръсел Дайтън, млад инженер от Института Бател Мемориал. Той силно се интересува от иноваторство и успява да види бъдеще в проекта. Заради него Института, който по принцип не се занимава с идеи на трети лица, приема да развие, усъвършенства и опита да лицензира изобретението.

Пазарният успех обаче идва от компанията за фотографска хартия Haloid. Джон Десор, главен изследовател, прочита за копирната машина във вестника и решава, че именно чрез нея ще излезе от сянката на конкурента Kodak. През декември 1946 Карлсън, Haloid и Института Бател подписват първия си договор – той е на стойност $10 000, което е около 10% от приходите на Haloid за миналата година. 

През 1948 технологията получава и новото си (познато днес) име. От Haloid се притесняват, че терминът „електрофотография“ съдържа „фотография“, което предизвиква нежелана асоциация с традиционните методи за копиране по това време. След като обмислят няколко опции, се спират на предложение от един от пиарите в Бател. Пиарът се допитва до професор от Университета в Охайо, който предлага „ксерография“ – от гръцките думи xeros (сух) и graphein (пиша). Карлсън не харесва името, но борда на директорите в Haloid решават да е то. Те искат да запишат „ксерография“ като търговска марка, но началника на отдел продажби, Джон Хартнет, казва: „Недейте, искаме хората да могат да използват думата.“

На 22 октомври 1948 година, точно 10 години след  първото електрофотографско/ксерографско копие, Haloid прави първото публично представяне на ксерографията. На следващата година продава и първия си продукт – XeroX Model A. Той все още изисква 39 стъпки за направата на копие, а следващите няколко модела също няма да са особено лесни за ползване. През това време конкуренцията разработва свои машини – Verifax на Kodak може да се побере на бюрото до вас и се продава за $100, което е и по-практично, и по-евтино от продукта на Haloid.

През 1955 година британската филмова организация Rank търси продукт, който да постави заедно с лещите за камери, които са основното й производство. Haloid и Rank установяват партньорство за Европа и това силно подпомага развитието на ксерокопирането в световен мащаб. През 1958 година бизнесът върви толкова добре, че компанията сменя името си на Haloid Xerox. На следващата година излиза и Xerox 914 – първият ксерокс със съвременен вид. 

През 1968 година Fortune поставя Карлсън сред най-богатите хора в Америка. Тогава той изпраща писмо до списанието, в което пише: „Преценката ви за богатството ми ($150 милиона) е силно преувеличена. Аз съм по-скоро в категория между 0 и $50 милиона“. Това е така, защото през годините Карлсън дарява тайно по-голямата част от парите си. Веднъж той казва на съпругата си, че единствената му цел в живота в момента е да умре беден.

През пролетта на 1968, докато е на почивка на Бахамите, Карлсън получава първия си инфаркт. Той е тежко болен, до го крие от съпругата си. На 19 септември същата година той получава инфаркт в киносалон в Ню Йорк, докато гледа филма „He Who Rides a Tiger“.

 
 

Сега сме силни и млади, сега е моментът един сноубордист да се спусне от над 8000 метра

| от Любомир Найденов |

Споделяме поредната история от седмичната рубрика на Webcafe „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото вярваме, че този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка №1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Владимир Павлов определя себе си като човек, който винаги е бил воден от дивата природа и екстремните спортове. Потомствен любител на планината, се качва на ски още в най-ранна детска възраст. На 14 вече е на сноуборд и въпреки че още при първото си каране чупи ръката си, разбира, че на една дъска се чувства по-добре, отколкото на две. И така започва приключението му преди около 23 години.

Той е част от онова поколение, което в края на 80-те хваща, както казва той – с леко закъснение, епохата на екстремните спортове, а след падането на режима се възползва и от навлизането на екипировка и всякаква информация, свързани с тях.

За Владо сноубордът означава връзка с природата, свобода и начин на изразяване. В неговото поприще няма състезателен характер, освен в смисъла да победиш себе си.

1170x1560ю
Снимки: Личен архив

„Още от началото ме влече извънпистовото каране по тотално немаркирани трасета, т.е. да се спускаш в дивата природа и в девствен сняг – разказва Владо. – Това е едно от най-силните усещания в живота и винаги ми е било целта. Други мои приятели се профилираха в различни дисциплини – например, в бордър кроса, слалома, фрийстайла и т.н.

С планината не можеш да се състезаваш, защото там си за малко и дебнеш от 365 дена да ти се отворят няколко часа, че да имаш някакъв достъп до нея. Бориш се със собствените си страхове, опитваш се да устоиш на условията, които планината ти предлага.“

Това, което прави Владо, е да спуска върхове със сноуборд. Наистина високи върхове. Зад гърба си има успешни изкачвания и спускания на угасналия вулкан Дамаванд – най-високият връх в Иран (5671 м), и връх Ленин в Памир, Киргизстан, който е с височина от 7134 м, а също и на много други върхове и планини по света и в България. Сега, с проекта му Project8000, целта му е да се превърне в първия българин, спуснал един от осемхилядниците.

Година и половина се подготвя за спускане от връх Шиша Пангма (8027м) в Тибет, но към момента този връх е на заден план заради високите експедиционни цени, които Китай налага в региона. Сега се е насочил към Непал, където целта му ще е с над 100 метра по-висока – вр. Манаслу (8163 м).

„Заради трагичния случай с Боян Петров Шиша Пангма бе натоварен с негативна енергия от наша, българска страна. По принцип, е труден връх, въпреки че е най-ниският от осемхилядниците. А и таксите за него станаха непосилни. Парите, които трябва да се вложат в експедиция там, са два пъти повече, отколкото за същата експедиция в Непал.

Трябваше да намеря алтернатива и я намерих в Манаслу – също труден връх, с технични участъци, трудни за преминаване. Той е и стотина метра по-висок, но не това е плашещото. По-важното са лавинните опасности и техническите пречки по маршрута, но мисля, че ще се справя. Всеки връх зависи много от конкретната година, от състоянието на ледника и от времето, когато си там. Един и същи връх може да покаже много различни лица и изобщо да не е достъпен в определени периоди или докато трае експедицията. Всичко се вижда и преценява на място. Насочил съм се към Непал, защото финансирането няма да стигне за Тибет. Все още набирам средства, половината от които вече са събрани.“

???????????????????????????????
Снимки: Личен архив

Докато си говорим, си мисля как всеки обикновен човек би сметнал това за лудост. Или, най-малкото, никога не би оправдал подобен риск. Но за Владо най-голямата опасност не е да остане там горе завинаги. Точно както мислят големите шампиони и победители, това, което го притеснява най-сериозно, е да не успее да направи опит.

„Притесняват ме нещата, които не зависят от мен и неизвестността, но всъщност това е основна част от приключението. Планината може такъв номер да ни изиграе, че дори да нямам шанс да опитам. Падат два метра сняг, което е типично за там, и става недостъпно. Лавинната опасност става от най-висока степен и се прекратява експедицията за неизвестен период от време, а може и изобщо да не се случи. Отиваш там и знаеш, че един каприз на времето може да провали всичките ти планове и усилия във всеки един момент. Затова ти трябва и доста сериозен късмет. Има години, в които експедициите се прекратяват още в ниската част, защото изкачването е невъзможно. Да не говорим за спускането със сноуборд, за което наистина са нужни перфектни условия на времето и снега. Това е част от планината, от алпинизма, от ските и сноуборда, съобразяваме се с нея и това е.

1170x2080
Снимки: Личен архив

Каква е разликата между изкачване на един такъв връх от алпинисти и в моя случай? Правилото на алпинистите е, че за да направиш една крачка нагоре, трябва да можеш да направиш две надолу, защото повечето смъртни случаи във високата планина са на хора вече достигнали върха, но немогли да слязат – силите и времето не достигат, става нощ, всичко трябва да бъде изчислено. Аз също искам да стигна до върха, но основната част си остава сноубордингът. Целта ми е друга. Аз съхранявам сили не за двете крачки надолу, а за спускане по екстремен терен, което е много рисково и при което най-вероятно ще съм напълно сам.

Идеята ми е да изкача Манаслу и да се спусна от самия връх, което, лично аз, не знам да е правено от друг със сноуборд, въпреки че има спускания дори и от Еверест. Ще спускам до около 6100 м, което е денивелация от 2000 м при старт от върха. Ако говорим като време, много зависи от условията и кондицията ми. Връх Ленин го катерих три дена, след аклиматизация още седем, но го спуснах по северната стена за един час. Бях в добра форма и го спусках по много труден терен, по-труден, отколкото предвиждам сега. При добри снежни условия и без тежки препятствия, ако направя едно нормално спускане, при което са нужни и почивки, смятам, че за час-два би трябвало да се спусна. Може да станат и три, а може и по-малко. Но със сигурност, е много по-бързо, отколкото пеша, което е предимство.

Алпинистите смятат сноуборда на тази височина за лудост, но дори и да ми стане лошо, да получа лека височинна болест или някакво неразположение, мога да си сложа сноуборда и да сляза по-бързо, да преодолея голямо разстояние и денивелация много бързо. За мен това е предимство и безопасност, които алпинистите нямат.“

1170x878
Снимки: Личен архив

Освен счупената ръка още при първото му качване на сноуборд, което определя като „нищо“, Владо претърпява и друг тежък инцидент, при който точно на Коледа през 1996 година претърпява животоспасяваща операция в „Пирогов“, а далакът му е изваден. През годините преодолява още много травми и хирургически намеси, но не само че това не го отказва, а го кара да се учи от грешките си и да не ги повтаря. И 23 години по-късно се готви за най-голямото изпитание в живота си.

„Искам да докажа на себе си, че мога да правя нещо, което повечето хора считат за невъзможно. И то не защото съм нещо повече от останалите, а защото обичам това, което правя, влагам всичко от себе си, вярвам в мечтите и целите си и съм сигурен, че с много труд и отдаденост може да се постигне всичко. Това в случая с планините и сноуборда става почти като наркотик. Понякога е изключително трудно, дори изтезаващо тялото, но в същото време е толкова възнаграждаващо, че в един момент този мазохизъм започва да ти харесва и те кара да искаш да се тестваш още веднъж и още веднъж. Чувството, че си дал всичко от себе си и си бил част от тези невероятни места, дори да не си стигнал до върха, остава завинаги. Това е нещо твърде лично, което човек може да изпита единствено сам за себе си.

Живее се сега, сега сме силни и млади, сега е моментът да се пробваме, защото после може да съжаляваме. Повече ще съжалявам, ако въобще не опитам, отколкото ако опитам, но се провали цялата експедиция или аз не успея. Сигурно цял живот ще ме гложди.“