Интервю с госпожица Юлия

| от Цветелина Вътева |

Отдавна следим с интерес и отразяваме какво се случва на сцената на единствения у нас лабораторен театър „Сфумато“. И съвсем закономерно в една от любимите ни актриси се превръща талантливата Албена Георгиева.

Но не просто и не само, защото е една от ученичките от експерименталния клас на основателите на „Сфумато“ професрорите Маргарита Младенова и Иван Добчев, а заради таланта си, заради завлядяващото си присъствие на сцената, заради външната лаконичност и вътрешната огненост, с които извайва героините си.

Вече сме писали за играта й в „Жули, Жан и Кристин“ от А. Стриндберг и в „Стъклената менажерия“ от Т. Уилмяс, предстои ни да я гледаме в „Идиот“ по едноименния роман на Ф.М. Достоевски.

Поводът за днешния ни разговор е малко по- различен. На 29.11. 2017 г от сцената тя и колегите й Христо Петков и Мирослава Гоговска ще кажат сбогом на публиката на един изящен спектакъл, играл се на български и европейски сцени едно цяло десетилетие, и чествал наскоро юбилейното си стотно представление – „Жули, Жан и Кристин“. Спектакъл, който не спира да вълнува, и за който ще се говори дълго време.

албена георгиева

В последните десет години госпожица Юлия е била част от живота Ви поне веднъж месечно, няма да е пресилено, ако кажа, че не си представям друга актриса да я играе. С какви чувства се разделяте с тази мечтана от всяка актриса, и вероятно знакова за вас, роля?

Толкова дълго сме били заедно със Жюли, че имам чувствтото, че тя е пуснала корени в мене. Така че аз се разделям не с Жюли, а с възможността да съм нея в релаността на спектакъла и на сцената, иначе тя си остава с мене. Странното е, че толкова много пъти, над сто, пък и повече, абсолютно хладнкокръвно на финала вдигам ръката си с бръснача към шията ми/й, толкова пъти съм изричала тази фраза „Аз съм последната“ и сега, колкото повече наближава 29.11 се улавям, че изпитвам някакъв странен смут, вълнение, което трудно овладявам, и естествено- тъга. Но Жюли е момиче, а актрисата вече не е, уви. Закономерно.

Поразява силата на общото изпъление, ансамбловата работа в представлението. Нито един от тримата герои не изпъква над останалите. Как постигнахте тази почти музкална хармония в играта си с колегите Ви Мирослава Гоговска и Христо Петков?

Когато започнахме репетиции ние с Мира и с Христо се познавахме като партньори от два предишни спектакъла, в които бяхме работили заедно, но този път имахме действително редкия шанс да сме част от един наистина творечески процес, който ни даде време без да бързаме да се открием по друг начин един друг, да открием език, на който да говорим на сцената. Работейки по цял ден ние тримата на сцената, Грети (Маргарита Младенова) и Дани (Даниела Олег Ляхова) в залата, беше трудно, естествено, но смислено – да се караме, да се обичаме, да си вярваме, да не си вярваме, да си имаме доверие. А по – нататък във времето, в годините, в които сме били заедно, ние минахме оттатък представата за актьорско партньорство. Аз мисля, че ние сме повече от това. И сега позлвам случая да кажа, че много ги обичам и съм им безкрайно благодарна.

23376256_531143450557696_1241563254635714243_n

Визията на спектакъла също е един от компонентите, за които си заслужава да се спомене. Хиперреалната среда и костюмите са дело на наистина талантливата, многократно награждавана, и за съжаление, рано напуснала ни художничка Даниела Олег Ляхова. Разкажете малко за работата си с нея.

Дани имаше уникалната човешка способност да присъства едновременно тихо и твърдо. Това, което се нарича твърда ръка с нежни пръсти. Спомням си как ден преди премиерата на „Жюли, Жан и Кристин“ в цялата лудница тя беше намерила време да ми направи, да ми подари тениска със снимка от спектакъла. Помня как ме убеждаваше, че именно това е роклята на Жюли и никоя друга. Помня как с малките си пръстчета правеше мехурчето с кръвта на птичката, която Жан убива. Помня турнетата, в които сме били заедно с нея в една стая, и как в едно от тях ме извади от тотален човешки и актьорски срив, само с няколкото думи, които ми каза. Рядко талантлив и скромен човек…А, спомям си как отидох в болницата и й занесох домашно приготвен шоколад, и тя ми се обади да ми каже колко е вкусен. Много тънък човек, винаги съм й се доверявала на усещането за театър, питала съм я какво мисли и тя ми е казвала. И винаги е била страшно точна. Дани…Дани липсва.

DSCF0119

Трудно ли се репетира с Маргарита Младенова? Това, че сте нейна ученичка и асистентка в актьорските й класове в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ дава ли Ви специални привилегии, или обратното, още по- взискателна е към Вас?

Когато репетирам с Грети аз се чувствам като човек, на когото някой дрържи ръката, в най – високия и в най- пълния смисъл на думата, като ученичка, и съм й завинаги благодарна за това усещане. Грети е първият режисьор, който ми се довери и продължава да ми се доверява повече, отколкото аз се доверявам сама на себе си. Това, че съм й асистентка и ученичка не ми дава никакви специални привилегии, обратно – повишава нивото на трудност и на отговорност, естествено. Но ние работим толкова отдавна, че аз вече я разбирам от половин дума. От това не ми е по- лесно в репетициите, но изпитвам някакво особено удоволствие. Не спирам да се въхищавам на търпението, на максимализма, и на любовта към актьора, с която работи. Винаги ще се уча от нея. Грети е незаменима.

И за финал: Усещахте ли Вие и колегите Ви през всичките тези години разлика в начина, по който българската и чуждестранна театрална публика възприема, реагира, оценява спектакъла?

У нас трудно се снема предубеждението на т.нар театрална и „изкушена“ публика, което никак не пречи да се случват онези най- скъпоценни за актьора мигове. Мигове, в които аз съм тя, и тя е аз. Когато публиката ти вярва и върви заедно с теб, тя ти се отблагодарява не с аплодисменти, а с едни тишини, в които се случва невъобразимо нещо, заради които всички ние продължаваме да искаме да сме актьори.

След представлението е предвидена среща на творческия екип с публиката. Побързайте да се сдобиете с билети от касата на театъра на ул. „Димитър Греков“ 2, на тел. 02/944 01 27 и 02 /943 38 90 всеки ден без неделя от 14.00 до 19.00 часа, както и онлайн тук.

ЖУЛИ, ЖАН И КРИСТИН
от Аугуст Стриндберг
Адаптация и постановка: Маргарита Младенова
Сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова
Участват: Албена Георгиева, Христо Петков, Мирослава Гоговска
Снимки: Симон Варсано

 
 

Жените харесват мускулести и високи мъже

| от chr.bg, БТА |

Австралийски учени установиха, че жените харесват високите и мускулести мъже, а слабичките чувствителни типове отстъпват на заден план, съобщи в. „Дейли мейл“.

Най-важно за дамите е мъжът да е здравеняк, с мускулести ръце и торс. Впечатлението за физическа сила е основният фактор за привлекателността на мъжете. Тя определя повече от 70 процента от притегателната им сила. Височината и стройността увеличават привлекателността до 80 процента.

„Този ефект на височината и теглото може да се дължи на механизмите за избор на партньор и на признаците за здраве, или на ползите, които височината и стройността носят в агресията, лова и други аспекти на способностите за воюване“, обясняват австралийските учени.

Учените от университета „Грифит“ са работили със 160 жени, на които са показвали снимки на мъже без ризи, на които лицата са били замъглени.

Резултатите сякаш противоречат на установеното от предишно изследване, че жените предпочитат не дотам мъжествените лица, които вече вдъхват по-голямо чувство за сигурност.

Изглежда най-привлекателната комбинация е по-деликатно лице със силно тяло.

Самите мъже се оценяват като по-привлекателни, ако ръкостискането им е силно. Други изследвания показаха, че господата тренират усилено именно за да впечатлят жените.

Жените са склонни да възприемат високите мъже като по-силни, дори и това да не е така.

 
 

Откъде идват котето, бебето, зайчето и всички обръщения към гаджето

| от chronicle.bg |

Виждали сте го много пъти. И сте си казвали, че толкова ниско няма да паднете. Да се наричате „коте“, „зайче“, „мило“, „бебе“, „слънчо“, да не говорим за останалите меко казано екстравагантни умалителни към партньорите. Имената гравитират в целия спектър на световната флора и фауна – от зеленце и морковче, до кокошчице и бръмбарче. И да, второто сме го виждали с очите си, съществува, честна хроникълска.

Обаче изведнъж се озовавате във връзка и то идва някак естествено. Първото умалително име, което с партньора си лепвате, после променяте, нагаждате, докато не спрете на едно (или две), умалително име, само между вас си.

Оказва се, че това не е просто лигава прищявка на гледащата през розови очила любов, а всичко си има много точно научно обяснение. И както повечето неща от живота на възрастните, корените на това обяснение са в детството или по-точно – в родителите. Тези от нас, които са били заобиколени от любящи майки, баби и татковци още от ранна възраст са свикнали да ги наричат по всевъзможни начини, за да покажат обичта си. Според невроантрпологът Дийн Фолк езикът на майката към детето е израз на любов, привързаност, загриженост, който се попива от нейната рожба. В резултат тя запаметява усещането, чийто носител стават тези умалителни названия.

Когато децата пораснат, те отново търсят онова усещане, което са получавали при общуването с родителя. И започват да наричат новият си най-близък човек с умалителни имена, които както казахме, предават онова усещане.

Други учени обаче са на друго мнение, което също има резон. Според тях наричането с такива имена помага на хората във връзката да се чувстват по отворени и спокойни. Освобождава ги от оковите на ежедневието и от ролята им на зрели възрастни хора.

Според учените тези проявления на връзките, са от важно значение за това да се чувстваме добре. Наричайки се по всякакви начини, които отстрани изглеждат нелепи, всъщност ни помага да установим тази връзка на близост и игра(свързана с животинското в нас), към която се стремим.

Така че не се притеснявайте от прякорите, които сте си сложили с гаджето, колкото и абсурдни да са.

 
 

Откриха „извънземни“ микроорганизми в Антарктида

| от chronicle.bg, БТА |

Австралийски и новозеландски учени откриха два нови вида бактерии, за каквито по-рано се предполагаше, че е невъзможно да живеят на Земята.

За поддържане метаболизма на организмите WPS-2 и AD3 е достатъчна атмосфера, от която да се снабдяват с водород, въглероден диоксид и въглероден оксид.

„Предполагаме, че атмосферният водород, въглеродният диоксид и въглеродният оксид осигуряват на подобни колонии организми надеждни източници на енергия и въглерод, така че атмосферните източници на енергия, поддържани от слънчеви и геоложки източници, могат да служат като алтернатива за функционирането на екосистеми“, отбелязаха учените.

WPS-2 и AD3 бяха открити в повърхностни пластове в две полярни пустини в източната част на Антарктида. В тези райони учените попаднали на следи от няколко микроорганизми. Специалистите успели да възстановят геномите на 23 от тях, включително на WPS-2 и AD3.

Откритието на учените потвърждава възможността организми да живеят дори в най-екстремни условия, включително възможността за наличие на извънземен живот.

Резултатите от изследването са публикувани в сп. „Nature“.

 
 

Синеокото момче на британското кино

| от chronicle.bg |

Той е бурната душа на британското кино от епохата на „Златната ера“. Купонджията, който доказва, че тялото не е необходимо да е като изваяно, за да бъде магнит за жените и предмет за обожание. Той е русата чуплива коса, сините очи, кльощавото тяло и високия ръст на киното. Питър О’Тул.

Човекът, който по време на снимките на „Как да откраднеш милион?“ непрестанно спори с Одри Хепбърн кой от двамата е по-слаб. Единственият Лорънс Арабски е един от най-добрите актьори в световното кино. И въпреки всички роли, никога не получава Оскар – само осем номинации. Връчват му почетна статуетка през 2003 година, която отказва да приеме, освен ако не му бъде връчена от Мерил Стрийп.

Синеокото момче на Британското кино си отиде на днешната дата преди 4 години. Беше 81 години. И остави след себе си десетки герои, които ни научиха как да се държим като джентълмени, как да ухажваме и обичаме жените, как да бъдем красиви само с поглед, как да пием и да пушим и най-вече как да се забавляваме – с три думи, как да живеем.

питър о'тул и одри хепбърн
С Одри Хепбърн в „Как да откраднеш милион?“

Предлагаме ви няколко цитата, които да онагледят написаното горе.

„Няма да бъда обикновен мъж, тъй като е мое право да бъда необикновен. Ще разбъркам гладкия пясък на монотонността.“

„Качих се на камион за Лондон в търсене на приключение. Свалиха ме на Euston Stations и тръгнах да си търся хостел. По пътя минах покрай Кралската академия по драматични изкуства и влязох просто да огледам какво мога да открадна по-късно“ (След време започва да учи в Академията на пълна стипендия)

„Ако не можеш да направиш нещо доброволно и с радост, не го прави изобщо. Ако ще отказваш пиенето и ще се оплакваш, по-добре се върни към бутилката.“

„Единственото физическо упражнение, което правя, е да вървя след ковчезите на приятелите ми, които наистина правеха упражнения.“

„Вземам всяка добра роля, която ми попадне. Но ако няма добри роли, ще правя всичко, за да мога да си плащам наема. Парите винаги ни притискат. А за истински добра роля може да чакаш цяла вечност. Така че се взимам в ръце и правя каквото мога.“

питър о'тул
Във филма „Лорънс Арабски“

„Любовта ми към актьорството е велико нещо. Попаднах в този свят и открих, че се справям добре. Именно то направи ме превърна от нищо в нещо. Не нещо голямо, но все пак нещо. Ако се занимаваш  с нещо, правиш го с удоволствие и се справяш добре, какво по дяволите още можеш да искаш.“

„При крадците може и да има чест, но не и при политиците“

„Нямам намерение да продумам последните си думи на сцената. Рум-сервиз и няколко покварени млади момичета ще ми свършат доста добра работа на изхода.“

„Не понасям светлината. Не понасям времето. Мечтата ми за рай е да преминавам от една задимена стая в друга.“

„Когато си млад, винаги изпитваш глад да скачаш от връх на връх, пропускайки долините.“

„Не знам абсолютно нищо за жените. Те са уникални, красиви мистерии.“

„За мен животът винаги е бил или сватба, или погребение.“